/Поглед.инфо/ Изненадващо, но е факт, че напоследък зачестиха становищата на наши експерти и анализатори, които сякаш в хор и без повече увъртане заявяват, че не само обществото ни е опасно разделено, не само има пропаст между него и т.н. политически елит, но и че институциите в държавата ни не са в състояние да формулират и консолидират единна национална позиция в областта на външната политика например.
Че ни липсва самочувствие на равнопоставен т.е. равностоен партньор в съюзите, които станаха наш избор, не е тайна за мислещия българин. Приехме, макар и с красноречиво мълчание, че част от нашия суверенитет е в ръцете на Брюксел, но има ситуации, в които няма как българите да не се чувстват унизени, когато стават свидетели на „разтварянето на собствените ни позиции и интереси в общоевропейските, вместо България да се бори и опита да влияе с аргументи при самото изработване на тези общи позиции в ЕС“. В крайна сметка се оказва, че все по-често не успяваме да формулираме, артикулираме и защитим нашите интереси в сложния и необичайно променлив свят. А това неминуемо поражда съмнения, че упълномощените за целта специалисти нямат необходимата компетентност, не познават историята и не са си направили труда да се запознаят с делата на онези наши предци, които в подобни ситуации са намирали верния път за изход от неблагоприятно за страната ни стечение на външнополитически обстоятелства. Дори само дипломатическият успех с връщането на Южна Добруджа при отечеството-майка е достатъчен пример за професионален връх със световно измерение. Горчива е историята ни, натрупан е опит, правени са изводи, но днес различни лобита от чужди посоки дърпат конците на политиките и позициите ни в ключови за държавата ситуации. Не само в областта на икономиката т.е. енергетиката, но и във връзка с отношения със съседи и екссъюзници. Поне такова е усещането сред мислещите българи. Липсват практически опровержения.
В тази връзка не е утешение, че подобна ситуация се наблюдава и при други балкански страни. Емблематичен е случаят напоследък с близката до сърцето ни Македония. Разбира се, че тя ни е близка не в онзи смисъл, който влага турският президент Ердоган, когато казва, че „в сърцето ми са Босна, Косово, Македония, Кърджали….“. Събитията в тази наша съседка през последните 2 години и пълзящата на практика политическа криза през този период се следяха с тревога особено отчетливо сред 1.5 млн наследници на предци от т.н. Вардарска Македония, които са намерили подслон в Отечеството в сложните времена на 19-ти и 20-ти век. Западът в лицето на ЕС и САЩ проявиха особена активност чрез натиск от страна на свои официални представители, за да се даде възможност опозиционният лидер Зоран Заев, СДСМ, да състави следващото правителство на Македония, която след извънредните парламентарни избори на 11 декември не излъчи такъв победител, който да е в състояние да управлява самостоятелно. Управлявалата 10 години ВМРО-ДПМНЕ с лидер Никола Груевски спечели тези избори с избирането на 51 депутати от нейните листи в 120-членния парламент на страната, но традиционните й партньори в управлението от ДСИ и другите вече парламентарно представени албански партии отказаха подкрепа за коалиционно правителство. Казват, че след „телефонно обаждане“. Три дни след изборите македонското общество бе взривено от т.н.албанска платформа, която албанските партии подписаха в Тирана с участието и съдействието на албанския премиер Еди Рама. Исканията за двуезичност т.