Поканата, която струва повече от протокола
Поканата на Доналд Тръмп към Владимир Путин да участва в срещата на Г-20 във Флорида изглежда на пръв поглед като възстановяване на една дипломатическа нормалност, разрушена през последните години. Русия е член на Г-20, руският президент представлява една от най-големите държави в света, а форумът по замисъл не е клуб на политически съмишленици. Ако международните отношения се развиваха според тази проста логика, новината едва ли би заслужавала повече от няколко реда. След 2022 година обаче присъствието на Путин на американска територия вече не е протоколен въпрос. То е политическо събитие със значение, което далеч надхвърля дневния ред на самата среща.
В продължение на години Западът изграждаше политика, чиято цел беше Русия да бъде ограничена икономически, дипломатически и политически, а Владимир Путин да бъде поставен в положение на международна изолация. Руското участие в глобалните формати не изчезна, но географията на президентската дипломация се промени. Москва задълбочи отношенията си с Китай, Индия, държавите от БРИКС, Азия, Близкия изток, Африка и Латинска Америка. Путин остана изключително активен международен играч, само че все по-малко в пространството, което Западът продължаваше да възприема като център на световната политика.
Поканата за Флорида влиза в тази натрупана политическа реалност. Американският президент кани руския президент не просто на среща на Г-20. Той го кани в Съединените щати след години, през които значителна част от западната политика беше построена върху убеждението, че с Москва трябва да се разговаря от позицията на натиск, а връщането на Русия към нормално политическо общуване трябва да бъде обвързано с предварителни условия. Самото отправяне на поканата показва, че Вашингтон при управлението на Тръмп вече не приема напълно тази конструкция.
Това не означава американско признание на руските позиции по Украйна, нито капитулация на санкционната политика. Не означава и че отношенията между Русия и САЩ са преминали към трайно сближаване. Между двете държави остават огромни противоречия — Украйна, санкциите, европейската сигурност, стратегическите въоръжения, НАТО, енергетиката, бъдещето на световния ред. Променя се не съдържанието на тези противоречия, а начинът, по който американската администрация се опитва да работи с тях. Тръмп очевидно предпочита непосредствения контакт между големите сили пред дипломатическата карантина, която трябваше постепенно да принуди Москва да промени поведението си.
За Кремъл това е едновременно възможност и проблем. Възможност, защото президентът на Съединените щати сам признава необходимостта от присъствието на Русия на най-високо равнище. Проблем, защото от момента, в който поканата е отправена, всяко действие на Москва придобива допълнителна политическа стойност. Незабавното приемане би позволило на Белия дом да представи бъдещата среща като собствен дипломатически успех. Категоричният отказ би унищожил възможност, която Москва няма очевидна причина да унищожава. Остава третият вариант — поканата да бъде приета положително като политически жест, но окончателният отговор да бъде оставен отворен. Именно това прави Кремъл.
Дмитрий Песков не отхвърли американското предложение. Напротив, Москва даде да се разбере, че оценява поканата. Но между благодарността за поканата и потвърждението, че президентът Путин ще пристигне във Флорида, Кремъл остави пространство, в което могат да се случат много неща. Това пространство не трябва автоматично да бъде тълкувано като нерешителност. В дипломацията на големите сили неопределеността често има собствена цена.
За Вашингтон присъствието на Путин би имало политическа стойност още преди да е започнал първият разговор. Кадрите от срещата ще обиколят света. Американският президент ще бъде домакин на руския президент на американска територия. Ако във Флорида пристигне и Си Дзинпин, визуалната картина ще бъде още по-силна: президентът на Съединените щати приема лидерите на Русия и Китай в момент, когато международната система преживява най-дълбокото си пренареждане след края на Студената война.
Тръмп ще може да представи подобна среща като потвърждение на своята основна дипломатическа теза — че Съединените щати трябва да разговарят с противниците и конкурентите си, а американският президент трябва лично да бъде центърът на тези разговори. Вътрешнополитически това би му позволило да противопостави своя модел на предходната политика на изолация. Международно би демонстрирало, че Вашингтон отново претендира да бъде мястото, около което се събират главните сили на света.
