Държавата, която отново поиска бъдещето си
В продължение на няколко десетилетия Западът живееше с една почти безспорна представа за технологичния прогрес: държавата трябва да се отдръпва, предприемачът да бъде оставен свободен, пазарът да избира полезното, а технологиите постепенно да променят обществото чрез милиони индивидуални решения. Компютърът влезе в дома, интернет свърза света, смартфонът се превърна в продължение на човешката ръка, а няколко частни компании натрупаха технологична мощ, каквато допреди половин век притежаваха само най-големите държави.
Алекс Карп и Николас Замиска атакуват точно тази представа. „Технологичната република“ не е книга за изкуствения интелект в обичайния смисъл, нито поредното предупреждение за опасностите на алгоритмите. Тя е политически текст за властта. Авторите сами я определят като политически трактат и поставят въпроса кой трябва да определя посоката на технологичното развитие, когато софтуерът вече засяга не само потреблението и комуникациите, а войната, разузнаването, индустрията и способността на държавата да защитава собственото си съществуване.
Карп тръгва срещу един от най-устойчивите митове на съвременния капитализъм – че Силициевата долина е продукт на свободния частен гений, освободен от тежката ръка на държавата. Неговата версия на историята е друга. Ранният технологичен възход на Съединените щати е свързан с мащабното партньорство между държавата, университетите, учените, инженерите и частните компании. Федералните инвестиции от 40-те години нататък стоят зад изследвания, довели до разработки във фармацевтиката, ракетната техника, спътниците и ранните направления на изкуствения интелект. Технологията е била част от национален проект, а не само стока.
Разривът настъпва по-късно. Огромна част от инженерния талант се насочва към продукти, предназначени за индивидуалния потребител. Най-способните програмисти на своето поколение започват да усъвършенстват рекламата, социалните мрежи, електронната търговия, видеоплатформите и приложенията. Карп и Замиска виждат парадокс: обществото никога не е разполагало с толкова мощни технологични инструменти и едновременно с това огромна част от тази мощ е употребена за цели, несъизмерими с възможностите ѝ. В предговора те описват Запада като общество, изгубило част от амбицията си за големи научни и технологични пробиви, докато държавата е предоставила все по-голяма част от инициативата на частния сектор.
Тази критика би могла да бъде прочетена като призив за възстановяване на силната държава. Само че Карп предлага нещо по-сложно.
Той не иска държавата да измести технологичните корпорации. Иска държавата и технологичният капитал отново да се съединят около национална цел. Според авторите технологичният сектор има задължение към държавата, създала условията за неговия възход, докато самата държава трябва да усвои организационната култура, бързината и практическата ориентация, които са направили Силициевата долина толкова успешна.
В тази размяна се крие най-същественият проблем на книгата. Кой кого ще подчини?
Ако държавата зависи от частните компании за софтуера, изкуствения интелект, анализа на огромни масиви от данни, разузнавателните системи и автономните оръжия, формалното завръщане на държавата не означава автоматично възстановяване на нейната власт. Възможен е обратният процес: държавата да става все по-зависима от технологична инфраструктура, която не притежава, от специалисти, които не обучава, и от корпорации, чиито знания не може лесно да възпроизведе.
Самият произход на Карп превръща този въпрос в нещо повече от философски спор. Той не наблюдава отношенията между държавата и технологичната индустрия отвън. Palantir е представена в книгата като практически пример за модела, който авторите защитават – компания, съчетаваща технологична разработка с работа за американските отбранителни и разузнавателни структури. Те посочват сътрудничеството след 11 септември и използването на нейни решения във военните операции в Афганистан и Ирак.
Затова „Технологичната република“ трябва да бъде четена едновременно на две равнища. На първото Карп описва реален проблем на западните общества: разминаването между огромната технологична мощ и отслабването на способността за формулиране на дългосрочни обществени цели. На второто предлага политическа конструкция, при която технологичната индустрия отново влиза в стратегическото ядро на държавата.
Особено ясно това личи при войната. Авторите настояват, че американското Министерство на отбраната трябва да се преобрази в институция, способна да разработва и внедрява оръжия, основани на изкуствен интелект, включително автономни системи, роботика и рояци безпилотни апарати. Според тях способността на Съединените щати и съюзниците им да запазят позициите си през XXI век ще зависи от скоростта, с която отбранителните и разузнавателните структури овладяват новите технологии.
