/Поглед.инфо/ Философията като битие с максимален риск
Фьодор Шиманский: Уважаеми Александър Галевич, вие сте най-известният философ на Русия, но и един от малцината руски мислители, познати в чужбина. На Запад ви познават като “най-опасния човек на света”. Често може да се види в различните публикации. Как се отнасяте към това.
Александър Дугин: По-точно казват “най-опасния философ”. Това са различни неща. Защото има хора, които са по-опасни от мен. Има серийни маниаци, има терористи, убийци. Без съмнение не съм толкова опасен човек. Може да се каже, че съм повече или по-малко законопослушен гражданин.
Но от гледна точка на философията е различно. Това е по-скоро комплимент за мен, защото философът е този, който завръща на човешкото битие неговите изначални условия, екзистенциалните му условия. “Да се живее опасно” е формула на Ницше. Трябва да се живее “опасно”, защото човек е вече в опасност. Ние сме в опасност, защото сме смъртни, защото имаме край, защото сме оградени от стените, границите, пределите на нашата отделеност, нашата смъртност. Защото често древните гърци са наричали хората смъртни. Хората като смъртни същества са нашето определение, дефиниция като вид.
Да си човек е опасно, особено защото приема смъртта не като гибел, както животното, мигновено - хоп! и те няма, а човекът е способен да обмисли смъртта. А мисълта е вечна. Пресичането на вечността, която ни е дадена в мисълта, в разумната душа и стеснените условия за съществуването ни като хора, ограничени от времето, създава колосално, невероятно напрежение. Затова всички хора живеят “опасно”. А философите са тези, които осъзнават колко е “опасна” тази опасност. Да си философ е да си такъв, който живее “опасно” и осъзнава колко е “опасно” това. Това същото.
И така, ако ме наричате “най-опасният философ”, значи съм “най-философският философ”.
Разбира се, мисля, че е имало и по-опасни от мен, може и да има и сега, кой знае. В това отношение аз просто принадлежа, ако ви е угодно, към веригата на “опасните хора”, тоест към философите.
Не смекчавам тази опасност, не я адаптирам към интересите на тълпите. Запазвам тази опасност, старая се да я запазя в това автентично състояние, в което тя трябва да бъде, според мен. Където тя, според мен, е възведена от цяла плеяда мислители - от първите досократи до Ницше и Хайдегер. И се старая да поддържам философията в това състояние, в което тя трябва да бъде. Все пак философията е максимална форма на риска. Да мислиш като човек, значи да мислиш за смъртта, да мислиш за края, да мислиш за пресичането на вечността и времето. Това е според мен, мисълта.
Затова, когато ме наричат “най-опасният философ” приемам това като комплимент, може би леко незаслужен.
Против глобализма и глобалистите
Втори момент. Аз съм убеден противник на либералната глобалистка идеология. Освен това съм противник на съвременния свят. На Модерна като такъв.
И в това отношение имам двойнствено отношение към Постмодерна. Доколкото Постмодернът е продължение на Модерна, той ми е отвратителен. Доколкото е разобличение на Модерна, той ми е много симпатичен и е важен философски аргумент.
Но при всеки случай аз се намирам в най-дълбока опозиция на парадигма на Съвремието, в която живеят всички мислещи и немислещи хора днес.
Това е второто значение на израза “най-опасният философ”, защото аз наистина и фундаментално, интелектуално, културно и политически предизвиквам Модерна и неговата победила идеологически кулминационна форма - либерализма. Това съм готов да го призная: аз съм абсолютен, убеден, непримирим, тотален, радикален противник на либерализма, индивидуализма, при това не само в тази форма, в която тази идеология съществува днес, но и в самите ѝ корени, основи и начала. Тези корени отиват в Новото време, в материализма на естествените науки, в капитализма, в буржоазната демокрация, в индивидуализма, в този човек на Модерна, който аз смятам за “дегенерат”, “изрод” и скандално оскърбяване на човешкото достойнство. Светът на Модерна е преобърнат свят. Хегел говори за “обърнатия свят”, макар и в малко по-различен смисъл. Но изразът е дълбок и семантично всеобхватен.