Москва няма основание да подарява този резултат предварително. Владимир Путин не е в положението на лидер, който трябва да доказва, че Русия има достъп до международни форуми. Това би било много по-сериозен проблем за Кремъл през първия период след началото на украинския конфликт, когато западните правителства се опитваха да създадат впечатлението за постепенно международно обкръжаване на Русия. Последвалото развитие показа различна картина. Русия запази отношенията си с огромна част от незападния свят, БРИКС се разшири, икономическите връзки с Азия нараснаха, Москва продължи да участва във формати, в които западните държави не могат сами да определят правилата.
Следователно Путин не се нуждае от пътуването до Флорида само за да покаже, че може да бъде там. Ако отиде, пътуването трябва да има съдържание.
Точно тук започва по-сложният въпрос, който остава скрит зад протоколните съобщения. Какво трябва да бъде договорено преди самолетът на руския президент да излети за Съединените щати?
За Москва едва ли е достатъчно Путин да участва в общите заседания, да проведе няколко кратки разговора в кулоарите и да се появи на общата снимка. Подобно посещение би било политически много по-полезно за домакина, отколкото за госта. Реалната стойност за Русия би възникнала, ако Г-20 създаде възможност за предварително подготвен разговор между Путин и Тръмп по въпросите, които определят отношенията между двете държави. Украйна неизбежно е сред тях, но не е единствената. Стратегическата стабилност, санкционният режим, нормализирането на дипломатическите отношения, икономическите контакти, енергетиката и европейската архитектура на сигурност образуват далеч по-широка система от проблеми. Нито един от тях не може да бъде решен между две заседания на международен форум.
Опитът от срещите между руски и американски президенти показва колко много предварителна дипломатическа работа е необходима, за да може разговорът на върха да произведе нещо повече от политически спектакъл. Колкото по-тежки са противоречията, толкова по-опасна става импровизацията. Президентите могат да дадат политически импулс, да приемат компромис, който дипломатическите апарати не могат сами да постигнат, или да очертаят посоката на бъдещи преговори. Но ако преди срещата няма яснота за възможното поле на договореност, самият контакт може да произведе повече напрежение, отколкото резултат.
За Путин рискът е особено чувствителен. Пътуване до Съединените щати, последвано от разговор без видим резултат, лесно може да бъде интерпретирано по различен начин в Москва, Вашингтон, Киев и европейските столици. Едни ще говорят за възстановяване на диалога, други за американски натиск, трети за руски отстъпки, независимо какво действително е било казано зад затворените врати. В съвременната политика образът на една среща започва да живее собствен живот още преди да са публикувани резултатите от нея.
Кремъл има всички основания да иска обратното — съдържанието да бъде достатъчно подготвено, преди да бъде създаден образът.
Има и още един фактор, който не може да бъде пренебрегнат. Путин трябва да пристигне не просто в държава, с която Русия има тежки противоречия, а в държавата, която остава основният военнополитически център на западната подкрепа за Украйна. На американска територия действат санкционни режими срещу Русия и нейни представители, вътрешнополитическият спор около отношенията с Москва е изключително остър, а поканата към руския президент вече предизвиква съпротива сред част от американския политически елит.
Съединените щати не са страна по Римския статут на Международния наказателен съд и въпросът за заповедта на МНС не стои юридически по същия начин, както при посещение в държава, обвързана със статута. За Кремъл обаче формалната правна страна е само един елемент от много по-голяма система за сигурност. При посещение на руския президент в САЩ трябва да бъдат изчистени до последния детайл режимът на делегацията, самолетите, охраната, комуникациите, маршрутите, достъпът до президента, протоколът и взаимодействието между американските и руските служби. Подобни гаранции не се договарят чрез телевизионни изявления.
