/Поглед.инфо/ Днешната социално-икономическа, политическа и международна ситуация на нашата страна налага нов дневен ред на обществения живот. Вървейки по своя исторически път, страната ни сменя понякога радикално, понякога постепенно, ценностната си система. Все повече заприличваме на бързо движеща се кола, чиято устойчивост на историческите завои поставя въпроса за стабилизаторите.

Един от тези стабилизатори, най-важният, е суверенитетът на държавата.

В гражданския контекст, суверенитетът има много имена – свобода, независимост, власт на народа, върховенство на националната държава. В юридически контекст, суверенитетът е институт на науката за държавата и правото. От времето на нейната поява през 16 век като политическа, философска и юридическа концепция в трудовете на Жан Боден, до днешния ден тя отразява обществената действителност. Създадена в борбата на Френската монархия за централизация на властта и преодоляване на феодалната раздробеност, днес тя преживява политическия си ренесанс в контекста на смяната на ултра-пазарния либерализъм с неоконсерватизма в САЩ и ЕС. Европейският контекст на тази концепция е свързан с качеството на суверенитета на нациите в днешния Европейки съюз. В рамките на тази концепция се сблъскват две противоположни разбирания за същността на суверенитета: националния суверенитет в противовес на ограничения суверенитет на европейското членство.

Развитието на държавата като институция на властта винаги е била тясно свързана правния институт на държавния суверенитет. Столетия наред суверенитетът е възприеман като еманация на силната държавна централна власт. Днес, това не е достатъчно, нито в концептуален, нито в юридически аспект. Институтът на суверенитета се реализира двуяко, както във вътрешен, така и международен план. През години, той се обогатява емпирически с развитието на различните форми на държавната власт, а в концептуален план – от цели школи на политическите учения, в зората на които са трудовете на Николо Макиавели, Мартин Лютер, Жан Боден, Томас Хобс и Джон Лок. В по-зрелите години на съвременната държавно-правна доктрина се появяват се правните концепции за народния суверенитет, за ограничения суверенитет, за споделения суверенитет и др..

За България, доктрината на суверенитета е имала ограничено практическо приложение поради превратностите на нашата историческа съдба. Тя се прилага главно в своето международно измерение поради 5-вековното турско робство. В българското обществено съзнание суверенитетът е възприет широко и устойчиво като синоним на независимост. Българската концепция за суверенитета, ако такава изобщо съществува, теоретически е суперфициална и неразвита. Основна причина за това е кратка историческа практика - едва 110 години. Това не е позволило неговото по-органично възприемане от обществото и дълбоко осъзнаване (на нивото на обществен инстинкт) на неговата решаваща роля за развитието на нацията. Съвременното българско общество не е готово да защищава суверенитета като крайна екзистенциална категория, за разлика от обществената нагласа от Първата и Втората българска държава. Днес той е преобладаващо номинален, формален, бланкетен, политически фригиден. Липсва дълбочина и многовекторност на разбирането на института на суверенитета, което го свежда до елементарната колизионност: политическа необвързаност или отнет блоков суверенитет. Екстремизмът на подобно разбиране би хвърли страната от сегашната крайност на тотална зависимост от чуждестранни фактори към екстремизма на пълно скъсване на отношенията с наши политически партньори и самоизолирането ни от обективни и полезни устойчиви съюзни отношения.

Парадоксално, в държава на 1337 години, една от трите най-стари държави в Европа, въпросът за суверенитетът отново излиза на дневен ред. Държава, чийто национален девиз преди 140 години беше „СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ“, която е извоювала правото си на независимост с живота на милиони българи през дългата си и сложна историческа съдба, държава - пълноправен член на ООН и няколко десетки специализирани организации, страна-член на ЕС и НАТО, страна по стотици международни договори, днес отново се занимава с проблемите на суверенитета. Парадоксално, България днес трябва да се занимава с такива базисни понятия като държава, държавно строителство, държавно управление, реален суверенитет. И все пак, въпросът не е толкова в това, че тази тема отново е поставена в дневния ред на българското общество, защото аналогично е състоянието на редица други европейски държави. Въпросът е по-скоро в това как ние интерпретираме съвременните характеристики и проблеми на суверенитета в европейския контекст, имаме ли адекватен обективен аналитичен апарат и професионален капацитет за това.

Смея да твърдя, и това се вижда и с невъоръжено око, че заниманието е крайно необходимо. Вече 29 години на българския преход, България се връща назад към времената на формалния суверенитет. Държава, с пълен набор на формалните атрибути на държавен суверенитет – територия, население, държавна власт, политическа система, национално законодателство, юрисдикция върху своя територия и население, правосубектност в международните отношения, такава държава проявява все по-осезаема управленска немощ поради липса на реален, обективен, ефективен суверенитет. От държава с ограничен суверенитет през ХХ век, днес България е превърната в страна с отнет суверенитет.