“Във всяко сърце има стремеж към висшето”
Съвременният човек за мен е човек с главата нагоре. Разбира се, съжалявам за това му положение. Но го виждам като чудовище. Изпитвам към съвременния човек в последните 500 години приблизително същото чувство, което ни обхваща, когато виждаме изтормозен инвалид или на болен от синдрома на Даун. Впрочем, не е уместно да злорадстваме по повода. Когато виждаме нещо несъвършено, извратено, изкривено: човек с три ръце, слепец или сакат с откъснати крака, това предизвиква усещане на ужас, но и в известен смисъл на състрадание. Но освен това и непроизволното желание все пак да се дръпнеш настрани, ако не успееш действително да способстваш оздравяването или да облекчиш страданието. Разделен съм между отвращението към човечеството на Модерна и стремежа да му помогна, да го поставя от главата на крака. Това е двойнствено отношение. От една страна виждам доколко отвратителен е този звяр. От друга страна дори въпреки това омерзение към мисълта, бита, политиката, към обществото, към културата, към науката, към всичко човешко във фазата на Модерна - не ме напуска желанието да му помогна да се върне там, откъдето човешкото е изпаднало.
Самата същност на Модерна, неговата плътоядна зацикленост върху материалното, ме изкарва от кожата. Плотин, казват, никак не обича своето тяло, дразни се дори от това, че го има. Сходно е отношението ми към низките аспекти на живота.
Но едновременно с това изпитвам състрадание към хората. Смятам, че човекът, дори и да е урод, все пак заслужава друго, да има и друг избор. “Във всяко сърце има стремеж към висшето”. И ето към този стремеж към по-висшето се обръщам, преминавайки покрай безкрайните пластове дегенерация, които представляват историята на последните пет века - историята на Новото време, историята на секуларизма, историята на естествено-научния мироглед, демокрацията и “прогреса”.
Четвъртата позиция
Това състрадание обаче не се разпространява върху тези, които стоят на стража, които бдят човек да си остане в преобърнато състояние. На тези охранители на интелектуалния концлагер, в който живеем в Новото време - на носителите на тоталитаризма на Новото време. Днес тоталитаризмът на Модерността е представен преимуществено в либералната форма. Вчера по-нагледен беше комунистическият тоталитаризъм, или нацисткият.
Но вчерашният тоталитаризъм е страшен като сън или тежък спомен, докато тоталитаризмът на днешния ден - либералният - носи в себе си кошмара на отчуждението, потисничеството, закрепостяването на човека в материята, техниката и парите. Затова борбата с тоталитаризма днес е непримирима борба срещу либерализма - както с идеологията, така и с носителите ѝ.
За тези, които защитават тоталитарните структури на мисълта на Новото време - с пяна на уста, бидейки въоръжени с нови технологични възможности, се стремят да потъпчат всяка алтернатива форма на мисъл, политика, култура, философия, за тях аз съм опасен. И опасен значително повече, от който и да е било, защото поставям под въпрос самите основи.
Доста лесно, борейки се с либерализма, е да се попадне в капана на другите идеологии отново на западното Ново време. Например да се заемат комунистически позиции и да се започне критика на либерализма от ляво. Или обръщане към национализма, дори към фашизма - и да се нахвърлиш на либерализма от дясно. Но това е на първо място, пряко повтаряне на миналото. Второ - либерализмът се справя прекрасно с тези алтернативи. Трето - и най-важното! - и комунизмът, и национализмът са продукти на картините на света на Новото време - с материализма, секуларизма, естествено-научния мироглед, “прогресивизъм” и прочее. Значи те носят в себе си същата отрова като либерализма. Малко е да се изживее либерализмът, трябва да се преодолее и самата политическа, социална, философска парадигма на Новото време.
Моята позиция е Четвъртата политическа теория (4ПТ). Тя се състои в атакуването на либерализма в неговите основи, но да не се изпада същевременно в нито едно от антилибералните идеологии на европейския Модерн. Основополагащото на 4ПТ е отхвърлянето на либерала заедно с комунизма и фашизма. Това либералите не го очакват. Такъв обрат ги обърква. Те се научиха някак си да се справят с комунистите, някак си да ги укротяват, впрягат, одомашняват. И съвременните леви послушно забравиха за класовата борба и се съсредоточиха върху проблемите на джендъра, феминизма и мигрантите. Либералите се справиха и с нацистите - маргинализираха ги, демонизираха ги и ги превърнаха в чудовища, след което никой просто няма да рискува да разглежда обективно някакви десни идеи.
Либералите се сблъскват за първи път с носителите на 4ПТ, която развивам. Тази теория е нелиберална, пряко и остро антилиберална, но едновременно с това антимодернистична във всички отношения, затова не може да се сведе нито към комунизма, мито към фашизма. Разбира се, те се тревожат от това. Защото напълно са забравили как да спорят с тези, които мислят различно от тях.
