/Поглед.инфо/ Когато бях млад и впечатлителен, моят баща ми даде един съвет, който оттогава насам все се върти в главата ми. „Когато почувстваш желание да критикуваш някого – ми рече той – просто си спомни, че не всички хора на този свят са имали преимуществата, които си имал ти”

Скот Фицджералд, „Великият Гетсби”

Термините успех и неуспех са станали част от всекидневния език на съвременните хора. Дори и когато човек преживява добри времена, често го съпътстват тревожни мисли дали нещо няма да се появи, за да развали нещата и дали житейските загуби могат да се преодолеят с нови и нови усилия. Чувството за несигурност е невидим етикет на успеха и същевременно среда на неуспеха. Двете състояния ужасяват, когато стоят близо едно до друго. Защо успехът носи рискове? Зависи ли той от отделния човек или е зъл дар от външни сили, враждебни на неговата природа? Тези въпроси рядко се задават, а и когато това се случва, не им се дават никакви отговори.

Успехът и неуспехът са социални конструкции, които стават ясни сами по себе си, когато се сравняват една с друга. На хората се внушава, че ако се оттласнат от характеристиките на неуспелите, те автоматично попадат в категорията на успелите, приемани като добрата част от обществото. Вероятно е по-наложително да се дефинират характеристиките на неуспелите хора, но не само защото те са мнозинство във всяко общество. Да се обясни дадено явление с термините на конструктивизма, означава, че то е резултат от взаимодействието между хората в  определен обществен контекст. Процесът на взаимодействието има сложен характер; той обхваща сферата на непосредствените отношения във формалните и неформалните структури и общности, дискусиите в границите на институциите и различните структури на властовите йерархии. Обществото е в процес на конструиране и деконструиране съобразно динамиката на представите, потребностите и ценностните ориентации на неговите членове.

Трябва да се отбележи, че в процеса на социалното конструиране на обществото надделяват силите, които притежават висок икономически и властови статус; те налагат своите идеологически виждания за правилата, по които трябва да протича общественият живот. Овластените социални структури формулират разбиранията за позитивно и девиантно поведение, за социален напредък и морална ценност на човешките взаимоотношения. Идеологията на силните на деня се поддържа с инструментите на властта, които неутрализират съпротивата и несъгласието на мнозинството. Чрез пропаганда и специално създадени закони се внушава, че властовите правила са обективно зададени и не подлежат на „популистко” отхвърляне. В тази обяснителна схема се съдържа и неолибералното разбиране за житейски неуспелите хора. От тези позиции са формулирани серия от предразсъдъчни твърдения, които конструират образа на неуспелия човек в границите на съвременната западна култура. Всички причини за неуспеха в обществото индивидът трябва да търси в себе си. Той трябва да приеме идеологемата, че неуспелите хора са песимисти, ниско образовани, мързеливи, без аспирации да разберат изискванията на времето, и, не на последно място, незнаещи какво искат от живота. Иначе казано, неуспелите хора са ”неприятният факт на обществото”. Този стереотип се е наложил като силно устойчив, защото е изграждан още в ранните етапи на социализацията на личността. За да няма съмнения, за сравнение се „извиква” другият стереотип – този на успелия човек. Той е находчив, с предприемачески дух, стремящ се да бъде по-добър от този до себе си, непоставящ под въпрос неолибералните ценности, считайки ги за вечни. За да обича себе си, успяващият индивид трябва да презира характеристиките на неуспеха. И още – успелият човек е етикитиран като патриот, който с таланта си да се труди неуморно представлява  доброто лице на свободното общество.

Неолибералната идеология е предпоставка за масовизираното стигматизиране на неуспелите хора. Стигмата е този феномен, който дава трайност на идеологическата конструкция относно социално обезвластените членове на обществото. Стигмата на неуспеха е характерна за обществата, в които е широко разпространена идеята, че реализацията в живота преобладаващо зависи от качествата на индивида, от вродените и придобитите му способности, от умението му да изпълнява поетите социални роли съобразно стандартите и очакванията на дадено време. Либералната идея за стоварването на цялата отговорност върху индивида за качеството на неговия живот разделя хората на успяващи и неуспяващи, а това по същество е идеологически стереотип, подкрепян от структурите на властта и икономически проспериращите общности. Неуспелите хора се приемат ако не като аутсайдери, то поне като индивиди с неадаптивни способности за справяне с обстоятелствата на живота. Светът е отворен за всички, но не и за тези, които не притежават качествата да постигат успехи; тяхна е отговорността за нежелания статус, който те заемат в обществото.

