Под понятието криза, повтаряно безспир, за да бъде описано усложняването на икономическото и финансовото положение през 2008 г., се подразбира някакво неуместно нарушаване на правилата на една иначе изпитана система. А щом е така, достатъчно е, значи, да се коригира прекомерното и... нещата ще се нормализират. Ами ако на демократичния капитализъм, утвърден в западните държави след Втората световна война, е присъщо непреодолимо нарушаване на равновесието?

ДЕН СЛЕД ДЕН събитията, които очертават пътя на сегашната криза, ни показват, че „пазарите“ всъщност диктуват законите си на държавите. Последните, привидно демократични и суверенни, получават предписания какво могат да направят за своите граждани, подшушва им се какви отстъпки да изискват от тях. Що се отнася до народа, изводът е един – политическите ръководители защитават интересите не на своите съграждани, а на други държави или на международни организации като МВФ и Европейския съюз, убежище срещу правилата на демокрацията. В повечето случаи това положение се представя като моментно затруднение на фона на една обща стабилност, тоест като криза. Но наистина ли е така?

Същият прочит може да бъде направен и на „Голямата депресия“ [1] и на почти пълния срив на публичните финанси, настъпил като последица от радикалното нарушаване на равновесието в напредналите капиталистически общества, разкъсвани между изискванията на пазара и демокрацията. Напрежение, което прави сътресенията и нестабилността по-скоро правило, отколкото изключение. При това положение сегашната криза може да бъде разбрана единствено в светлината на конфликтната трансформация, присъща на това, което наричаме „демократичен капитализъм“.

След края на 60-те години на миналия век, за да се преодолее противоречието между политическа демокрация и пазарен капитализъм, бяха използвани последователно три инструмента. Първият беше инфлацията, вторият – публичният дълг, третият – частният дълг. На всеки един от тях отговаря специфична конфигурация на отношенията между икономическите сили, политиката и социалните сили. Постигнатите равновесия обаче едно след друго изпадаха в криза, което бързо водеше до настъпване на следващия цикъл. Може да се каже, че финансовата буря от 2008 г. беляза края на третата епоха и вероятно предстоящо ново подреждане, чиято природа не е ясна.

Конфликт на принципа на разпределение на благата

ДЕМОКРАТИЧНИЯТ капитализъм след войната преживя първата си криза след края на 60-те години на миналия век, когато инфлацията започна трайно да присъства като характеристика на целия западен свят. Изведнъж се оказа, че задъхването на икономическия растеж заплашва устойчивостта на един модел с умиротворени социални отношения, който бе сложил край на борбите след войната. В основни линии рецептата, прилагана дотогава, беше следната: работническата класа приема пазарната икономика и частната собственост срещу осигуряването на политическа демокрация, гарантираща социална закрила и постоянно подобряване на жизненото равнище. Повече от две десетилетия на непрекъснат икономически растеж допринесоха за утвърждаване на убеждението, че социалноикономическият прогрес е присъщо право на демократичното гражданство. Това разбиране за света намираше израз в исканията, които управниците се чувстваха задължени да задоволят – развитие на социалната държава, право на работниците на свободни колективни преговори, пълна заетост. Все мерки, подкрепяни от правителствата, активно използващи кейнсианските икономически инструменти.

Но когато в началото на 70-те години икономическият растеж започна да линее, тази подредба започна да се клатушка – нестабилност, която се прояви чрез световна вълна от социални протести. Трудещите се, на които страхът от безработица все още не действаше парализиращо, съвсем не мислеха да се отказват от това, което смятаха, че е тяхно право за постигане на благополучие.

През следващите години всички правителства в западния свят бяха изправени пред един и същи проблем: как да накарат синдикатите да сдържат исканията за увеличаване на заплатите, без да се налага да се ревизират кейнсианските обещания за пълна заетост? И наистина, ако в някои страни традиционната структура на системата за водене на колективни преговори улесняваше подписването на тристранни „социални договори“, в други 70-те години на миналия век бяха белязани от убеждението (споделяно в най-високите етажи на властта), че да се остави безработицата да расте, за да се задържа ръстът на заплатите, би било политическо самоубийство, дори обричане на смърт на самата капиталистическа демокрация. За да се излезе от тази задънена улица и да се запазят едновременно пълната заетост и инструментът на свободните колективни преговори, се очерта една възможност – да се внесе по-голяма гъвкавост в монетарната политика, с риск да се отпуснат юздите на инфлацията.

