/Поглед.инфо/ „Лявата вълна“ в Латинска Америка, която тръгна с Боливарската мирна революция на Уго Чавес преди 20 години, предложи алтернативен социален модел, базиран на човешкото развитие и регионалната солидарност и интеграция. Именно заради този „опасен“ пример в задния им двор САЩ форсираха десен реванш на континента. В Аржентина – чрез изкуствен дефолт в навечерието на важни избори. В Бразилия – чрез институционален преврат. В Еквадор – чрез удобен ренегат. А за инатливата Венецуела стягат „хуманитарна интервенция“.

Последната година на революционния ХХ век, през който беше извършен, но и подкопан най-мащабният световен опит за изграждане на социалистически общества на четири континента, стана и година първа на един нов предизвикателен експеримент, наречен от създателите си „социализмът на ХХI век“, а от медиите – „лявата вълна в Латинска Америка“.

За стартова точка на този процес се смята встъпването в длъжност в началото на 1999 г. на новоизбрания президент на Венецуела Уго Чавес. Той поема властта в Каракас, след като печели убедително изборите в края на 1998 г. с обещанието да извърши мирна Боливарска революция – тоест да възроди чрез демократични обществени промени идеалите за свобода, братство, равенство, национален суверенитет и социална справедливост на Освободителя на Латинска Америка от колониалното владичество Симон Боливар.

Избирателите тръгват след Чавес, защото, както във венецуелското, така и в повечето от останалите латиноамерикански общества, е назряла потребността от точно такъв курс. Налице са обективни условия за него. Драматичната история на този регион с тъжната съдба на „заден двор на САЩ“ е добре известна, така че няма да правим тук дълги ретроспекции. Ще припомним само накратко какво преживяват латиноамериканците в онези 20-25 години, предшествали появата на феномена Чавес и на олицетворяваната от него политическа тенденция.

Жестоките военни диктатури в Южния конус на континента, изпълняващи поръчката на прословутия план „Кондор“ на ЦРУ за физическо изтребление на левицата, както и ожесточените граждански войни в Централна Америка с дейното участие на „американски съветници“ и със схеми за американско въоръжаване, като прословутата афера „Иран – контри“, оставят през 70-те и 80-те години на ХХ век дълбоки рани и осакатявания в самата тъкан на политическия живот в региона.

Процесите на връщане към демокрацията, започнали на места в средата на 80-те и продължили до началото на 90-те, носят всички последствия от изкривеното, често обезобразяващо зарастване на тези тежки травми. Демократизирането е половинчато, плахо, обвързано с куп ангажименти за отказ от преследване на виновниците за страховитите репресии на военните режими. И най-важното – политически, икономически и идейно преминава изцяло под крилото на големия северен съсед и наложения от него Вашингтонски консенсус. Тоест под пълния диктат на неолибералния пазарен фундаментализъм, внедряван като уж безалтернативна панацея за поразените и от тежка дългова криза латиноамерикански държави.

Необходимо е още едно бързо припомняне – всъщност рецептата на отвързания от всякакви регулации и социални политики „свободен пазар“ беше изпробвана от школуваните от Милтън Фридмън „чикагски момчета“ още в „стерилизираното“ от репресиите на Пиночет Чили в средата на 70-те. И онази „шокова терапия“ изпълни целта си. Богатите станаха още по-богати, бедните – още по-бедни, а опитите за съпротива бяха смазвани и маргинализирани.

Моделът на пазарния диктат

бе взет на въоръжение от тачъризма и рейгъномиката, които го превърнаха в ключов инструмент на новия световен тоталитаризъм, и бе усърдно приложен за дресиране на близки и далечни общества. От обезкървената от диктатурите Латинска Америка до „преходната“ Източна Европа.

Но ако у нас мантрата за „свободния пазар“ и днес все още продължава да е изумително свещена дори за политически формации, представящи се за леви, то при латиноамериканците облъчването не проработи. Там не само реалният ефект, но дори и самото име на прословутия Вашингтонски консенсус (заради известни на всички ни исторически рецидиви в региона) подейства върху обществата като червено платнище на бик – като поредната хватка на САЩ и послушните му местни корумпирани елити за подчинение, експлоатация и доминация.

Преките резултати на неолибералната вакханалия в Латинска Америка от края на 80-те и началото на 90-те също бяха драстични, защото изостриха до краен предел и без това силно изразеното на континента социално неравенство. Бързото обедняване дори на тънката средна класа от предимно градски жители стана допълнителен фактор за експлозивно нарастване на общественото недоволство. То трескаво започна да търси път за изход от нетърпимото положение – с твърдата нагласа обаче решението да е в рамките на така дълго липсвалата демокрация.

Защо най-слабото звено на Вашингтонския консенсус
се оказа Венецуела

отпреди 20 години и защо тъкмо там пръв проби алтернативният вариант, предлаган от Чавес?

Защото Венецуела вече беше опитала безуспешно всичко друго в историята си:

• диктатури (включително една от най-емблематичните на континента – съборената през 1958 г. с масово въстание тирания на Маркос Перес Хименес);

• куца демократизация (изключила комунистите и тласнала ги по този начин към драматична партизанска война – и селска, и градска – с всички съпътстващи я репресии, през 60-те и 70-те години на ХХ век);

• национално помирение, прехвърлило някои от партизанските водачи (като легендарния син на българин Теодоро Петков) в другия лагер;

• социалдемократически експеримент с първия мандат (1974–1980 г.)
на Карлос Андрес Перес, национализирал петрола;

• тотално разочарование от втория мандат (1989–1994) на същия Перес, прекъснат преждевременно заради драстични социални орязвания в тон с Вашингтонския консенсус и неудържима корупция;

• изпробван е дори опит за смяна на модела чрез военен бунт (1992 г.)
пак срещу въпросния Карлос Андрес Перес. И бунтът, между другото, е воден от младия подполковник от парашутните войски Уго Чавес. Но след като сам преценява, че акцията е обречена, поема цялата отговорност и отива в затвора за две години, Чавес решава, че не това е пътят, че алтернативата трябва да дойде демократично, чрез избори, чрез включване в процеса на целия народ. И тръгва точно в тази посока, след като е помилван и излиза на свобода през 1994 г.

Четири години по-късно, през 1998 г., той вече печели президентския вот, а в началото на 1999 г. полага клетва като държавен глава.