Тук технологичната политика престава да бъде икономическа политика. Софтуерът се превръща в геополитически ресурс. Изкуственият интелект се превръща във военна инфраструктура. Инженерът вече не е просто създател на продукт, а участник в националната сигурност. Корпорацията престава да бъде само стопански субект и влиза в пространството, в което доскоро държавата претендираше за почти изключителен суверенитет.
Карп стига още по-далеч. Технологичната слабост за него е симптом на културна слабост. Втората част на книгата свързва отдалечаването на инженерните елити от националните задачи с по-дълбока криза на американската и западната идентичност. Авторите търсят корените ѝ в културните промени от 60-те и 70-те години и в постепенното отслабване на общата представа за това какво представлява нацията и за какво тя има право да се бори.
Така книгата напуска територията на технологиите. Проблемът вече не е дали Америка може да произведе по-добър алгоритъм. Въпросът е дали общество, което не може да постигне съгласие за собствената си цел, е способно да използва огромната технологична мощ, която притежава.
Отговорът на Карп е възстановяване на колективната амбиция. Научните и инженерните постижения трябва отново да бъдат свързани с националната сигурност, индустрията и общественото благосъстояние. Финалната част на книгата е посветена на „възстановяването на технологичната република“ – възстановяване на обща цел, национална култура и идентичност, които да насочат технологичната мощ отвъд тесните интереси на отделни елити.
Но остава противоречието, което може да се окаже по-важно от самото решение на Карп. Държавата трябва да си върне способността да определя бъдещето, но за да го направи, трябва да се опре на корпорации, които вече притежават част от инструментите за неговото създаване.
Това е голямата тема на „Технологичната република“. Не завръщането на държавата само по себе си, а появата на ново съотношение между държава, капитал, технология и военна мощ. И зад него стои въпрос, на който книгата ще трябва да бъде подложена на много по-суров анализ: когато частната технологична корпорация стане необходима за упражняването на държавния суверенитет, къде свършва корпорацията и къде започва държавата?
Когато елитът престане да знае за какво служи властта
Една от най-силните и едновременно най-уязвимите линии в „Технологичната република“ започва далеч от компютърните лаборатории. Карп и Замиска търсят причините за технологическото отстъпление на Запада в неговата културна история. За тях кризата на Силициевата долина не е породена от липса на инженери, капитали или научен потенциал. Тя започва, когато западният елит постепенно губи увереност, че съществува общност, чиито интереси заслужават да бъдат защитавани чрез неговите знания и способности.
Това променя мащаба на книгата. Ако проблемът беше само в избора между разработването на ново приложение и създаването на система за противовъздушна отбрана, решението би било икономическо. Държавата би могла да увеличи финансирането, да поръча необходимите технологии, да предложи по-добри договори и да привлече частните компании. Карп твърди, че подобен механизъм вече не е достатъчен, защото зад отказа на част от технологичната среда да работи за отбраната стои не само пазарен избор. Стои промяна в отношението към самата държава, към националната общност и към моралното право на Запада да защитава своята мощ.
Авторите отвеждат тази промяна към културните конфликти от 60-те и 70-те години на ХХ век. Университетът заема особено място в тяхната аргументация. Старото висше образование не е било просто институция за професионална квалификация. То е създавало общ културен език на бъдещия елит. Платон, Данте, Маркс, Джон Стюарт Мил не са присъствали в образованието само като велики имена от миналото. Общият канон е трябвало да даде на различни хора представа за цивилизацията, към която принадлежат, за конфликтите, през които тя е преминала, и за политическата общност, която наследяват.
Този модел е бил подложен на основателна критика. Канонът е изключвал огромни пространства от човешкия опит, представял е западната история през привилегировани гледни точки и често е превръщал конкретна историческа традиция в универсална норма. Карп и Замиска не отричат съществуването на този спор. Интересува ги резултатът от разрушаването на стария разказ. Според тях след критиката не се появява достатъчно силен нов разказ, способен да създава общност. Старото е деконструирано, но мястото му остава празно.
Това е много по-сериозно твърдение, отколкото изглежда. Една държава може да бъде икономически богата, институционално стабилна и технологично развита, но ако елитът ѝ възприема самата идея за общ национален интерес с подозрение, способността за дългосрочна мобилизация започва да отслабва. Няма нужда държавата да рухне. Достатъчно е обществената енергия да се разпръсне между частни интереси, индивидуални кариери и непосредствено потребление.
