/Поглед.инфо/ Една идея, която не е реализирана, не е победена, нито пък опровергана. Една необходимост, дори отложена, не става от това по-малко необходима. Тъкмо напротив, само идеали, които не са се изхабили или компрометирани, въздействат на всяко поколение като елемент на нравствено издигане. Само те, все още неосъществените, се възраждат непрестанно.

Стефан Цвайг
(1881 – 1942)

Макар Умберто Еко винаги да е взимал отношение по актуалните въпроси на европейската и световната политика,вникакъв случай не бихме могли да го обвиним в пристрастие към комунистическата идея за социалната справедливост. Обаче това не му пречи да забележи и отбележи величието на най-справедливата идея, развита в Манифеста на Комунистическата партия, сътворена от неземния извор на живота и написана от философите и учените Маркс и Енгелс. Талантливото е непобедимо и неунищожимо. Нима може да загние, да изгори нещо, което има човешка природа, което е изконен човешки идеал – общество, основано на социалната справедливост, хуманизма, съзидателна енергия на човека и постоянно нарастващата грижа да се остави на бъдните поколения един свят – по-добър, по-богат, по-справедлив и по-разумен от този, който заварват съвременните поколения.

И както ярката светлина на феникса се ражда и преражда от изгорялата му и превърната в пепел тяло докато лети към висините, всеки път по-млада и по-силна, така и идеята за социалното общество, оставила знак  през вековете, отново изгрява, защото носи в себе си духа на хуманизма, справедливостта, равенството и солидарността. Една светла идея би могла да бъде съдбоносно опорочена и поставена пред гибел, когато на пулта на нейната реализация застават (или биват поставяни) хора, недорасли до висотата на нейното величие. Но независимо от това, тя остава безсмъртна и винаги израства, когато настъпят подходящи за това условия, както и субекти, притежаващи сила на духа, знания, умения и способности за превръщането ѝ в реалност.

Такава е идеята за справедливото социално общество.

Един призрак броди из Европа — призракът на комунизма. Всички сили на стара Европа са се съюзили за свещена хайка срещу тоя призрак: папата и царят, Метерних и Гизо, френските радикали и германските полицаи. Къде има опозиционна партия, която да не е била охулена от своите намиращи се на власт противници като комунистическа? Къде има опозиционна партия, която да не е отвръщала както на по-напредничавите хора от опозицията, така и на своите реакционни противници с дамгосващото обвинение в комунизъм? От тоя факт произтичат две неща. Всички европейски сили вече признават, че комунизмът е сила. Крайно време е вече комунистите открито да изложат пред целия свят своите възгледи, своите цели, своите стремежи и на приказките за призрака на комунизма да противопоставят един манифест на самата партия.

За тази цел в Лондон се събраха комунисти от най-различни народности и съставиха следния „Манифест“, който се обнародва на английски, френски, немски, италиански, фламандски и датски език.

Така започва Комунистическият манифест—най-великият програмен документ на научния комунизъм. Написан от К. Маркс и Ф. Енгелс като програма на Съюза на комунистите, „Манифест на Комунистическата партия“ за пръв път е обнародван в Лондон през февруари 1848 г. като отделно издание на 23 страници. През март-юли 1848 г. „Манифест на Комунистическата партия“ е публикуван в демократическия орган на немските емигранти „Deutsche Londoner Zeitung“. През същата година е издаден в Лондон немският текст като отделна брошура от 30 страници, в която са отстранени някои печатни грешки в първото издание и подобрена пунктуацията. По-късно „Манифеста“ е преведен на редица европейски езици, като френски, полски, италиански, датски, фламандски и шведски. В изданията от 1848 г. имената на авторите на „Манифеста“ не се споменават; те за пръв път се оповестяват в печата през 1850 г. при обнародването на първия английски превод в чартисткото списание „Red Republican“ с редактор Дж. Харни.