С какво Чавес привлича венецуелците?

Тук ще цитирам не венецуелец, а... американец. През септември 2017 г. бях десетина дни в Каракас като един от двамата български представители на международната среща „Световен диалог за мир и солидарност „Всички сме Венецуела“. Във форума участваха около 200 делегати от над 60 страни. Един от тях бе 78-годишният Чарлз Харди, бивш католически свещеник, живял 26 години във Венецуела, а наскоро кандидатирал се (безуспешно) и за сенатор в САЩ, от американския щат
Уайоминг. Ето какво ми каза Чарли:

„За да разбереш какво става днес във Венецуела, трябва да знаеш колко ужасен беше животът тук преди Уго Чавес да стане президент. Да си видял как 75% от хората тънеха в мизерия и безпросветност, да си спомняш как петролът се продаваше на САЩ за по 1 долар барела, да те е втрисало от пропастта между шепата богати и бедняшките маси, да си преживял бунта на глада „Каракасо“ през 1989 г. и избиването на хиляди хора от властите... Тогава ще имаш с какво да сравняваш и ще си наясно, че Чавес беше най-доброто, което можеше да се случи на тази страна. Беше чудото, което я възроди. Няма да забравя една жена, с която разговарях на улицата, скоро след като Чавес дойде на власт и стартира Боливарската революция. Аз попитах жената: „Вие последователка на Чавес ли сте?“ А тя ми отговори: „Не, той е последовател на идеите и стремежите, които винаги съм имала“. Ето това е обяснението на чудото – Чавес беше от народа и народът го разпозна като свой.“

Чавес действително е истински човек от народа – той е с много скромен, дори беден произход. Роден е на 28 юли 1954 г. в Сабанета, Баринас, в семейство на учители със седем деца – трима синове и четири дъщери. Заедно с двамата си братя израства на село, при бабата по бащина линия Роса Инес.

Избира военната кариера, защото във Венецуела тя дава възможност на момчета именно от народа, с ниски доходи, да получат добро образование и перспектива за престижна военна кариера.

Този социален състав на венецуелската армия, в която има и много други младежи като Чавес, я отличава от повечето други армии в Латинска Америка, които се градят на елитарен принцип – в тях могат да направят кариера само синовете на богати фамилии с аристократични претенции. Такава е например чилийската армия. И всички знаем какво направи тя с президента социалист Салвадор Алиенде и съмишлениците му при кървавия преврат на 11 септември 1973 г.

Във Венецуела армията открай време има друг социален състав. И именно това предопределя възможността Уго Чавес и негови съмишленици точно във военните редици да основат своето

патриотично Боливарско движение

След неуспешния опит да промени социалната система чрез военния бунт от 4 февруари 1992 г. това движение се ориентира към изборна борба чрез своя лидер Чавес. С победата му в изборите през 1998 г. започва мирната и демократична Боливарска революция.

Най-важните предизборни послания, с които Чавес печели народния вот, са, че ще направи всичко, за да подобри живота на онези 75% от венецуелците, които тънат в мизерия. И той наистина веднага започва да изпълнява обещаното, като насочва основните си усилия първо към хората, обитаващи бедняшките квартали.

В Каракас тези квартали започват да възникват стихийно в годините на бързата урбанизация – през 60-те, 70-те, 80-те, когато бедняците идват да търсят по-добър живот в столицата, но акумулират само още повече мизерия, социални контрасти, престъпност, отчаяние... Социалната язва дълго не е трогвала никое правителство. Едва с избирането на Чавес нещата започват да се променят.

Новият президент първо си подсигурява солидна законова основа – провежда референдум за приемане на нова конституция, която не просто акцентира върху социалните ангажименти на държавата, но и придава юридически статут на активната, участваща роля на народа в обществените промени.

Следващият етап е стартирането на серия социални програми, които се финансират от петролните приходи. Чавес договаря бартер с Куба, на която изпраща петрол, а в замяна кубински лекари и учители идват да лекуват и ограмотяват забравените от предишни правителства венецуелци.

Тук трябва специално да се подчертае ролята на Кубинската революция за последвалата „лява вълна в Латинска Америка“, както и топлата лична връзка, създала се между кубинския лидер Фидел Кастро и олицетворилия тази вълна Уго Чавес. Те се запознават през 1994 г. в Хавана, където Кастро кани Чавес веднага след излизането му от затвора и де факто открива в него свой духовен син.

Всъщност за всички латиноамерикански президенти от „лявата вълна“ може да се каже, че са

деца на Кубинската революция

и на Фидел, като това не е толкова възрастов белег, колкото идеен и ценностен. Те са продукт на онези силни леви и антиимпериалистически обществени настроения и движения в Латинска Америка, получили мощен импулс и ярък ориентир именно с победата на Кубинската революция. Грижата за насъщните човешки потребности чрез осигуряване на достъп до медицински грижи, образование, култура, жилище, трудова реализация, достойни старини и т.н. е онзи хуманен заряд, с който кубинският пример „пали“ и Чавес, и другите леви латиноамерикански лидери от неговото поколение.

Характерното за този етап от отзвука на Кубинската революция е, че както Боливарското движение на Чавес, така и формациите в другите латиноамерикански страни, избрали след него подобни леви президенти, не се дефинират като комунистически, макар в много от случаите, включително във венецуелския, да са подкрепяни от комунистите. Тези движения са много широки като обхват – прегръщат както традиционната идейна левица, така и потискани, дискриминирани общности. Не само градските и селските бедняци, но и индианците, негърското население, всички онези, които от векове са лишавани от достоен човешки живот и културно развитие и които сега за първи път получават уважение и добиват самочувствие на обществен фактор.

Приобщаването, включването, действената солидарност
и широкият демократизъм

са важни белези на формациите, устремени към „социализма на ХХI век“. В тези редици намират мястото си и прогресивни интелектуалци, студенти, християни, вярващи в социалната справедливост (Чавес не спира да повтаря, че Христос е бил първият социалист).

Тоест, както Боливарското движение във Венецуела, така и подобните формации в други латиноамерикански страни, фактически тръгват със същите широки, обединяващи характеристики и хуманни ценности, с които някога е подело борбата си и движението „26 юли“ на Фидел Кастро, извършило Кубинската революция – вярно, при други условия и с други средства. Приемствеността е силно осезаема – и това в условията на Латинска Америка придава допълнителна притегателност на тенденцията, защото за народните маси на този континент кубинският пример се асоциира с достъпно здравеопазване и образование и с човешко достойнство.