Карп описва точно такова общество. Неговата критика не е насочена срещу технологичната компетентност на американския елит. Напротив – никога досега толкова образовани хора не са разполагали с толкова мощни инструменти. Проблемът е в избора на задачите. Книгата проследява как значителна част от най-способните млади хора се насочва към технологичните компании, финансите и консултантския бизнес, докато областите, свързани с индустриалното производство, публичната инфраструктура и държавната служба, губят част от някогашния си престиж. Самата книга включва като показател динамиката на дела на завършилите Харвард, насочващи се към финансите и консултантската дейност между 1971 и 2022 година.
Това вече е критика не просто на Силициевата долина, а на системата за подбор на западните елити. Най-талантливият студент получава образование в най-престижната институция, след което обществото го насърчава да отиде там, където неговият интелект ще получи най-висока пазарна цена. Логиката е напълно рационална на индивидуално равнище. Събрани в мащаба на няколко поколения, милиони подобни рационални решения могат да произведат ирационален обществен резултат.
Държавата инвестира в образование, фундаментална наука и инфраструктура. Университетите концентрират човешки капитал. Финансовият и технологичният сектор го изтеглят към дейности с най-висока частна възвръщаемост. Обществото продължава да произвежда талант, но все по-трудно определя къде този талант е необходим от гледна точка на общия интерес.
Карп вижда в това последица от една по-дълбока промяна. След Втората световна война постепенно се раздалечават интересите и житейският опит на американския елит и на останалата част от обществото. Поколения инженери израстват на все по-голяма дистанция от войната и от непосредственото усещане за геополитическа заплаха. Технологичната индустрия се ориентира към частния потребител, докато държавните и обществените задачи губят част от притегателната си сила.
Тази диагноза заслужава внимание и извън американския случай. Тя описва една от големите особености на късния ХХ век. След края на Студената война голяма част от западния свят започна да възприема сигурността като даденост. Войната се отдалечи от ежедневието на западния гражданин. Производството беше разпределено през глобални вериги. Държавните граници изглеждаха все по-малко значими за капитала, информацията и висококвалифицирания труд. Успехът на отделния човек можеше все по-слабо да зависи от успеха на конкретната национална общност.
В книгата това състояние е свързано с една „тънка“ представа за принадлежност. Общността остава основана върху взаимното признаване на права, толерантността, свободния пазар и индивидуалния избор, но губи по-съдържателния отговор на въпроса какво свързва нейните членове и каква обща цел оправдава жертвите, които държавата понякога изисква от тях. Авторите противопоставят на тази минимална принадлежност по-плътна представа за американския проект – исторически разказ, който обяснява не само какви права има гражданинът, но и към каква политическа общност принадлежи.
Карп докосва реално противоречие на либералното общество. То е изключително силно, когато трябва да защити правото на човека да избира собствената си цел. Много по-трудно му е да обясни коя цел трябва да бъде обща за всички.
Пазарът не решава този проблем. Той може да измери търсенето на нова социална платформа, но не може да определи дали обществото трябва да изгради космическа програма. Може да изчисли печалбата от алгоритъм за персонализирана реклама, но не може сам да реши колко технологичен ресурс трябва да бъде вложен в националната отбрана. Може да възнагради способния инженер, но няма основание да изисква от него да работи за държавата, когато друга компания предлага повече пари и по-привлекателна среда.
Затова книгата стига до необходимостта от възстановяване на общата цел. Но точно тук нейната логика започва да поражда трудните въпроси, които авторите решават значително по-лесно, отколкото самият проблем позволява.
Общата цел не възниква от решение на технологичния елит. Националният интерес също не е техническа категория. В едно общество съществуват различни групи, различни икономически интереси и различни представи за сигурност, справедливост и бъдеще. Когато Карп призовава инженерите отново да служат на големите национални задачи, неизбежно възниква въпросът кой определя тези задачи.
Избраната власт? Военната бюрокрация? Обществото? Корпорациите, които притежават необходимата технология? Или своеобразна коалиция между политическия, военния и технологичния елит?
