Вашингтон и Пекин вече спорят за разпределението на силата
Срещата на Доналд Тръмп и Си Дзинпин във Вашингтон от 23 до 25 септември 2026 г. завърши без голяма договореност по въпросите, които засягат непосредствено стратегическите интереси на двете държави. Тайван остана извън възможния компромис. Вашингтон не получи от Пекин промяна на китайската позиция спрямо Русия и войната в Украйна. Американските искания, свързани с Иран, също не доведоха до промяна в китайското поведение според изложението на проф. Джон Миършаймър. При изкуствения интелект двете страни запазиха свободата си да развиват собствените технологични програми. Ограничени договорености бяха постигнати в търговията. Пет различни преговорни досиета, но зад четири от тях стои един и същ въпрос: каква част от собствената си стратегическа позиция е готова да отстъпи всяка от двете велики сили.
Отговорът на Миършаймър е: почти никаква.
Американско-китайските отношения от 70-те години насам преминаха през периоди, които трудно могат да бъдат поставени под общ знаменател. Сближаването при Никсън и Мао имаше силно изразена антисъветска стратегическа логика. След края на Студената война икономическата интеграция излезе на преден план. Китайското членство в Световната търговска организация от 2001 г. ускори процес, който вече беше започнал — американски и други западни компании прехвърляха производство към Китай, китайският износ получаваше огромни пазари, инвестициите носеха технологии, производствен опит и капитал. Във Вашингтон дълго съществуваше очакването, че икономически интегриран Китай може да бъде включен в международния ред, изграден след Втората световна война и разширен след разпадането на СССР.
Китайската икономика през 2026 г. няма много общо с китайската икономика от момента на присъединяването към СТО. Производството на евтини потребителски стоки остана, но върху него беше изградена много по-сложна индустриална система. Китай се превърна в огромен производител на автомобили и електромобили, батерии, соларни панели, телекомуникационно оборудване, кораби, машини и електроника. Развитието на високоскоростната железопътна мрежа, космическата програма, ядрената енергетика и военноморското корабостроене показва друга страна на същия процес — натрупването на технологичен и индустриален капацитет, който не може да бъде измерван единствено чрез търговския баланс със Съединените щати.
Миършаймър поставя политическия прелом около 2017 г. Според неговата реалистична интерпретация Китай вече е достигнал положение на велика сила, Русия отново е фактор в баланса между големите държави, а еднополюсният период след разпадането на СССР е приключил. За Китай той използва по-силна формулировка: страната притежава потенциал да стане по-мощна от Съединените щати заради съчетанието между огромно население, икономическа база и способност за развитие на сложни технологии.
Американската реакция започна още през първия мандат на Тръмп. Търговски ограничения, мита, натиск върху китайски технологични компании, промяна на отношението към китайските инвестиции и постепенното пренасяне на понятието „национална сигурност“ върху все по-голям кръг икономически дейности. Администрацията на Джо Байдън промени инструментите и езика, но не възстанови предишната политика на широко икономическо ангажиране. Миършаймър е категоричен в оценката си: Байдън не отменя курса на Тръмп към Китай, а го задълбочава. След завръщането си в Белия дом през януари 2025 г. Тръмп отново използва митата като основен инструмент за натиск.
Тарифната ескалация през 2025 г. стига до равнища, които Миършаймър определя като практически несъвместими с нормална двустранна търговия. Американските тарифи върху китайски стоки достигат 145 процента, Китай отговаря със 125 процента. При такива ставки спорът вече не е за защита на отделен сектор или за корекция на търговски дефицит. Става дума за опит икономическата зависимост на противника да бъде превърната в средство за принуда.
Китайската зависимост от американския пазар се оказа само едната страна на сметката. Американската индустрия също има зависимости, натрупвани в продължение на десетилетия. Редките земни елементи са най-известният пример, но дори самото понятие понякога подвежда. Решаващият проблем не е само наличието на минерални находища. Значение имат добивът, химическото разделяне, пречистването, металургията, производството на сплави и високоефективни постоянни магнити. Китай изгради позиции по цялата индустриална верига.
