(Предполагаемите добродетели на самоизтезанието)
На 21 февруари Европейският съюз склони отново да отпусне финансова помощ на Гърция, при условие че тя приеме „засилен контрол“ над управлението на бюджета й. Този план може само още повече да утежни рецесията в една изтощена страна. Дали упоритото настояване за сурови икономии би могло да се дължи на морални убеждения, по-силни от разума?
СУРОВИ икономии, строги ограничения, усилия, жертви, дисциплина, стриктни правила, болезнени мерки... С настойчивото повтаряне на едни и същи термини силно назидателният тон на речника на кризата в крайна сметка озадачава. През миналия януари, в навечерието на икономическия форум в Давос, председателят му Клаус Шваб говори направо за грях: Ние изплащаме греховете от последните десет години, заяви той, преди да се запита дали съгрешилите страни, и по-специално южните, имат политическата воля да предприемат необходимите реформи [1]. В седмичника Поан под перото на Франц-Оливие Жисбер равносметката от разюзданите ни вакханалии е още по-сериозна: редакторът окайва тридесетте години глупост, лудост и непредвидливост, през които сме живели по-нашироко, отколкото са ни позволявали средствата [2].
Ръководители и коментатори непрекъснато повтарят една и съща фантасмагорична история – тъй като са били мързеливи, лекомислени и разточителни, европейските народи са предизвикали застигането си от справедливо наказание, библейското бедствие на кризата. Сега трябва да изкупят греховете си. Трябва „да затягат коланите“, да върнат на почит добрите стари ценности на спестовност и въздържаност. Монд (17 януари 2012 г.) дава за пример Дания, страна-модел, която си върнала благосклонността на кредитните агенции, благодарение на лечението с картофи. Ето как пък испанският министър-председател Мариано Рахой приветства сънародниците си в речта си при встъпване в длъжност през декември 2011 г: Изправени сме пред неблагодарна задача, като тази на родители, които трябва да изхранят четири гърла с пари само за две.
Извисиха се множество гласове, подчертаващи фалшивата логиката, според която поведението на държавата трябва да е като на едно домакинство. Тя избягва въпроса за отговорността за кризата и за непосилното бреме, което строгите мерки стоварват върху населението, чиято единствена вина е, че е искало да се лекува, или да плати за образованието на децата си. За един гражданин бюджетната строгост може да бъде източник на гордост и задоволство. За една държава обаче тя означава крах за стотици хиляди граждани, ако не доведе чисто и просто до гибел на цяло едно общество, както в Гърция. В Дания, уточнява Монд, картофеното лечение доведе до бум на безработицата и драстично намаляване на социалните програми – 60 хиляди семейства загубиха домовете си. Така този фалшив здрав разум не само изтрива с магическа пръчка социалните неравенства и прикрива щетите, нанесени от суровите икономии, но и горещо препоръчва да се прилага политика, която само утежнява икономиката, тъй като спира всякакъв подем чрез консумация. Спестовността и инвестициите са ценности за семействата, на хората им е трудно да си представят, че на национално ниво прекалената въздържаност би могла да създаде проблеми, отбелязва авторът на уводните статии на Блумбърг Бизнесуик Питър Кой (26 декември 2011 г.).
Безразсъдни, дори безумни, призивите за разкаяние нямат никаква връзка с реалността. Как тогава да си обясним, че и до днес продължават да кънтят из всички кътчета на Европа? Защото обслужват силните на деня, ще отговорят някои. И действително, те позволяват под претекста на дълга да се довърши започнатото преди тридесетина години унищожение на следвоенните социални постижения. Преди това те вече бяха позволили погреб¬ването на спомена за Народния фронт. Процесът в Риом, състоял се в този малък град в Пуй-дьо-Дом, имаше за цел да докаже, че „революционните“ водачи като Леон Блум и Едуар Даладие са били отговорни за разгрома на френската армия през юни 1940 г.
Минаването на 40-часова работна седмица в заводите за военни снаряжения се оказало фатално за френските войски, а не решенията на генералните щабове... С цел „национално възстановяване“ маршал Филип Петен вече предвиждал замяна на духа на веселие с дух на пожертвование. При откриването на процеса ежедневникът Льо Матен описал Блум като човека, който зарази с вируса на мързела кръвта на един народ [3]. Французите. 70 години преди гърците... и португалците, чиито премиер Педро Пасос Коельо ги упреква така: Несъмнено си спомняте онзи гротесков епизод, когато [европейската] тройка работеше в Лисабон за изготвяне на помощна програма за Португалия [през 2011 г.], а в страната всичко беше затворено, защото всички се възползваха от няколкото празнични дни на дългия уикенд. „Тройката“, която даваше пари назаем на Португалия, работеше, а страната си почиваше. За щастие, оттогава насам всичко върви обратно на тази първа, много лоша представа за нас [4].
Повсеместен начин на мислене
НО дали призивът към работа, покаяние и пожертвователност не е просто хитрост, за да се накарат възможно най-много хора да приемат ограбването им? Искреното му и пламенно настояване навява мисълта, че не всичко се дължи на цинизъм, а води началото си от здрава културна основа. Това „пожертвователно“ настроение, както от душевно, така и от умствено естество, предизвиква някакво нездраво ликуване сред многобройни коментатори, сякаш страданията на народа имат и „пречистващо“ измерение, констатира социологът Фредерик Льобарон по повод настоящото положение [5]. Петен искал да припомни на французите, че от Адам насам наказанието е призив към възвишаване, обещание за възраждане [6]. По-наскоро Рахой пророкува: Усилията няма да бъдат напразни. Черните облаци ще се разпръснат, ние отново ще вдигнем глави и ще дойде ден, в който за Испания ще се говори с добро, ден, когато ще гледаме назад и няма да си спомняме жертвите.
Исканията на народа за поносими условия на живот създават само тревоги на онези, чиито интереси засягат. Вдъхват им някакъв суеверен ужас сякаш представляват немислимо нарушение на нормите. При разгрома през 1940 г., разказва историкът и участник в Съпротивата Марк Блок, военните, произхождащи от висшата класа били приели катастрофата, защото намирали следните отвратителни успокоения за нея – под руините на Франция щял да бъде смазан един позорен режим, трябвало да се падне на колене пред наказанието, което съдбата е изпратила на една виновна нация [7].
Дори сред онези, които поради общественото си положение нямат никакъв обективен интерес да изберат този прочит на събитията, се намират мнозина, които го възприемат. Предвид нанесените на общността щети, движенията на „възмутените“ могат да изглеждат като твърде скромен отговор, от който става ясно, че въпреки всичко реториката за необходимото изкупление на греховете намира благоприятен терен. Например, гръцка служителка, видяла как заплатата ѝ пада от 1200 на 1050 евро, а работното ѝ време се увеличава от 37 на 40 часа, през май 2011 г. уверявала, че е готова да положи допълнителни усилия [8].
Някои хора не пропуснаха да отбележат, че има културни, дори религиозни наслагвания, които определят отношението на главните герои на кризата на еврото. Експерти и политици пренебрегват един важен фактор – Бог, т.е. религията и в частност лутеранското протестантство. Като дъщеря на пастор Ангела Меркел има усещане за грях, както много от съотечествениците ѝ. Има един специфичен немски начин на говорене за еврото, който лъха на църква. Това естествено не остава без последствия спрямо предлаганите решения за спасяване на европейския монетарен съюз, пише Ален Фрашон в Монд (23 декември 2011 г.).
И все пак, можем да се съмняваме, че влиянието на протестантството се ограничава само до географската област, в която се е развило през ХVI век. Немският социо¬лог Макс Вебер в прочутото си есе от 1905 г. показва как протестанстката етика е допринесла за установяването на капитализма, като е оформила едно духовно състояние, благосклонно към него [9]. В последствие, та и до днес, този дух е просъществувал и е процъфтял самостоятелно извън всяка религиозна рамка. В крайна сметка е станал повсеместен и невидим като въздуха, който дишаме. Историчката Жанин Гарисън цитира примера с Жан-Пол Сартър, който иронизира протестантската вяра на дядо си по майчина линия, като в същото време самият той е много по-близък до нея, до пуританството ѝ, до желанието ѝ към знания, отколкото е склонен да признае. Нима същият този Сартър не заявява ясно на всеослушание, че интелектуалец, който не работи поне по 6 часа на ден, не може да претендира за тази престижна титла? [10]
Всъщност, тезата на Вебер е, че протестантството е извадило аскетизма от манастирите, където е бил затворен от католицизма. Калвинистката доктрина на предопределението, според която всяко човешко същество е избрано или прокълнато от Бог за вечни времена, като никакво негово действие не може да промени каквото и да било, би могла да доведе до някакъв фатализъм. Тя обаче произвела обратен ефект. Като подложили всеки аспект от живота си на стриктна дисциплина, вярващите вложили цялата си енергия в работата и търсели в икономическия успех знак за спасението си. Тогава богатството престанало да бъде осъждано, а напротив. Укорително било единствено да му се наслаждаваш. Вебер споменава случая на богат фабрикант, чийто лекар го посъветвал всяка сутрин да яде за здраве по няколко стриди, той обаче не можел да се реши на подобен разкош, не от алчност, а поради морални скрупули.
Идеята за професионален дълг, пише социологът, се рее из живота ни като призрак на отколешните религиозни вярвания. Защото работната ръка също трябвало да се научи да върши работата си, сякаш тя е абсолютна цел сама по себе си, „призвание“. Този преобладаващ днес манталитет се е наложил с цената на тежка битка срещу свят на враждебни сили и по-специално с помощта на политика на ниски заплати. Жан Калвин смятал, че масата от работници и занаятчии трябва да се държи в състояние на бедност, за да бъде покорна пред Бог. Протестантизмът изкопа между избраниците и прокълнатите ров, по начало по-непреодолим и по-обезпокоителен от онзи, отделящ монасите от света през Средновековието, ров, който дълбоко е белязал всички социални чувства. Английското пуританство също изкова законодателство за бедността, чиято строгост коренно се отличава от предишните постановления.
Вече независимо дали човек е богат или беден, не може да си почива, да се радва на живота, да „си губи времето“, без да изпитва угризения на съвестта. Даваме си сметка колко дължи днешният свят на това схващане, когато четем, че лутерианският пастор Филип Якоб Спенер, основател на пиетизма, сочи като морално осъдително желанието да се оттеглиш (днес – да излезеш в пенсия, б.пр.) преждевременно...
Накратко, както е доловил немският хуманист Себастиан Франк през ХVI век (цитиран от Вебер), Реформата наложи на всяко човешко същество да бъде монах през целия си живот. Това дава сериозен тласък на силното влияние на християнството и неговото низвергване на земното съществувание. Можем да допуснем, че това духовно и културно наследство слага преграда пред възможните отговори на атаките срещу обществата. След като държавите се отделиха от религиите, дали не е време и духовете да го направят?
LE MONDE DIPLOMATIQUE
Превод Десислава Николова
Мона Шоле
Журналистка и есеистка. Автор на Rêves de droite. Défaire l’imaginaire sarkozyste (Мечти на десницата. Да разчупим образа на саркозизма), Zones, Paris, 2008.
Бележки под линия
[1] Интервю в L’Hebdo, Лозана, 18 януари 2012.
[2] Le Point, Париж, 23 ноември 2011. Вж. Mathias Reymond, „Les éditocrates sonnent le clairon de la rigueur“ (Издателокрацията приветства строгите икономии), Acrimed.org, 12 декември 2011.
[3] Цитат от Frédéric Pottecher, Le Procès de la défaite (Процесът на разгрома). Riom, февруари-март 1942, Fayard, Париж, 1989.
[4] Expresso.pt, 6 февруари 2012.
[5] Frédéric Lebaron, „Un parfum d’années trente…“ (С дъх на 30-те...), Savoir/Agir, №18, Bellecombe-en-Bauges, декември 2011.
[6] Цитат от Gérard Miller, Les Pousse-au-jouir du maréchal Pétain (Какво възбужда маршал Петен), Seuil, coll. „Points Essais“, Париж, 2004.
[7] Marc Bloch, L’Etrange Défaite (Странният разгром), Gallimard, coll. „Folio Histoire“, Париж, 1990.
[8] „Comment les Grecs se sont mis au régime sec“ (Как гърците си наложиха сух режим), La Croix, Paris, 8 май 2011.
[9] Max Weber, L’Ethique protestante et l’esprit du capitalisme (Протестантската етика и духът на капитализма), Flammarion, coll. „Champs classiques“, Paris, 2000. Следващите цитати от този автор са пак оттам.
[10] Janine Garrisson, L’Homme protestant (Протестантът), Complexe, Брюксел, 2000.