Още повече, че се изказвам не само от себе си, аз привеждат като аргументи теории и идеи на мислители и от Запада, и от Изтока, които рязко критикуват европейското Ново време. Според мен техните трудове правят такъв подход възможен, предусещат го, залагат основите му. А това, според мен, са най-добрите умове и именно западната култура. Ако погледнем какъв процент от най-ярките западноевропейски мислители и художници се придържат към либералните възгледи и са солидарни със съдбата на капиталистическата цивилизация, то той ще се окаже нищожен. Тези, с които се хвали Запада, най-често ненавиждат капитализма и либерализма, атакуват го и от позициите на миналото, и от позициите на бъдещето, е от ляво, и от дясно. Най-ярката и прекрасна страна на културата на Запада е в много отношения антизападна, а със сигурност и антисъвременна.
Затова не съм самотен в 4ПТ, опирам се на огромното интелектуално наследство, в това число и на руската философия, която също съвсем не е западна, не е либерална, не е съвременна. Това не подлежи на съмнение по отношение на руската религиозна философия, а друга просто си нямаме. Или руската религиозна философия на Соловьов, Флоренски и Булгаков, или никаква. Всичко останало е смехотворно.
Руската религиозна философия се подготвя още преди В.Ф. Одоевски и кръжока на любомъдрите шелинигианци и славянофили. И отново става дума за критика на Запада, Модерна и либерализма. Техните наследници са по-нататъшните евразийци. Разбира се, те не са толкова големи философи, но от гледна точка на интелектуалната интуиция, те поглеждат в руската идентичност по-дълбоко от мнозина други. В техния случай антизападничеството и антилиберализмът са още по-ярки.
Всичко руско е антилиберално, както от ляво, така и от дясно. Но не всичко руско е узряло да осмисли 4ПТ. Но то постепенно съзрява и съм уверен, че в определен момент ще дозрее.
Сумирайки всичко, смятам, че съм заслужил най-вероятно така: искам да се надявам, че съм заслужил тази титла “най-опасния философ на света”. Нося я с гордост. Искали са да ме унищожат с нея, да ме разкъсат, унизят, осмеят, демонизират, но всъщност са ми направили комплимент.
Традиционалист и хайдегерианец
Фьодор Шиманский: Иска ми се да ви питам. Обичайно ви описват едновременно с три от следните категории: като евразиец, като хайдегерианец и като традиционалист, в смисъл последовател на Хенън. Някой мисли, че това е едно и също. Но други смятат, че това е просто невъзможно. Как успявате да комбинирате и наистина ли може така да ви охарактеризират?
Александър Дугин: Това е абсолютно така. Бих разпределил приоритетите така:
Аз на първо място съм традиционалист. Тоест Хенън, Евола, традиционалистката философия са за мен абсолютен ориентир. Виждам себе си единствено и изключително на страната на традиционалистите и аз напълно споделям всички основи на традиционализма.
Аз без съмнение съм хайдегерианец. Открих Хайдегер отдавна – през 80-те години, още тогава започнах да го изучавам. Изучавам го цял живот. В това отношение Хайдегер и цялата феноменология, а през него Хусерл, Брентано, а от там чак до Аристотел, чиято феноменология прочетох след тази на Хайдегер, Хусерл и Брентано. Той също е пътеводна звезда. Това е невероятен източник на вдъхновение, затова и съм готов да се призная като пълен хайдегерианец. Традиционалист и хайдегерианец! И на това никак не влияе това, че Евола в „Оседлаването на Тигъра“ критикува Хайдегер. Според мен това е плитък, повърхностен анализ. Всъщност Хайдегер не отива толкова далеч от традиционализма. Евола е участник в Консервативната революция от страна на традиционалистите, докато Хайдегер от страна на германските философи. В Консервативната революция като цяло и при Хайдегер, и при традиционалистите има нещо общо, основополагащо общо. Това е радикалното отхвърляне на Новото време, в неговата същност, в неговата матрица.
За мен и традиционалистите, и Хайдегер са бащи-основатели и пионери на 4ПТ, нали 4ПТ се основава преди всичко на радикалната и безкомпромисна критика на Модерна. 4ПТ в известен смисъл не е нещо друго, а обобщение на критиката на традиционалистите и Хайдегер към Новото.
Убеден съм, че Хайдегер, въпреки отношението си към националсоциализма не може да бъде причислен към Третата политическа теория. Нищо подобно. При това Хайдегер не изпитва никаква симпатия към марксизма и радикално отхвърля либерализма (който той нарича планетарен идиотизъм), трябва да се отчете и дълбоката му и последователна критика към самия националсоциализъм. При националсоциализма Хайдегер отхвърля всичко това, което е съвременно, модернистично в него: расизма, механизма, атеизма, секуларизма, напредъка на техниката. В това Хайдегер ясно говори в „Черните си тетрадки“, а и в други текстове. Той противопоставя на националсоциализма съвкупност от идеи, които са много близки до 4ПТ. Неговата критика на националсоциализма не е критика нито от дясно, нито от ляво. Това е критика отгоре, тоест от позициите на 4ПТ. Затова и между традиционализма и Хайдегер има повече общо, отколкото е прието да се смята.