Политическата сигурност е още по-трудна за договаряне от физическата. Американската администрация може да гарантира нормалното протичане на официалното посещение, но не може да премахне американската вътрешна политика. Сенатори вече възразяват срещу поканата. Възможни са протести и публични кампании. Украинското ръководство и европейските правителства ще следят всяка подробност от евентуалната среща Путин–Тръмп, защото разговорът между Москва и Вашингтон неизбежно засяга въпроси, от които зависи тяхното собствено положение.
Особено чувствителен за европейците би бил моментът, в който Русия престане да бъде обект на западна политика и отново се появи като непосредствен участник в договарянето на параметрите на европейската сигурност със Съединените щати. Това беше една от големите особености на руско-американските отношения в продължение на десетилетия: Москва и Вашингтон можеха да бъдат противници, но когато ставаше дума за стратегическата стабилност на континента, разговорът между тях беше неизбежен.
Украинският конфликт прекъсна тази традиция почти напълно. Тръмп се опитва да я възстанови в нови условия. Това обяснява защо поканата към Путин има значение, което не се побира в рамките на Г-20. Ако руският президент пристигне в Съединените щати и проведе съдържателни преговори с американския президент, ще бъде трудно да се поддържа политическата конструкция, според която Русия трябва първо да изпълни западни условия и едва след това да бъде допусната обратно до нормалната дипломация. Самият Вашингтон ще е направил обратното: ще е възстановил диалога, защото нерешените проблеми са станали прекалено големи, за да бъдат управлявани без Русия.
Това не е непременно победа за Москва и поражение за Запада. Международните отношения рядко се подреждат толкова чисто. По-същественото е друго. Изолацията има политически смисъл само докато изолиращата страна може да понесе отсъствието на диалог. Когато натрупаните проблеми изискват разговор, политиката на изолация започва да работи срещу собствената си цел.
Тръмп изглежда разбира това по различен начин от значителна част от европейските лидери. За него контактът с Путин не е награда, която трябва да бъде дадена на Русия след промяна на руската политика. Контактът е инструмент, чрез който Съединените щати се опитват да влияят върху тази политика. Разликата е фундаментална.
Москва също го разбира. Затова Кремъл няма причина нито да отхвърля поканата, нито да бърза да я приема окончателно. Докато решението остава отворено, американската страна трябва да се интересува от условията, при които Путин би дошъл. След потвърждението ситуацията се променя: присъствието вече е обещано, политическата стойност на неизвестността е изчерпана и започва подготовката на посещението.
В голямата дипломация подобна последователност не е необичайна. Не се договаря само срещата. Договаря се смисълът на срещата. Затова въпросът дали Путин ще бъде във Флорида вероятно няма да бъде решен единствено в протоколните служби на Кремъл. Зад него стоят отношенията между две ядрени сили, войната в Украйна, бъдещето на европейската сигурност, опитът на Тръмп да възстанови американското посредничество между конфликтуващи центрове на сила и стремежът на Москва да не позволи нейното присъствие да бъде превърнато в чужд дипломатически актив без насрещно политическо съдържание.
Путин може да отиде във Флорида. Може и да изпрати друг високопоставен представител на Русия. Решението вероятно ще зависи много по-малко от самата покана, отколкото от онова, което Москва и Вашингтон успеят да договорят преди нея.
Засега руският президент не е казал окончателно „да“. И точно затова поканата продължава да струва скъпо.
Цената на руското „да“
Москва няма особен интерес Владимир Путин да пристигне във Флорида само като участник в поредната среща на Г-20. Присъствието на руския президент на американска територия има политическа стойност, която многократно надхвърля протоколната стойност на форума. Приемането на поканата има смисъл за Кремъл, ако посещението позволява разговор с Доналд Тръмп по въпроси, по които вече съществува достатъчно подготвена основа за решения или поне за съществено придвижване на позициите.