Стигматизирането на неуспелите хора се основава на редица предразсъдъци, масово разпространени в съвременната западна култура. Могат да се направят няколко обобщения, характеризиращи тази оценка:

„1. Неуспелите в живота съществуват на гърба на другите. Те незаслужено получават това, от което се нуждаят, за сметка на усилията и щедростта на тези, представляващи градивната част на обществото. Тази груба стереотипна оценка е е първата стъпка към стигматизирането на индивидите, оставащи извън границите на наложената в обществото норма за успешен жизнен стандарт.

  1. Неуспелите хор са зле образовани и повърхностни в разбирането на значимите социални ценности в живота на обществото. Тази тяхна неблагоприятна социална позиция се определя от стереотипното мислене като резултат от неадекватната житейска прогноза и неспособността за вграждане в сферите на дейности, гарантиращи материално и психично благополучие.
  2. Стереотипът за неуспелите хора казва, че те заслужават ниския си статус, а техните претенции за нещо различно дори не трябва да се дискутират. В този дух се предпоставя, че статусът на категорията на неуспелите в живота реално отговаря на техните потенциални възможности; от това следва, че протестното им поведение по посока на обществото е „погрешен ход”.
  3. Неуспяващите индивиди живеят ден за ден и тази тяхна екзистенциална философия не им дава големи шансове за социален просперитет. Стереотипната схема за тази житейска ситуация внушава, че очакванията на обществото спрямо социалната активност на неуспелите хора са много ниски. Разминаването между живота и стандартите на проспериращите хора е въпрос на манталитет, който има различно съдържание в различните субкултури.
  4. Често срещана характеристика, включена в стереотипния образ на неуспяващите хора, е отнасянето им към категорията на неудачниците, изпълнени с гняв и подозрение както към своята среда, така и към „голямото общество”. Пряко продължение на тази стереотипна преценка е обобщението, че житейски неуспелите хора са склонни към девиантно поведение. С други думи, неудачниците са социална опасност за сигурността и благополучието на т.нар. „нормални” граждани на човешкото общежитие. Този негативно натоварен стереотип играе важна роля при поддържането на трайни предразсъдъци към категорията на белязаните със стигмата на неуспеха индивиди”

Поставяйки акцента за неуспеха върху качествата  и характеристиките на индивида, обществото, организирано според принципите на неолиберализма, се освобождава от отговорността за причините, водещи до възникването на това явление. Неолибералното управление неглижира социалното неравенство, което предпоставя различния старт за житейска реализация. И дума не се споменава, че успехът е винаги на страната на тези, които имат преимуществото да са близо до стандартите (икономически и политически), гарантиращи напредък в живота. Голяма част от членовете на обществото живеят под знака на наследствената бедност; поколения наред децата повтарят трайните несгоди на родителите си, без да могат да прескочат границите на това битие. До тази категория хора се нареждат и редица други, като: бежанците, имигрантите, жертвите на наркотиците, хората с физически и психически увреждания, умствено изостаналите, психично болните и други отритнати от обществото групи. Съчувствието на обществото се изразява със социални помощи и консултации, но не и със създаването на реална перспектива за житейски успех. Всички тези хора рано или късно попадат под стигмата на бедността, която им предопределя статуса на аутсайдери, за които терминът „успех” е крайно неподходящ. „Каквито и измерения да има бедността, тя внася видимо различие между социалните групи в обществото. И въпреки че се преживява на индивидуално равнище, бедността е социален проблем, защото засяга икономическия и социалнопсихичния статус на широки категории хора, заемащи неравностойно положение в обществения живот. Бедността е социална тежест за обществото и критичен личностен проблем за всеки индивид, който попада в нейните граници. От позицията на теорията за стигмата бедността е признак, въз основа на който определена категория индивиди са подлагани на социално обезценяване, третирани са като неадаптивни и неспособни да се справят с трудните житейски обстоятелства, с които се сблъскват повечето хора в обществото. Индивидите, попаднали в категориалните граници на бедността, стават обект на стигматизиране от определени групи поради факта, че те се приемат като несъвместими с нормите на поведение, определяни от мнозинството. Стереотипът, че бедността е състояние на неудачниците и несоциализираните хора е широко разпространен; той стои в основата на предразсъдъчното убеждение, че икономическите аутсайдери сами са причинили незавидното си положение в обществото. Практиката на стигматизирането се поддържа от възгледа, че бедните не ценят труда и неговата стабилизираща роля, че живеят ден за ден и обричат децата си на наследствена бедност”