Но има и някои различия, макар и не толкова трудни за комбиниране. Нали имат общ знаменател – основното отхвърляне на Модерна, на Новото време, либерализма, демокрацията, материализма, секуларизма, атеизма, марксизма и национализма. Впрочем, много е важно, че национализмът е също буржоазно, западно, съвременно, атеистично, секуларно направление в идеологията и политиката. Затова и последователният традиционалист не може да бъде националист. Това, впрочем се показва прекрасно от Евола. Нациите възникват като буржоазен симулакрум на Империята.
Евразиецът: към субективизъм на континента
А сега за евразийците. Открих ги по-късно от традиционализма и Хайдегер и бях поразен доколко тяхната интуиция от културна, цивилизационна, философска, геополитическа (Това е важно!) гледна точка се съчетават идеално с такива традиционалистични антисъвременни (антимодернистични) установки. При това е важно, че такава сходна политическа философия се е наложила в контекста на руските култура и традиции. Важното е, че се оказва, че Н.С.Трубецкой, основателят на евразийството, е голям структурен лингвист. Негов близък сподвижник е друг велик руски учен-лингвист и филолог – Роман Якобсон. Това, че Н.С.Трубецкой е едновременно и основна фигура на евразийското течение и една от най-ярките фигури на структурализма, не е случайно. Евразийството поставя начело ъгъла на качественото пространство, мястото на развитие според П.Н.Савицки. А това е един вид аналог на структурата. Както езика предопределя речта, така и пространството предопределя историята. От тук и тезата „географията като съдба“ и важната концепция за Евразия.
Всичко това постепенно се налага и пасва като обща картина при мен. Паралелно се прояснява и връзката между структурализма и феноменологията, което дава още един общ ракурс на погледа на евразийството като основна политическа философия, всъщност руска версия на 4ПТ.
Още един важен аспект е откриването на геополитиката от евразийците. Те са първите сред руските мислители, открили и осмислили идеите на Макиндър. В германския контекст нещо подобно осъществяват Карл Хаусхофер и Карл Шмит. И както германците правят своите изводи от противостоенето на сухоземната сила и морската сила, така постъпват и евразийците. За германската школа, по-развитата, хартландът, основата на „континенталното могъщество“ е самата Германия. А за евразийците е Русия, което още повече съответства на моделите на самия Макиндър.
Евразийците изначално опознават руската идентичност като ядро и бастион на сухоземната цивилизация, съгласяват се с определението на „оста на историята“. Но ако Макиндър разглежда сухоземната сила, Евразия като обект, евразийците настояват, че тя е субект. Това променя радикално атлантисткия поглед на световната карта.
Евразийците застават на страната на цивилизацията на Сушата, влагат в понятието историческо, интелектуално, философско съдържание. Фактически евразийците предизвикват съвременния свят с позициите и философията си, с руската цивилизация и геополитика, отъждествявайки Атлантическата цивилизация, Морската сила със западноевропейската Модерна, със съвременния свят.
Новоевразийството: каква е философията на балистичните ракети
Това грандиозно откритие на евразийците дава конкретно геополитическо въплъщение цялата конструкция на традиционализма и идеите на Хайдегер. На това съм посветил своята книга, станала доста известна: „Основи на геополитиката“. Тя става платформа вече на новоевразийството, в което са интегрирани и традиционализмът, и Консервативната революция, и геополитиката, и цивилизационните теории.
Италианският философ Карло Терачано пише, че „евразийството е равно на Евола плюс ядрено оръжие“. Тук критиката на западната цивилизация на Модерна и тезата за нуждата от въстание срещу съвременния свят се съчетават с руската славянофилска мисъл с ядрения потенциал на великата сухопътна държава.
Така новоевразийството формира интегралния образ на Русия, от тази страна на идеологията, историята, вечна Русия. Това е Русия вписана в неизменното сакрално пространство. Русия като Хартланд. И отделни черни на този вечен архитип се виждат и при монархическия период, и при съветския режим и в съвременната Руска федерация. Така програмата на „въстанието срещу съвременния свят“ напуска областта на романтичните мечти на консерватора и се натъква на конкретно наличие на политически феномен – реалното съществуване на Русия с ядрено оръжие, огромна територия и несметни природни богатства. Осъзнавайки себе си като субект на световната история, а не просто като пародия на Запада, безнадеждно изостават в развитието провинция (както либералите и западниците виждат Русия), руснаците влизат в своето метафизично наследство и основават своята мисия върху съчетаването на трансцендентните идеали на идеокрацията и грамаден силови потенциал. Ясно е, че при такъв обрат новоевразийството става истински опасно и за Запада вечерта, както е прието да се казва, „престава да бъде тъмна“.