е. равнопоставеност на двата основни езика в страната, за промяна на знамето, химна, името на страната чрез участие в преговорите с Гърция за целта, равно участие във всички институции и претенции за председателското място в Собранието/парламента/ др. са в основата на гнева на основната част от народа на Македония и те излязоха по улиците на големите градове. Естествено подкрепени от ВМРО-ДПМНЕ. В Скопие започна шетня от високопоставени гости като Федерика Могерини, комисар Хан, заместник-помощник държавен секретар от САЩ /останал след оставката на небезизвестната Виктория Нюланд/, отделно срещи с посланиците в македонската столица от страни в ЕС и всички в хор настояваха пред президента Георге Иванов да връчи мандат на Зоран Заев за съставяне на правителство в коалиция с албанските партии, за да се „излезе от политическата криза и тя да не заплашва стабилността в региона“. Заев обеща Македония да стане 30-тия член на НАТО, да потърси съдебна отговорност на правителството и лично на Никола Груевски за корупционни практики и нарушаване на законите на страната, нарече нашия премиер „брат“ в телефонен разговор, посочи в интервю пред наша агенция, че „ние сме братски народи“ и се понесе на вълната на опиянението от успеха, но президентът дълго отказваше да връчи мандат за правителство на СДСМ, втората класирана на изборите партия. Мотивите му бяха, че приемането на албанската платформа, за да се състави правителство, обрича страната на териториално разделение, става заплаха за единството и суверенитета на държавата, създава предпоставки за растеж на етно-религиозните противоречия. „Международната общност“, както се изрази експремиерът Груевски, „не е на моя страна“, а македонските медии заговориха, че „той е уморен от битките“. Сякаш изведнъж президентът получи писмено уверение от страна на бъдещия премиер Заев, че ще бъде съблюдавана териториалната цялост на страната и няма да се нарушава единството й т.е. суверенитет, независимост, конституционен ред, мултикултурен характер на държавата и сигурност за живота на всеки човек., а от Държавния департамент се получиха сигнали за „ненарушимост на границите и се гарантира целостта на страната“. Достатъчно, за да склони Иванов да връчи мандат на Зоран Заев. Започнаха преговорите с албанските партии за състав на правителство, но протестиращите определено свиха знамената за кратко. Защото никой не е забравил случилото се в Собранието, когато след непрецизиран избор на председател в лицето на Талат Джафери /сам с противоречива биография/, поставянето от него на албанското знаме на бюрото на председателя и запяването на албанския химн в парламента скандиращите на митинг пред сградата нахлуха в залата на избора и извършиха насилие над депутати, включително Зоран Заев. За тези хора Заев е предател и слуга на чужди интереси. Трудни ще са преговорите му с албанските партии, особено с Беса и Албанския алианс, защото те вече обявиха, че „тиранската платформа е в сила“. Пътят на компромиса е миниран. От Заев зависи как ще лавира и дали смекчаването на тона му ще донесе нужното успокояване на македонското общество. Споровете за министерски постове също налива масло в огъня, а албанските партии са майстори в „извиването на ръце“. Имат и неприкритата подкрепа на Запада, каквото и друго да се говори. Те са тези, които открито призовават за отстъпки в преговорите с Гърция за името на страната,което е широка крачка по пътя за приемането в НАТО. Западните наблюдателите са убедени, че това е начин да не се допуска влияние на Москва в региона и кой знае защо забравят, че Китай от години инвестира тук. Китайски фирми купиха летището в Тирана, собственици са де-факто на пристанището в Пирея, строят пътища в Македония и Черна гора, построиха мост над Дунава в Белград и тази година пускат скоростна железница Будапеща/Белград, преговарят в Р Сръбска в Босна и Херцеговина с президента Додик и т.н. Твърди се в белградските медии, че се водят преговори за канал от Дунав до Гърция през Македония и никак не е случайно, че и Вучич, и Ципрас бяха на форума „Един пояс-един път“ в Пекин, където президентът Си Дзинпин обяви пред 29 държавни глави, в т.ч. Путин, и пред 200 министри от цял свят, че „проектът е стратегически план за нов световен икономически ред“. Говори за инвестиции в размер на стотици милиарди и обещава равнопоставено сътрудничество без „налагане на друг социален ред в страните, които се включат в проекта“. България не присъства на този форум и това е въпрос без отговор на този етап.