В началото повишението на цените почти не беше проблем за работниците, тъй като те бяха представлявани от синдикати, които разполагаха с достатъчно мощ, за да наложат индексация на заплатите в съответствие с повишаването на цените. Но от друга страна, подяждайки богатството им, инфлацията нанасяше вреди на кредиторите и на притежателите на финансови активи, т. е. на кръгове, които използваха труда на сравнително малко работници. При тези условия инфлацията може да бъде описана като монетарното отражение на конфликт в принципа на разпределение. От една страна – работническа класа, която иска сигурност на заетостта и по-голяма част от националния доход, и от друга – капиталистическа класа, която полага усилия да увеличи максимално възвращаемостта на направените инвестиции. Двете страни се основават на взаимно несъвместими идеи за това какво им се полага. Едната изтъква правата на гражданите, а другата – правата на собствеността и на пазара. Инфлацията става израз на загърбването на социалните норми в общество, чиито членове не успяват да се разберат относно общи критерии за социална справедливост.

Ако непосредствено след войната икономическият растеж позволяваше на правителствата да неутрализират класовите антагонизми, инфлацията им позволяваше да запазват нивото на потребление и на разпределение на приходите, черпейки от ресурси, все още непроизведени от реалната икономика.

Макар и ефикасна, тази стратегия на омиротворяване не можеше да просъществува безкрайно. Тя подтикна притежателите на капитали да реагират в защита на богатството си. В крайна сметка инфлацията доведе до безработица и така наказа трудещите се, макар че първоначално беше в услуга на интересите им. Пришпорвани от пазарите, правителствата захвърлиха споразуменията за преразпределение на благата чрез работната заплата и се върнаха към бюджетната дисциплина.

Инфлацията беше победена след 1979 г., когато Пол Волкър, току-що назначен от президента Джими Картър за директор на американския Федерален резерв, пристъпи към безпрецедентно повишение на лихвените проценти, което изстреля безработицата до върхове, достигани само по време на Голямата депресия от 30-те години. Този „преврат“ беше узаконен чрез урните – президентът Рейгън, за когото се казваше, че първоначално се е опасявал от отрицателните политически последици на дефлационните мерки на Волкър, беше преизбран през 1984 г.

Финансиране на социалния мир

В ОБЕДИНЕНОТО кралство Маргарет Тачър, която следваше американската политика, също беше преизбрана за министър-председател през 1983 г., въпреки растящия брой на търсещи работа и бързата деиндустриализация, причинени между другото от нейната строга монетарна политика. В двете страни дефлацията бе придружена от истинска атака срещу синдикатите.

През следващите години инфлацията е обуздана в целия капиталистически свят, но безработицата расте горе-долу с постоянен темп от 5% до 9% между 1980 г. и 1988 г., по специално във Франция. В същото време процесът на синдикално сдружаване залинява и стачките стават толкова редки, че в някои страни престават да ги отчитат.

Ерата на неолиберализма се зароди в момента, когато англосаксонските държави изоставиха това, което се смяташе за един от стълбовете на следвоенния демократичен капитализъм, т.е. схващането, че безработицата ще срине политическата подкрепа, на която се радваха не само действащите правителства, но и самият модел на социална организация. Политическите ръководители в цял свят следяха с внимание извършваните от Рейгън и Тачър експерименти. Но онези, които се надяваха, че обуздаването на инфлацията ще сложи край на икономическите безредици, се оказаха излъгани. Инфлацията отстъпи само за да направи място на публичното задлъжняване, което излетя нагоре през 80-те години. Причините за това са различни.

Стагнацията направи данъкоплатците, особено най-заможните и най-влиятелните, враждебно настроени към данъчните удръжки. А задържането на ръста на цените слага край на автоматичното повишаване на данъците (в съответствие с ръста на приходите). Това бе и краят на непрестанното обезценяване на публичния дълг чрез отслабването на националната валута, което в един начален момент допълни икономическия растеж, преди постепенно да стане предпочитан инструмент за намаляване на дълга. Увеличението на безработицата, предизвикано от монетарната стабилизация, принуди държавите да увеличат разходите за социални помощи. Освен това сметката за социалните права, извоювани през 70-те години в замяна на съгласието на синдикатите за умереност в политиката на работната заплата (под формата на отсрочено заплащане), започна да набъбва. И натежаваше все повече върху публичните финанси.

И тъй като повече не беше възможно да се залага на инфлацията, за да се намали пропастта между исканията на гражданите и тези на пазара, на държавата се падна да финансира социалния мир. За известно време публичният дълг представляваше удобен еквивалент на инфлацията. Наистина, подобно на инфлацията, публичният дълг позволяваше на правителствата да използват все още непроизведени ресурси за уталожване на конфликтите, свързани с разпределението на благата. Казано по друг начин, ползваха се бъдещи ресурси за попълване на днешните. И колкото повече сблъсъкът между изискванията на пазара и тези на обществото се изместваше от терена на производството към политическата сцена, толкова повече електоралният натиск изместваше синдикалните борби. Вместо да печатат пари, правителствата започнаха да взимат все повече заеми. Процес, улесняван от ниското ниво на инфлация, който създаваше у кредиторите увереност в дългосрочното запазване на цената на държавните облигации.

Но натрупването на държавен дълг също не можеше да продължава безкрайно. Икономистите отдавна предупреждаваха властите, че публичните дефицити изцеждат наличните ресурси, задушават частното инвестиране и водят до повишаване на лихвените проценти и забавяне на растежа. Но те не бяха способни да определят един критичен праг. На практика поне за известно време се очерта като възможно да се поддържат сравнително ниски лихви посредством дерегулация на финансовите пазари и да се сдържа инфлацията, като се отслабват още повече синдикатите.

От държавния към частния дълг

ВСЕ ПАК САЩ, страна в която нивото на спестявания е изключително ниско, започнаха да продават съкровищните си бонове не само на собствените си граждани, но и на чуждестранни инвеститори, в това число и на суверенни фондове. Освен това колкото повече растеше дългът, толкова повече растяха и публичните разходи за плащане на лихвите. В един момент, за който беше невъзможно да се предвиди кога ще настъпи, чуждите кредитори поискаха да си върнат парите. Тогава „пазарите“ впрегнаха всички сили, за да наложат на държавите необходимата бюджетна дисциплина и сурови ограничения, за да защитят интересите си.

Президентските избори в Съединените щати през 1992 г. бяха доминирани от проблема за двойния дефицит – дефицита на федералното правителство и търговския дефицит на страната. Победата на Бил Клинтън, който беше избрал този проблем за главна ос на кампанията си, беляза началото на поредица от усилия за бюджетна консолидация [2]. На световно равнище под диригентството на Съединените щати тези усилия бяха агресивно пропагандирани от инстанции като Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) и МВФ. Първоначално администрацията на демократите реши да пристъпи към намаляване на дефицита, като насърчи икономическия растеж с прилагане на важни реформи в социалната сфера и с увеличаване на данъците. През 1994 г. обаче по време на междинните избори демократите загубиха мнозинството си в Конгреса. Тогава Клинтън смени курса и възприе политика на ограничения, белязана от чувствителни съкращения на публичните разходи и с промяна на политиката, която според собствените му думи трябваше да сложи край на социалната защита във вида, в който я познаваме. Между 1998 г. и 2000 г. за първи път от десетилетия американското правителство постигна бюджетен излишък.

Но и администрацията на Клинтън не успя да успокои трайно политическата икономия на демократическия капитализъм. Стратегията ѝ за управление на социалните конфликти се състоеше преобладаващо в разширяване на дерегулацията на финансовия сектор, вече начената при Рейгън. Бързото задълбочаване на неравенствата в доходите, причинено от продължителния упадък на синдикализма и силното орязване на разходите за социални нужди, както и спадът в съвкупното търсене на стоки и услуги [3] като последица от политиките на бюджетно преструктуриране, бяха уравновесявани с възможността гражданите и фирмите да задлъжняват до безпрецедентни равнища. Тогава се появи оригиналният израз „приватизирано кейнсианство“. Той обозначи настаняването на частния дълг на мястото на своя близнак – публичния дълг. Правителството престана да взима заеми, за да финансира равенството при достъпа до прилични жилища или за обучение на трудещи се. Занапред отделните индивиди бяха приканени (в повечето случаи без друга възможност) да договарят заеми на свой риск, за да плащат образованието си или да се настанят в по-облагодетелствани квартали [4].

Възприетата от администрацията на Клинтън политика направи много хора щастливи. Богатите плащаха по-малко данъци, а онези, които бяха по-съобразителни да инвестират във финансовия сектор, извлякоха огромни печалби. Що се отнася до бедните, не всички имаха основания да се оплакват поне в началния етап. Кредитите subprime (високорискови ценни книжа – бел. прев. ) и илюзорното богатство, на което се основаваха, подмениха социалните субсидии (постепенно премахвани) и повишенията на заплатите (вече несъществуващи на най-ниското стъпало на труда, който ставаше все по-гъвкав, т.е. по-несигурен и краткосрочен). За афроамериканците по-специално придобиването на жилище не беше само осъществяване на „американската мечта“. Жилището трябваше да замести пенсията, която работното им място, ако имаха такова, не им гарантираше и на която в никакъв случай не можеха да се надяват от страна на правителството, посветило се на постоянни ограничения.

Така за разлика от периода, доминиран от държавния дълг (когато взимането на заеми от държавата позволява днес да се използват ресурси, които ще бъдат налични утре), сега отделните индивиди щяха да са в състояние да купуват веднага всичко, от което имат нужда, и да плащат задълженията си, влагайки в пазарите значителна част от бъдещите си приходи.

Така либерализацията позволи да се компенсират вредите от консолидацията и ограниченията на бюджета. Частният дълг се прибави към публичния и индивидуалното търсене, моделирано с помощта на голямо количество долари от процъфтяващата индустрия на финансовото казино, зае мястото на направляваното от държавата колективно търсене. Така че именно индивидуалното търсене подкрепи заетостта и печалбите особено в сектора на недвижимите имоти. Тази динамика получи ускорение след 2001 г., когато Федералният резерв, ръководен от Алън Грийнспан, въведе много ниски лихви, с цел да предотврати рецесията и връщането към високо ниво на безработицата. Но „приватизираното кейнсианство“ не само позволи на финансовия сектор да извлече безпрецедентни печалби, то стана опорният стълб на икономически бум, който караше европейските синдикати да пребледняват от ревност. Те именно избраха за модел политиката на лесните пари, измислена от Грийнспан, която беше причина за бързото задлъжняване на американското общество. Те с ентусиазъм отчитаха, че за разлика от Европейската централна банка американският Федерален резерв имаше юридическото задължение не само да гарантира паричната стабилност, но и да поддържа високо ниво на заетост. Всичко това приключи, разбира се, през 2008 г. с внезапното рухване на международната кредитна пирамида, върху която се крепеше благополучието от края на 90-те години на миналия век и началото на новото хилядолетие.

След последователните периоди на инфлация, държавни дефицити и частно задлъжняване следвоенният демократичен капитализъм влезе в своя четвърти стадий. И докато целокупната световна финансова система бе заплашена от имплозия, националните държави се опитаха да възстановят икономическото доверие, като одържавят т.нар. „отровни“, високорискови заеми, които преди това бяха разрешили като противовес на политиката си на бюджетна консолидация. Тази мярка, съчетана с нуждата от икономическо съживяване, за да се предотврати крахът на „реалната икономика“, породи огромно увеличение на държавните дефицити. Мимоходом ще отбележим, че това развитие не произтичаше от прахосническата природа на ръководители опортюнисти или на грешно замислени публични институции, както твърдяха някои теории, появили се през 90-те години на миналия век с благословията на Световната банка и на МВФ.

Продължението е известно. От 2008 г. присъщият на демократичния капитализъм конфликт на разпределението на благата се превърна в яростна борба между световни финансови инвеститори и суверенни национални държави. И докато в миналото трудещите се водеха борба срещу работодателите, гражданите срещу министрите на финансите и частните длъжници срещу частните банки, днес финансовите институции кръстосват шпаги с държавите… въпреки че неотдавна прибягнаха до шантаж, за да накарат именно държавите да ги спасяват. Остава да се види какво е съотношението на силите, на което се дължи това положение.

От началото на кризата например финансовите пазари налагат променливи лихви според държавите. Така упражняват диференциран натиск върху правителствата, за да принудят гражданите им да приемат безпрецедентни бюджетни съкращения. И понеже днес върху държавите тежат огромни дългове, всяко дори минимално повишаване на лихвите крие опасност да предизвика бюджетна катастрофа [5]. В същото време пазарите трябва да се въздържат да упражняват прекалено силен натиск върху държавите, защото последните биха могли да откажат да плащат дълговете си. Това означава, че едни държави трябва да са готови да спасяват други държави, които са по-заплашени, за да се предпазят от едно общо повишаване на лихвите по държавните заеми.

Освен това пазарите не се надяват само на бюджетна консолидация. Те изискват също разумни перспективи за икономически растеж. Но как да бъдат съчетани двете изисквания? Въпреки че рисковата премия за ирландския дълг намаля, когато страната пое ангажимент да предприеме драстични мерки за съкращаване на дефицита си, няколко седмици по-късно премията бе повишена, защото планът за оздравяване беше толкова строг, че възпрепятстваше всякакво икономическо съживяване [6].

Провал на регулацията

ОТ НЯКОЛКО години политическото управление на демократическия капитализъм се оказва все по-трудно. След Голямата депресия политиците, които взимат решения, вероятно не са се сблъсквали с толкова голяма несигурност.

И все пак невъзможно ли е да се предполага, че се надува нов балон, пълен с евтини пари, които продължават обилно да текат? Ако вече не може да се инвестира, поне засега, вsubprime, то пазарите на суровини или новата интернет икономика предлагат за някои хора съблазнителни перспективи.

Нищо не пречи на финансовите компании да влагат наличните пари, с които ги захранват централните банки, в това, което те преценяват като „нови сектори на растеж“ от името на привилегированите си клиенти, а защо не и в своя собствена полза. В края на краищата след като реформите, които трябваше да регулират финансовия сектор, почти напълно се провалиха, капиталът може да стане по-взискателен от преди. А банките, вече обрисувани през 2008 г. като твърде големи, за да фалират, биха могли да бъдат още по-големи през 2012 или 2013 г. Те биха могли отново да прибягнат до шантажа, с който успяха така сръчно да си послужат преди три години. Този път обаче държавното спасяване на частния капитализъм може да се окаже невъзможно, дори само защото публичните финанси са достигнали предела на своите възможности. При сегашната криза опасността за демокрацията се очертава толкова голяма, колкото и за икономиката, а може би и по-голяма. Не само защото „планомерната интеграция“ на съвременните общества, т.е. ефикасното функциониране на капиталистическата икономика, се тресе из основи, но и защото същото се отнася за тяхната „социална интеграция“ [7].

Настъпването на нова ера на ограничения засегна силно способността на държавите да намират равновесие между правата на гражданите и изискванията за натрупване на капитал. От друга страна, тесните връзки на взаимна зависимост между държавите прави илюзорна претенцията да се реши напрежението между икономика и общество (или между капитализъм и демокрация). Нито едно правителство не може да си позволи да пренебрегва международните задължения и принуди и по-специално тези на финансовите пазари. Кризите и противоречията на демократичния капитализъм постепенно се интернационализираха и се разпростират не само вътре в държавите, но и между тях, съобразно комбинации и размествания, които предстои да бъдат изследвани.

Въз основа на наблюденията, които се правят върху кризата от 70-те години насам, изглежда правдоподобно да се смята, че демократичният капитализъм ще намери ново средство, временно, за да реши социалните конфликти. Но този път по начини, изцяло в полза на имотните класи, барикадирани в политически непревземаемо убежище – индустрията на международните финанси. И накрая, може ли да се отхвърли предположението, че тези класи гледат с увереност в крайния изход на последната битка, която те биха решили да поведат срещу политическата власт, преди да наложат волята си веднъж завинаги?

Le Monde diplomatique

- Превод Методи Кръстев

Бележки под линия

[1] За израза „Голямата депресия“ вж. Carmen Reinhard и Kenneth Rogoff, This Time Is Different: Eight Centuries of Financial Folly (Този път е различно: Осем столетия на финансово безразсъдство), Princeton University Press, 2009.

[2] Комплекс от мерки за оздравяване на бюджета, предназначени да подобрят първичното салдо (годишни приходи минус безлихвени разходи по дълга).

[3] Цялостното търсене на стоки и услуги в една икономика.

[4] Вж. Жерар Дюменил и Доминик Леви, „Незащитима финансова траектория“,Moнд дипломатик, август 2008.

[5] За държава, чийто дълг достига 100% от БВП, увеличение с 2% на лихвата, която тя плаща на кредиторите си, би довело до увеличение на годишния £ дефицит със същата сума. Следователно при бюджетен дефицит от 4% от БВП увеличението ще е равно на половината от сумата.

[6] Вж. Фредерик Лордон, „Надолу по пързалката на кризата“,Монд дипломатик в Дума, 1 декември 2011.

[7] David Lockwood излага схващанията си в „Social Integration and System Integration“ (Социална интеграция и системна интеграция), в George Zollschan и Walter Hirsch (под ръководството на), Explorations in Social Change (Изследване на социалната промяна), Routledge & Kegan Paul, Лондон, 1964.

Волфганг Щреек - Директор на института „Макс Планк“ за обществени науки, Кьолн. Този текст е съкратена версия на анализ, публикуван в списание New Left Review, № 71, Лондон, септември-октомври 2011.