Някои от въпросните нови движения ще обновят вече съществуващи партии, други ще се превърнат в нови политически субекти – като например Единната социалистическа партия на Венецуела (възникнала въз основа на Боливарското движение). Но всички ще запазят масовия си и широкообхватен характер.

Преобразуванията, извършени от Чавес във Венецуела през първите му три години на власт, срещат ожесточеното противопоставяне на десницата у дома и на САЩ отвън. Най-сериозният удар за обръщане на тенденцията е античависткият опит за преврат през 2002 г., финансиран и стимулиран от Вашингтон.

Превратът обаче е провален от единния отпор на останалата вярна на конституцията армия и на залелия улиците народ. Чавес триумфално се връща в президентския дворец „Мирафлорес“ и обявява, че дължи това на

гражданско-военния съюз

който става важна основа за по-нататъшния напредък на мирната Боливарска революция.

Натискът на САЩ за задушаване на венецуелския пример за алтернативно развитие не възпира, а още повече стимулира промените в страната. Чавес започва да чертае амбициозна стратегия на „социализма на XXI век“, стъпил върху стремежа към преодоляване на бедността и неравенството и към изграждането на солидарна икономическа интеграция както в региона, така и в целия развиващ се свят.

За да гарантира финансово разрастващите се социални програми, наричани мисии, венецуелският президент форсира координацията между държавите производителки на петрол и международните цени на черното злато тръгват нагоре. Ако до 1998 г. Венецуела е продавала на САЩ петрола си срещу 1 долар за барел, то към 2008–2010 г. цените са 80-100 долара за барел.

През 2007 г. е извършена т.нар. ренационализация на венецуелската нефтена индустрия, което засилва ролята на държавата в този сектор. Той всъщност е национализиран още през 1976 г., при първия мандат на Карлос Андрес Перес, но дълго е оставал под влиянието на участващи под различна форма частни, често чужди компании.

Чавес става и мотор на интеграцията между правителствата от т. нар. „лява вълна“ в Латинска Америка, лансирайки заедно с кубинския лидер Фидел Кастро инициативата ALBA (Боливарска алтернатива за нашата Америка), а по-късно и CELAC (Общност на държавите от Латинска Америка и Карибието).

Изключително въздействаща на континентално ниво става съвместната кубинско-венецуелска мисия „Чудо“, при която кубински лекари с финансовата подкрепа на приходите от венецуелския петрол извършват стотици хиляди операции на хора с ниски доходи, страдащи от катаракта, из десетки латиноамерикански и карибски държави. Мисията се превръща в необоримо послание за онова, което могат да донесат на народите социализмът и солидарността – проглеждане (в пряк и преносен смисъл), здраве, грижа за човека.

Медиите съзират идването на „лява вълна в Латинска Америка“ през 2003 г. Именно тогава с послания, подобни на тези, които отправя Чавес,

още двама леви президенти
един след друг поемат властта

в двете най-големи и влиятелни латиноамерикански държави. В Бразилия изборите са спечелени от легендарния синдикалист и водач на Работническата партия Инасио Лула да Силва, и в Аржентина държавен глава става левият перонист Нестор Кирхнер.

Лула обещава на бразилците, отвратени от корумпирания и нехаещ за народа елит, нещо много просто – че ще осигури на всички възможността на закусват, обядват и вечерят всеки ден. Защото именно за това – за елементарното право на нормална прехрана, по онова време все още мечтаят милиони бедняци из огромната, богата, но и раздирана от социални контрасти и драстично неравенство Бразилия. Лула не разочарова избирателите си, които му гласуват доверието си за два последователни и успешни мандата – той стартира амбициозни социални програми и действително забележимо подобрява качеството на живота на внушителни човешки маси. Дори ООН му връчва отличие, защото с политиката си успява да извади от бедността и да „прехвърли“ към средната класа общо около 30 милиона бразилци.

На свой ред Нестор Кирхнер поема една разбита от неолибералните му предшественици Аржентина, стигнала и до държавен банкрут през 2000–2001 г. и потънала в дългове към прословутия Международен валутен фонд. Но какво прави поелият президентската лента през май 2003 г. политик? Само година и нещо по-късно, през септември 2004 г., решава, че няма да поднови договора с МВФ за „спасителни програми“ и подема кампания по преструктуриране на аржентинския държавен дълг, постигайки намаляването му със 70%. Още година и половина по-късно, през януари 2006 г., Аржентина вече успява напълно да изчисти своите задължения към МВФ и да „смени епохата“, по израза на самия Кирхнер. Нататък страната бележи все по-високи проценти в икономическия растеж, стигайки до 9% през 2012 г.

Ренационализират се водещи сектори на икономиката

които да носят приходи в хазната. Прилагат се социални стимули и субсидии за повдигане на жизнения стандарт и засилване на потреблението, което води до икономическо оживление. Въвеждат се преференции за националния бизнес, създаващ работни места. Контролната функция на държавните органи над финансовите операции и разпределението на националното богатство се засилва. Акцентира се върху експортната ориентация на икономиката. Разнообразяват се външнотърговските партньорства, сред които с особено внимание се ползват латиноамериканските съседи и Китай (предимно към тях е насочен масираният и доходоносен износ на автомобили и соя).

Впрочем, символната точка, след която „лявата вълна в Латинска Америка“ става вече не просто нарицателно, но и истинска алтернатива на неолибералната американска доктрина, се намира също в Аржентина – в курорта Мар дел Плата. Именно там през ноември 2005 г. се събира т.нар. Среща на Америките – това е всъщност годишната среща на Организацията на американските държави. Тогавашният президент на САЩ Джордж Буш се опитва да лансира на нея договора, известен с испанската абревиатура ALCA (Área de Libre Comercio de las Américas), тоест договор за превръщането на двете Америки в обща зона за свободна търговия – най-голямата в света. Категорично против тази инициатива на срещата се обявяват Уго Чавес, Лула да Силва и Нестор Кирхнер, подкрепени от тогавашните президенти на Уругвай и Парагвай – Табаре Васкес и Никанор Дуарте. Мотивът им е, че договорът ще е инструмент за съсипване на икономиките и за обедняване на народите в Латинска Америка чрез налагане на пълен диктат на транснационалния капитал. И ALCA не минава.

Емблематична остава

речта на Чавес
пред препълнения стадион в Мар дел Плата

където се е събрала алтернативна Среща на народите. В характерния си стил той праща „по дяволите“ ALCA, като използва игра на думи. „ALCA, ALCA, ALCArajo“, провиква се венецуелският президент (al carajo на испански означава по дяволите), възпламенявайки множеството на стадиона. На неолибералния проект за „свободна“ търговия той противопоставя инициативата ALBA (Боливарска алтернатива за нашата Америка), базирана на социалната отговорност, устойчивото развитие, солидарността и регионалната интеграция.

До Чавес на трибуната е боливийският синдикалист, индианецът от народността аймара, Ево Моралес. Само броени месеци по-късно той ще поеме президентския пост в Боливия като представител на своето Движение към социализъм. След още година, през 2007 г., начело на Еквадор ще застане водачът на Гражданската революция Рафаел Кореа, а Никарагуа ще бъде оглавена от сандиниста Даниел Ортега. През 2008 г. Парагвай също ще получи ляв президент – бившия свещеник Фернандо Луго...

„Лявата вълна“ и идващите с нея социални програми и грижа за най-бедните стават

неоспорима континентална тенденция

В родината на Чавес – Венецуела – революционният процес напредва най-демократично, минавайки през избори и референдуми. Те се провеждат с прозрачно машинно гласуване. За 19-те години от 1999 г. до днес венецуелците са гласували 24 пъти.

Социалните програми се разрастват. През 2005 г. ЮНЕСКО обявява страната за „свободна от неграмотност“ след проведена двегодишна масова кампания за ограмотяване. Всеобщото достъпно и безплатно образование обхваща всички възрастови групи. От 2008 г. стартира и програмата за обучение с олекотени портативни компютри Canaima, които държавата осигурява безплатно за всички образователни степени.

Днес венецуелското образование обхваща 10,5 милиона души, или около една трета от общо 30-те милиона жителите на страната. Което е два пъти повече, отколкото през 2001 г.

И още едно сравнение. През 1999 г. Венецуела е разполагала с около 985 000 специалисти с дипломи за техническа квалификация или за университетско ниво. През 2016 г. те вече са 4 920 000. Тоест има нарастване от около 400%. До 2019 г. е предвидено притежаващите техническа специалност или университетска диплома да се увеличат с още около 3 милиона.

В момента около 3 милиона са и студентите в 260-те безплатни обществени университета във Венецуела.

За образование Венецуела отделя около 5% от своя БВП,
а за здравеопазване – 4%

Здравната мисия „Barrio Adentro“ (Навътре в квартала) осигурява достъп на лекари и до най-затънтените кътчета на бедните квартали и селища. Там се изграждат консултационни медицински центрове. С течение на годините тази мисия се развива като все по-гъста мрежа. Днес тя вече покрива 100% от територията на страната. Неоценимо продължава да е участието на кубинските лекари. Успоредно се строят и все повече специализирани болници и здравни заведения.

Укрепването и благоустрояването на бедняшките квартали също се превръща в мисия. Тя стартира през 2009 г. и носи името „Нов квартал трикольор“. Първоначалната идея, лансирана още от Чавес, е ремонтираните жилища да се боядисват в трите цвята на националния флаг – жълто, синьо, червено. Това наистина са преобладаващите цветове при реновирането на кварталите, макар постепенно през годините да се включват и други нюанси.

Материалите се отпускат от мисията. А самите ремонти се извършват от жителите на въпросните квартали, организирани чрез комуналните съвети. Така, в съвместния им труд, се ражда и чувството за общност, и стремежът да се пази и поддържа изграденото.

Когато бяхме в Каракас през септември 2017 г., ние, чуждестранните делегати за форума „Всички сме Венецуела“, видяхме реализирана и още една важна инициатива на венецуелското правителство съвсем близо до нашия хотел – в квартала Сан Агустин, подобен на други народни квартали, покрили високите хълмове около центъра на венецуелската столица. За жителите им е изградена специална транспортна връзка с лифт, който е част от системата на градското метро. Направена е удобна координация със спирките на подземната железница. Всяка от лифтовите кабинки си има собствено име – това е или име на венецуелски щат, или дума, означаваща морална ценност – например „Етика“, „Равнопоставеност“, „Жертвоготовност“, „Свобода“...

През 2011 г. венецуелското правителство стартира и

мисия „Жилище“

Тя пък издига съвсем нови блокове за семействата с най-остри жилищни нужди. На много места из Каракас видяхме такива сгради.

За да разберем пряко за какво става дума, организаторите на форума „Всички сме Венецуела“ ни показаха един от най-мащабните новоизграждащи се комплекси в Каракас.

Специфичното за него е, че се намира на територията на обширната военна база „Фуерте Тюна“ (Fuerte Tiuna), която носи името на исторически индиански касик (вожд).

Става дума за огромно пространство, в което има и жилищни квартали от типа на софийския „Младост“, и производствени цехове, и училища, и спортни площадки, и, разбира се, военни съоръжения, складове и полигони, защото наистина мястото е военна база. Тук е разположено включително министерството на отбраната на Венецуела, командването на венецуелската армия, Военната академия, та дори и резиденцията на вицепрезидента на страната.

Във Фуерте Тюна на практика се въплъщава така нареченият гражданско-военен съюз, който според венецуелските ни домакини е важна спойка за гарантиране на Боливарския революционен процес. Военни и цивилни заедно участват в строежите на Мисия „Жилище“, сприятеляват се, споделят общи ценности.

За това как се развива мисия „Жилище“ в национален мащаб и как благодарение на нея в Тюна израства цял нов град, ни разказа Илдемаро Виярoел, зам.-министър по мениджмънта в Министерството на жилищата и жилищната среда. Презентацията му пред нас бе през септември 2017 г. Дотогава по тази програма, от старта ѝ през 2011 г., за крайно нуждаещи се из цялата страна бяха осигурени общо 1 749 153 нови жилища. А в края на 2017 г. вече бяха отчетени 1 936 372 раздадени жилища.