Тук личната позиция на Карп става съществена за разбирането на книгата. Той говори за възстановяване на обществената мисия от позицията на ръководител на компания, чийто бизнес се намира точно на пресечната точка между частния капитал и държавната мощ. Затова неговото предложение не връща просто държавата. То дава нова обществена легитимност на технологичната корпорация като участник във формулирането и изпълнението на националната стратегия.
Получава се особен исторически обрат. Силициевата долина първоначално израства благодарение на държавни инвестиции и военни поръчки, след което изгражда митологията на независимия предприемач и се отдалечава от държавата. Сега част от технологичния елит настоява за нов съюз с нея, защото геополитическата среда отново превръща технологиите в средство за национална мощ.
Това не е връщане към ХХ век. Днешната корпорация е несравнимо по-могъща. Тя притежава данни, алгоритми, изчислителна инфраструктура, специалисти и скорост на технологична адаптация, които държавната бюрокрация често няма. При новото партньорство двете страни вече не влизат с онова съотношение на силите, при което Вашингтон възлага задача, а индустрията я изпълнява.
Карп иска технологичният елит отново да повярва в държавата. Но след прочита на неговата аргументация възниква друг въпрос: дали държавата няма да бъде принудена да повярва в технологичния елит повече, отколкото може да си позволи?
Отговорът започва да се очертава в третата част на книгата, където Palantir престава да бъде само биографичен фон на автора и се превръща в практически модел на неговата „технологична република“.
Корпорацията като лаборатория на новата държавна мощ
В третата част на „Технологичната република“ настъпва промяна, без която цялата книга трудно може да бъде разбрана. Карп и Замиска вече не обясняват само какво според тях се е случило със Запада. Те показват как трябва да изглежда организацията, способна да действа в света, който идва. И тази организация не е държавата. Тя е Palantir.
Това обстоятелство променя начина, по който трябва да четем книгата. Palantir не присъства просто като пример от професионалния живот на единия автор. Компанията се превръща в доказателство за самата политическа идея на Карп. Технологична организация, която работи с американските военни и разузнавателни структури, създава софтуер и инструменти с изкуствен интелект и съзнателно приема участието си в отбранителната система на Съединените щати и техните съюзници. Авторите изрично признават, че част от тези технологии позволяват използването на настъпателни оръжейни системи и че изборът им предизвиква спорове.
Тук вече става ясно защо Карп отделя толкова внимание на културната криза на западния елит. За него технологичната мощ не е достатъчна. Необходима е готовност тази мощ да бъде използвана. Инженерът, който разполага със знания, но отказва да направи политически и морален избор за тяхното приложение, не решава проблема на държавата. Корпоративният ръководител, който няма убеждения извън запазването на собствената си позиция, също не го решава.
Карп е безпощаден към този тип управленска класа. Той описва поколение корпоративни лидери, приучени непрекъснато да редактират собствените си позиции според очакванията на средата, докато способността за самостоятелно нормативно съждение отслабва. Резултатът според него е управленски слой, чиято основна цел постепенно става собственото му възпроизводство. Парадоксът е очевиден: корпорациите демонстрират позиции по множество въпроси от обществения и моралния живот, но технологичните компании, които действително притежават инструменти, способни да променят геополитическото съотношение на силите, често избягват да говорят за политическите последици от собствената си мощ.
Palantir е представена като противоположния случай. Не компания без политика, а компания, която признава политическата природа на своята дейност.
Това е много по-значимо от корпоративната история, която Карп разказва. През последните десетилетия големият технологичен бизнес обичаше да представя себе си като инфраструктура. Платформата свързва хората. Алгоритъмът обработва информацията. Облачната система съхранява данните. Технологията сама по себе си уж е неутрална, а моралната отговорност се пренася към потребителя.
При Карп тази неутралност практически изчезва. Ако създаваш системи за армията, разузнаването и държавното управление, технологията вече съдържа политически избор. Решението с кого работиш, какво разработваш и за какви цели предоставяш своя интелектуален ресурс е част от упражняването на власт.
Следователно инженерният манталитет, който дава заглавието на третата част на книгата, не се свежда до способността да се пише добър софтуер. Карп го превръща в модел на организацията. Силициевата долина според авторите е произвела нещо, което може да се окаже по-трайно от отделните ѝ продукти – нов начин за събиране на талант, за разпределяне на отговорността и за решаване на проблеми. Много компании изчезват, но организационната култура, породена от тази среда, остава.