Ние преминаваме от екзотичната носталгия по „златния век“ и романтичните проекти на Новото Средновековие към планирана стратегия на велика държава и нейната отбранителна и настъпателна политика в Генерален мащаб. И тук вече от Хенън и края на кали-юга преминаваме към обсъждането с влиятелните и високопоставени военни и граждански лица на интеграцията на постсъветското (имперско) пространство в Евразийския съюз.
Ако приказките за „кризата на съвременния свят“ или тънките философски конструкции на Хайдегер могат да изглеждат като лудост, нашите балистични ракети, нашето ново оръжие „Крим наш“ или активното поведение в Кавказ или по отношение с Турция в Близкия изток и като цяло засилващото се противостоене със Запада – това вече не е теория, изобщо не е смешно и не е абстрактно. Това вече е напълно конкретно.
За мен всичко това е новоевразийството. Това не са отделни неща, а елементите от един и същи мироглед, построени йерархично – от най-високото – метафизично равнище, през философското, геополитическото и конкретно политическото. Ницше слага на своята книга „Залеза на боговете“ с подзаглавието „Как се философства с чука“. Новоевразийството може да се определи с перифразиране на Ницше: „Как да се философства с балистични ракети“.
Геополитиката като съдба
Новоевразийството е преход от метафизиката и философията, които далеч не са чужди на основателите на евразийството, към практическите въпроси на геополитиката, външната политика, стратегия и отбрана.
Защо според мен Западът така скочи навремето заради „Основите на Геополитиката“? Ща ви напомня контекста. В началото на 90-те години, когато идеологическото (тоест комунистическо) обосноваване на субективността на СССР изчезна и реформаторите начело с Елцин и неговото шпионско обкръжение (либерали, продажни агенти на влияние на Запада, корумпирани) започнаха да приемат Русия като част от единния глобален свят, нашите военни кръгове, нашите силови структури, се оказаха напълно объркани. Те разбират, че никак не трябва да се следва Западът, виждат, че НАТО продължава да се разширява, усещат, че трябва да се противодейства на този натиск, а няма идеология. И тук геополитиката, преди всичко моите лекции и речи в Академията на Генералния щаб, моите разговори с военните, моите текстове и статии изиграват много важна роля. Те запълват стратегическата празнина в съзнанията. От този момент геополитиката стана един вид „паралелна идеология“ на руската „Дълбока държава“ – военните, силови, патриотични кръгове. Противостоенето на Сухоземната/Морска сила, Сушата/Морето, евразийството/атлантизмът прекрасно и нагледно обясняват съществуващото положение – при това независимо от идеологията.
В крайна сметка с идването на Путин това паралелно – геополитическо, евразийско съзнание е легализирано. Макар и частично, половинчато, но легализирано. И след това „вечерта напълно престана да е тъмна“, защото 4ПТ, традиционализмът и Консервативната революция се пропиха в евразийската геополитика, нека дори по напълно прагматични съображения (нуждата да има непротиворечив стратегически модел в отговор на непрестанния натиск на Запада) – с практическата политика.
Когато говорех във Вашингтон през 2005 година в института „Хопкинс“, представяйки ме, известният специалист по Централна Азия и Близкия изток професор Фредерик Стар каза: „Нека видим какво пише Дугин през 90-те и дори в края на 80-те и какво прави Путин днес“. И списъкът беше толкова впечатляващ, че всички присъстващите в залата, а тя беше пълна, включваше представители на Държавния департамент, Конгрес и силовите структури- зяпаха широко с уста. „След това няма да питаме какво влияние има Дугин върху Кремъл, защото самият никога не отговаря на този въпрос. И така всичко е ясно. Просто да сравним двата стълба – теоретичните („империалистични“ и „реваншистки“) тези на Дугин от края на 80-те години и реалните крачки на Путин. В лявата колонка Дугин, в дясната Путин. Намерете разликите…“
Това беше през 2005 година
Сега съм под санкции след Крим и Руската пролет, достъпът ми до Америка е закрит. Заради моя „опасен“ философски живот си плащам напълно конкретна цена. Но да си представим фантастичния сценарий, че ме поканят отново тази година във Вашингтон да чета лекции в същия институт „Хопкинс“. Представете си доколко списъкът ми на съвпадения и в двете колонки ще се разшири. Още преди 15 години той беше дълъг. Сега там трябва да се добави ясно описаните в „Основите на Геополитиката“ събития от Август 2008 година в Южен Кавказ. Кримският сценарий, отделянето на Новоросия. Появата на десния и ляв популизъм в Европа и много друго – нашето сближаване с Иран, завръщането ни в Близкия изток, нашата политика по отношение на Турция, Либия, Сирия и прочее. Изобщо остава да се задържа във Вашингтон за колкото се може повече време, за да спра ръста на тези съответствия и някак да се предотврати движението по все още незапълнените точки в списъка. А в програмата стоят краят на глобализацията, унищожаването на либералните идеологии, падането на хегемонията на Запада, излизането на Турция от НАТО, а след това пълното разпускане на тази организация, световната победа на Консервативната революция и 4ПТ, установяване на многополюсен свят, възраждане на великия Евразийски съюз и други напълно независими от Запада „големи пространства“, планетарен триумф на цивилизацията на Сушата. „Спри се веднага!“, би ревнала залата на института Хопкинс през 2021 година.