Илдемаро обясни, че жилищата не са безплатни. Дават се срещу изгодни кредити за период от 30-35 години с лихва между 4 и 6%. В Тюна ускореното жилищно строителство на общо 10 250 апартамента се извършва от фирми от Китай, Русия и Беларус. Китайските блокове са в тухлен цвят. Беларуските са кремави. Руските са комбинирани.

Ние, чуждестранните делегати на форума „Всички сме Венецуела“, бяхме посрещнати от част от новодомците в Тюна в едно от междублоковите пространства край новите им жилища.

Много от тези хора са от бедняшкия квартал Ла Вега, пометен преди няколко години от наводнение и свличания. Били са подслонени във военната база Тюна и ги вкарали още в първите списъци на крайно нуждаещи се семейства по мисия „Жилище“. Вече са се нанесли в новите блокове.

Те знаят, че дължат това на Боливарската революция и повечето са пламенни чависти.

Често наричат Боливарската революция не само социалистическа, но и феминистка. Така я е определял и самият Чавес. Покрай ролята на бабата и на майката в собственото му семейство той се прекланя пред всеотдайния дух на жената, която е стожерът на венецуелското семейство, грижи се за прехраната и образованието на децата, най-остро чувства социалното неравенство и самоотвержено се бори за справедливост. Жените днес са най-дейните чавистки. На първа линия са в комуналните съвети, в социалните и граждански инициативи, във всички прояви на „участващата демокрация“.

Такава е и Ана Родригес, коя­то взе микрофона при нашето посрещане в Тюна, за да ни увери как тя и съседите ѝ вярват в революцията и в наскоро избраното Национално конституционно събрание. Именно тя ни разказа как 191 семейства дошли в Тюна още преди пет години от попиляната от стихиите Ла Вега. Как се научили на дисциплина от приютилите ги военни. Как вече са заселени 23 от общо 43-те строящи се блока. Колко са благодарни „на бог, на Чавес и на Мадуро“ за това, че имат нови домове. И със същата решителност и устрем жената не пропусна да заяви, че използва струпалите се камери, за да настоява президентът и вицепрезидентът да дойдат в тази част на Тюна, да видят как живеят хората и да се убедят, че другото може и да е добре, но още им липсва непостроеното засега училище...

Ето така действат чавистките. Не само викат „Вива“, но не се колебаят и да изискват от водачите си. И са убедени, че те ги чуват. Думите на Ана Родригес бяха тиражирани от повечето национални медии и планираният строеж на училище наистина бе пришпорен.

Същата Ана се оказа и сърцето на предимно женската вокално-инструментална група, която разпали огнена фиеста, докато други жени от новодомките ни гощаваха с приготвени от тях местни специалитети.

Във Фуерте Тюна

освен разрастващата се жилищна зона, успешно се развива и индустриал­ният комплекс „Тюна“, който осигурява работа на много от хората от новите блокове. Комплексът функционира като смесена военно-гражданска компания, в която държавата има 51% от акциите, а останалото е на голяма частна фирма.

В халетата се произвеждат пластмасови шишета и се бутилира пречистена вода, шият се военни униформи и масова конфекция, разпределят се и се пакетират субсидирани трайни храни по системата CLAP (Comités Locales de Abastecimiento y Producción – Местни комитети за снабдяване и продукция).

Пакетите с храни бяха въведени от правителството като мярка срещу спекулата и с цел да се гарантира на домакинствата с по-ниски доходи достъп до евтини продукти. Всеки пакет тежи между 16 и 18 кг и съдържа между 6 и 8 трайни продукта – като брашно, ориз, боб, макаронени изделия, мляко на прах, захар, олио, консерви. Цената на пакета е около 10 000 боливара – колкото на пазара струват горе-долу четири шишета питейна вода. От пункта, който посетихме, ежемесечно се снабдяват по 12 000 семейства. Всичко това ни разказа Густаво Кабейо, шефът на голямата държавна фирма PDVAL (Productora y Distribuidora Venezolana de Alimentos – Венецуелски производител и дистрибутор на храни). Тя е създадена още от Чавес през 2008 г., за да контролира и регулира достъпа на субсидирани храни до нуждаещите се.

Полицията често съобщава за разкрити тайни складове с укрити продукти. Трябва да се знае, че когато днес става дума за недостиг на храни във Венецуела, се има предвид именно дефицитът на субсидирани от държавата стоки. С тях злоупотребяват организирани спекулантски мрежи, които ги укриват и препродават в съседна Колумбия на... 3000 пъти по-високи цени. Това е част от

антиправителствената икономическа война

Някои от водещите опозиционери са от влиятелни фамилии, притежаващи търговски вериги и складове тъкмо за храни.

Иначе магазините, сергиите, заведенията в Каракас са пълни с храна. Просто цените не са по джоба на всеки. И правителството днес полага сериозни усилия за контрол над спекулата, защото реално тя е оръжие в икономическата война, водена срещу Боливарската революция.

Много вълнуващи срещи имахме в Каракас. Но една от най-емоционалните със сигурност бе с известната венецуелска синдикалистка и феминистка Мария Леон. Всички я наричат „Лъвицата на Чавес“, защото Чавес изключително много я е ценял заради дългата ѝ борческа история, а и защото фамилното ѝ име Леон означава „Лъв“ на испански.

Мария Леон ми разказа, че през 1981 г. е изкарала курс в някогашната Международна профсъюзна школа „Георги Димитров“ в София. И досега си спомня с възхита за своята тогавашна преподавателка Донка Радева. Именно тя ѝ дала кураж, че въпреки разгрома на първия в света опит за мирен път към социализма, завършил с кървавия военен преврат в Чили през 1973 г. срещу правителството на Салвадор Алиенде, все пак бъдещето на Латинска Америка е именно в демокрацията, изборите и мирния преход към по-справедливо общество. То обаче трябва да умее да се защитава. Мария Леон каза: „Точно в София повярвах, че революциите на XXI век ще са мирни и хуманни. И точно такъв път избра нашият вечен команданте Уго Чавес. Показа на всички народи, че един по-добър свят наистина е възможен“.