Стигмата на бедността е най-яркият пример за отношението към хората, които не са постигнали успех в живота си. Те са обречени да бъдат аутсайдери, такава е неолибералната идеологема за тях. „Стигмата на бедността подкрепя идеологемата, че хората от нисшата класа сами се поставят на социална дистанция от обществото, главно поради ниската мотивация за успех и неразвита способност за справяне с житейските проблеми” . Според Уаксман „… една от най-тежките последици на стигмата на бедността е бедните да бъдат изолирани не само от материалните, но и от културните блага на обществото. Именно от обществото и от своята култура всеки индивид получава своя социален „Аз”, чувството си за идентичност и самоопределение; само когато този индивид е част от обществото и се идентифицира с него, той интернализира нормативната му система, ценностите му и определенията за действителността. Следователно, стигматизираният и изолиран от обществото беден индивид … не може да се превърне в пълноценна обществена единица. Неговото „Аз” остава твърде различно от това на пълноценните социални субекти, той не интернализира нормативната система на обществото. Това не означава, че такъв индивид няма представа за действителните норми и ценности, но те не са станали част от субективното му съзнание, така че да определят поведението му … тъй като културната система не е цялостно интернализирана и не формира активно съзнание и поведение, индивидът е принуден да изгради чувството си за идентичност на базата на ограничения си личен опит”  (Waxman, C.L. „The Stigma of Poverty“, New York: Pergamon Press.1983, p. 97-98).

Изтласкването на неуспелите индивиди и на по-мащабни слоеве на обществото в границите на т.нар. аутсайдери е резултат не от „деформацията на личностните качества”, а от влиянието на идеологическия фактор, „снет” във властовата система на социалното управление. „Класическата дефиниция за идеология е система от ценности и идеи, чрез които интересите на група от хора се представят като интереси на цялото общество. Съответните твърдения претендират за универсални истини, позитивистки верни, както са верни твърденията на природните науки” (В. Проданов, „Теория на българския преход“ ,2014, с. 8). В широкия контекст на идеологията на неолиберализма характеристиките на неуспелите хора са израз на необосновани конструкции, съпроводени с твърдения за неоспорима истинност. Всяка идеология търси подкрепата на науката, за да може да изглежда правдоподобна в очите на политиците и в измеренията на общественото мнение. Много учени се посвещават в служба на една или друга идеология, обикновено, за да направят кариера съобразно дадената конюнктурна ситуация на властовите отношения. Не всички изследователи, подкрепящи идеологическите „истини”, са съблазнени от възможностите за лесна кариера – има и такива, които са обсебени от идеологическите принципи и перспективи, но това ги отдалечава от традиционното научно мислене за сметка на политическото.