Palantir се стреми да сведе формалната йерархия до необходимото и да даде пространство на хората, които могат да решат конкретния проблем. Статусът не би трябвало да бъде награда сам по себе си, а инструмент за постигане на резултат. Авторите признават, че и при такава структура възниква неформална, „сенчеста“ йерархия, но защитават организация, в която незаетите пространства могат да бъдат запълвани от способни и амбициозни хора, готови да поемат отговорност.
Тази философия изглежда почти противоположна на класическата държавна бюрокрация. Бюрокрацията съществува чрез процедурата. Компетенциите са предварително разпределени. Решението преминава през установена верига. Отговорността се закрепва към длъжността. При инженерната организация, която Карп предпочита, проблемът трябва да намери човека, способен да го реши, дори когато формалната структура не е предвидила точно такава връзка.
В технологична компания подобна гъвкавост може да създаде изключителна ефективност. Пренесена към държавата, тя поражда далеч по-сложен проблем.
Държавната процедура не съществува само защото чиновниците са бавни. Част от нейната тромавост е цената на публичната отчетност. Държавата не може да действа напълно като стартираща компания, защото разполага с правото да принуждава, да наблюдава, да облага, да арестува и да води война. Корпорацията може да се гордее с бързината, с която заобикаля вътрешните бариери. При държавата някои от тези бариери се наричат закон, парламентарен контрол, обществена отчетност и разделение на властите.
Карп вижда бюрократичната инерция много ясно. Значително по-малко внимание отделя на причината демократичната държава съзнателно да бъде по-бавна от частната компания.
Това противоречие става още по-остро при военните технологии. Една от централните идеи на книгата е, че бъдещата война ще изисква нов тип организация на технологичната мощ – изкуствен интелект, автономни системи, безпилотни апарати и софтуер, способен да свързва огромни количества информация с решения в реално време. Авторите виждат съдбата на американската и западната мощ като зависима от способността на отбранителните и разузнавателните институции да усвоят тези технологии.
При такъв модел скоростта вече не е просто икономическо предимство. Тя е военно преимущество. Алгоритъмът, който открива целта по-бързо, системата, която обработва повече информация, и командната структура, която съкращава времето между разпознаването и действието, започват да определят изхода от сблъсъка. Човекът постепенно се премества на друго място във веригата на решението.
Тъкмо затова аналогията с пчелния рояк в началото на третата част не е случайна. Авторите се връщат към изследванията на колективното поведение на пчелите, за да мислят за координация, която не зависи изцяло от централен команден пункт. В технологичната организация това означава разпределена инициатива. Във военната система същата логика може да означава мрежа от хора, сензори, алгоритми и автономни платформи, способни да реагират със скорост, която традиционната командна пирамида трудно достига.
Това е свят, в който класическата представа за военната мощ се променя. Броят на танковете, самолетите и корабите остава важен, но способността да бъдат свързани в единна информационна среда започва да определя каква реална сила представляват. Притежанието на оръжието и способността то да бъде управлявано ефективно вече не са едно и също.
Технологичната компания се оказва в самия център на тази промяна. В миналото частният производител можеше да изработи самолета, ракетата или радара, които след това преминаваха под контрола на държавата. При софтуерно зависимата военна система границата става по-неясна. Продуктът се актуализира непрекъснато. Алгоритмите се променят. Данните трябва да бъдат обработвани. Системата зависи от специалисти, които я разбират. Държавата не купува просто завършен предмет. Тя влиза в продължителна технологична зависимост от неговия създател.
Точно тук „Технологичната република“ става по-интересна от собственото си намерение. Карп иска да убеди технологичния сектор да служи на държавата. Но моделът, който описва, може да доведе до държава, която все по-трудно упражнява своята мощ без технологичния сектор. Това са две различни неща.
Икономическата зависимост на правителството от частен доставчик може да бъде прекратена чрез смяна на договора. Зависимостта от сложна технологична екосистема е много по-трудна за прекъсване. Колкото повече управлението, разузнаването и отбраната се изграждат върху специализиран софтуер, толкова повече знанието за функционирането на държавата се разпределя между публични институции и частни компании.
Появява се особен вид власт, която не произтича нито от собствеността в класическия смисъл, нито от изборите, нито от официалната държавна длъжност. Тя произтича от незаменимостта.