Неодимът, празеодимът, диспрозият и тербият не присъстват често в политическите речи във Вашингтон. Присъстват в електродвигатели, високоефективни магнити, авиационни системи, електроника и редица отбранителни приложения. Замяната на доставчик на обикновена потребителска стока може да стане сравнително бързо. Изграждането на нови мощности за разделяне и преработка на редкоземни елементи изисква капитал, технологичен опит, разрешителни, инфраструктура и години.
Миършаймър нарича китайската възможност за ответен икономически натиск „second-strike capability“ — способност за втори удар. Той заема понятието от ядреното възпиране, без да твърди, че икономическата и ядрената конфронтация са едно и също. Смисълът е конкретен: американският икономически натиск вече не може да се основава на предположението, че ответните китайски действия ще бъдат поносими за американската страна. Според него осъзнаването на тази взаимна уязвимост принуждава администрацията на Тръмп да отстъпи от първоначалната тарифна ескалация. На 12 май 2025 г. американските тарифи са намалени от 145 на 30 процента, китайските — от 125 на 10 процента.
Срещите на Тръмп и Си след това не възстановяват старите американско-китайски отношения. Те управляват конкретни последици от вече настъпилата промяна. Преговаря се за размера на митата, достъпа на определени стоки, ограниченията върху износа, режима за отделни производствени групи. Миършаймър посочва договореното във Вашингтон тарифно облекчение върху приблизително 60 млрд. долара стокообмен — около 30 млрд. долара от всяка страна. В засегнатите категории той включва медицински изделия, земеделски стоки, автомобилни седалки, потребителски и сезонни продукти. Редките земни елементи и технологиите, свързани с изкуствения интелект, остават извън подобна логика.
Разделението между обикновена и стратегическа търговия става все по-видимо. Зърното има цена на международния пазар. Медицинското изделие може да бъде предмет на тарифна отстъпка. При най-съвременните полупроводници Вашингтон пресмята не само приходите на производителя, а възможността същата изчислителна мощ да бъде използвана за обучение на модели с изкуствен интелект, военно моделиране, обработка на разузнавателни масиви и автономни системи. Пекин прави аналогична сметка при критичните минерали и технологиите, в които вече притежава силна позиция.
Миършаймър използва европейския опит преди 1914 г., за да оспори представата, че високият търговски обмен сам по себе си предотвратява стратегическото противопоставяне. Великобритания и Германия търгуват помежду си, докато военноморското им съперничество се изостря. Франция, Русия, Германия и останалите европейски сили са икономически свързани в години на ускорено военно планиране и оформяне на противостоящи коалиции. Той припомня и изследванията върху търговията между противници по време на самата война — обменът не винаги изчезва напълно дори след началото на военните действия.
Американско-китайските отношения имат собствена историческа и икономическа структура и аналогията с Европа от началото на ХХ век при Миършаймър служи за по-тясна цел. Търговията показва взаимна изгода. Тя не доказва наличие на стратегическо доверие.
Тайван показва пределите на това доверие много по-добре от тарифите. За Пекин островът е въпрос на суверенитет и национално обединение. За американската стратегия той има военно значение за разположението на силите в западната част на Тихия океан. Миършаймър поставя Тайван в първата островна верига, през която американското военно присъствие ограничава свободния достъп на китайските военноморски и въздушни сили към по-широкото тихоокеанско пространство. Към географията се прибавят американските съюзи с Япония и Филипините, базите в региона, Гуам и опасението във Вашингтон, че промяна на статуквото около Тайван би се отразила върху доверието на останалите американски партньори в Азия.
Според изложението на Миършаймър Пекин е поставил пред Вашингтон два чувствителни въпроса: американските оръжейни доставки за Тайван и недопускането на движение към формална тайванска независимост. Тръмп не прави исканите от китайската страна отстъпки. Американските оръжейни доставки се разглеждат в Пекин през бъдещото военно съотношение около острова; китайските учения и разширяването на военните възможности около Тайван се разглеждат във Вашингтон през същата категория.
Между континентален Китай и Тайванския проток няма тарифна формула, с която разликата в интересите да бъде разпределена поравно.
Иран и Украйна в американско-китайското съперничество
Във Вашингтон Доналд Тръмп поиска от Си Дзинпин съдействие по два конфликта, които поглъщат американски военни и политически ресурси — Иран и Украйна. Според Миършаймър китайският отговор и в двата случая е продиктуван от отношенията между самите Съединени щати и Китай. Пекин няма стратегически мотив да облекчава положението на държава, която едновременно ограничава китайския достъп до чувствителни технологии, поддържа военно присъствие в Източна Азия и разглежда Китай като основен дългосрочен конкурент.