То това няма да се случи. И в известен смисъл е вече късно. „Основите на геополитиката“ са написани, при това още в началото на 90-те години.
Разбира се, много съм преразгледам и коригирал от тогава. Съществено се е променило отношението ми към Турция, към Китай, отчасти към Азербайджан – след като по-внимателно разучих трансформирането на тяхната политика през последните десетилетия.
Но „опасността“ на евразийската геополитика и „евразийските геополитици“ за Запада не престава, а напротив – засилва се. Участието ми в различните геополитически процеси, моите срещи, консултации, обмен на мнения с ръководствата на различните държави, с интелектуалните елити, стратегическите експерти от различните страни – всичко това продължава.
Планетарното влияние на неизвестен маргинал
При това е интересно, че сред хората, които на Запад (и не само там) ме мразят, смятат ме за „враг на човечеството“ (всъщност съм враг на човечеството, но не на цялото, а на либералното, а по-широко на съвременното – нали в Новото време мен изобщо нищо не ме устройва) , свързват с мен две взаимно изключващи се мнения: „Това е много влиятелен човек, той е крайно опасен, той е свързан с множество центрове за вземане на решения“ и едновременно: „Той е пълен маргинал, никому неизвестен, той не влияе никому“. И това раздвоение не е у различни хора, а често у едни и същи. Почти във всяка фраза, описваща мен и идеите ми, ако се вгледате внимателно, ще намерим логично противоречие.
Представят ме едновременно като маргинал, никому неизвестен човек, ексцентричен фантазьор, нямащ никакъв достъп до сериозни инстанции и изказващ екстравагантни, никому не разбираеми гротесни идеи, но тази маргинална“ и „нищожна“ личност незнайно защо влияе на голямата геополитика – на стратегическите решения на Кремъл, на европейския и американски популизъм, на антиимпериализма на Латинска Америка, на Иран, Турция, арабския регион и други. Показателно е, че те произнасят изключващите се взаимно оценки на един дъх. И отчаяно се опитват да ме вградят в някакъв разбираем за тях карикатурен образ - „екстремист“, „сталинист“, „националист“, „империалист“ и др.
Но моята философия е по-сложна от тези празни шаблони.
Глашатай на пет краля
Забелязах в това отношение следното. В лагера на либералите, кичещи се със своя интелектуализъм, всъщност няма ум. Не зная как да си го обясня – или от мързеливост, или от мнимата тоталност на тяхната победа, но либералите просто не могат да намерят в лагера си интелектуалци, способни да водят достоен диалог.
Ето как либералният мозъчен тръст „Нексус“ преди година в Амстердам устрои „дебатите на века“ между мен и крайнолибералния философ, убеден и открит глобалист и атлантист Бернар-Анри Леви. Но нищо смислено не се получи от това. Оказа се, че той не е чел не само моите книги (а на френски са преведени немалко мои произведения), но дори и своята собствена книга – „Империята и петте краля“. Мога да допусна, че не я е писал, той е твърде мастит обществен деец и състоятелен човек, може и да наеме някой, но все пак трябваше да я прочете… Книгата, впрочем, като цяло не е лоша, там има редица напълно верни забележки, макар и от позицията на глобална хегемония. Най-важното – авторът (Леви или не съвсем той) отбелязва, че „Империята“ (така в книгата се нарича глобалния либерален световен ред , тоталното доминиране на глобалистите, модернисткия и постмодернистки Запад като цяло) в последните години – започвайки от Обама (равен на Горбачов) и особено при Тръмп (равен на Елцин) стремително се разпада, намалява своето присъствие по света и ефективността на контрола. Паралелно с това „изпаряване на либералната империя“ се случва подема на петте алтернативни центрове – цивилизации-полюси – „Русия, Китай, Иран, Турция и Саудитска Арабия. Това са петте крала или петте бивши Империи – Руската/Съветската, Китайската, Персийската, Османската и арабския Халифат. Така бившите Империи се стремят да се възродят и да се върнат в историята за сметката на разпада на истинската Империя. Авторът съжалява за това и призовава „Империята“ да се вземе в ръце и да унищожи Русия, Китай, Иран, Турция и арабския свят, да ги изправи една срещу друга, да ги разкъса отвътре, да им нанесе пряк удар. По принцип това е и програмата за действие на администрацията на Джо Байдън. Интересно е, че там в Амстердам, на тази кръгла маса се запознах н Антъни Блинкен, който ми беше представен като високопоставен чиновник от администрацията на Обама. Днес, както знаем, той заема длъжността на държавен секретар на САЩ. Блинкен и Бернар-Анри Леви са съмишленици, на дебатите на „Нексус“ бяха на едни позиции – срещу Русия и Китай, а също против… Тръмп. Напомням, че това се случваше, докато Тръмп беше президент на САЩ. Затова и проектът „Империята и петте крале“ отразява основата на стратегията на новата администрация в Белия дом.