Който притежава система, без която държавата не може да вижда достатъчно бързо, да анализира достатъчно информация или да действа достатъчно ефективно, получава влияние, което трудно може да бъде измерено чрез традиционните категории на политическата власт.
Карп не крие убеждението си, че Palantir е направила съзнателен избор да работи в тази зона. В книгата дори произходът на компанията е описан като отказ да се следва по-лесният път към масовия потребителски пазар. Авторите отдават самата идея за продукт, насочен към нуждите на американските отбранителни и разузнавателни институции, на Питър Тийл. Те описват и периода, когато пазарът не е възнаграждавал подобна ориентация, а други технологични бизнеси са изглеждали много по-привлекателни.
Това придава на разказа почти морална структура: компанията избира трудната държавна мисия пред лесната потребителска печалба.
Но икономическата история и политическата философия не трябва да бъдат смесвани. Фактът, че частна компания може да разработи технология, необходима на държавата, не решава въпроса кой трябва да контролира инфраструктурата, върху която държавната власт започва да зависи.
Още един елемент от инженерното мислене на Карп прави този проблем особено интересен. Книгата използва известното разграничение между „лисиците“ и „таралежите“ при анализа на експертните прогнози на Филип Тетлок. По-гъвкавите мислители, които приемат света като сложен и трудно предвидим, се справят по-добре от онези, които подчиняват различните явления на една голяма теория. Авторите противопоставят и представата за политиката като „облак“ – изменчива и трудно прогнозируема – на представата за нея като „часовник“, чийто механизъм може да бъде разчетен. Това е една от най-интелигентните идеи в книгата, но тя може да бъде обърната и към самата книга.
Карп мисли организацията като „облак“ – адаптивна, разпределена, отворена към неочакваното. Когато стига до геополитиката обаче, неговата конструкция става много по-твърда. Западът трябва да възстанови увереността си. Технологичният сектор трябва да приеме национална мисия. Държавата трябва да усвои инженерната култура. Военната система трябва да овладее изкуствения интелект. Технологичното превъзходство трябва да гарантира способността на Съединените щати и съюзниците им да защитават своите позиции.
Светът обаче не е инженерна система с един архитект. Другите държави също учат. Другите общества също мобилизират наука, индустрия и технологии. Всеки технологичен пробив поражда противодействие. Всяко военно преимущество стимулира търсенето на асиметричен отговор. Същата технологична революция, която може да усили американската държава, може да даде нови инструменти и на нейните конкуренти.
„Технологичната република“ започва като критика на една Силициева долина, забравила държавата, но постепенно описва нещо много по-мащабно: формирането на технологично-военен комплекс, в който държавната власт и частният интелект вече не могат лесно да бъдат разделени.
Тогава въпросът вече не е дали технологиите ще служат на държавата. Въпросът е каква държава ще се роди, когато упражняването на нейната мощ стане невъзможно без корпорациите, които притежават технологичния ключ към нея.
Републиката на Карп и нерешеният въпрос за властта
Последната част на книгата носи заглавието „Възстановяване на технологичната република“. Думата „възстановяване“ е съществена. Карп и Замиска не смятат, че предлагат непознат политически модел. Според тях Съединените щати исторически са били технологична република – държава, чието издигане е било неотделимо от науката, инженерството, индустрията и способността тези ресурси да бъдат организирани около национални цели. Сегашната задача според авторите е тази връзка да бъде възстановена при условията на изкуствения интелект.
Това придава завършеност на цялата конструкция на книгата. Държавата трябва отново да формулира големи задачи. Технологичната индустрия трябва да престане да разглежда потребителя като единствен център на своя свят. Инженерите трябва да приемат обществената и политическата отговорност за създаваните от тях системи. Държавният сектор трябва да усвои част от организационната култура, която позволява на успешните технологични компании да действат бързо, да дават свобода на способните хора и да поставят резултата над бюрократичната процедура.
Карп обаче поставя пред тази конструкция условие, което не може да бъде произведено нито от алгоритъм, нито от административна реформа. В края на разсъжденията за инженерния манталитет авторите стигат до въпроса кои сме и какви искаме да бъдем. Без такъв отговор безпощадният прагматизъм на инженера няма посока. Той може да създаде средството, но не може сам да определи целта.