Вместо вниманието да се насочва към деконструирането на идеологемата за „хората на неуспеха”, в много случаи се тръгва в друга посока – задълбочава се интерпретацията на първичните стереотипи за индивидите, които не постигат житейски успехи. Широко се употребява и дискутира понятието loser, което представя човека като неудачник, като губещ. Тук отново акцентът се поставя върху индивидуалните качества, като се избягва идеята за подкрепящата роля и ангажиментите на обществото. В речника „Уебстър-Мериъм” се дават следните определения на съществителното „loser”: „1. Човек, който не е успял да спечели. 2; Някой, който губи по определен начин („Той умее да губи достойно.”) 3. Някой, който поради лош късмет или ниски способности губи постоянно. 4. Човек, преследван от постоянен малшанс. 5. Презрително характеризиране на индивид, достоен единствено за съжаление.” (www.merriam-webster.com/dictionary/loser)

Употребата на това понятие поддържа негативния стереотип на неуспелите хора. Губещият е обезценен социално, т.е. подложен е на постоянно стигматизиране от тези, които преживяват самочувствието да бъдат трайно в категорията на победителите. Така по тази линия индивидите са разделени на стигматизирани и стигматизиращи. По същество това е начин на поддържане на идеологемата на неолиберализма за категорията на неуспелите в живота хора. В социалната действителност, като елемент от социалните нагласи тези значения на понятието „неудачник” (loser) кристализират постепенно, докато оформят очертанията на открояващ се, по-специфичен социален феномен. В случая вече не става дума просто за индивид, който не печели. Много от хората никога не се опитват да осъществят значимо постижение, а други, дори да се опитат и да се провалят, се приемат като естествени персонификации на човешкото несъвършенство.

Към тази трактовка на явлението могат да се добавят някои допълнителни обяснения. „Съвременната употреба на понятието „лузър” визира строго определена категория неудачници – такива, които, въпреки че правят нещата по правилния начин, в края на краищата се провалят … Лузърът се старае, но въпреки това търпи неуспех. Днес той не е типичният пример за човек, който живее безразсъдно и носи логичните последствия от това, нито за „вечния карък”, който е постоянна жертва на лош късмет. Иначе казано, съвременната представа за лузъра носи белезите на по-сложен социален стереотип – той е индивид без потенциал, без видим талант, човек, който не може да достигне дори средното ниво, и поради това е неспособен „да вземе своето от живота”. На другия полюс са хората, които привличат късмета и са способни да постигат целите си – „победителите”, уверените, популярните, талантливите, т.е. тези, които имат интелектуални способности, или поне физическа привлекателност, или някакво съчетание от двете.”  Индивидите, които стоят на противоположната страна на лузерите, не могат да бъдат изместени от престижния си статус. С други думи, гяхното съществуване е отговорът на въпроса защо лузерите никога не се променят.

Според Ричард Уайзман, „ … това утвърдено разбиране за лузъра е реалност, а не мит, то е … тъмната страна на всевластния принцип на меритокрацията, под влиянието на който всички ние сме израснали. Това е „скелетът в гардероба”, нещото, за което много рядко се говори в нашето общество, защото представлява строго спазвано табу. В нашето общество винаги се подчертава колко важно е да влагаш усилия и сам да си „изковеш успеха”, но има и друга, скрита реалност – за да може някои да се откроят като „победители”, мнозина трябва да се провалят. Нещо повече, за да бъде спазено табуто, те нямат право да обяснят неуспеха си.”  Ясно е, че идеологемата за неуспелите хора, подкрепена от процеса на стигматизирането, създава образа на аутсайдерите, който се изпълва с реално съдържание; така, както заключава Уайзман, лузерът е „реалност, а не мит”. Той ще се разпознава в реалността, докато неолибералната идеология създава и поддържа властовите норми, конструиращи динамиката на обществения живот. Без да се търси връзка със социалните причини за статуса на лузера, някои изследователи предлагат рецепти как този тип човек може да извлече „полза” от незавидното си състояние, разчитайки на собствените си сили. По същество това е внушение, че обществото няма нищо общо с житейския неуспех на хората. Гари Хамъл, например, предлага редица правила, които трябва да следват лузерите, за да преодолеят кризата, в която сами са се вкарали:

  1. Когато изпаднете в позицията на „губещ”, слизате от облаците и започвате да си давате ясна сметка за нещата. Провалът ви показва къде сте допуснали грешки и ви разкрива, че не сте непобедими.
  2. Провалът ви принуждава да се вгледате в постъпките и в начина си на мислене. Той е една перфектна възможност да опитате да тръгнете в нова посока!
  3. Провалът показва на всички, че не винаги могат да имат каквото си поискат. Дори и да правите всичко така, както трябва, пак е възможно да не успеете!
  4. Провалът е най-доброто време да поговорите с по-успели от вас хора, защото тогава вече ще знаете точно какво да ги попитате.
  5. Ако още не сте започнали да си водите дневник, провалът е невероятен шанс да започнете го правите. Така ще можете след време да се обърнете назад и да проследите пътя, който сте изминали. Освен това някои много важни неща се виждат само от дистанцията на времето и е възможно да ви убягват сега.
  6. Провалът ви показва кои са силните страни от характера ви. Възможно е да откриете, че притежавате неподозирани способности, които не се забелязват в нормалния ритъм на живот, но са се проявили, когато сте изпаднали в позицията на „лузър”.
  7. Провалът е времето, в което можете най-точно да разберете колко точно вярвате сами на себе си. И доколко другите вярват във вас.
  8. Провалът е уникален личен опит. Никой друг не може да ви го отнеме и – следователно – никой не може да научи от него повече от вас! Докато с успеха никога не е така…
  9. Никога не забравяйте, че много велики хора на Земята някога също са били „лузъри”!

Вероятно тези препоръки биха помогнали в някои отделни случаи, но едва могат да бъдат ключ към разрешаването на социалния проблем относно категорията на неуспелите в живота хора. Идеологемата за психологическите корени на неуспеха неизменно присъства в неолибералната пропаганда, третираща връзката между успеха и неуспеха на хората в обществото, или, както посочва Уайзман, „за да може някои да се назоват победители, мнозина трябва да се провалят”. Логиката е следната: първо идеологията конструира социалната представа за неуспеха, а след това намира реалните хора, които запълват тази представа. Мощен инструмент за тази манипулация е техниката на стигматизирането, изразяваща се в социалното обезценяване на една категория членове на обществото за сметка на друга. Така по един предразсъдъчен начин се определя, че аутсайдерите са закономерен компонент в социалната структура на „голямото общество”. С основание се посочва, че „При положение, че през призмата на всекидневните стереотипи неуспехът е „логична” последица от ниска интелигентност, необразованост, мързел и/или липса на амбиции, то стигматизирането на неудачниците, на «лузърите» за мнозина би изглеждало ако не приемливо, поне донякъде правдоподобно.”  Именно в това се състои успехът на идеологемата за доминиращите характеристики на прослойката на неуспелите хора в обществото. Посочените всекидневни стереотипи са резултат от социализацията на индивида съобразно принципите на неолибералната идеология. Издига се като безапелационно масово разпространеното твърдение, че не обществото, а отделният човек е отговорен за успеха и неуспеха в живота. За съжаление, тази конструкция е приела статуса на траен културен образец в обществата с неолиберална ориентация.

При анализа на стигмата на неуспеха от съществено значение са реакциите на т.нар. аутсайдери. „Какво преживяват и как реагират индивидите, попаднали под стигмата на неуспеха? Трудно е да се даде изчерпателен отговор на този въпрос, поради индивидуалните различия при възприемането на света и спецификите на житейските контексти, в които протича животът на отделния човек. Независимо от това обстоятелство, в теорията за стигмата са направени опити за инвариантни обяснения на психичните и поведенческите реакции на стигматизираните индивиди. Теоретичните обобщения на това равнище, валидни и за стигмата на неуспеха, са следните:

а) Неуспелите в житейско отношение хора остро се нуждаят от социална подкрепа, за да преодолеят ситуацията, в която са попаднали. В коренно противоположна насока е ефектът на предразсъдъчното отношение спрямо тях, възникнало като резултат от възприемането на “неуспеха” в термините на стигмата. Като следствие от тази конфронтация, категорията на житейски неуспелите хора остава с намален шанс за промяна на статуса си на аутсайдери, приписван им от стереотипа, чрез който те се възприемат от стигматизизращите групи в обществото.

б) Широкото възприемане на житейския неуспех като стигматизиращ символ е трайна предпоставка за възникване на враждебност между социалните групи, заемащи диаметрално противоположни места в икономическата и властова йерархия на даденото общество. Негативните преживявания на неуспелите хора престават да бъдат личностен проблем и се разпознават на масово равнище чрез протестните действия на “аутсайдерите”.