Украйна неизбежно ще бъде централният въпрос. Русия няма причина да влиза в президентски разговор, ако от Путин се очаква единствено да чуе американските предложения и да бъде поставен под натиск да ги приеме. Москва от години настоява, че разглежда конфликта като част от много по-голям спор за европейската сигурност, разширяването на НАТО, военното присъствие на Запада и стратегическите отношения със Съединените щати. Независимо дали Вашингтон приема руската интерпретация, тя определя границите, в които Кремъл води преговорите.
Тръмп има собствена причина да търси личен разговор. Продължителният конфликт ограничава възможността на САЩ да пренасочат политическо и военно внимание към други направления, натоварва отношенията с Европа и поддържа опасността от пряк сблъсък между две ядрени сили. Президентска среща би имала стойност за Вашингтон само ако позволява да бъдат проверени лично границите на възможния компромис. Същият принцип действа и за Москва. Путин няма нужда да пътува до Америка, за да повтори позиции, които руската дипломация вече е излагала многократно.
Санкциите са неизбежна част от подобен разговор. След години на ограничения Москва трудно би приела схема, при която от Русия се очакват политически или военни ангажименти, а санкционната система остава извън преговорите. От американска страна санкциите представляват инструмент за натиск и разменна монета. От руска страна постепенното им премахване би било един от възможните измерими резултати на процес на нормализация. Несъвпадението между двете позиции е голямо, но именно наличието на подобен ресурс позволява реално договаряне.
Стратегическата стабилност е по-голям проблем от Украйна в дългосрочен план. Системата от договори, ограничения и механизми за контрол върху ядрените арсенали, изграждана десетилетия между Москва и Вашингтон, беше сериозно отслабена. Русия и САЩ остават държавите с най-големите ядрени арсенали в света. Технологичното развитие добави хиперзвукови системи, противоракетна отбрана, космически средства, безпилотни технологии и нови възможности за високоточен удар. Липсата на устойчив политически диалог между двете столици увеличава риска от грешна оценка на намеренията на другата страна.
Една среща Путин–Тръмп във Флорида би придобила съвсем различна тежест, ако преди нея експертните и дипломатическите екипи успеят да подготвят възстановяване на системен разговор по тези въпроси. За Москва това би означавало връщане към отношения, при които Русия и Съединените щати разговарят като две ядрени сили по проблеми, които не могат да бъдат решавани нито от Брюксел, нито от Киев, нито от отделни европейски столици.
Неопределеността около участието на Путин оставя тези въпроси отворени. Вашингтон знае, че поканата е приета благосклонно, но не разполага с окончателно потвърждение. Москва знае, че американската администрация желае присъствието на руския президент. Политическата стойност на бъдещото посещение вече е призната от страната домакин.
Предварителното безусловно потвърждение би намалило тази стойност като преговорен ресурс. След едно окончателно „да“ разговорът ще се премести към организацията на посещението. Преди него може да се разговаря за съдържанието, което би направило посещението възможно.
Подобно поведение не изисква тайна договореност или някакъв дипломатически капан. Достатъчно е Кремъл да не отделя решението за пътуването от политическата среда, в която то трябва да се състои. Путин може да бъде на Г-20 и Русия да получи малко от това. Путин може да бъде на Г-20 и срещата да отвори процес, който променя отношенията между Москва и Вашингтон. За Кремъл разликата между тези два сценария е много по-важна от самото присъствие във Флорида.
Тръмп също разполага с инструменти за натиск. Американската администрация контролира домакинството, политическия дневен ред на двустранните контакти и значителна част от санкционния ресурс на Съединените щати. Вашингтон може да увеличава или намалява натиска върху Москва и да обвързва отделни решения с развитието на преговорите за Украйна. Поканата не превръща отношенията между Русия и САЩ в равноправно разпределение на дипломатическите карти. Тя само добавя нова карта към вече сложната игра между тях.
