Всъщност, как стигнахме дотук? Много наблюдатели възприемат Унгария като европейска политическа лаборатория. Предлагам ви да направим кратък преглед на развитието на Унгария през последните две десетилетия, за да разберем по-добре сегашното състояние на страната. Без да се намесва пряко, Европа не може да пренебрегва случващото се в Унгария и ще трябва да се поучи от него, за да излезе от икономическата, социалната и политическата безизходица, в която затъва.

ПО ВРЕМЕ на разискванията често се засяга досадният въпрос за това как „отличникът“ на бившия комунистически блок, най-обещаващата млада демокрация през 90-те години на XX в., днес е завила към авторитарността?

Белязана от т.нар. гулаш социализъм, Унгария беше първата страна в региона, която отвори икономиката си към Запада. С изключение на политическите противници, населението живееше сравнително добре. Кадар [1] се грижеше обикновените хора винаги да имат какво да сложат на масата и да почиват всяка година на езерото Балатон. В замяна унгарците бяха приканени да не се месят в политиката. Но осигуряването на социалния мир, за да се предотврати нов бунт, както през 1956 г., си има своята цена. През 1982 г. Унгария преживява първата криза с дълга и се обръща за помощ към Международния валутен фонд (МВФ).

Този обрат бележи началото на поголовни либерализации и в продължение на почти двадесет години унгарците разпродават на безценица „семейните си ценности“. „Отличникът на зоната“ се превръща в ново Елдорадо, което ускорява падането на СССР. Към страната потичат инвестиции, от които максимално широко се възползва новият политически елит, произлизащ често от стария режим.

За сметка на това обаче, политическото положение и състоянието на демокрацията си остават нестабилни и управляващите се сменят след всички избори.

Виктор Орбан, известна фигура от антикомунистическата съпротива в края на 80-те години на XX в. и основател на Съюза на младите демократи (ФИДЕС), оглавява правителството между 1998 г. и 2002 г., с което се превръща в най-младия министър-председател в Европа. По време на мандата му Унгария е приета в НАТО и се доближава до членство в Европейския съюз (което става факт през 2004 г.). Икономическите реформи продължават под зоркия поглед на МВФ, въпреки че животът на унгар¬ците не се подобрява.

През 2002 г. Виктор Орбан разпалва от политически опортюнизъм националистическия огън. Позовава се на историческите рани, нанесени от Трианонския мирен договор [2], и разграничава истинските унгарци, които гласуват за него, от националните предатели, които са сътрудничели на съветския режим и днес разпродават на дребно страната на западняците. Но губи изборите и трябва да отстъпи мястото си на вечните си врагове, социалистите.

На референдума от 2003 г., 80% от унгарците одобряват влизането на страната в Европейския съюз. Единствената тъмна сянка в картината е рекордно ниското участие - 54%. Европейските ръководители обаче изобщо не се вълнуват от този факт, тъй като гласоподавателите са гласували, а унгарската конституция предварително е била променена, така че референдумът да бъде валиден въпреки слабата избирателна активност. Унгария се присъединява към Европейския съюз на 1 май 2004 г. заедно с още девет нови членки (седем от които бивши социалистически държави). Очакваният просперитет вследствие на европейското членство на страната обаче така и не идва, икономическата обстановка си остава тежка за унгар¬ците, на които се обяснява, че ще трябва да затегнат още коланите.

Устремът напред продължава с гласуването в унгарския парламент на Договора за конституция на Европейския съюз (ДКЕ) на 20 декември 2004 г. с широко мнозинство, и то няколко месеца преди текстът от повече от 500 страници да бъде преведен на унгарски език!

От падането на Ференц Гюрчани към триумфалното завръщане на Виктор Орбан

През април 2006 г., за първи път в историята на младата унгарска демокрация, в края на първия си мандат парламентарното мнозинство е преизбрано. Орбан губи отново от социалис¬тите в съюз със Свободните демократи. Министър-председателят Ференц Гюрчани, бивш член на комунистическата младеж, впоследствие преуспял бизнесмен, остава начело и ще има възможност да приложи една ортодоксална неолиберална политика.

През септември 2006 г. унгарското държавно радио излъчва запис на Гюрчани, направен без негово знание, по време на закрито заседание. Нетипично откровено за политиците той признава, че е лъгал на последните избори, за да си осигури преизбирането. Приз¬нава, че е прикрил агонията на унгарската икономика с обещания за социално справедливи реформи, като в същото време е бил наясно, че ще трябва да продължи с политиката на строги икономии. Хиляди хора излизат по улиците на Будапеща с искания за оставката му. По време на честванията на 50-та годишнина от бунта през 1956 г. се стига до ожесточени сблъсъци.

Гюрчани отказва да подаде оставка, а Орбан се възползва от създалата се ситуация и подстрекава бунтовете. Европа не е притеснена от случващото се в една наскоро приета държава. Всъщност, икономическата политика на Гюрчани, а след това и тази на технократа Гордон Барнаи, министър-председател, на поста от април 2009 г., се ползват с благоволението на Брюксел и Вашингтон, тоест неолиберална политика, белязана от строги икономии с реформи, сравними с онова, което Марио Монти върши в Италия, според думите на икономиста Ерик Берглоф във Фигаро.

Най-потърпевша си остава унгарската демокрация

Опортюнизмът и цинизмът на Гюрчани и екипа му в комбинация с плановете за икономии водят до отрезвяване и разоча¬рование от икономическия либерализъм и Европейския съюз. Нагласите в унгарското общество са добре дошли за Виктор Орбан. Той се съюзява с Християндемократическата народна партия (KDNP) и печели изборите през 2010 г. със сериозна преднина, без да представя истинска програма.

Фалшивите представи за Орбан

В чужбина обобщените фак¬ти около политиката на Виктор Орбан често не се разбират правилно, опростяват се, превъзнасят се или се сатанизират: Важно е да се уточни (...), че той не е фашист. От икономическа гледна точка например, той следва линия определяна като „неортодоксална“, която го нарежда някъде между Шевенман и Де Вилиер, ако я сравним с онова, което може да бъде предложено във Франция, отбелязва в анализа си в Монд Пол Градвол.

Когато властта започне да влудява!

Още през първия му мандат като министър-председател на Виктор Орбан му бяха проличали някои обезпокоителни признаци, отнасящи се до отношението му към властта. Той не се поколеба да използва националистическата нотка, за да спечели благоразположението на избирателите на крайната десница. Въпреки пораженията си през 2002 г. и 2006 г. той запази властта в собствената си партия ФИДЕС, която ръководи с желязна ръка още от основаването ѝ. Понастоящем, благодарение на пълното мнозинство, с което разполага в парламента, той продължава да прави същото с Конституцията и с унгарските демократични институции, тоест да си присвоява пълната власт. Изненадващото в случая е, че той няма друга идеология освен да запази пълните правомощия и през следващите години.

Днес Орбан и екипът му са се затворили в кула от слонова кост, напълно откъснати от действителността. Системата е напълно централизирана, всички решения, дори и най-маловажните, минават през него. Всъщност той пресъздаде една строга пирамидална система, срещу която се е борил като млад революционер през 80-те години на XX в., по времето на Янош Кадар.

Методът Орбан или как да се води ортодоксална икономическа политика с неортодоксални мерки

Както изглежда, нищо не може да го спре в собствената му държава. Орбан реши да си върне унгарската икономика с гръмки изказвания и грандиозни проекти: как да се пренебрегне МВФ, как да се обложат банките и финансовите продукти, както и мултинационалните компании, които забогатяват след смяната на режима в страната, как да се национализират частните пенсионни фондове, създадени от социалистите, а наскоро и как да се постави под въпрос независимостта на Унгарската централна банка.

Но за съжаление основната цел на тези неортодоксални мерки, които стряскат технократите в Брюксел и Вашингтон, не е да бъдат защитени най-онеправданите, а по-скоро да бъдат обслужени в още по-голяма степен най-заможните унгарски прослойки и частните интереси на една малобройна олигархия, на която се правят данъчни подаръци, като например налагането на плосък данък (flat-tax) и извършването на протекционистки реформи. Чрез тези мерки се улеснява и изплащането на унгарския външен дълг.

Орбан обърква, тревожи, не прави нищо като другите и така се превръща в мишена на склонните да поучават западняци. Непредвидимата му политика го превърна в мишена и на оценъчните агенции, форинтът понася и може да понесе във всеки момент спекулативни атаки с унищожителни социални последици.

Към днешна дата Вашингтон и Брюксел остават сравнително резервирани, въпреки своеволията и провокациите на новия „крал Орбан“. Кризата в еврозоната засегна сериозно Унгария.