На радио-езика на Сванидзе
Да се върна към дебатите. Когато започнах да говоря за книгата на Леви, се оказа, че Леви може да отговори с някакъв подготвен предварително набор от общи приказки. “Немцов. Политковская, Новичок, Скрипал. Путин е лош. Крим не е ваш. Най-великият руснак е Солженицин”. Когато иронично се поинтересувах: “И неговия антилиберализъм ли? Неговата критика към Запада и Моредна? Неговите “200 години заедно” ли също смятате за правилни?”. Той недоумяваше: “Какво е това?”. Явно неговите знания за Солженицин са се ограничавали до “Уикипедия”, някаква обобщена представа за антисъветизма като цяло. И това се нарича “интелектуалец” ли? Това ли се нарича “теоретик на новия световен ред”? Мързи го да чете, мързи го да мисли, мързи го да търси аргументи, мързи го дори да се поинтересува от това, което излиза под негово авторство.
Мисля, че пустотата наоколо е заради тази безнаказаност и пълна, изкуствено създадена либерална диктатура. Привържениците на “отвореното общество” са го опразнили напълно от критика. Всеки, който поставя под съмнение техните принципи, се демонизира, остракизъм, маргинализация, става обект на “културата на отменяне” и се сваля от платформите. Никой няма възможност да си отвори устата и да възрази на либералите. От това те са станали напълно нагли и ни смятат нас, цялото човечество, което отхвърля глобализацията като “дебили”, “подчовеци”, “маймуни”, “неандерталци”, “пещерни хора”. Така няма никаква подготовка за дебат от тях. Това, разбира се, се наби веднага на всички в очите. Въпреки това самите дебати бяха гледани от много хора. Те не станаха дебатите на века, след като либералът Леви високомерно и снизходително повтаря набора от баналности, които ние и така всеки ден слушаме от всички канали и социални мрежи, контролирани от глобалистите. Моите опити да се изведе дискусията на равнище философски основи бяха парирани от Леви с поток от оскърбления и нападки, като превеждаше всичко на плоскостта на поредното телевизионно предаване.
Макар Леви да си приписа победата, защото крещя по-силно, по-ярко заставаше в пози и се кривеше като актьор от много лош провинциален театър: “Путин, върни Крим”. Но при това той не отговори изобщо на нито един въпрос по същество. Това беше разговор на две паралелни равнища. Опитвах се да говоря с него като с философ, а той ми говори като журналисти в телевизионно предаване.
Познавам този стил. Веднъж бях поканен в Радио “Россия” в разгара на историята с “Пуси Райът” заедно с опонента си - либерала Сванидзе. Сванидзе, разбира се, не е философ, но и не претендира за такъв. И така, Сванидзе седна на креслото, откашля се и започна с благи ругатни, без да обръща внимание нито на водещия, нито на мен, започна да да крещи в микрофона: “Пуснете момичетата, те не са виновни!”. А аз говоря: “Сванидзе, нали разговаряме?”. А той: “Мълчете, вие сте нацист, вие сте радикал, вие оправдавате страшния престъпник Владимир Путин, който вкара в затвора тези нещастни момичета”, и така нататък. И така той крещя 45 минути. Без да поеме дъх. Това беше либерална машина, работеща по принципа на пералнята. Включиха я и тя си заработи.