Затова забавеният руски отговор може да бъде разглеждан като тактика само на най-ниското равнище — Кремъл печели време и запазва свободата си на действие. На стратегическо равнище решението е свързано с много по-голям въпрос: при какви условия Москва е готова да превърне възстановения личен контакт между президентите в част от нов модел на отношения със Съединените щати.
Ако тези условия не бъдат създадени, Русия може да бъде представена на Г-20 без Путин. Ако бъдат създадени, неговото пристигане ще има съвсем различен смисъл.
Цената на руското „да“ не е място на масата в Маями. Тя е съдържанието на разговора, който може да се проведе там.
Маями и завръщането на дипломацията на големите сили
Евентуалното присъствие на Владимир Путин във Флорида ще промени политическото значение на срещата на Г-20. Ако там бъдат едновременно Доналд Тръмп, Си Дзинпин и Владимир Путин, светът ще види събрани на едно място лидерите на трите държави, чиито отношения в най-голяма степен определят военния и стратегическия баланс на планетата. Те няма да образуват триумвират и няма основания да се очаква общо управление на международната система. Между Вашингтон, Пекин и Москва съществуват дълбоки противоречия. Политическата тежест на подобна конфигурация произтича от способността на тези три столици да влияят върху войната и мира, ядреното сдържане, световната търговия, енергетиката, технологиите и сигурността.
Съединените щати вече не разполагат със свободата на действие от първите десетилетия след края на Студената война. Китай се превърна в икономическа и технологична сила, която Вашингтон разглежда като системен конкурент. Русия показа, че може да понесе продължителен западен санкционен натиск и да запази способността си да води самостоятелна външна политика. Индия увеличава международната си тежест, без да приема автоматично дисциплината на който и да било геополитически блок. Разширяването на БРИКС даде институционален израз на процес, започнал много преди украинската криза — голяма част от света отказва да приема западния политически дневен ред като единствена рамка на международните отношения.
Американската дипломация е принудена да работи в тази среда. Разговорите на Тръмп със Си Дзинпин и поканата към Путин могат да бъдат разглеждани като опит Вашингтон да запази централната си роля не чрез изолация на конкурентите, а чрез прякото им въвличане в преговори със Съединените щати. Домакинството на Г-20 предоставя подходяща сцена. Американският президент може да разговаря поотделно с лидери, чиито отношения помежду им също са решаващи за американската стратегия.
Руско-китайските отношения придобиха значително по-голяма икономическа и политическа плътност през годините на конфронтация между Москва и Запада. Вашингтон не може да пренебрегва последиците от този процес. Продължителният едновременен натиск върху Русия и Китай създава естествен стимул Москва и Пекин да координират действията си там, където интересите им съвпадат. Тръмп няма лесен инструмент, с който да разруши това сближаване. Той може да се опита да намали причините Русия да вижда в Китай единствената голяма сила, с която е възможно устойчиво стратегическо взаимодействие без политически предварителни условия.
Путин има основание да бъде предпазлив към подобна американска политика. В Москва отдавна познават идеята за използване на отношенията между големите сили за промяна на стратегическия баланс. Никсън и Кисинджър използваха китайско-съветския разрив през 70-те години, за да подобрят позицията на САЩ спрямо СССР. Днешната ситуация е различна. Между Русия и Китай няма конфликт, сравним с тогавашния съветско-китайски разрив, а икономическата взаимозависимост между Москва и Пекин е значително по-голяма. Кремъл трудно би рискувал стратегическите си отношения с Китай срещу американски обещания, чиято устойчивост може да се промени при следваща администрация.
Присъствието на Си и Путин във Флорида би показало и нещо неудобно за европейската политика от последните години. Русия няма да изглежда като държава, извадена от световната дипломация. Руският президент ще бъде гост на американския президент на форум, на който присъстват най-големите икономики на света. Политиката на международна изолация ще се сблъска с видима граница: най-могъщата западна държава сама е поканила Путин.