В това време в Македония се питат докога ще издържи правителство на Заев, защото социологическата агенции на Републиканския институт предвиждат при нови избори ВМРО-ДПМНЕ да има 28% подкрепа срещу 17% за СДСМ. Опасенията от нови протести не са безпочвени. Започналите разследвания на Специалната прокуратура на управлението на Никола Груевски за „пране на пари и незаконно финансиране на партията“ се определя от него като „опит за унищожение на ВМРО-ДПМНЕ като политически опонент на СДСМ, за да може да се изпълняват политиките, които тази партия се ангажира да направи пред своите партньори в правителствената коалиция и тези, които ги подкрепят“. Като натрупал политически опит Груевски не посочва конкретни имена. Мандатът на Специалната прокуратура изтича на 31 юни и вече има внесено предложение за удължаването му. Заплатите са чудовищни на фона на стандарта на македонските граждани. А самата прокуратура е рожба на т.н. споразумение в Пържино. Няма спор, че в качеството си на опозиция ВМРО-ДПМНЕ ще следи особено внимателно за изпълнението на писмените гаранции на Зоран Заев, които той предостави на президента, за да получи мандат за съставяне на правителство и при най-малкото отклонение ще инициира нови протести. Кризата няма как да свърши толкова бързо. Но тя ще се решава институциално т.е. чрез действия на правителство и парламент. Организаторите на последните масови протести от „Инициатива за Македония“ оповестиха, че ще действат по конституция и внасят искане до Конституционни съд с искане да се отмени избора на Талат Джафери за председател на парламента. Редица македонски медии допускат нови парламентарни избори и то заедно с вече съгласуваните местни през октомври. Явно политическата обстановка ще е определяща за такова решение. Засега има глътка въздух и надежда, че македонските политици ще проявят достатъчно благоразумие, за да не се стига отново до опасения за сигурността в региона. Стига те да не са по-скоро внушения за постигане на поставени цели и реализиране на геополитически интереси на „великите“. Не са малко сигналите в това отношение. Балканите винаги са били опитно поле за големите.Днес осите Пекин-Москва и Западът като цяло действат уж в различни орбити, практично и без излишни идеологии, но посланията им са еднакви. Елате при нас, защото ние не се месим във вътрешните ви дела. Подобни думи се чуха и от Тръмп в Риад, и от Путин в Сочи при среща с Ердоган, и от Медведев в Турция на срещата по повод 25 години Черноморско сътрудничество. И най-вече в Пекин от Си Дзинпин. Случаят с Македония не е пример в това отношение, но дано създаде условия за омиротворяване на обществото. И тук идват въпроси от типа „а къде сме ние“.
Казват, че сме единствената стабилна държава в региона, но кой знае защо точно ние, стабилните, липсваме на форуми като онзи в Пекин. От руските телевизии научаваме, че по същото време нашият кандидат за еврокомисар г-жа Габриел е единствената в Брюксел, която стои до Порошенко, когато се подписва договора за отпадане на визите за украинците и всички руски телевизии не пропуснаха да отразят точно този момент.Сигналите в геополитиката и дипломацията са особено ценено помагало за изясняване на позиции, но и за носене на последствия. Е, руските телевизии показват и как украинци крещят срещу този президент „убиец“ и „оставка“, но това си е тяхна работа, нали? Да мерим сили с геополитическите играчи не е лъжица за нашата уста, но и да останем изолирани в оформилите се регионални съюзи като ядрото на ЕС, Вишеградската четворка, Балтийските страни и др. и да не съумяваме да действаме в полза на един Балкански съюз на равноправни държави, които най-после да намерят сили да загърбят националистическите си идеали, за да устоят на глобалните сътресения и да решат проблемите със стандарта на балканските народи не е целесъобразна политика. Да решим, че Черноморският регион е с приоритет в сравнение с Балканите е също въпрос за анализ и обсъждане, но само в тези направления България наистина може да има експертен потенциал, защото има традиции, исторически опит, еднакъв манталитет със съседите и може да й се чуе гласа, ако знае какво иска и как да го постигне. Времената не са за „и сам воинът е воин“, но и само да се чака Брюксел или Вашингтон да решават вместо нас, няма как да е политика, която да носи дивиденти в стратегически план. Не са само храните, които у нас са различни от тези в Европа. Според „Дойче Веле“ в Германия има в момента 1 млн свободни работни места. Да му мисли Украйна. Ние отдавна обезлюдихме села и градове. Можем поне за обявим дневен ред на предстоящото ни председателство на Съвета на Европа, където да включим бъдещето на Балканите и Черноморското сътрудничество като основни точки за обсъждане, защото това е нашата болка, това са нашите интереси, това ще е гаранцията за нашата сигурност и така ще приобщим на практика съседите си към ЕС. Ако чакаме Брюксел да ни определя темите, тогава има вероятност да се получи като казуса Македония. А може би просто обществото ни трябва да бъде информирано за стъпките на управляващите, за да не оставаме с впечатление, че винаги се твори нещо зад гърба на народа, а той страда и ближе рани при последиците. Примери колкото искате. Време е за нов ред и у нас, не само по света. Но дали се проумяват сигналите?