Тръмп търси китайско влияние върху Техеран. В изложението на Миършаймър американската администрация иска Пекин да използва отношенията си с Иран за постигане на политическо уреждане, да ограничи военната и разузнавателната помощ и да намали подкрепата, която позволява на Техеран да продължи конфликта. Миършаймър се позовава и на публикации за китайска помощ за Иран. Самият той приема тази помощ като част от стратегическото поведение на Пекин.
Китай има големи икономически отношения с Иран и траен интерес към иранските енергийни ресурси. През март 2021 г. Пекин и Техеран подписаха 25-годишна програма за всеобхватно сътрудничество. Иран е географски разположен между Каспийско море, Персийския залив, Централна Азия, Кавказ, Турция, Ирак, Афганистан и Пакистан. Ормузкият проток остава един от най-чувствителните енергийни маршрути в света. Китайската икономика е голям вносител на петрол и не може да разглежда продължителна дестабилизация на този район като далечен регионален проблем. Миършаймър добавя военно измерение, което променя сметката.
Американски сили и въоръжение, предназначени за други направления, са прехвърляни към Близкия изток. В интервюто той посочва самолетоносача USS George Washington, както и системи Patriot и THAAD, които според неговото изложение са преместени от Източна Азия към близкоизточния театър. За Пекин значение има не само какво се случва около Иран, а какво американско военно присъствие остава в западната част на Тихия океан след подобно прехвърляне.
Един самолетоносач не променя самостоятелно съотношението между САЩ и Китай. Авиационната група около него, корабите за съпровождане, логистиката, противовъздушната и противоракетната отбрана вече представляват ресурс, който не може едновременно да бъде разположен на две места. Patriot и THAAD също не са абстрактни позиции във военния бюджет. Това са реални батареи, радари, прехващачи, екипажи, транспорт и запаси.
Американската стратегия от години говори за концентрация върху Индо-Тихоокеанския регион. Всеки нов конфликт извън него поставя стария въпрос за ресурсите. Военният бюджет на САЩ е огромен, но самолетоносачът не може да бъде едновременно край Япония и в Близкия изток. Една батарея THAAD не може да прикрива едновременно два различни театъра.
Миършаймър формулира китайската сметка твърдо. Продължителното американско ангажиране около Иран отвлича внимание и ресурси от района, в който се намира самият Китай. Той допуска, че Пекин има интерес Иран да не бъде принуден към поражение и конфликтът да задържа американски сили в Близкия изток.
Това е неговата реалистична логика, лишена от моралната лексика, с която обикновено се описват международните конфликти. Не симпатията към Иран определя китайската сметка, а разпределението на американската мощ.
Русия е съюзникът, от който Пекин няма причина да се отказва
Искането на Тръмп за Украйна е различно по съдържание, но според Миършаймър стига до същото препятствие. Американският президент иска Китай да използва отношенията си с Москва, за да насърчи прекратяване на военните действия, първоначално чрез примирие, а след това чрез политическо споразумение. В интервюто Миършаймър напомня, че Тръмп говори за бързо приключване на войната още по време на президентската кампания през 2024 г. През септември 2026 г. тази цел остава непостигната.
Китайските отношения с Русия не започват през февруари 2022 г. Договорът за добросъседство, приятелство и сътрудничество е подписан през 2001 г. През следващите две десетилетия енергетиката, търговията, военното сътрудничество и координацията в международни организации постепенно разширяват съдържанието на отношенията. Газопроводът „Силата на Сибир“, руските доставки на нефт, ядреното сътрудничество, търговията през сухопътната граница и съвместните военни учения създават материална основа, която не зависи от конкретна дипломатическа среща.
След 2022 г. икономическата тежест на Китай за Русия нарасна. Европейските санкции и ограничаването на традиционни търговски канали насочиха значителна част от руския външноикономически оборот на изток. Китайски автомобили, машини, електроника и потребителски стоки заеха пространства, освободени от западни компании. Русия увеличи енергийните доставки към азиатските пазари. Разплащанията в национални валути придобиха много по-голямо значение.