Европейските столици ще трябва да наблюдават разговор, върху който влиянието им е ограничено. Войната е на европейския континент, европейските държави плащат значителна част от икономическата цена на конфронтацията, увеличават военните си разходи и изграждат собствената си политика върху предположението за дългосрочна руска заплаха. Основните решения, способни да променят характера на конфликта, могат отново да бъдат обсъждани непосредствено между Москва и Вашингтон.
Киев има още по-сериозна причина да следи подобна среща. Всеки американско-руски разговор за прекратяване или ограничаване на войната засяга територии, гаранции за сигурност, военна помощ, санкции и бъдещите отношения между Русия и Запада. Украинското ръководство ще настоява решения за Украйна да не бъдат вземани без Украйна. Москва разглежда част от причините за конфликта като резултат от отношенията между Русия и НАТО и поради това настоява, че определени въпроси могат да бъдат решени само със Съединените щати. Разликата между тези две представи за самия предмет на преговорите остава една от най-трудните пречки пред политическо уреждане.
Г-20 няма механизъм, който може да реши украинския конфликт. Форматът може да създаде политическо пространство, в което разговорите да излязат извън тесните рамки на войната. Русия и САЩ имат отношения, които ще продължат и след края на военните действия в Украйна. Китай има интерес да не допусне неконтролируема ескалация между ядрени сили и едновременно да запази стратегическото си партньорство с Москва. Индия защитава собствената си автономия и поддържа отношения както със Запада, така и с Русия. Държавите от Глобалния Юг в голямата си част искат стабилност, търговия и по-малка зависимост на световната икономика от геополитическите конфликти.
Маями може да се превърне в сцена, на която тази промяна в съотношението на силите става видима. Не защото там непременно ще бъде договорен нов световен ред. Подобни конструкции не възникват от една среща. Значението би било в самото признание, че най-тежките международни конфликти вече не могат да бъдат управлявани чрез политическо изключване на една от големите сили.
За Москва подобна сцена има смисъл само ако Русия участва като страна в преговорите, а не като обект на колективен натиск. За Вашингтон тя има смисъл, ако американският президент може да покаже, че САЩ остават държавата, способна да разговаря с всички основни центрове на сила. За Пекин присъствието предоставя възможност да защити собствената си представа за многополюсна международна система, без да предоставя на Вашингтон правото еднолично да определя нейните правила.
Решението на Путин за Флорида ще бъде взето в тази международна среда. Една покана за Г-20 вече се е превърнала във въпрос за мястото на Русия в пренареждащия се баланс между Съединените щати, Китай, Европа и незападния свят.
Рискът за Москва
Най-големият риск за Кремъл не е самото пътуване на Владимир Путин до Съединените щати. Рискът е посещението да произведе повече политическа стойност за Доналд Тръмп, отколкото реални резултати за Русия. Американският президент ще получи силен образ още с пристигането на руския лидер: Путин е във Флорида по покана на Тръмп, диалогът е възстановен, Вашингтон отново разговаря непосредствено с Москва. За Белия дом този резултат възниква преди началото на преговорите.
Москва ще трябва да измерва успеха по друг начин. Среща, завършила с общи формулировки за необходимостта от диалог, няма да промени санкционния режим, положението около Украйна, стратегическата стабилност или руско-американските отношения. Публичната демонстрация на нормализация може да изпревари самата нормализация.
Американската вътрешна политика също ще присъства във Флорида. Поканата към Путин вече среща съпротива в част от политическия елит на САЩ. Всяко движение на Тръмп към договореност с Москва ще бъде наблюдавано от неговите противници, от Конгреса, от медиите и от групите, които настояват за продължаване на твърдия курс към Русия. Президентският разговор може да създаде политическа посока, но не може автоматично да премахне всички институционални ограничения пред нея.
Европейските правителства и Киев ще имат собствен интерес да ограничат възможността за руско-американски договорености, които засягат техните позиции. Колкото по-съдържателен стане разговорът между Путин и Тръмп, толкова по-силен ще бъде натискът върху Вашингтон да не прави отстъпки по санкциите, териториалните въпроси и бъдещата архитектура на европейската сигурност.
