/Поглед.инфо/ Мнозина наблюдатели правилно отбелязват, че по повод Русия нито веднъж нямаше такова вълнение, когато САЩ и Европа налагаха санкции срещу нашата страна. Да, имаше някакво недоволство от отделни представители на европейската политика, но този плах шум потъваше в дружния хор на одобряващите санкциите гласове. В случая с разрива на „ядрената сделка“ ние съзерцаваме друга картина, при която Европа уж се опитва да излезе на единен, неодобрителен по отношение на САЩ, фронт.
Виждаме няколко причини за това:
Едно. Европа се бои, че в такъв случай конфликтът отново ще се окаже продължителен, както и в случая с Русия. Не трябва да се забравя, че в течение на редица векове Европа е пристрастена към блицкриговете. При нас е прието скептично да си спомняме за предвоенната теза „на чужда територия с малко кръв“, но тя, всъщност е само временно отражение на общоевропейската позиция, когато става дума за война. Сложно е да се каже откъде и в кой момент в Европа е възникнал този блицкриговски комплекс – може би Тридесетгодишната война да е повлияла върху създаването му, но него определено го има. Ако блицкригът не се получи, то Европа започва да пищи и врещи. В случая с Иран дори и на най-големите оптимисти им е ясно, че могат само да сънуват за блицкриг – ако Либия и Ирак дадоха толкова интересни резултати, то можем да си представим тези от Иран…
Две. За Европа е много важно да се съблюдава приличие. В този смисъл тя сега прилича на Дон Корлеоне от известния роман с известни корекции – да, нас ни заставяха да правим нещо , но ни караха с уважение, а сега без уважение. И наистина – какво ти уважение, когато Тръмп едва ли не открито заяви, че смята европейското мнение за тоалетна хартия? И той не се интересува дали на европейците им харесва или не това решение. Обидно, нали?
Три. За Европа иранската сделка е едва ли не последният за последните няколко години случай, в който Европа… при всеки случай тя така си мисли, изиграва роля на един от геополитическите лидери. Тук, разбира се може да се възрази, но в случая се опитвам за моделирам отношението на Европа към нейната роля в сключената сделка, а не нашето отношение. Та така, Европа преценя примирието с Ирак като свой безспорен успех. Сега погледни точка две – отнемат ѝ този успех като бонбон от дете, като не му предлагат като компенсация дори и опаковката на бонбона. Това също е обидно.
Четири. Отношението към Америка се е променило за тези години. Както справедливо отбелязва руският политолог Вячеслав Никонов, на никой от европейските лидери не му се иска да бъде наричан „пудел на Тръмп“ по аналогия с това как Тони Блеър бе нарича „пудела на Буш“. Характерен пример за това е как Макрон замина за САЩ и рейтингът му падна, след като на французите не им хареса зрелището на предизвикващия усмивки Макрон по време на цялата среща. В момента европейците искат сила и решителност от своите държавни дейци, макар и… Тук, както се казва в известния виц за попадналия под сталински репресии водопроводчик, не трябва да се сменя кранчето, а цялата система. А тя, както се запазва в Европа, не може да породи нищо, освен Макрон, а смяната на системата не е нещо толкова лесно колкото отърсването на пърхота от раменете.
Пет. Мислите за бъдещето. Изгониха ги от Русия, гонят ги от Иран, гонят ги и чисто по икономически фронт с тарифи и квоти… Разбираемо е,че ще се намери още нещо, а се говори, че търпението на САЩ може да свърши, а Балканите винаги ги има. Освен това европейците признават, че за изминалите от Първата световна война насам години нищо в региона не се е променило радикално. Както си бяха барутното буре на Европа, така и си остават такова. Хвърли кибритена клечка и всичко ще полети, а кибритът е в ръцете на САЩ.
Общо казано, не завиждаме на Европа. Очакват я сурови времена, а тя, за разлика от Русия, няма имунитет. Тучните години, преминали след разпада на СССР не помогнаха такъв да се изработи.
Превод: Поглед.инфо