Пекин получава енергийни ресурси от съседна държава по сухопътни маршрути, които не зависят изцяло от морските комуникации. Това има стойност за страна, чиято външна търговия преминава през морски пространства, в които американският флот и американските съюзници разполагат със значителни възможности.
Миършаймър поставя Русия сред трите велики сили в сегашната международна система — САЩ, Китай и Русия. В неговия модел близките отношения между Москва и Пекин са естествен резултат от американското противопоставяне и с двете държави. Китай няма интерес третата голяма сила да бъде стратегически отслабена до степен, при която Пекин остава сам срещу Съединените щати и тяхната съюзна система.
Американското искане Китай да упражни силен натиск върху Москва съдържа трудно разрешимо противоречие. От Пекин се очаква да помогне за постигането на американска дипломатическа цел в Европа, докато американската стратегия в Азия е насочена към ограничаване на китайската мощ. Китай би платил цената на подобен натиск върху Русия. Не Вашингтон.
Москва също разполага със собствена политика и собствени военни цели. Формулировката „Китай да принуди Русия“ предполага степен на китайски контрол върху решенията на Кремъл, която не следва автоматично от високото равнище на икономическите отношения. Китай е много по-голямата икономика. Русия притежава ядрения арсенал, огромна територия, енергийни и минерални ресурси, собствен военнопромишлен комплекс и собствена система за вземане на решения.
Пекин може да влияе. „Да нареди“ е друго.
Украйна свързва Европа с азиатския баланс
Войната промени европейската сигурност, но последиците ѝ не остават в Европа. Американски боеприпаси, системи за противовъздушна отбрана, производствени мощности и бюджетни ресурси са ограничени величини. Европейските държави увеличават военното производство, но скоростта, производственият капацитет и запасите не могат да бъдат променени с политическа декларация.
155-милиметровите артилерийски боеприпаси са прозаичен пример. Производството им изисква стомана, експлозиви, метателни заряди, взриватели, производствени линии и обучен персонал. Ракетите за Patriot са значително по-сложни и скъпи. Запасът, изпратен на един театър, не стои в склад за друг.
Американското военно планиране трябва едновременно да отчита Европа, Близкия изток и Индо-Тихоокеанския регион. Китайското военно планиране отчита същата карта от противоположната страна.
Миършаймър не разглежда китайската политика към войната в Украйна като изолирана реакция на европейски конфликт. Той я поставя в структурата на китайско-американското съперничество. Русия воюва срещу Украйна, а Съединените щати и европейските държави подпомагат Киев. Китай поддържа тесни отношения с Русия. От неговата реалистична перспектива отслабването на Москва би влошило стратегическата среда за Пекин; запазването на Русия като мощна държава ограничава възможността американското внимание да бъде концентрирано изцяло върху Китай. Европейската и азиатската сигурност вече се пресичат през производствените мощности, военните запаси и дипломатическите съюзи.
Вашингтон иска европейските съюзници да поемат по-голяма част от тежестта на собствената си отбрана. Причината не е само бюджетна. Американската стратегия трябва да запази достатъчно ресурси за Азия. Пекин следи колко американски ресурси остават ангажирани в Европа. Москва следи доколко Вашингтон може да поддържа едновременно европейското направление и останалите си глобални ангажименти.
Една ракета няма геополитическа биография. Заводът произвежда определено количество. Генералните щабове решават къде ще бъде изпратено.
Пекин не разглежда Москва и Техеран като отделни досиета
Русия и Иран са много различни държави. Различни икономики, различна военна мощ, различна история на отношенията с Китай. Поставянето им в една категория би скрило повече, отколкото би обяснило.
Миършаймър ги свързва по друга линия. И двете държави принуждават Съединените щати да разпределят ограничени политически, военни и икономически ресурси извън непосредственото китайско направление.
Пекин не е длъжен да одобрява всяко решение на Москва, за да смята Русия за необходим стратегически партньор. Не е необходимо китайската и иранската политика да съвпадат по всички регионални въпроси, за да съществува китайски интерес Иран да запази способност да води самостоятелна политика.
Американското искане към Китай във Вашингтон фактически е Китай да използва собственото си влияние срещу две държави, чието отслабване би освободило американски ресурси.