Българската конституция е пряко доказателство за липсата на съвременна, научно-обоснована, обвързана с днешните международни реалности доктрина на държавния суверенитет. Институтът на суверенитета е споменат 5 пъти в Конституционните текстове, без дефиниция, характеристики, разгърнати гаранции. Не е уреден институтът на националния суверенитет. Говори се за народния суверенитет, без да се дефинира неговото правно съдържание. Говори се, че никаква обществена сила не може да си присвоява народния суверенитет, но няма забрана чужда държава или съюз да си присвоява или ограничава нашия национален суверенитет. Говори се че въоръжените сили гарантират суверенитета, но не се казва какви са другите заплахи за националния суверенитет, които не могат да бъдат овладени чрез въоръжените сили. Става дума за външния дълг, за слабата икономика, за предоставянето на стратегически отрасли на чуждестранни икономически субекти, дефицитното селско стопанство, за ниското образователно ниво на населението, за състоянието на общественото здраве, за демографската катастрофа, за опасната промяна в съотношението между основния и следващите го етноси в нацията. и т.н. Конституцията ни не поставя ясна граница между суверенитет и независимост на страната, които са поставени в една и съща конституционна норма като два напълно отделни самостоятелни обекти на охрана от въоръжените сили.

В международното право, СУВЕРЕНИТЕТЪТ се дефинира като правото на една държава да установява изключителната си юрисдикция върху дадена територия. Тази или подобна дефиниция отсъства от българската конституция, което е определена правна непълнота. Не е изключено, тя да липсва и от българската национална доктрина и от българската външно-политическа доктрина.

Известно е, че суверенитетът има своето правно, но и реално фактическо измерение. Формално-правно, българският суверенитет е провъзгласен преди 110г. с Манифеста за независимостта на България на Цар Фердинанд Кобурготски от 22.09.1908г.. От 1908г. до сега номиналният суверенитет се изпълва с конкретно съдържание, преминавайки през дълга редица от външнополитически катаклизми на Първата и Втората световна война, на 9 септември 1944г., на 10.11.1989г., на влизането на България последователно в СИВ, ОВД, ЕС, НАТО, през всички международни договори на страната, през участието й организациите от системата на ООН. Въпросът доколко успешно е това заслужава задълбочено политологическо изследване. Днес обаче все по-важно става да си дадем категорично ясна сметка за фактическото измерение на суверенитета, на неговите характеристики през първите 20 години на ХХІ век, неговата устойчивост, пълнота, неговата роля за изграждането на съвременната ни държавност. И съвсем не на последно място да си дадем сметка какво е нашето собствено отношение към българския суверенитет, за това имаме ли сили да воюваме за нещо повече от номиналност и декларативност.

Нека си припомним поне част от най-ярките ограничения, да не кажа унижения, на българския суверенитет от последните 20 години – назначаването на българските външни министри от чужбина (и не само те), поръчковия провал на кандидатурата на Ирина Бокова за Генерален секретар на ООН, принудителният отказ на България от мястото на непостоянен член на Съвета за сигурност на ООН, поръчковото лишаване на България от ресора на Зам.председател на ЕК по бюджетни и финансови въпроси; намесата в българската енергетика, поръчковото повишаване цената на клвт/час ел.енергия от 8 ст.- на над 70 евро-цента, забраната да строим Белене, Южен Поток и Бургас-Александруполис, изкупуването на нереално ниска цена на огромни дялове от енергетиката от чужди публични и частни икономически субекти; принуждаването ни да се присъединим към вредните за българската икономика икономически санкции против Русия; налагането на европейското законодателство и международни договори (с яркия пример на Истанбулската конвенция), което не съответства на нашето социално-икономическо развитие, традиционните ценности и морал, и хиляди други решения на българските институции, взети под принуда от чужбина. Да си припомним дълголетните концесии за добив на природни ресурси в Челопеч, Пирдоп, Кърджали и др.. Трябва ли да пропуснем банковия сектор, изкупен изяло от чуждестранни финансови субекти. Защо да не споменем чуждите военни бази на българска територия, чийто военен потенциал едва ли не превъзхожда потенциала на българска армия. Трябва ли да пропуснем поканата към чужди държави да охраняват българското въздушно пространство. Какво да кажем за техническата въоръженост на БВМФ, който е доведен до състоянието да охранява морските граници на българския суверенитет с безвъзмездно предоставени бързоходни гумени лодки.

Банална истина е, че днес българското общество не живее в най-силните си години. Нацията е изправена пред екзистенциални проблеми на демографска, икономическа, отбранителна, духовна състоятелност. Не са малко хората, които считат, че България е изправена пред опасността от демографско стопяване и политическо изчезване. Не съветвам никого да подценява тези предизвикателства.

