Силата като стратегия и границите на силата
Джефри Сакс започва разговора от място, което мнозина в западния политически свят избягват. Според него в основата на сегашната израелска стратегия стои едно много просто убеждение: ако военната сила е достатъчно голяма и ако зад нея стои американската мощ, политическите проблеми рано или късно ще бъдат решени. Той описва това не като лична позиция на Нетаняху, а като мислене, което постепенно се е утвърдило в част от израелския политически и военен елит през последните десетилетия.
Тук Сакс не спори за военните способности на Израел. Напротив. Той приема като даденост, че Израел разполага с технологично превъзходство, висококачествено разузнаване, мощна авиация, подкрепа от американския военно-промишлен комплекс и достъп до ресурси, които никоя друга държава в региона не притежава в подобна комбинация. Неговото съмнение е насочено към друго. Той пита дали поредицата от войни и операции през последните двадесет години действително са решили проблемите, които трябваше да решат.
Списъкът, който изброява, не е случаен. Ирак. Сирия. Либия. Ливан. Газа. Судан. Сомалия. Това са различни конфликти, различни държави и различни обстоятелства. Общото между тях е, че след всяка военна победа регионът остава нестабилен, а понякога става още по-нестабилен. Сакс не казва, че Израел е единственият виновник за това. Той говори за по-широкия модел на американско-израелското военно мислене след края на Студената война. Модел, според който нежеланите режими могат да бъдат премахнати, балансирани или отслабени чрез сила. Проблемът е, че след всяка подобна операция остават разрушени институции, разрушени икономики и милиони хора, които не изчезват заедно с режима, който е бил свален.
Тук има нещо, което заслужава внимание. Сакс не отрича тактическите успехи. Той поставя под въпрос стратегическия резултат. Това са две различни неща. Военните могат да изпълнят задачата си. Авиацията може да унищожи целта. Разузнаването може да намери противника. Но ако след пет години регионът е още по-взривоопасен, възниква въпросът какво точно означава думата „победа“.
От тази гледна точка неговата критика към Нетаняху е доста по-дълбока от обичайните обвинения, които се чуват в медиите. Той не казва, че Нетаняху е прекалено агресивен. Казва, че цялата система на мислене може да се оказва погрешна. Според Сакс израелското ръководство изглежда вярва, че ако Иран бъде достатъчно отслабен, всички останали проблеми постепенно ще започнат да се решават сами. В интервюто той определя това като опасна илюзия.
Причината е проста. Иран не е изолирана военна цел. Иран е държава с близо 90 милиона души население, огромна индустриална база, собствена оръжейна индустрия, дълбоки връзки с Китай, Русия, държавите от Персийския залив и десетки политически и военни структури в региона. Унищожаването на отделни обекти не означава автоматично промяна на цялата политическа архитектура.
Сакс фактически поставя под съмнение самата идея за принудително пренареждане на Близкия изток чрез военна мощ. Тази идея присъства още от началото на XXI век. Тя се появява след атентатите от 11 септември, развива се по време на войната в Ирак и достига нови форми по време на конфликтите в Сирия и Либия. Обещанието винаги е било сходно: още един натиск, още една операция, още една кампания и регионът ще стане по-стабилен.
Резултатите обаче изглеждат по-сложни. По данни на различни международни организации милиони хора бяха разселени, цели инфраструктурни системи бяха разрушени, а нови радикални движения се появиха върху руините на старите режими. Нито Ирак се превърна в стабилна демокрация, нито Либия се превърна в модел на политически ред. Това не означава автоматично, че всички интервенции са били грешка. Но означава, че очакванията и резултатите често не съвпадат.
Именно тук Сакс вижда най-голямата опасност за Израел. Не в ракетите. Не в дроновете. Не в отделна военна операция. Опасността според него е възможността държавата постепенно да започне да губи способността си да превръща военните успехи в политически резултати. А това е много по-сериозен проблем от всеки конкретен военен сблъсък.
Особено внимание заслужава и друг негов аргумент. Сакс твърди, че в израелските изчисления присъства една предпоставка, която дълго време е изглеждала напълно разумна: независимо какво се случва, Съединените щати в крайна сметка ще застанат зад Израел. В продължение на десетилетия историята действително подкрепя подобна оценка. Военна помощ, дипломатическа защита в Съвета за сигурност на ООН, технологично сътрудничество, финансови програми, разузнавателен обмен – всичко това превръща американско-израелските отношения в едно от най-тесните стратегически партньорства в света.
Но именно тук Сакс вижда промяна. Според него във Вашингтон започват да се появяват политически фигури и обществени групи, които вече не приемат автоматично всяка израелска позиция. Той не говори за пълно скъсване между двете държави. Говори за начало на процес, който доскоро изглеждаше почти немислим.
Ако този процес действително набира сила, тогава се променя не само политическият климат във Вашингтон. Променя се цялата стратегическа математика на Близкия изток. Защото огромна част от регионалния баланс е изградена именно върху предположението, че зад Израел стои практически неограниченият ресурс на американската държава.
Сакс стига дори по-далеч. Той разказва за свой спор с израелския посланик в ООН и използва изключително тежък израз, когато описва политиката на сегашното ръководство. Независимо дали човек е съгласен с оценката му или не, смисълът е ясен: според него сегашният курс не укрепва дългосрочната сигурност на Израел, а може постепенно да я ерозира.
Това е необичайна позиция, защото идва не от традиционен критик на Израел, а от човек, който години наред е работил в най-високите среди на американската политика и международните институции. Именно поради това думите му предизвикват внимание. Те не звучат като лозунг. Звучат като предупреждение, че някъде в сметките може да има грешка. Не тактическа. Стратегическа.
Американската подкрепа вече не изглежда безусловна
Най-същественият момент в разговора не е свързан с Иран, нито с военните операции. Джефри Сакс многократно се връща към един въпрос, който според него стои зад всички останали. Дали Израел не надценява устойчивостта на американската подкрепа?
Това не е маловажен детайл. След 1973 г. цялата система за сигурност на Израел постепенно се изгражда върху няколко опорни стълба. Първият е собствената военна мощ. Вторият е технологичното превъзходство. Третият е икономическата устойчивост. Четвъртият, и вероятно най-важният, е стратегическият съюз със Съединените щати.
През годините Вашингтон предоставя десетки милиарди долари военна помощ, достъп до най-модерни технологии, дипломатическа защита в международните организации и практически неограничено политическо покритие в кризисни моменти. За израелския политически елит това постепенно се превръща не просто в съюз, а в константа. В нещо, което се приема почти като природен закон.
Сакс обаче твърди, че именно тук се появява най-голямата стратегическа пробойна. Той обръща внимание, че за първи път от десетилетия в американското общество започва да се наблюдава по-дълбоко разделение по темата за Израел. Не става дума за крайните политически активисти, които винаги са съществували. Сакс говори за влиятелни политически фигури, университетски среди, икономически анализатори и част от американския елит, които все по-открито поставят въпроса дали сегашният курс на Израел действително съответства на американските интереси.
Това изглежда логично, но има един проблем. Историята познава множество случаи, когато обществени настроения не успяват да променят реалната политика. Американската външна политика често продължава избран курс дори при наличие на сериозна обществена съпротива. Сакс обаче смята, че настоящият случай е различен.
Причината е проста. Вече не говорим само за морални спорове около Газа или Палестина. Започва разговор за цената. А когато във Вашингтон започне разговор за цената, ситуацията обикновено става по-сериозна.
Американският държавен дълг надхвърля 37 трилиона долара. Военните разходи се приближават към един трилион годишно. Съединените щати поддържат военни бази в десетки държави, участват в няколко стратегически театъра едновременно и паралелно се опитват да ограничават Китай, да поддържат НАТО, да финансират Украйна и да гарантират сигурността в Близкия изток.
Тук Сакс вижда пределите на американската мощ. Не защото Америка е слаба. Точно обратното. Защото дори най-мощната държава има граници на ресурсите, вниманието и политическата воля.
Особено интересен е начинът, по който той разглежда поведението на Доналд Тръмп. В интервюто Сакс не изглежда убеден, че Тръмп разполага с политическия капацитет да наложи цялостно нов курс в региона. Той дори поставя под съмнение способността му да ограничи влиянието на фигури като Нетаняху, Смотрич и Бен-Гвир върху дневния ред на американско-израелските отношения.
Това е важен момент. В европейските медии често се представя картина, според която американските президенти диктуват политиката на съюзниците си. Реалността обикновено е по-сложна. Големите съюзи създават собствени центрове на влияние, собствени лобита, собствени бюрократични структури и собствени икономически интереси. Те започват да оказват влияние обратно върху Вашингтон.
Именно затова Сакс говори не толкова за личността на Тръмп, колкото за цялата система. Според него американската политика в Близкия изток е натрупвала противоречия десетилетия наред. Част от тези противоречия вече започват да излизат на повърхността.
Любопитно е, че Сакс не прогнозира внезапен разрив между Израел и Съединените щати. Такъв сценарий изглежда малко вероятен. Военните програми са прекалено преплетени. Разузнавателното сътрудничество е прекалено дълбоко. Икономическите връзки са прекалено значими.
Той описва нещо друго. Постепенно износване.
Това е процес, който обикновено остава незабелязан в началото. Няма драматични декларации. Няма скъсани договори. Няма официални съобщения. Просто всяка следваща криза започва да среща малко по-малко ентусиазъм във Вашингтон от предишната. Всеки следващ пакет помощ започва да се обсъжда малко по-дълго. Всеки следващ дипломатически конфликт започва да създава повече вътрешнополитически проблеми.
Сакс очевидно смята, че този процес вече е започнал.
Точно затова той използва толкова тежки думи по адрес на сегашното израелско ръководство. От негова гледна точка опасността не е само във войната. Опасността е, че войната може да ускори промени, които иначе биха се развивали много по-бавно.
За Израел това би означавало нещо много по-сериозно от поредния военен конфликт. Би означавало промяна в стратегическата среда, в която държавата съществува от повече от половин век.
Китай печели времето, докато останалите губят ресурси
След като очертава своите съмнения относно израелската стратегия и бъдещето на американската подкрепа, Джефри Сакс насочва разговора към държава, която на пръв поглед няма пряко отношение към войната между Израел и Иран. Всъщност според него именно там се вижда най-ясно как изглеждат две напълно различни концепции за национална мощ.
Докато голяма част от международния дебат е погълната от войни, санкции, ракетни удари и военни бюджети, Сакс твърди, че Китай е избрал различен път. В неговото описание китайската стратегия през последните десетилетия се свежда до една проста дума – инвестиции. Инвестиции в заводи, в енергетика, в транспортни коридори, в технологии, в образование и в индустриални вериги за доставки.
Това не е романтична картина на Китай. Сакс не представя Пекин като морален пример. Той гледа на ситуацията през студената призма на резултатите.
Ако се погледне структурата на световното производство през 2026 г., трудно може да се отрече, че Китай заема доминиращи позиции в редица стратегически отрасли. Електромобили, батерии, соларни панели, редкоземни елементи, корабостроене, индустриална автоматизация, телекомуникационно оборудване. В много от тези направления китайските компании вече не догонват Запада. Те задават темпото.
Според Сакс именно тук се намира истинският стратегически въпрос. Докато Вашингтон и неговите съюзници влагат огромни финансови и политически ресурси в конфликти, Китай използва времето за натрупване на индустриална маса. А индустриалната маса е нещо много по-трудно за изграждане от военна коалиция.
Завод за микрочипове не се строи за месец. Електроенергийна система не се изгражда за една бюджетна година. Логистични вериги между Азия, Африка и Европа не се създават с президентски указ. Те изискват десетилетия.
Именно затова Сакс разглежда войните и икономическата конкуренция като свързани процеси. Всяка година, през която един противник харчи ресурси за военни операции, някой друг може да инвестира същите средства в инфраструктура и производство.
Тук има нещо, което често остава извън публичния разговор. Военните разходи също създават производство, работни места и технологии. Американската икономика не губи автоматично от всеки долар, похарчен за отбрана. Историята показва обратното. Интернет, GPS и редица други технологии са произлезли именно от военни програми.
Но Сакс поставя друг въпрос. Какво се случва, когато военните разходи започнат да доминират над инвестициите в производствения капацитет на бъдещето?
Той вижда признаци именно за такъв процес. В неговия прочит САЩ все по-често реагират на предизвикателствата чрез санкции, военни съюзи и геополитически натиск, докато Китай отговаря чрез строителство, търговия и технологично разширяване.
Разбира се, тази картина също има своите пробойни. Китай е изправен пред демографски проблеми, огромен дълг на местните власти, криза в сектора на недвижимите имоти и нарастващо напрежение със западните пазари. Сакс не се спира подробно на тези ограничения. Неговият фокус е друг – сравнението между държава, която натрупва производствен капацитет, и държави, които постепенно изтощават политическата си енергия в непрекъснати конфликти.
Особено показателен е примерът с енергетиката.
Според Сакс китайското ръководство гледа на стабилността в Близкия изток не като на идеологически въпрос, а като на жизненоважен икономически интерес. Китай остава един от най-големите вносители на петрол в света. Огромна част от този петрол преминава през Ормузкия проток. Всеки сериозен военен сблъсък в района автоматично се превръща в икономически проблем за Пекин.
От тази гледна точка става по-разбираемо защо Китай посредничи през 2023 г. за възстановяването на отношенията между Иран и Саудитска Арабия. За Пекин това не беше дипломатическа демонстрация. Беше защита на собствените енергийни маршрути.
Тук започва да се очертава и по-голямата картина на разговора. Според Сакс светът постепенно се разделя не толкова между Изтока и Запада, колкото между две различни философии за използване на властта.
Едната философия вижда сигурността чрез военно превъзходство.
Другата вижда сигурността чрез икономическа взаимозависимост.
Реалността вероятно е някъде по средата. Нито армията може да бъде заменена от търговията, нито търговията може да съществува без сигурност. Но Сакс очевидно смята, че през последните двадесет години балансът се е изместил прекалено силно към военния инструмент.
И докато Близкият изток отново се превръща в зона на конфронтация, Китай според него продължава да печели най-ценния ресурс в международната политика – времето.
Не територията. Не военните бази. Не телевизионните заглавия.
Времето, през което фабриките работят, контейнерите се движат, енергийните доставки продължават, а капиталът се натрупва.
Точно това наблюдение подготвя следващата тема в разговора. Защото ако Китай се нуждае от стабилен Персийски залив, а Израел и Иран вървят към ескалация, тогава въпросът вече не е само военен. Той става петролен, логистичен и глобално икономически.
Ормуз, петролът и границите на ескалацията
В средата на разговора Джефри Сакс насочва вниманието към място, което на картата изглежда малко, но през него минава една от артериите на световната икономика. Ормузкият проток свързва Персийския залив с Индийския океан и през него ежедневно преминава приблизително една пета от световната търговия с петрол. Когато в този район започнат военни операции, проблемът престава да бъде регионален. Той влиза директно в цената на горивата, транспорта, храните и индустриалното производство на половината планета.
Сакс разглежда ситуацията през необичайна призма. Вместо да обсъжда кой печели конкретна военна операция, той се опитва да оцени какви икономически последици би имало различното ниво на ескалация. Именно тук се появява терминът, който използва няколко пъти – нестабилно равновесие.
Според него съществува вариант, при който напрежението остава високо, но не преминава критичната граница. В такъв сценарий Иран продължава да оказва натиск, американските военноморски сили остават в региона, Израел провежда операции, но всички страни внимават да не разрушат напълно енергийната инфраструктура на Персийския залив. Това не е мир. Това не е и нормалност. Това е състояние, при което всички участници продължават да губят, но никой не губи достатъчно, за да предизвика глобален срив.
Сакс допуска, че при подобен сценарий петролът може да остане около 100 долара за барел. Това е неприятно за световната икономика. Инфлацията се ускорява. Разходите на бизнеса се увеличават. Транспортът поскъпва. Но системата продължава да функционира. Световната икономика получава удар, без да изпадне в колапс.
Тук има нещо важно. В западните медии често се създава впечатление, че всяка криза в Близкия изток автоматично води до глобална катастрофа. Историята показва по-сложна картина. Световната икономика многократно е преживявала скокове на петрола, без да се разпадне. Това, което я разрушава, обикновено не е самото поскъпване, а продължителната несигурност, която блокира инвестициите и производството.
Именно затова Сакс отделя толкова внимание на въпроса какво би станало, ако бъдат атакувани ключови инфраструктурни обекти. Рафинерии. Терминали за износ. Обезсолителни станции. Пристанища. Тръбопроводи.
Това вече е съвсем различна категория риск.
Когато ракета удари военен обект, последствията обикновено са локални. Когато бъде извадена от строя енергийна инфраструктура, последиците се разпространяват по цялата логистична верига. Танкерите спират. Застраховките скачат. Транспортните компании променят маршрути. Борсите реагират мигновено.
Именно затова Сакс споменава сценарий, при който петролът би могъл да достигне 140 долара за барел или повече. Не защото подобна цена е неизбежна, а защото инфраструктурният риск е различен от военния риск.
Тук разговорът постепенно започва да се измества към Иран.
Сакс не вярва, че Техеран може да бъде принуден към капитулация чрез бомбардировки. Това е едно от най-категоричните му твърдения в цялото интервю. Според него подобна представа игнорира историята на региона. Иранската държава е преживяла революцията от 1979 г., осемгодишната война с Ирак, десетилетия санкции, международна изолация и постоянен натиск. От негова гледна точка няма основания да се предполага, че няколко въздушни кампании ще променят автоматично политическата структура на страната.
Тук се появява едно от най-интересните наблюдения на Сакс.
Той смята, че в основата на кризата действат едновременно няколко различни исторически процеса, които често се представят като един конфликт. Първият е наследството от Ислямската революция през 1979 г. Вторият е дългогодишният стремеж на Съединените щати да гарантират контрол върху енергийната сигурност на региона. Третият е стремежът на Израел да запази военното и стратегическото си превъзходство в Близкия изток.
Това означава, че няма едно решение и няма един виновник.
Всяка от страните вижда собствена логика в действията си. Именно затова кризата продължава толкова дълго. Ако проблемът беше само ядрената програма на Иран, той вероятно щеше да бъде решен преди години. Ако беше само палестинският въпрос, също можеше да има различен изход. Ако беше само въпрос на петролни маршрути, пазарите щяха да намерят компромис.
Но когато няколко конфликта се наслагват един върху друг, всяко решение започва да засяга интересите на твърде много играчи едновременно.
Точно поради тази причина Сакс изглежда скептичен към бързите развръзки. В неговото описание регионът прилича повече на система от свързани съдове, отколкото на класически военен конфликт. Натискът върху една точка неизбежно се прехвърля към друга.
Колкото повече говори за петрола, толкова по-малко разговорът става за петрол.
Зад цените на суровините постепенно започва да се вижда по-дълбокият въпрос – дали Съединените щати и Израел преследват едни и същи цели, или между тях вече се появяват различия, които досега са оставали скрити под повърхността.
Именно там Сакс насочва вниманието си в следващата част от интервюто.
Иран, Тръмп и въпросът дали изобщо съществува дипломатически изход
След обсъждането на военните рискове и енергийните пазари разговорът постепенно стига до най-трудната тема. Не как започва една война, а как приключва. Именно тук Джефри Сакс става най-предпазлив в оценките си.
През цялото интервю той избягва да говори за бързи решения. На няколко места дори подчертава, че ситуацията се променя буквално от час на час и че никой не може с увереност да каже накъде ще тръгнат събитията. Това не е обичайният език на телевизионните експерти, които обикновено предлагат готови прогнози. Сакс предпочита да работи с вероятности, а не с категорични сценарии.
Именно поради това той обръща внимание на нещо, което почти липсва в западното медийно пространство – иранските предложения за преговори.
Според него в публичното пространство се говори много повече за ултиматуми, санкции и възможни удари, отколкото за конкретните дипломатически формули, които са били обсъждани през последните години. Той споменава наличието на рамки за преговори и идеи, които според него заслужават по-сериозно разглеждане, независимо дали човек е съгласен с позицията на Техеран или не.
Тук се появява една интересна особеност в мисленето на Сакс. Той не разглежда дипломацията като морална алтернатива на войната. Разглежда я като по-евтин инструмент.
Това е съществена разлика.
В неговата логика преговорите не са проява на добродетел. Те са начин да се избегнат разходи, които в крайна сметка плащат всички. Войната изгаря капитал. Изгаря инфраструктура. Изгаря човешки ресурс. Разрушава транспортни коридори, инвестиционни проекти и производствени вериги.
Това е икономическият поглед на човек, който десетилетия е работил с макроикономически модели и държавни стратегии.
Сакс изглежда убеден, че в сегашната ситуация никоя от страните не може да получи това, което иска чрез чисто военни средства.
Израел не може да получи трайна сигурност само чрез бомбардировки.
Иран не може да получи отмяна на натиска само чрез съпротива.
Съединените щати не могат да стабилизират региона чрез непрекъснато военно присъствие.
Това не означава, че преговорите задължително ще успеят. Означава само, че алтернативата изглежда още по-скъпа. Особено показателно е отношението му към Доналд Тръмп.
Сакс не е убеден, че американският президент разполага с необходимия политически контрол върху всички процеси, които протичат едновременно във Вашингтон. Тази оценка е доста различна от популярната представа за всемогъщия американски лидер, способен да промени международната ситуация с едно решение.
Според Сакс реалната власт в САЩ е разпределена между множество институции, групи за влияние, финансови интереси, военни структури и политически центрове. Президентът е важен, но не е единственият фактор. Затова и той се съмнява дали дори президент с ясна воля би могъл лесно да наложи фундаментална промяна в политиката към Израел и Иран.
Тук разговорът достига една от най-чувствителните теми. Сакс открито поставя въпроса дали интересите на Израел и интересите на Съединените щати винаги съвпадат.
Десетилетия наред официалният отговор във Вашингтон беше „да“. Но през последните години все повече анализатори започват да задават по-неудобни въпроси. Ако дадена военна операция увеличава риска за американските бази в региона, съвпада ли тя с американския интерес? Ако води до скок на енергийните цени, съвпада ли тя с американския интерес? Ако ускорява сближаването между Китай, Русия и Иран, съвпада ли тя с американския интерес?
Сакс не дава окончателен отговор. Но самият факт, че поставя въпроса, е показателен.
Тук има нещо, което не излиза напълно в официалните обяснения. След края на Студената война американската стратегия беше изградена върху предположението, че Вашингтон може едновременно да доминира Европа, Близкия изток и Азиатско-тихоокеанския регион. Днес ситуацията изглежда различна. Китай се превърна в глобален индустриален център. Русия остана военна сила от първи ранг. Индия се изкачва икономически. Персийският залив провежда все по-самостоятелна политика.
При такава среда всеки конфликт започва да има по-висока цена.
Именно затова Сакс изглежда все по-загрижен не от конкретната военна операция, а от механизма, който произвежда нови операции една след друга. Според него всяка следваща криза генерира аргументи за още по-голяма намеса, а това постепенно затваря политиците в кръг, от който става трудно да излязат без загуба на престиж.
Разговорът постепенно стига до мястото, където всички линии се събират. Израел. Палестина. Иран. Съединените щати. Китай. Петролът. Санкциите. Международното право.
Там Сакс формулира своята представа за възможен изход. Не като тактическо решение на настоящата криза, а като опит за нова регионална конструкция.
Именно тази визия стои в основата на последната част от интервюто.
Мирът, който остава извън политическия хоризонт
В края на разговора Джефри Сакс всъщност не предлага рецепта за спасение на Близкия изток. Той прави нещо по-неприятно. Показва колко трудно е да се намери решение в момент, когато почти всички участници в кризата са убедени, че могат да подобрят позициите си чрез още натиск, още санкции, още военни операции или още демонстрации на сила.
През цялото интервю той се връща към една мисъл. Войната може да промени съотношението на силите, може да разруши инфраструктура, може да премести фронтове и да свали правителства, но сама по себе си не създава политически ред. След всеки конфликт остава въпросът как ще изглежда системата след това. Именно тук Сакс вижда най-голямата слабост на сегашната политика. Според него много се говори за това какво трябва да бъде разрушено, но много по-малко за това какво трябва да бъде построено след разрушението.
Палестинският въпрос заема особено място в неговата логика. Не защото обяснява всичко, което се случва в региона, а защото продължава да бъде политическият възел, около който се натрупват нови и нови конфликти. Според Сакс е невъзможно да се говори за дългосрочна стабилност в Близкия изток, ако тази тема продължава да бъде отлагана. Затова той отново се връща към формулата за две държави като към рамка, която поне съществува в международното право и в десетилетия дипломатически преговори. Не защото е лесна за реализиране, а защото другите варианти изглеждат още по-трудни.
Любопитното е, че колкото повече говори за мир, толкова по-малко оптимистично звучи. Причината не е в липсата на дипломатически формули. Светът е произвел достатъчно резолюции, планове и посреднически инициативи. Проблемът е политическата воля. Сакс очевидно не вярва, че основните играчи са готови да платят политическата цена на компромиса. А без компромис всяка дипломация постепенно се превръща в театър, зад който продължава подготовката за следващия сблъсък.
Оттук идва и една от най-интересните му оценки. Той не вижда в днешния свят сила, която да е способна сама да наложи нов регионален ред. Израел е достатъчно силен, за да нанася тежки удари, но не и да прекрои целия Близък изток по собствен модел. Иран е достатъчно устойчив, за да издържа натиск, но не и да изтласка американското присъствие от региона. Съединените щати продължават да бъдат най-мощният външен играч, но вече не изглеждат готови безкрайно да поемат всички разходи и рискове. Китай разширява влиянието си, но засега предпочита търговските маршрути пред военните авантюри.
Така постепенно се оформя картина на свят, в който всички притежават достатъчно ресурси, за да блокират противника си, но никой няма достатъчно ресурси, за да постигне окончателна победа. Това не е класическият модел на международните отношения от края на XX век. Това е много по-сложна система, в която кризите могат да продължават дълго, защото липсва сила, способна да затвори конфликта, а същевременно липсва и доверие, което да отвори път към трайно споразумение.
Именно затова разговорът на Сакс не е просто анализ на войната между Израел и Иран. Той е опит да се покаже как постепенно се изчерпва един модел на управление на международните отношения. Моделът, в който военната мощ трябваше автоматично да произвежда политически резултати. Моделът, в който американската подкрепа се приемаше за неизчерпаем ресурс. Моделът, в който икономиката беше длъжна безкрайно да поема цената на геополитическите експерименти.
Дали тази оценка е напълно вярна, предстои да видим. Самият Сакс не претендира за окончателна истина. Но задава въпрос, който все по-трудно може да бъде избегнат. Ако след десетилетия войни, санкции, операции и политически натиск Близкият изток остава нестабилен, може би проблемът вече не е в отделната криза. Може би проблемът е в самия начин, по който големите сили се опитват да управляват региона.
Засега отговор няма. И точно това прави ситуацията толкова тревожна. Защото най-опасните периоди в международната политика обикновено не са онези, в които всички знаят накъде вървят събитията, а онези, в които старият ред вече не работи достатъчно добре, а новият още не се е появил.