Кремъл трябва да отчита и особеностите на самия Тръмп като политически преговарящ. Неговата дипломация разчита силно на личния контакт, на публичния ефект и на внезапната промяна на натиска върху другата страна. Добрият разговор между двама президенти не е гаранция за траекторията на отношенията през следващите месеци. Москва вече има достатъчно опит от предишни опити за нормализация със Съединените щати, за да различава личната политическа воля на президента от способността тази воля да бъде превърната в устойчива държавна политика.
Отказът също има цена. Ако Кремъл отхвърли поканата без достатъчно основание, Вашингтон може да представи Русия като страна, която отказва възможност за пряк диалог. Москва би изгубила достъп до дипломатическа сцена, на която може непосредствено да представи позициите си пред американския президент и останалите големи сили. Прекалено дългото изчакване също може да изчерпи стойността си, ако бъде възприето не като преговорна предпазливост, а като нежелание за политическо решение.
Затова Кремъл разполага с тесен коридор между прибързаното приемане и ненужния отказ. Въпросът не е дали Путин трябва да бъде във Флорида на всяка цена. Въпросът е дали до началото на срещата Москва и Вашингтон ще създадат достатъчно съдържание, за да оправдаят присъствието му.
Самолетът на руския президент може да кацне в Маями само за няколко часа. Политическите последици от това пътуване могат да останат с години.
Не Путин чака поканата. Вашингтон чака неговия отговор
Забавеният отговор на Кремъл трудно може да бъде обяснен с колебание дали Русия има място на Г-20. Този въпрос за Москва отдавна не съществува. Русия не е напуснала голямата световна политика и не чака Вашингтон да я върне в нея. Китай, Индия, БРИКС, отношенията с Азия, Близкия изток, Африка и Латинска Америка създадоха международна среда, в която западното признание вече не е единственият източник на дипломатическа легитимност.
Промяната е в самия Вашингтон. След години, през които изолацията на Русия беше представяна като стратегическа цел, американският президент кани Владимир Путин на американска територия. Не защото противоречията са изчезнали. Те са достатъчно големи, за да правят отсъствието на разговор все по-опасно.
Доналд Тръмп има интерес Путин да пристигне. Една среща във Флорида би позволила на американския президент да покаже, че може да разговаря едновременно с Москва и Пекин, да търси изход от украинския конфликт и да върне Съединените щати в центъра на дипломацията между големите сили. Самото присъствие на Путин вече ще бъде част от този политически резултат.
Руският президент няма същата причина да бърза. Москва трябва да знае дали зад поканата има готовност за разговор, способен да произведе решения. Украйна е само част от него. Санкциите, стратегическата стабилност, бъдещето на европейската сигурност и възстановяването на нормални междудържавни механизми между Русия и Съединените щати не могат да останат извън подобна среща, ако тя претендира за историческо значение.
Затова забавянето съдържа и тактика, и стратегия. Тактиката е в запазването на свободата на действие до изясняването на условията. Стратегията е в отказа Москва да размени политическата тежест на президентското посещение срещу протокол, снимки и общи декларации.
Едно руско „да“ ще промени ситуацията веднага. От този момент Вашингтон вече няма да очаква решението на Путин, а ще подготвя пристигането му. Част от преговорната стойност на неопределеността ще бъде изчерпана. Кремъл няма причина да се отказва от нея, преди да разбере какво стои от другата страна.
Г-20 във Флорида може да остане поредният голям международен форум. Може да се превърне и в място, където след години на конфронтация Русия и Съединените щати започват да възстановяват способността си да разговарят за въпросите, които никоя друга държава не може да реши вместо тях.
Путин не бави отговора, защото чака да разбере дали е желан във Флорида. Поканата вече е доказала това.
Москва чака да разбере за какво точно Вашингтон иска Путин във Флорида — и какво е готов да постави на масата, когато той пристигне.