Не може да се каже, че няколко красиви страници могат да променят света сами. Така започва пък проникновения си анализ на този документ в статията си „За стила на Манифеста“ Умберто Еко1. И продължава: Цялото творчество на Данте не успява да върне на обикновените италианци един Свещен римски император. И все пак, ако си припомним текста на Манифеста на комунистическата партия от 1848 г., който несъмнено е повлиял силно на събитията в два века, смятам, че трябва да го препрочетем от гледна точка на литературните му качества или поне – дори да не го четем на немски – на неговата риторично-аргументативна структура. За Умберто Еко „Комунистическият манифест“ е „великолепен текст, който умело редува апокалиптичните краски и иронията, ефикасните лозунги и ясните обяснения и (ако капиталистическото общество наистина иска да си отмъсти за неприятностите, които са му донесли тези няколко страници) би трябвало да се анализира с религиозен плам и днес в школите по реклама.“2

Изключително смело предложение в контекста на съвременния глобализиращ се неолиберален капитализъм, който постоянно ражда противоречия и увеличава социалната несправедливост до степен, непозната в цялата история на човечеството.В съвременните условия възникват все нови и все по-опасни предизвикателства поради неизбежната концентрация на богатството и бедността в два противоположни полюса, между които неминуемо се образува все по-дълбока бездна, готова да погълне човешкия род. Това е закономерният резултат от генетичната порочност на неолибералния капитализъм. Тъкмо на това се дължи парадоксът, който прави възможно изобилието да се изражда в мизерия, вместо да послужи на общо споделено благоденствие на все повече хора. „В хода на последното десетилетие много слабо-демократични страни ставаха все по-авторитарни. А освен това авторитарните, ксенофобски популистки движения станаха достатъчно силни, за да бъде застрашена дългосрочната устойчивост на демокрацията и в няколко богати, утвърдени демокрации, сред тях Франция, Германия, Холандия, Швеция, Обединеното кралство и Съединените щати. Колко притеснени трябва да се чувстваме относно перспективите пред демокрацията?, пита се Роналд Ингълхарт, професор по политически науки в университета Мичиган и директор на Центъра за изследвания на световните ценности – глобална мрежа от социални учени.3

В момента светът преживява най-тежкото си демократично отстъпление от възхода на фашизма през 30-те години на миналия век насам, продължава той. Непосредствената причина за все по-усилващата се подкрепа за авторитарните, ксенофобски популистки движения, е реакцията срещу имиграцията (а в Съединените щати – повишаващото се расово равенство). Според Ингълхарт тази реакция се засилва в резултат на бързите културни промени и спада на сигурността на работното място, с които се сблъскват много хора в развития свят. Културните и демографски промени правят по-възрастните гласоподаватели да се чувстват така, сякаш вече не живеят в страната, в която са родени. А страните с високи доходи възприемат все повече технологии, като например изкуствен интелект, които заместват човешкия труд.

Статията си „За стила на Манифеста“ Умберто Еко публикува в „Еспресо“ на 8 януари 1998 г. по случай сто и петдесетата годишнина на Манифеста на Комунистическата партия. За подражание е начинът, по който той пише за неговото начало. В типичен Умбертоековски стил той отбелязва: „Започва (Манифестът) с великолепен барабанен тътен, като Петата симфония на Бетовен: „Един призрак броди из Европа“ (и да не забравяме, че все още сме близо до предромантичния и романтичния разцвет на готическия роман и призраците се вземат на сериозно). Веднага след това идва историята от птичи поглед на социалните борби от Древен Рим до раждането и развитието на буржоазията и страниците, посветени на завоеванията на тази нова „революционна“ класа, съставляват основополагащата епика – все още валидна днес за поддръжниците на либерализма.“ Характеристиката на Еко на тази ситуация: „ Вижда се (искам да кажа именно че „се вижда“, почти като на кино) тази нова неудържима сила, която водена от нуждата за нови пазари за стоките си, прекосява цялото земно кълбо (и според мен тук евреинът и месианист Маркс мисли за началото на Битие), преобръща и трансформира далечни страни, защото ниските цени на техните продукти са тежката артилерия, с която срутва всяка китайска стена и кара най-закоравелите в омразата си към чужденците варвари да капитулират, основава и развива градовете като знак и фундамент на собствената си мощ, мултинационализара се, глобализира си, изнамира дори литература, която вече не е национална, а световна.“4

В бележките си под линия Умберто Еко подчертава, че когато пишел тази статия, вече се говорело за глобализация. Днес, когато всички сме станали чувствителни към този проблем, е необходимо да се препрочетат страниците на Манифеста, убеден е той. По-нататък изразява впечатлението си от това как Манифестът е провидял раждането, сто и петдесет години по-рано, на ерата на глобализацията и алтернативните сили, които тя освобождава. Сякаш за да ни подскаже, отбелязва той, че глобализацията не е инцидент, случил се по времето на капиталистическата експанзия (само защото е паднала Стената и е дошъл интернет), а съдбовният план, който новопоявилата се класа няма как да не предначертае, макар тогава, поради разширяването на пазарите, най-удобният път (макар и най-кървавият) да е колонизацията.