Но би ли рискувал Европейският съюз да остави Унгария да потъне? Подобен развой ще засегне много чуждестранни инвеститори и на първо място австрийските банки, като в случая дори не се споменава населението, обречено да търпи своеволията на един авторитарен ръководител, целящ единствено да остане на власт. Това обаче не е най-важното!

Унгария: политическа лаборатория?

Унгария е особена страна заради своята отдавнашна и близка история, политическа обстановка и географско разположение, както и заради културните си особености: „Унгария е остров в сърцето на Централна Европа“, с почти непреодолима езикова бариера.

Някои наблюдатели дори определят страната като истинска политическа лаборатория в сърцето на Европа. Те я анализират в светлината на политическите разочарования спрямо демократичната система, които се появяват на много места на Запад, както и от гледна точка на задъхването на един икономически модел, който реди план след план за сурови икономии, обричащи унгарското население на все по-голяма несигурност (1/3 от унгарците живеят под прага на бедността, а един милион от тях – в крайна мизерия!).

Установяването на авторитарния режим на Орбан, както и възходът на крайната десница, са следствие от политиката, водена с подкрепата на МВФ и ЕС вече повече от десет години. Тази политика непрестанно поставя под въпрос суверенитета на унгарската демокрация, отслабва обществото и укрепва олигархичния елит. Натрупаното разочарование става все по-голямо, тъй като този модел от представителна демокрация и пазарна икономика вдъхваше големи надежди. Днес илюзорното щастие, олицетворено от прокламираната способност да се консумира все повече, непрекъснато поражда завист, разочарование и руши човешките връзки на солидарност в обществото, готово да избухне всеки момент.

„Срещу Орбан – да, но с чужденците - не!“

Споразуменията Саркози-Меркел от края на миналата година следват същата логика и водят все по-автократичната Европа право към същите диктаторски или крайни отклонения, които наблюдаваме днес в Унгария. Унгарският философ Тамаш Гаспар Миклош с право предупреждава за изкушението от вмешателство, като казва „Срещу Орбан – да, но с чужденците – не!“. Налагането на нови ограничителни икономически и социални мерки, както се случи в миналото и каквито днес прилагат спонсорираните от „Голдман Сакс“ правителства, със сигурност ще бъде от полза на крайната десница.

Време е да се предложи алтернатива и преди всичко хората отново да имат право сами да решават собствения си живот, както в Унгария, така и в цяла Европа. За да се избегне хаосът, Европа трябва да започ¬не да се самокритикува и да осъзнае, че като продължава все по-настоятелно да поставя под въпрос демократичния суверенитет на народите и да им налага все по-тежки планове за спасяване на еврото след всяка среща на върха, тя ни води към собствената си гибел.

Точно обратното, трябва да се започне изграждането на една федерална Европа от народите и за тях. Първо, те трябва да си възвърнат демократично Европейската централна банка и валутата и заедно с това да се провеждат граждански одити на дълга, както предлагат Асоциацията за облагане на финансовите транзакции в полза на гражданите (Attac) и Комитетът за опрощаване на дълговете на страните от Третия свят.

От „нова съпротива“... към реална демокрация?

В Унгария вече има „нова съпротива“, очертана в кампанията на унгарската зелена партия (LMP), но това е достатъчно ли е? Само унгарският народ може да излезе на улицата, да свали Орбан от власт и да подготви прехода на страната към екологична, енергийна и икономическа устойчивост и освен това да определи и възстанови демократичните си институции.

Неотдавна депутатката Вираг Кауфер (LMP – „Политиката може да бъде различна“) напусна Парламента, тъй като според нея тази институция е загубила демократичната си легитимност. Въпреки че е важно борбата вътре в самия парламент да продължи, тя твърди, че се чувства по-полезна на улицата, работейки с гражданското общество за създаването на солидарни общности, а не за изостряне на страстите.

Основното предизвикателство пред европейските народи днес е да си възвърнат демокрацията и да създадат нови устойчиви и преди всичко желани икономически модели.

LE MONDE DIPLOMATIQUE- унгарско издание

- Превод от френски Марта Иванова

Бележки под линия

[1] Исторически ръководител на комунистическа Унгария, починал през 1989 г.

[2] Подписан на 4 юни 1920 г. в Големия Трианон във Версай от воюващите сили в Първата световна война, който определи съдбата на унгарската част от Австро-Унгария след поражението й.