В началото слушах, а след това се опитах да възразя нещо. А след това, като видях, че Сванидзе нито на мен, нито на водещия не обръща абсолютно никакво внимание и просто си крещи, аз също реших да вляза в ролята на машина, само че патриотична, евразийска. Като Евразийски Изкуствен Интелект. Така, забравяйки за Сванидзе, аз също с пълен глас започнах да говоря в микрофона за всичко, което мисля - за живота, за либерализма, за петата колона, за шестата колона, за Сорос, за предателите и фактически. Фактически четох лекция с повишен тон. И така двамата със Сванидзе си говорехме едновременно - силно и отчетливо, някъде около 45 минути. Всеки своето.
Изглежда, че програмата беше закрита след това. Имаше демонстративно нежелание и дори невъзможност да чуем противника или да му говорим. Водещият, който не можеше да крещи толкова силно и не се се ти просто да изключи микрофоните, беше объркан.
Разбира се, не беше съвсем така при Бернар-Анри Леви. Сванидзе, разбира се, е просто невъзпитан човек, а Леви е възпитан човек. Но въпреки това сухият остатък от този дебат между "най-опасния философ" в мое лице и най-либералният глобалист (едва ли можете да го наречете "най-безопасния философ", тъй като той пряко участва в убийството на Кадафи, настрои кюрдите срещу турците, аплодира бомбардировките на Белград, призовава Саакашвили да нанесе ракетен удар по Цхинвали и вдъхнови украинските неонацисти на Майдан), беше близо до нулата. Да, Леви за пореден път потвърди репутацията си на последователен апологет на еднополюсния свят, глобализацията и западната хегемония, пряк защитник на западната, американската и като цяло на НАТОвка Империя . Той осъди петимата крале (Русия, Китай, Турция, Иран и Саудитска Арабия), оплака се от пасивността на САЩ и призова за сплотяване около Израел. Но той е повтарял това хиляда пъти преди. Какъв ти дебат, диалог, обмяна на мнения или защита на полярни позиции?
Разговорът просто се сведе до това, че всеки изрази своята позиция. В същото време го изразих на философско ниво, тоест, както казват философите, без да повишавам тон, без да се опитвам да убеждавам никого от публиката. Събитието, между другото, се състоя в луксозната Амстердамска опера, в присъствието на няколко хиляди зрители, представляващи общолибералния политически и икономически елит на Холандия. Разбира се, те бяха на страната на Леви. Тоест, ако се беше опитал да каже същото в Ирак, Ливан, Сърбия или Иран, щях да видя какво щеше да остане от него.
Въпреки това, някаква част от хората, разбира се - по-малък брой - бяха и за мен. Представих аргументите си, изразих мислите си на философски език. А Леви „се направи на Сванидзе“: „Не слушам нищо и никой, не знам нищо, върнете Крим, Путин е фашист, най-големите философи на Русия са Ходорковски, Навални, Политковская и Немцов, те са Русия, а Достоевски е антисемит и черносотник и т.н. " - това е, той нямаше повече аргументи. Според Леви дори не толкова аз и не толкова руснаците, а всички наоколо са фашисти, чак до американците, които подкрепят Тръмп. Освен той самият.
Всичко е просто. Който да си си спомни, който и да изброи: Хайдегер е фашист, Ницше е фашист, Тръмп е фашист, Хънтингтън е фашист и т.н.. Строго според Попър - „Отворено общество и неговите врагове“. В тази книга на Карл Попър всички попадат в категорията „фашисти“ или „комунисти“: от Платон, Аристотел до Шелинг и Хегел, като цяло - всички. С изключение на Попър. С такива хора - с либералните маниаци - е невъзможно да се говори.
Според мен е недостойно да се говори на „езика на Сванидзе“, в стила на „Ехото на Москва“, на приетия там самореферентен язвителен монолог.
Фьодор Шиманский: Това, впрочем, съм го проверил. Всичко е точно. Ето го заглавието: „Запознайте се с най-опасния човек на света: Пол Нот за фашиста-философ на Путин“. А освен това „Най-опасният репликант на Распутин“. Все пак ви наричат. И най-опасния човек на света, при това Распутин.
Александър Дугин: Да, „репликант на Распутин“. Добре тогава. Към фигурата на Распутин аз се отнасям с голям интерес. Той е глас на дълбокия народ при последния Император. Много неща, дори в политиката той разбира със своя дълбок, мъжки и земен умен. Неговият образ се дискредитира от противниците и е показателно, че в неговото убийство, както и в убийството на император Павел, непосредствено участие имат англичаните.
Но все пак това сравнение е явно нелепо. Аз съм философ и ако моите идеи все пак влияят на политиката на Путин, то никак не е нито чрез индивидуална хипноза, нито чрез пряка сугестия. Аз действам с парадигми, със семантични полета. Това е практика от съвсем различен род.
/Следва продължение./
Превод: В. Сергеев