Ето го още веднъж големият семиотик Умберто Еко: „… магьосникът е безсилен да овладее подземните сили, които е произвел, победителят е задушен от собственото си свръхпроизводство, обречен е да породи от собствената си пазва, да избълва от недрата си собствените си гробари.“5 И, разбира се, гробокопачът се появява – пролетариите. Тази нова сила, отбелязва Еко, отначало разпиляна и объркана, се закалява в разрушаването на машините, използвана е от буржоазията като ударни маси, принудени да се сражават с враговете на собствения си враг…, постепенно поглъща част от противниците си, които буржоазията пролетаризира, като занаятчиите, търговците, кулаците, бунтът се превръща в организирана борба, работниците започват да общуват едни с други, благодарение на друга сила, която буржоата са разработили за собствена полза – комуникацията. И тук искам да обърна внимание на един от въпросите, който се поставя от буржоата: Нима искате да премахнете собствеността? Отговаря Умберто Еко: Тук играта става по-хлъзгава, защото на всички въпроси Манифестът като че ли отговаря по-обнадеждаващо, сякаш да успокои противника – а после му нанася неочакван удар в слънчевия сплит и печели аплодисментите на пролетарската публика. И тук Еко отново пуска в ход своя неподражаем, удивителен и неповторим стил. Искаме ли да унищожим собствеността? – повтаря той един от многото въпроси в Манифеста. Цитирам отговора буквално и дословно: „О, не, отношенията на собственост винаги са били подлагани на трансформации, та нима Френската революция не унищожи феодалната собственост в полза на буржоазията? Искаме ли да отменим частната собственост? Каква глупост, няма такова нещо, защото това е собствеността на една десета от населението в ущърб на девет десети. Нима ни упреквате, че искаме да унищожим „вашата“ собственост? Ами да, точно това искаме да направим“. И още. Да премахнем отечеството? Как може да се отнеме от работниците нещо, което те нямат? Напротив. Искаме пролетариатът да извоюва политическо господство и да се конструира като нация…

Вместо заключение ще цитирам финалните думи на Умберто Еко; просто те не могат да бъдат преразказани: „И ако програмната част е твърде трудна, накрая един завършващ удар, два лозунга, които карат дъха да секне, лесни, запомнящи се, обречени (според мен) да имат изключителна съдба: Пролетариите няма какво да изгубят освен своите окови. И Пролетарии от всички страни, съединявайте се!6

Какви са ценностите тук? Евро-атлантически? Азиатско-тихоокеански? Във философията са по-важни въпросите, нежели отговорите. Но У. Еко отговаря, като пише, че освен несъмнено поетическата способност да се измислят запомнящи се метафори, Манифестът остава шедьовър на политическото ораторско изкуство. Изтъкнатият писател, философ, семиотик, медиевист смята, че Манифестът би трябвало да се изучава в училище редом с Катилинариите и Шекспировата реч на Марк Антоний на погребението на Цезар.

Хаосът в неолибералния капитализъм води до липсата на обединяващи идеи, ценности и цели. Създава се ситуация, при която вместо еднопосочни послания в информационната пространство се сблъскват несъвместими по смисъл и крайна цел внушения, които още повече объркват общественото мнение, в резултат на което духовната сфера се зарежда с конфликтни тенденции. Това е една от най-характерните черти на неолибералните общества, в които все повече се засилват безверието, песимизмът и рисковете за постигане на национално и наднационално единство и гражданска солидарност.

__________________

1Еко, У. За стила на Манифеста //За литературата -Есета-. С., 2014. с. 33-37.

2 Пак там. с. 33.

3 Ингълхарт, Р. Епохата на несигурност. Либерален преглед//ww.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/politics/3443-epohata-na-nesigurnostta. 09 Май 2018.

4 Еко, У. За стила на Манифеста //За литературата -Есета-. С., 2014. с. 34.

5 Пак там. с. 35.

6 Пак там. с. 37.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели