/Поглед.инфо/ Ама какво става? Могерини по време на ІІ-та донорска конференция в Брюксел заявява, че ЕС ще отпусне допълнително 3 млрд евро като помощ на Турция за сирийските бежанци през следващите 2 години, а ПАСЕ призовава Анкара да отложи обявените за 24 юни от Ердоган извънредни парламентарно-президенски избори в страната.

Дали Брюксел очаква през следващите 2 години да има нови вълни от сирийски бежанци и действа превантивно или ПАСЕ наистина е загрижен за легитимността на предстоящите предсрочни избори, не става много ясно. Но в ПАСЕ Турция има 18 свои представители и турската преса не пропуска да отбележи думите на ТорнбьорЯгланд, гл.секретар на организацията, че „без внасяните от Русия и Турция средства в ПАСЕ ние можем да издържим финансово само до края на 2019г“. Сигурно затова и вицепремиерът Бекир Боздаа решително заявява, че „решение за провеждането на избори и датата за провеждането им може да вземе само Турция“. Разбира се, че призивите на ПАСЕ няма да имат никакви последици. Дори и да има опасения относно прилагането на демократичните стандарти в страната на Ердоган. ПАСЕ може и да откаже да изпрати свои наблюдатели на изборите. Още повече, че вече посочи мотивите си за отправения призив. За Европа провеждането на избори по време на извънредно положение, промяна на изборния закон само месец преди решение за провеждане на избори, липса на гаранции за сигурността по време на самите избори, използването на бюлетини без печат от СИК или запазването на изискване за 10% „бараж“ за влизане в Меджлиса /парламента/ са основание за изводи, че „изборите няма да могат да се проведат в демократична среда“. За „баража“ се казва, че е несъвместим с разбирането за многопартийност. И какво от това? Обещанието на Могерини за 3-те млрд са важните в момент, когато турската икономика се задъхва. Друг въпрос е що за сделка прави Брюксел. И дали има връзка с решение на Меркел да предостави на Сирия 1 млрд евро също за бежанците. Съгласувана ли е тази политика с Вашингтон и обявеното отново от президента Тръмп, при разговорите му с Макрон, решение „скоро наистина ще се върнем у дома“?

Всъщност каквото и да казват в Брюксел или Страсбург, едва ли някой си мисли, че Ердоган ще позволи загуба на тези избори. Поне на този етап и при съществуващата ситуация в Турция. Думи на Ердоган „да му мислят тези, които са срещу нас, ние ще си продължим по нашия сценарий“ едва ли се отнасят само до вътрешните опоненти или конкуренти за поста президент на Турция. Независимо, че решението му за провеждане на предсрочни избори и то на толкова ранна дата дават основание да се предполага, че турският президент има причини за притеснения. Състоянието на турската икономика наистина е повече от тревожно и ако се стигне до социално недоволство в тази връзка, тогава би имало предпоставки за спадане не само на популярността на Ердоган, но и за различен резултат на избори. Но сега времето е кратко до датата на обявените извънредни избори и едва ли ще даде основание на болшинството от турските избиратели, които вече 15 години подкрепят Ердоган, да променят отношението на привързаност към турския лидер. Като „човек от народа“ той им даде самочувствие, за да се реализират в едно общество, което десетилетия дава предимство на т.н.“бели турци“, на онзи елит, който даваше облика на Турция като светска, модерна и западно ориентирана държава. Тези завети на Ататюрк никой не успя да отхвърли до т.н. ера на Ердоган. А тази ера е свързана не само с личностното израстване на Ердоган до най-високия пост в държава, която вече е президентска република, но и превърна Турция в регионален играч от първостепенно значение. Използвайки исляма като средство за привличане на консервативните анадолски среди в страната и османското миналото като основа за национална гордост, Ердоган си осигури не само лична власт в неподозирани размери. Той не само разедини опозицията и отлъчи лансиралия го като начинаещ умерен политик Фетуллах Гюлен, но и заигра на геополитическата сцена със собствени виждания и претенции за „велика сила“, която има независима от големите политика. „Турция над всичко“ е лозунг, който осигури подкрепа на мнозинството турци, даже кюрди с турско гражданство, което в същото време позволи на Анкара да се превърне в „блудния син“ на САЩ и Европа. Онзи син, който ту подкрепя, ту възразява, ту изнудва, ту отхвърля, ту плаши с нова геополитическа ориентация, но винаги в името на турски интереси. Интереси, които стигат и до претенции за промяна на граници, оспорване на договори като Лозанския и навлизане с военни части на чужда територия, в случая Сирия. Една гъвкава политика, която във вътрешен план осигурява успех в поредица от избори през последните 15 години. Но създаде условия за ислямизация на страната и промени облика на столицата Анкара и Истанбул, където забрадените жени са повече, отколкото изглеждащите по европейски.

За целия този период опозицията в Турция не успя така да се организира и да надмогне влиянието на провежданата от Ердоган политика, че да спечели власт, която да върне страната на пътя на една светска, демократична и европейска по смисъла си държава. А Западът като цяло в желанието си да „запази Турция за себе си“ не се решава на действия, които биха подкопали позициите на Ердоган. А може би и не е в състояние да води политики, които да игнорират мащабите, географията и постиженията на Анкара. И на практика укрепиха Ердогановата власт. Създадоха му имидж на лидер, който разговаря на равна нога с лидерите на великите и отстоява интересите на страната си без унизителни компромиси.

Днес Ердоган е на прага на нови избори, насрочени от него, които основните опозиционни партии се заканват да спечелят чрез съюзи, издигане на „неопетнени“ политически личности за кандидат-президенти и кампании, които разкриват „арогантния стил на управление на президента“. Всичко щеше да е точно, ако във външен план политиките на Ердоган не се споделяха и от лидерите на опозиционните партии. И за военните операции в Сирия, наречени „Ефратски щит“ и „Маслинова клонка“ или при споровете с Гърция относно принадлежността на няколко острова близо до турското крайбрежие, които Атина притежава по договори като Лозанския, опозиционните партии всъщност поддържат управляващите. „Турция над всичко“ важи за всички партии. И ако управляващите от ПСР отдавна са в съюз с дясната националистическа ПНД с лидер Бахчели, то „историческата новина“ в Анкара е договорката за съвместно участие в насрочените избори на НРП и новата „Добра партия“ с лидер Мерал Акшенер. Опозиционната НРП на Калъчдароолу дори преотстъпи 15 от своите депутати в Меджлиса, за да може „Добрата партия“ да изпълни изискването по новия изборен закон да има 20 бр депутати, за да участва в избори. Малкото време до изборите не дава възможност за други действия. Съзнава се, че добро представяне може да се получи само ако са заедно и се правят компромиси. Днес предстои да се обяви кой ще е кандидата им за президент. От своя страна Мерал Акшенер, наричана на Запад „Турската желязна лейди“, е имала среща с друга водеща се опозиционна „Саадат партиси“ /лидер Темел Карамоллаоолу/, която й предложила да подкрепят за кандидат-президент Абдулла Гюл, експрезидент на Турция. Това би означавало Мерал Акшенер да се откаже от заявено вече решение да се кандидатира за президент и то с думи като „който го е страх, да не ходи в гората“. Нормално е Акшенер да откаже предложението на „Саадат партиси“, но дали това ще е полезно за опозицията като цяло? Защото разединена опозиция е в полза на управляващите. Задкулисието в Анкара твърди, че те бързат с тези избори, защото се опасяват, че Русия и САЩ може и да се споразумеят /след поканата на Тръмп Путин да посети Вашингтон/ и това да не е в интерес на Турция. Затова на Ердоган му е необходимо препотвърждаване на неговата еднолична власт в Анкара и подкрепата на повече турци, за да отстои позиции и реализира заявени амбиции. Включително и във външен план. А това, че експремиерът проф.Давутоглу се е срещнал за час с експрезидента Гюл / по негова молба/ е само едно от доказателствата, че в Анкара ври и кипи зарази обявените извънредни избори. Всеки има своите амбиции, външна подкрепа и крои планове. Докато Ердоган, верен на стила си, казва на заседание на парламентарната група на неговата ПСР, че „не зная за Гюл, но ще ги видим всички на 5 май, аз нямам проблем. Ние ще продължим по пътя си“.За Акшенер още не се е изказал, но лансирането й от „Дойче веле“ като „най-силния конкурент на Ердоган на президентските избори“ казва достатъчно. Опитът й като вътрешен министър в кабинет на първата жена-премиер на Турция, Тансу Чилер, е част от мотивите, да й предричат успешна битка с Ердоган. Твърди се, че има шанс да получи около 30% от гласовете на избирателите. Като напуснала дясната националистическа ПНД на Бахчели, тя се припознава и от верни на националистическите идеи турски граждани, но дали това е достатъчно, за да се класира за ІІ тур? Ако все пак тя е кандидат за президент. Предстои да се наблюдава.

Любопитно е и друго. Как така изведнъж Ердоган казва за Алексис Ципрас, че е „млад и надежден политик, с качества“, че желае омиротворяване на отношенията с Гърция, че „Турция има отговорността да сподели болката на арменците за събитията от 1915г“, което е близо до мотивите да се признае арменския геноцид, въпреки че се изказват „съболезнования и към турската нация за загубата на живота на милиони османски граждани поради войни“. Дали има връзка със събитията в Ереван и протестите на гражданите там? Отделно от това Анкара ремонтира православни храмове около Трабзон, рекламира „желязната черква в Истанбул /без да се споменава, че е българска/ в брошурите на турските авиолинии, отваря заключени и занемарени години наред арменски храмове и т.н. Няма спор, гъвкавата политика е оръжие в ръцете на политици като Ердоган. Въпросът е дали това са мили очи за пред света, за да се доказва демокрация и европейско излъчване или е съзнателна преоценка на политики, които са разделяли турското общество и са обричали малцинствата на дискриминация ? Турция се намира в интересен период. Продължението предстои.