Ето заради този „опасен“ пример на Боливарската революция и на отприщената от нея „лява вълна в Латинска Америка“ правителствата от тази тенденция станаха обект на ожесточен директен и индиректен натиск от страна на САЩ за обръщане на тенденцията и

опит за десен реванш на континента

Скритите лостове за постигане на тази цел никога не са били отпускани, но като първо открито удряне с юмрук, събудило най-лошите спомени на латиноамериканците, се запомни военният преврат в Хондурас през 2009 г. Той беше извършен, за да бъде свален хондураският президент Мануел Селая, решил да присъедини страната към обединението ALBA – тоест да завие към „лявата вълна“. Вашингтон нямаше как да допусне това в страна, пълна с американски военни бази и традиционно смятана за „непотопяемия самолетоносач“ на САЩ в Централна Америка.

Нататък форсирането на десния реванш продължи с институционалния преврат в Парагвай, спретнат от опозиционния парламент, който през 2012 г. отстрани с импийчмънт левия президент Фернандо Луго заради режисиран сблъсък между полицията и селяни без земя, за който Луго не е бил информиран.

Три години по-късно сценарият бе задвижен и в Бразилия срещу наследилата Лула на президентския пост негова съпартийка и съратничка Дилма Русеф. След дълъг и унизителен процес на разследване за така и недоказани административни нарушения на нейното правителство, тя бе свалена от власт също с парламентарен импийчмънт през август 2016 г. При напускането си Дилма Русеф категорично заклейми извършеното като

държавен преврат

При това осъществен от доказано корумпирани висши държавни дейци като председателя на парламента Едуардо Куня, който влезе после в затвора заради незаконни швейцарски сметки, и вицепрезидента Мишел Темер, който побърза да седне в президентското кресло, преди да му повдигнат обвинения за подозрителни куфарчета и заговорничене с Куня.

Бразилският преврат обаче не спря до Дилма. Целта му е по-амби­циозна – да се осуети победата в предстоящите през октомври 2018 г. президентски избори на най-популярния политик в страната, бившия президент и символ на „лявата вълна“ Лула да Силва. Затова срещу него бе подета мащабна кампания за очерняне и за внушаване на обществото, че той е корумпиран. Лула дори получи 9-годишна присъда, потвърдена и на втора инстанция, заради така и недоказано облагодетелстване със скъп апартамент от шефа на строителна фирма, който е в затвора за корупция. Тъй като бразилското законодателство дава право на осъдени да намаляват присъдите си, ако „сътрудничат на правосъдието“, въпросният предприемач успя да съкрати престоя си зад решетките от 8 на 5 години, защото даде срещу Лула обвиняващи показания. И те бяха приети за достоверни от съда, въпреки че така и не бе намерен никакъв документ, удостоверяващ, че бившият президент изобщо някога е притежавал или ползвал визирания апартамент.

Въпреки чудовищната кампания срещу него, Лула уверява, че ще продължи битката си – и в съда на следваща инстанция, и в предстоящата президентска надпревара. Така че изходът от сблъсъка за реванш в Бразилия още е с отворен финал.

В Аржентина десният обрат бе постигнат на президентските избори през 2015 г. До тях се стигна след изострила се особено в последната година преди вота брутална финансова атака срещу правителството на лявата перонистка Кристина Фернандес. Тя бе съпруга на Нестор Кирхнер и продължи неговата линия и през първия си президентски мандат (2007-2011 г.), и през втория (2011-2015 г.), който пое след внезапната смърт на мъжа си през 2010 г..

За атаката бяха използвани

частни хедж-фондове

изкупували навремето облигации по аржентинския дълг. С помощта на американски магистрат те поведоха съдебна битка с аржентинската държава, настоявайки облигациите им да се платят по цени отпреди реструктурирането на дълга. Кристина Фернандес категорично отказа подобен рекет – и аржентинските държавни сметки в американски банки се оказаха блокирани със съдебно решение. Предизвиканият по този начин изкуствен дефолт на Аржентина създаде на страната големи финансови и икономически проблеми. Ситуацията пряко повлия върху изхода на президентските избори през 2015 г., в които победи кандидатът на десницата Маурисио Макри. Разбира се, броени седмици след встъпването му в длъжност проблемът с хедж-фондовете „лешояди“ (както ги наричаше Кристина Фернандес) се реши магически...

В Еквадор, чийто ляв президент Рафаел Кореа реши в края на 2016 г. да се оттегли от активна политика след края на втория си президентски мандат, беше приложен друг подход за обръщане на тенденцията – заложи се на ренегат. В тази роля се оказа бившият вице на Кореа, отстоявалият винаги досега социалноангажирана позиция Ленин Волтер Морено. Кореа твърдо застана зад президентската кандидатура на Морено, издигната от общата им коалиция PAIS (Patria Altiva i Soberana – Суверенна и горда родина). И Морено спечели изборите в началото на миналата година с обещанието, че ще продължи Гражданската революция на своя предшественик.

Кореа, който е женен за белгийка, замина със семейството си за родината на съпругата си, където е следвал на младини, с намерението да се отдаде на научна кариера. Той бе спокоен и убеден, че е оставил страната в ръцете на сигурен съратник, който ще развива и задълбочава социалните промени в интерес на народа. Кореа дори заяви, че нарочно се оттегля по-далеч, за да даде възможност на Морено да изгради собствен авторитет в страната.

Реалната политика на Морено обаче много скоро показа, че той тръгва към

ревизиране и ликвидиране

едно по едно на постиженията на Гражданската революция. Започна бързо орязване на социалните програми под предлог за необходими икономии. Прибягна до масови уволнения от държавната администрация на хора, свързани с коалицията PAIS, аргументирайки се с борба с корупцията. Със същия мотив отстрани и своя вицепрезидент Хорхе Глас, който също е бил вице на Кореа.

Тези действия предизвикаха завръщането на Кореа в Еквадор и включването му отново в политическия живот в опит да издигне алтернатива на Морено. Очевидно притеснен, че Кореа може да се върне на власт при следващи избори, Морено проведе референдум за конституционни промени, забраняващи кандидатирането за нов мандат на лице, което е имало вече два мандата (досега основният закон го допускаше, ако е имало прекъсване в последователността). И успя да наложи тази промяна. Нещо повече – употреби всички властови механизми, за да попречи на Кореа да регистрира като нова политическа сила своята формация „Гражданска революция“.

Разбира се, Кореа не смята да се предава и мобилизира привърженици, за да се противопостави на тази фактическа подмяна на народния вот, очевидно подаден за Морено със съвсем други очаквания.