Междугруповото поведение от такова естество поражда социален проблем, подобно на ефекта от расовата и етническата стигми.” (пак там, с. 370).

В обобщение може да се отбележи, че стигмата на неуспеха засяга както отделния индивид, така и социалните групи и общности, категоризирани като лузери или по-общо като аутсайдери. Стигматизираният, т.е. социално обезценения човек е разграничаван от „нормалните хора”, принуждаван е чрез силата на предразсъдъчната дистанция да се самооценява като неспособен за включване в по-висшите етажи на обществения живот. Стигмата на неуспеха е мощен инструмент за разрушаване на мечтите на индивидите от нисшите съсловия за престижна социална реализация. Този тип стигма цели да докаже, че лузерът няма шанс да се промени. Неговият избор трябва да бъде само един – да остане такъв, какъвто го описва поставената му стигма. Стигматизираният индивид е докаран до състояние на враждебност към себе си и към другите като него. Тази тенденция не е резултат от изконната човешка природа, тя се появява в настоящето като негативен ефект от влиянието на неолиберализма върху социалното поведение на личността. В рамките на това разбиране Пол Ферхере публикува във вестник „Гардиан” (29 септември 2014 г.) статия под заглавие „Либерализмът извади най-лошото от самите нас”. Индивидът се чувства манипулиран, лишен от истински хуманистични ценности, тласкан към недоверие спрямо другите и към страх да не загуби конкурентното си ниво, фаворизирано като единствения ключ за задържане на повърхността на обществения живот. Другите те са хората, от които се нуждаем, те са нашите конкуренти, те са тези, които се отдалечават от нас и ни правят самотни. Хората се отчуждават един от друг, губят чувството си за отговорност към жизнената си среда, радват се на безсмислени и тривиални неща, агресивните реакции се включват в поведението им без особени външни предизвикателства. Да се чувстваш неуспял и излишен в обществото е повече от потиснатост – това е морално и психологическо проклятие. Докаран до състоянието на лузер, индивидът губи връзката си с ценностите, които миналите поколения са следвали в борбата за утвърждаване на хуманистичните принципи на съществуването. Създава се огромна пропаст между губещите и победителите, формиращи категорията на елита. Лузерът трупа гняв, а това го прави още по-безпомощен да се справи с обстоятелствата на собствения си живот. Деформираният от неолибералната идеология човек не може да направи избор по какъв начин да подкрепи всекидневното си битие, а що се отнася до бъдещето, то няма ясен образ в неговото съзнание. И все пак победеният от догмите на неолиберализма живее с илюзията, че може да бъде социално разпознат – ей така, без да прави нищо съществено. Лузерът живее под стъклен похлупак, през който вижда един далечен свят, който никога няма да му принадлежи, защото не съществува в реалността, а е само конструиран от пропагандни измислици.

Влиянието на стигмата на неуспеха може да се анализира и на надиндивидуално равнище. Лузерът преживява гняв и отчаяние, защото е отхвърлен от обществото, но рано или късно осъзнава, че не е сам, че има много като него на същото положение. Поражда се неясната, но натрапчива идея, че те заедно имат сили за съпротива срещу „вечните победители” в живота, които с власт и предразсъдъчни нагласи ги държат в капана за аутсайдери.

Житейски неуспелите хора търсят изход от маргиналния си статус. Те лесно могат да се разпознаят като членове на протестиращите тълпи, спонтанните бунтове и социалните движения, насочени към обществени промени. Те са видимата емблема на т.нар. „хора против”. Във времена на мащабни революции аутсайдерите са първите, които вдигат лозунгите и държат оръжията на барикадите . Чувстват се значими в потока на революционната ярост, но сякаш съдбата винаги ги изоставя, за да станат новата жертва на новите победители в борбата за престола на властта.

 Настоящият текст е откъс от наскоро публикуваната от издателството на Софийския университет колективна работа под редакцията на проф. Дончо Градев  „Поглед към себе си. Личната мрежа на общуването“ (С., Унив. Изд. „Св. Климен Охридски“, 2018)