Тук се намира философското ядро на книгата. Технологията не произвежда смисъл. Изкуственият интелект може да разшири способността на държавата да наблюдава, прогнозира, организира и воюва, но не може да реши за какво трябва да бъде използвана тази способност. Ефективността не отговаря на въпроса кое е справедливо. Инженерният успех не определя обществения интерес. Военното превъзходство не създава само по себе си политическа легитимност.
Карп усеща този проблем. Затова финалът му постепенно се отдалечава от софтуера и се насочва към културата, историята, изкуството, идентичността. Авторите стигат до необходимостта от обща национална цел, която да свърже научното и инженерното творчество с обществото. В тяхната формулировка възстановяването на технологичната република изисква технологичните постижения да не обслужват тесни елитни интереси, а по-широкото обществено благо.
Точно тази формула оставя най-голямата празнина. Кой определя общественото благо?
Ако отговорът е демократичната държава, тогава корпорацията трябва да остане подчинена на публично формулираната воля. Ако технологичната сложност направи държавата зависима от корпорацията, отношенията вече не са толкова ясни. Ако решенията за сигурността зависят от системи, които политиците не разбират напълно, а администрацията не може самостоятелно да създаде, технологичният експерт придобива влияние върху политическото решение още преди то формално да бъде взето.
Технологичната република може тогава да се превърне в нещо различно от републиката, която Карп заявява, че иска да възстанови.
В класическата републиканска идея властта произтича от политическата общност. В технологичната държава все по-голяма част от реалната способност да се упражнява тази власт може да зависи от частни инфраструктури, алгоритми и знания. Суверенитетът формално остава публичен, но неговата оперативна способност частично се приватизира.
Това е границата, до която книгата достига, без докрай да я премине.
Карп е убедителен, когато показва слабостта на общество, което разполага с огромен научен потенциал, но го насочва предимно към потреблението. Убедителен е и когато настоява, че държавата не може да остави изкуствения интелект, отбранителните технологии и стратегическата инфраструктура извън своите дългосрочни цели. Самите автори свързват легитимността на съвременната държава със способността ѝ да осигурява материални резултати чрез по-ефективно използване на технологиите.
По-трудният проблем възниква при разпределението на властта вътре в този съюз.
Карп иска силна държава и силен технологичен сектор едновременно. Иска национална цел, но и автономни инженери. Иска демократична легитимност, но и скорост на действие, характерна за частната компания. Иска общественият интерес да управлява технологията, но предлага като образец организация, която самата притежава технологията, от която държавата се нуждае.
Тези напрежения не обезсилват книгата. Те я правят по-значима. Защото „Технологичната република“ улавя промяна, която вече е по-голяма от Palantir и от самия Алекс Карп. Индустриалната държава на ХХ век постепенно се превръща в софтуерна държава на XXI век. Властта вече няма да се измерва само с територия, население, армия, промишленост и финансов ресурс. Все по-голямо значение ще имат способността да се обработват данни, да се изграждат алгоритми, да се обучават модели, да се интегрират автономни системи и да се превръща информацията в решение по-бързо от противника.
Карп и Замиска предупреждават, че съвременното технологично преимущество на Съединените щати не може да се приема за даденост и свързват бъдещето му със съюза между държавата и технологичната индустрия. Това е американският отговор, предложен в книгата. Но историческият въпрос е по-голям от Америка.
Предстои борба не само за най-мощния изкуствен интелект. Ще се конкурират различни начини за организиране на отношенията между държавата, обществото, науката, армията и частния капитал. Технологичното превъзходство ще зависи не само от качеството на алгоритъма, а от способността на цялата обществена система да превърне знанието в организирана мощ.
Карп вижда настъпването на тази епоха много ясно. Но неговата технологична република оставя отворен въпроса, от който ще зависи нейният политически характер: когато държавата и корпорацията се слеят около една национална цел, кой ще притежава правото да определя самата цел?
Раждането на корпорацията-държава
„Технологичната република“ на Алекс Карп и Николас Замиска не описва оттеглянето на държавата. Тъкмо обратното. Тя настоява за нейното завръщане в пространството, което в продължение на десетилетия беше оставено на пазара, частния капитал и технологичната индустрия. Държавата отново трябва да определя големите цели, да организира научния и инженерния потенциал, да превърне изкуствения интелект в стратегически ресурс и да свърже технологичното развитие с отбраната, сигурността и националната мощ.