Миършаймър не вижда основание Пекин да направи подобен подарък. Отказът на Китай да изпълни американските очаквания по Иран и Украйна не прекъсва преговорите между Тръмп и Си. Същите двама президенти могат да договарят мита, земеделски доставки и конкретни търговски режими. При Русия и Иран предметът на преговорите вече не е цената на стока. Предметът е къде ще бъде американската мощ.
Изкуственият интелект вече е част от борбата за мощ
Изкуственият интелект заема особено място в анализа на Миършаймър. Опасенията от неконтролируемото развитие на технологията създават очевидна причина Вашингтон и Пекин да търсят правила. На срещата обаче не се стига до договореност, която да ограничи съществено развитието на американските или китайските системи. Според Миършаймър причината е стратегическа: и двете държави разглеждат ИИ като технология, способна да промени едновременно икономическото производство и военната мощ.
Съперничеството не е само за по-добър алгоритъм. То включва полупроводници, центрове за данни, електроенергия, облачна инфраструктура, производствено оборудване, научни кадри и огромни капиталови инвестиции. Американските ограничения върху достъпа на Китай до най-съвременни чипове и технологии за производството им са част от същата конкуренция. Китай инвестира в собствена полупроводникова индустрия и местни технологични вериги, защото зависимостта от американски контролирани технологии вече се възприема като стратегическа уязвимост.
Военното приложение прави компромиса още по-труден. Изкуственият интелект влиза в обработката на разузнавателни данни, разпознаването на цели, автономните системи, кибероперациите, логистиката и командването. Предимството в изчислителната мощ постепенно се превръща в елемент от военното планиране. Миършаймър определя процеса като технологична надпревара, в която всяка страна се стреми да получи предимство пред другата.
Остава едно противоречие. САЩ и Китай имат интерес да не позволят неконтролируем ИИ да създаде заплаха и за двете страни. Същите държави се страхуват, че доброволното ограничаване на собствените разработки може да даде стратегическо преимущество на конкурента. Миършаймър допуска бъдещо сътрудничество само ако рискът стане достатъчно сериозен, за да създаде ясно осъзнат взаимен интерес. Той сравнява подобна възможност с договорите за контрол над въоръженията между САЩ и СССР през Студената война — сътрудничество между противници, когато цената на липсата на правила става прекалено висока.
Добрият тон между Тръмп и Си не променя стратегическата сметка
Миършаймър отделя внимание на видимо по-меката реторика на Тръмп към Китай през последните месеци. Обяснението му не е в промяна на американската оценка за китайската мощ. Той я свързва с тарифния сблъсък, войната с Иран, продължаващата война в Украйна и нежеланието на Белия дом да допусне още една сериозна криза в Източна Азия.
Тръмп има достатъчно основания да поддържа работещи отношения със Си. Китай също има основания да избягва неконтролируема конфронтация със Съединените щати. Икономическите връзки остават огромни. Прекъсването им би нанесло тежки щети и на двете икономики.
Миършаймър не приема дипломатическия тон за доказателство, че стратегическото съперничество отслабва. Трите срещи на Тръмп и Си през втория президентски мандат — Южна Корея през октомври 2025 г., Пекин през май 2026 г. и Вашингтон през септември — според него показват сходна граница: ограничени договорености там, където съществува конкретен взаимен икономически интерес, и почти никакво движение по въпросите, засягащи разпределението на стратегическата мощ.
Тайван остава Тайван. Китай не се отказва от Русия. Вашингтон не се отказва от присъствието си в Източна Азия. Нито САЩ, нито Китай възнамеряват да забавят технологическата надпревара заради добрия тон на една среща.
Миършаймър очаква сегашният по-мек период в американско-китайските отношения да бъде временен. Това е негова прогноза, произтичаща пряко от теорията му за великите сили: когато две държави притежават възможност да си оспорват регионалното и глобалното влияние, личните отношения между лидерите могат да управляват напрежението, но не премахват причините, които го пораждат.
Сделките остават, стратегическите отстъпки липсват
Миършаймър не описва американско-китайските отношения като движение към неизбежна война. Неговата теза е за продължително съперничество между две велики сили, които имат основания да избягват пряк военен сблъсък и също толкова сериозни основания да не отстъпват по въпросите, определящи бъдещото съотношение на силите.