Категоричното мнозинство от българския народ пребивава в особена форма на травматична социогенна соматика. Най-практикуваното индивидуално лекарство за българите днес е бягство от страната. Използва се в тежки дозировки – стотици бягства, няколко пъти на ден, общо 3 млн. души за период от 29 години. Масово доминират тревожни социални настроения. Не е трудно да се съзрат тревожност, апатия, безверие, недоверие и отчуждение от държавата и нейните институции, преминаващо в категорично обществено отрицание. Навсякъде се забелязва симптоматика на социална емоционална нестабилност, склонност към хипертрофирана възбуда, готовност за изразяване на обществено недоволство и протест под различни форми. Обществените настроения се люшкат между дълбока апатия и социална умора,от една страна, и експлозивен гняв и протест - от друга. Това са признаци на психическо неравновесие и дебалансираност на обществената психика като цяло.

Днес, нацията ни се самооценява като слабия ученик на ЕС. Нашата самооценка е под нивото на здравословния минимум. Чествания на исторически дати, изявени исторически личности, паради, демонстрации, политически речи, поздравления и пожелания на политици и държавни представители отдавна не са в състояние да компенсират социалната депресия, породена от безпомощността на държавата във вътрешен и международен план.

Националната идея боледува. Тя се експлоатира единствено в партиен контекст, като инструмент в борбата за власт и привилегии между субектите на държавната хранилка. Суверенитетът е превърнат в политическа и правна покривка на политическата трапеза. През последните дни на октомври 2018г., многократно доказаната политическа теорема на българския преход –корупция и злоупотреба с власт, отново демонстрира себе си чрез разкриването на формалните и неформални зависимости между политическите субекти, облечени във власт, и криминалната продажба на български паспорти от служители на Агенцията за българите в чужбина.

Безпомощността на българската държава, за която мнозина говорят като за държава с остатъчни функции, ражда ежеминутно национален нихилизъм, фрустрация и отчаняние.

Нацията дълбоко се съмнява в способността на държавата да решава проблемите на общественото развитие. Имунната защита на социалната система е подтисната до опасни нива. Резултатът е почти масово бягство от днешната обществена действителност в чужбина или във личностна вътрешна емиграция. Доминира чувството на обреченост, усещането за липса на национално значими сили, които да осъществят спасителна социално-икономическа реформа, да изведат страната към хоризонти на развитие и възход. Българите не виждат в лицето на политическата система надежден механизъм за решаване на своите проблеми. Майките на деца с увреждания, онкоболните, безработните, недоплатените, младежите без работа, пенсионерите, българите зад граница, бизнесмените, високо квалифицираните кадри, жертвите на природни бедствия, жертвите по пътищата, пишат по дрехите си „СИСТЕМАТА НИ УБИВА“. Икономиката е слаба, дефицитна, непроизводителна, базирана върху търговия и услуги, вместо към производителни възможности, с хронически проблеми, изостанала от съвременните процеси и тенденции в Европа и света, мафиотизирана, Партийната система е неспособна да решава национални задачи и осигурява ротация на кормилото на държавата единствено в името на собствения си прагматичен интерес. Интелигенцията не е в състояние да формулира национална стратегия и да излъчи морални авторитети. В най-добрия случай, тя ражда отделни индивидуалности, които колкото и да са ярки, са недостатъчни, за да оплодят обществените настроения за промяна. Армията не е в състояние да изпълнява конституционните си функции по защита на страната. Науката изостава от европейското и световно равнище с десетилетия.

В условията на глобална технологична, научна, икономическа, финансова, научна и духовна конкуренция, България трайно зае мястото на неконкурентоспособна и изоставаща страна от периферията на Европа. Единствената структура, която все още има формално капацитета да акумулира национална енергия за извеждане на страната на други нива на развитие и да спре разпада и деморализацията е държавата. Но днес, българската държава е парализирана и лишена от имунна система. Причината е загубата на суверенитет. Днес България е в инвалидна количка, без асистент. Тази истина не може да бъде заглушена от никакви гласове на купената политическа върхушка с нейните социологически придворни.

Пред нас е дългът да възстановим българската държава и да я впрегнем в целите на общественото развитие. Пътят е борба за възстановяване на суверенитета на държавата – стремеж към работещ, рационален, пълноценен, национално отговорен държавен механизъм. Суверенитетът няма алтернатива. Единствено той може да изиграе онази мобилизираща и интегрираща роля, която да фокусира българското общество върху целите на развитие.

Днес България е под нивото дори на ограничения суверенитет. Ние сме далече назад дори от споделения суверенитет, от съюзническия суверенитет.

Българската нация няма никакъв друг шанс за развитие освен отвоюване на държавния си суверенитет, в задължителните съвременни проекции. Изправени сме пред дилемата: възстановяване на държавния суверенитет, в контекста на оптимално съюзно членство, или изчезване на българската нация.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели