/Поглед.инфо/ Защо България мълчи, или някак съвсем срамежливо реагира "ан блок" с други страни на това нахалство на украинските крайни кръгове? Имаме ли реална политика спрямо нашите Бесарабски сънародници, или тази политика е само в написаната програма на правителството и де-факто не се изпълнява?
Дали пък днешният ни "голям брат" не ни диктува подобно "снишаване"?
Когато работех в Кишинев, българите там ми разказваха за среща на Тодор Живков с тях, на която той ги запитал "Вие сега какви сте?", а те отговорили "Ние сме българи!" Тогава Живков казал: "Българи в СССР има само в посолството в Москва, а вие сте съветски хора!"
Но в същото време, спазвайки "веянията" на времето и внушенията на "големия брат", опитният и хитър политик Живков успява да постигне издигането на редица български паметници в Молдова - обелиск на опълченците на площада "Шипка", откъдето те са тръгнали да се бият в руско-турската война; паметник на Ботев; редица паметни плочи; българска библиотека; икономическо сътрудничество с Кишинев в рамките на СИВ и т.н. и т.н.
Явно, наред с подчиняването си на идеологическите "ценности на социалистическия интернационализъм", Живков е успял да постигне успехи и в политиката си спрямо сънародниците - толкова, колкото са му позволявали условията.
Сега спазването на "евроатлантическите ценности" не ни ли дава възможности за подобна национална политика? Или ние не умеем да я постигнем?
Когато бях посланик в Кишинев, молдовският парламент отне статута на българския район "Тараклия" и ние всички - българите там, МВнР в София, посолството в Кишинев и мисиите ни в различни организации (ОССЕ, Страсбург, Брюксел и др.) успяхме да се преборим и да върнем статута на района.
Какво ни пречи и сега да имаме умна и смела политика?!?
Украинската Рада изопачи позицията на България по техния закон за образованието