Търговията може да продължи при такава среда. Американският и китайският бизнес ще търсят пазари, доставки и печалба. Правителствата ще договарят мита, квоти и достъп за отделни групи стоки. Миършаймър не вижда противоречие между икономическия обмен и политическото съперничество. Историята на отношенията между велики сили предлага достатъчно подобни примери.
Стратегическите технологии попадат под друг режим. Полупроводниците, изкуственият интелект, редките земни елементи, военните технологии и критичната инфраструктура се оценяват според способността им да увеличават националната мощ. Пазарната цена остава важна, но вече не е единственият критерий.
Сътрудничество е възможно и между противници. Миършаймър припомня американско-съветските договорености за контрол над въоръженията през Студената война. Вашингтон и Москва не престават да бъдат стратегически съперници, когато започват да ограничават определени категории оръжия. Общият интерес е избягването на ситуация, в която надпреварата става опасна и за двете страни. Подобен модел той допуска и между САЩ и Китай, включително при бъдещи рискове от изкуствения интелект.
Тайван не предлага подобна симетрия на интересите. За Китай въпросът засяга суверенитета и националното обединение. За Съединените щати островът има значение за военното равновесие в западната част на Тихия океан и за отношенията с американските съюзници в региона. Отстъпката на едната страна се възприема като стратегическа придобивка за другата.
Русия също остава извън зоната на лесния компромис. В рамката на Миършаймър Пекин няма интерес да отслабва отношенията си с Москва, когато Китай сам е във все по-твърдо съперничество със Съединените щати. Иран има различна тежест, но американското военно ангажиране в Близкия изток също влияе върху разпределението на силите и ресурсите, които Вашингтон може да насочи към Азия.
Срещите между Тръмп и Си имат практическа стойност точно при такива отношения. Каналите за разговор намаляват риска от погрешно разчитане на действията на противника. Търговските договорености ограничават част от икономическите щети. Политическият контакт позволява кризи да бъдат овладявани, преди да преминат границата, след която решенията вече се вземат от военните.
Миършаймър не очаква тези механизми да премахнат съперничеството. В неговата интерпретация Съединените щати ще се стремят да не допуснат Китай да придобие доминиращо положение в Азия, а Китай ще се стреми да намалява американската способност да ограничава неговото влияние в непосредственото му стратегическо обкръжение.
Вашингтон и Пекин могат да се договорят как да търгуват. Не са се договорили кой ще определя баланса на силите в Азия.
Двете сили могат да печелят време, но не и доверие
Миършаймър вижда отношенията между САЩ и Китай без дипломатическите украси. Вашингтон няма намерение да приеме китайска доминация в Азия. Пекин няма намерение да приеме американското военно и технологично превъзходство като постоянна даденост. Това противоречие вече определя решенията за Тайван, полупроводниците, изкуствения интелект, редките земни елементи, Русия и американското военно присъствие в Индо-Тихоокеанския регион.
Митата могат да бъдат намалявани. Търговските спорове могат да бъдат замразявани. Тръмп и Си могат да договарят правила, които предпазват двете икономики от най-тежките последици на конфронтацията. Китай няма стратегически мотив да отслабва Русия в полза на Вашингтон. Съединените щати няма да се откажат от позициите си около Тайван и от съюзната си система в Азия. Никоя от двете държави няма доброволно да забави технологическото си развитие, ако смята, че другата може да превърне полученото предимство във военна и икономическа мощ.
Добрите отношения между лидерите имат значение. Те могат да предотвратят погрешна преценка, да ограничат една търговска война, да създадат канал за разговор при военна криза. Не могат да премахнат интересите, които стоят зад самото съперничество.
Най-опасната граница остава Тайванският проток. Там няма митническа ставка, която да компенсира стратегическа загуба. Няма търговска сделка, която да премахне географията. Няма лична дипломация, способна да заличи различните представи на Вашингтон и Пекин за бъдещия баланс на силите в Азия.
Миършаймър не описва неизбежна война. Описва свят, в който предотвратяването на войната ще изисква постоянен политически контрол върху съперничество, което няма видима причина да изчезне.
САЩ и Китай вече не преговарят как да прекратят това съперничество. Те преговарят за границите му. От способността им да не ги преминат ще зависи много повече от бъдещето на две велики сили.