В Боливия битката също ще е около избори и мандати – догодина там предстои да се гласува за президент. Настоящият държавен глава Ево Моралес вече има два мандата зад гърба си и конституцията не предполага трети. Референдумът, проведен през 2016 г. по този въпрос, също не подкрепи варианта за трети пореден мандат. Впрочем, разликата в гласовете тогава бе само 2%, а гласуването се проведе в разгара на брутална медийна кампания, която чрез подставено лице обвини Ево в нередно фаворизиране на китайска фирма – нещо, което никога така и не бе доказано. Ето защо Моралес счита референдума за проведен с измама. И вижда в атаките срещу себе си не персонална мотивация, а офанзива на десницата, за да бъдат ликвидирани социалните постижения на боливийския народ,

за да бъде превзет още един рубеж от „лявата вълна“

В края на 2017 г. към Конституционния съд на Боливия бе отправено запитване за тълкувание относно възможността за кандидатиране за трети мандат. И висшият съдебен орган заключи, че това е възможно. Така че Ево Моралес вече обяви готовността си да се състезава отново за управлението на Боливия в изборите през 2019 г. – нещо, срещу което опозицията веднага скочи и дори се опита да организира обща стачка, която обаче остана само спорадична.

Успоредно с това започнаха и масови народни митинги, обявяващи се за издигането на кандидатурата на Ево. Той самият не участва в тях, оставил е подкрепящите го социални движения сами да покажат и докажат дали масите наистина желаят отново неговото държавно лидерство. Засега действащият президент се ограничава само с изявления, в които зове за единство пред лицето на откровената амбиция на десницата за реванш и за унищожение на постигнатите социални позиции за най-бедните и онеправданите, особено за индианското население.

Ево има на какво да стъпи – факт е, че под негово ръководство Боливия забрави за прозвището си „просяк на златен трон“ и употреби внушителните си природни ресурси (особено газовите находища, чийто добив се изнася изгодно към Аржентина и Бразилия) за рязко вдигане на държавните постъпления и съответно за осезаемо повишаване на жизненото равнище. Това е страната с най-стабилен и постоянен икономически растеж от 5% годишно в Южна Америка. Освен това тук се прилагат подобни на венецуелските програми за осигуряване с жилища, за бонуси в прехраната, за достъп до медицински грижи и образование – достижения, за които тази доскоро пословично бедна и нестабилна латиноамериканска страна в близкото минало не е смеела и да мечтае.

Така че повикът на Ево „Щом народът иска, ще се кандидатирам отново“ не е просто лозунг, нито жажда за власт, както го представят десните, а сигнал за реалната обстановка в Боливия, където народът, дори най-„тъмните“ му доскоро индиански общности, наистина е прогледнал и е придобил ново самочувствие на активен и решаващ фактор в обществените процеси.

Няма съмнение, че противопоставянето навсякъде по фронта на „лявата вълна“ е жестоко и безпощадно. Но несъмнено най-брутално е то спрямо Боливарска република Венецуела, където въпреки смъртта на Уго Чавес през 2013 г. от много агресивна и рядка форма на рак (която и до днес кара мнозинството венецуелци да са убедени, че болестта на техния „вечен команданте“ е била изкуствено провокирана от северната „империя“), революционният процес бе продължен и от спечелилия изборите през същата 2013 г. сегашен президент Николас Мадуро. 

След като срещу неговото правителство бяха приложени всички инструменти на медийната и финансово-икономическата война, сега все повече

на предна линия излиза
заплахата от директна военна агресия

Много активно се разработва сценарий за използване на колумбийски и бразилски войски с пряката помощ и на американски военни, които да предизвикат сваляне на законното венецуелско правителство. Ако авторите на рисковия план отидат докрай, операцията явно ще цели да изпревари президентските избори във Венецуела, насрочени за 22 април.

Отказът на венецуелската опозиция да подпише споразумение с правителството, гарантиращо демократично и под международно наблюдение провеждане на предстоящите президентски избори в страната, беляза и старта на тази нова, още по-агресивна фаза на международния натиск срещу Каракас.

Правителството на Николас Мадуро, което внимателно проследи неотдавнашното посещение на американския държавен секретар Рекс Тилерсън в Богота и отправените оттам послания, смята, че под ръководството на САЩ е в ход усилена подготовка за военна интервенция във Венецуела от съседни държави под предлога за „хуманитарна операция“. 

За пред световната публика тези планове се лансират като намеса за „спасяване“ на венецуелския народ от изкуствено предизвиканите и задълбочавани тъкмо от американските санкции финансово-икономически проблеми на страната, включително недостига на храни и лекарства. А под „спасяване“ се има предвид силово събаряне от власт с чужди сили на правителството на законно избрания президент Мадуро, което усърдно е представяно от големите медийни корпорации като виновник за трудностите във Венецуела.

Всъщност, въпреки тежката ситуация, венецуелското правителство полага големи усилия и все пак успява да осигурява снабдяването на населението с основни продукти и стоки, както и да поддържа многобройните социални програми, превърнали Венецуела в

„опасен“ пример за алтернативно развитие

Така че приказките за „хуманитарна криза“ във Венецуела са много далеч от истината и гонят чисто пропаганден ефект за оправдаване на замисляната директна агресия срещу законната власт в страната. В същото време те удивително напомнят по стилистика друга една пропагандна кампания от съвсем близкото минало – онази, която доведе през 1999 г. до посипване на американски (натовски) „хуманитарни“ бомби над тогавашна Югославия.

Сега сценарият е много подобен. Но вместо чадъра на НАТО, този път Вашингтон използва около дузина десни латиноамерикански правителства, които следват неговата линия и вече станаха известни като Групата от Лима. Името идва от първата им сбирка, с цел да се заклейми „режимът на Мадуро“, състояла се в началото на август м.г. именно в перуанската столица.

Голямата цел първоначално беше агресията срещу Венецуела да мине зад паравана на цялата Организация на американските държави (ОЕА), чийто председател Луис Алмагро не спира с нападките си срещу Каракас. Само че в ОЕА членуват 35 държави от двете Америки и повечето от тях нямат намерение да подкрепят намеса във вътрешните работи на държава-членка, каквато е Венецуела.