Властта остава в държавата. Но характерът на тази власт започва да се променя.
Карп предлага държавата да усвои онова, което според него Силициевата долина прави по-добре от традиционната бюрокрация – скоростта, инженерния прагматизъм, свободата на способните хора да действат, ориентацията към резултата вместо към процедурата. Едновременно с това технологичната корпорация трябва да напусне удобния свят на потребителските приложения и да влезе в отбраната, разузнаването, военното планиране и стратегическото управление. Двете системи започват да заимстват една от друга. Държавата придобива черти на корпорация, а корпорацията навлиза във функции, които доскоро принадлежаха почти изцяло на държавата.
Тази конструкция има далечен исторически предшественик. Британската източноиндийска компания също възниква като търговска корпорация, но постепенно се превръща в носител на власт, която надхвърля търговията. Тя управлява територии, поддържа въоръжени сили, събира приходи и реализира британската експанзия в пространства, където границата между интереса на компанията и интереса на империята става все по-трудно различима. Съвременната технологична корпорация не повтаря този модел. Тя няма колониална администрация и собствен суверенитет. Нейният ресурс е друг – алгоритъмът, данните, софтуерът, изчислителната инфраструктура и специалистите, без които модерната държава все по-трудно превръща политическото решение в реално действие.
ХХ век познаваше и друга голяма идея – че историческото развитие постепенно ще направи държавата ненужна. Ранният съветски марксизъм очакваше нейното бъдещо отмиране, макар да запазваше държавната власт през преходния период. Сталин обърна практическата логика на този процес: при външно обкръжение държавата не може да отслабва, а трябва да укрепва своите институции, армия и разузнаване. В края на ХХ век идеята за отстъплението на държавата се появи в съвсем друга идеологическа среда – чрез глобалния пазар, приватизацията, транснационалния капитал и убеждението, че икономическата взаимозависимост постепенно ще обезсилва националните граници. Карп пише след края на тази илюзия. Неговата технологична република не предвижда отмирането на държавата. Тя предвижда нейното усилване.
Но държавата се завръща променена. Тя започва да усвоява организацията, скоростта и прагматизма на корпорацията, докато корпорацията прониква в отбраната, разузнаването и стратегическото управление. Източноиндийската компания е исторически пример за корпорация, получила държавни функции. Моделът на Карп очертава движение и в обратната посока – държава, която започва да действа като корпорация, и корпорация, която става част от механизма на държавната мощ.
През ХХ век се появиха и други форми на това преплитане. Стратегическите енергийни, оръжейни и инфраструктурни корпорации можеха едновременно да преследват икономически интерес и да бъдат инструменти на държавната политика. Разликата с технологичната епоха е съществена. Нефтената или газовата компания доставя ресурс. Оръжейният производител доставя самолет, ракета или танк. Компания като Palantir участва в информационната среда, чрез която държавата вижда, анализира и взема решения. Тя се приближава не просто до материалните инструменти на властта, а до нейния нервен център.
Затова понятието „корпорация-държава“ не трябва да се разбира като твърдение, че корпорацията заменя държавата. По-интересното е друго. Възниква структура, при която държавата запазва суверенитета, закона, армията и правото на политическо решение, но все по-голяма част от способността ѝ да упражнява тази власт преминава през технологични системи, създадени и поддържани от частни организации.
Така прочетена, книгата на Карп не е манифест за победата на корпорациите над държавата. Тя е манифест за новия им съюз.
И тъкмо този съюз заслужава най-голямо внимание. Защото корпорацията-държава на XXI век няма непременно да има знаме, територия и собствена армия. Тя може да бъде невидима вътре в държавната машина – в софтуера на разузнаването, алгоритъма на командния център, системата за анализ на бойното поле, инфраструктурата за обработване на данни и изкуствения интелект, който съкращава разстоянието между информацията и решението.
Карп пита кои сме и какви искаме да бъдем. В технологичната епоха към този въпрос трябва да бъде добавен още един: кой ще определя националната цел, когато държавата и корпорацията вече не могат да я преследват една без друга?
Отговорът няма да реши само бъдещето на Palantir или на Силициевата долина.
Той ще покаже каква ще бъде самата държава на XXI век.