Ето защо сега се действа чрез Групата от Лима. Което обаче също не е много лесна и ясна работа. Броят на участващите в групата държави варира всеки път – според контекста на отправяните послания. Първоначалната миналогодишна сбирка бе на 12 държави – Аржентина, Бразилия, Гватемала, Канада, Колумбия, Коста Рика, Мексико, Панама, Парагвай, Перу, Хондурас и Чили. После с одобрение на позицията им излязоха САЩ, Уругвай, Ямайка, Гранада, Барбадос, Сейнт Люсия и Гвиана. А в информации за следващи срещи на групата се сочи, че в нея влизат вече 14 държави, без да е много ясно кои са допълнителните две.

Особено интересни са съобщенията за най-новото послание на Групата от Лима, дошло в средата на февруари 2018 г. пак от перуанската столица. Много медии тиражираха всъщност фалшивата новина, че въпросната група е „изключила“ Николас Мадуро от предстоящата годишна среща на ОАЕ, която ще се състои в Лима на 13 и 14 април т.г. Всъщност нещата са доста по-различни. Първо, групата е напълно неформално обединение и не може да изключва никого от никъде. Второ, визираната и безпрецедентна в дипломатическите отношения декларация, че президентът Мадуро „няма да е добре дошъл“ на срещата на ОЕА в Лима, бе направена от перуанското правителство, осигуряващо само техническото домакинство на форума. Тоест това не е позиция на официален орган на ОЕА, нито дори на Групата от Лима.

Тази група и сега пак се събра в перуанската столица и дори пак излезе с обръщение, с което

директно се меси във вътрешните работи на Венецуела

като изисква от нейното правителство да премести за по-късна дата насрочените вече за 22 април президентски избори в страната. С „мотива“, че ако са толкова скоро, нямало да са демократични, защото опозицията не можела да се подготви добре за тях. Това бе и „мотивът“ на опозиционните представители да откажат подписването на споразумението с правителството – въпреки че точно опозицията е тази, която още от 2015 г. не спира да настоява за предсрочни президентски избори (без това да е предвидено в конституцията), а сега, когато вотът се ускорява вече в рамките на изборната година (което е напълно конституционен ход), алармира, че не била готова и така се нарушавала демокрацията...

И сега да видим колко страни от въпросната Група от Лима в лицето на външните си министри са подкрепили тази абсурдна позиция. Това са осем страни – Аржентина, Бразилия, Канада, Коста Рика, Колумбия, Мексико, Панама, Парагвай. Останалите шест (ако приемем, че общо държавите в групата наистина са 14, както непрекъснато се съобщава) очевидно имат резерви към подобни становища.

Трябва да се добави, че в отхвърлянето от споменатите осем страни на законните избори във Венецуела е включено и позоваване на започнатото от Международния наказателен съд в Хага на 8 февруари 2018 г. предварително разследване за „възможни нарушения на човешките права и прекомерна употреба на сила“ срещу венецуелското правителство. Все още няма никакво съдебно решение, но самото предварително разследване вече се поднася на публиката като знак, че нарушения наистина е имало.

Да напомним – жалба с такъв контекст, която дава и повод за разследването, бе внесена в съда в Хага през септември м.г. от... Демократичната платформа на венецуелците в Мадрид. Организация, която очевидно има самочувствието, че погледът ѝ от Мадрид към ставащото във Венецуела е обективен и заслужава вниманието на международна правна институция.

Уви, хагският адрес също навява тъжни аналогии по югославска линия...

А ето и още една, съвсем прясна инициатива на венецуелци, живеещи зад граница, упражнена тъкмо по време на последната сбирка на Групата от Лима. Ефимерно описани в медиите като „представители на партии и движения от опозицията“, въпросните граждани връчили свое писмо не на кого да е, а тъкмо на намиращата се в Лима, в сградата на перуанското външно министерство, външна министърка на съседната на Венецуела Колумбия – Мария Анхела Олгин. Писмото съдържа молба за

„спешно откриване на хуманитарен канал“
между Колумбия и Венецуела

И министърката, разбира се, на секундата обявява готовността на държавата си „да подпомогне и да сътрудничи в изграждането на хуманитарен канал“.

Алюзията в масовото съзнание е, че това ще е канал за прехвърляне на храни и лекарства за бедстващото венецуелско население, тормозено от лошото си правителство...

Само че целта е друга. И тя стана прозрачно ясна, още когато гостувалият броени дни преди това в Колумбия държавен секретар на САЩ Рекс Тилерсън щедро обеща американска подкрепа за изграждането на „хуманитарен канал“ по колумбийско-венецуелската граница. Става дума за вкарването в невралгичната гранична зона на войски, които под предлог, че ще контролират канала, всъщност ще осъществят фактическа интервенция във Венецуела. Войските може и да са само колумбийски, а американското участие да е само „съветническо“, но целта е еднозначна – събаряне на правителството на Венецуела.

Паралелно подобен сценарий се разработва съвместно с Бразилия и по бразилско-венецуелската граница. И то не от вчера. Това е дълготрайна стратегия на Южното командване на САЩ, за което многократно е писано в алтернативни латиноамерикански медии.

Впрочем, точно в същите дни, когато Тилерсън гостува в Богота, шефът на това Южно командване, Курт Тайд, се оказа на „приятелско посещение“ сред колумбийските военни край границата с Венецуела...

Приказките за „хуманитарна“ мисия са особено цинични, защото венецуелските власти от години алармират, че субсидираните от правителството в Каракас хранителни стоки и медикаменти се укриват и изнасят незаконно тъкмо в Колумбия от организирани спекулантски мрежи, свързани с венецуелската опозиция. И в съседната страна се препродават на 3000 пъти по-високи цени...

Така че отново наблюдаваме стария и безсрамен виц за крадеца, който вика: „Дръжте крадеца!“ И отново пред очите ни скалъпват измислен и нарочно провокиран повод за

„хуманитарна“ интервенция в суверенна държава

С прозрачната цел да се ликвидира „опасният“ венецуелски пример за алтернативно развитие и за социална държава, а оттук да се разбие окончателно и „лявата вълна в Латинска Америка“.

Опитът да се докаже, че един друг свят е възможен, остава непростим за онези, които претендират да са глобални владетели и които сега насила превръщат Венецуела във фронтова държава. Солидарността с нея и с всички атакувани сили на латиноамериканската алтернатива е единственият истински хуманен отговор на „хуманитарната“ агресия и на опита за десен реванш на този непокорен континент.