/Поглед.инфо/Дебатите в политиката ни са сведени до заяждане на дребно
Власт и опозиция се впуснаха в сладко ваканцуване. Е, не е като едно време, когато паралелната и често измамна реалност на социалните мрежи не съществуваше. В онази офлайн епоха повечето управници и техните антуражи потъваха в плажна неизвестност у нас или в чужбина. И само пресцентровете пускаха предварително изготвени съобщения с любопитни факти за някоя лятна инициатива с участието на съответния управник или партиец от типа „откриване на турнир по плажен волейбол“, „посещение на църква в китно крайморско градче“. Понякога по-обиграните викаха приятелска медия да ги снима как помагат в градината на баба или как са провели важно партийно събрание във Варна или Бургас.
Тази ваканционна политическа идилия постепенно се изпари под напора на всеобемащото народно недоверие към партии и институции. Но най-вече с
появата на „фейса“. Във и чрез все по-цензурираната мрежа на Цукърбърг родната
политика демонстрира непрекъснато повишаваща се лятна ангажираност. Светкавично се реагира на опонента. Бързо се формулират позиции по текущи въпроси. Правят се загадъчни намеци: опозицията - за предстояща „гореща политическа есен“, а управляващите - за скорошно случване есенес, по туршиено време, на обещаните, но все така неидващи досега резултати, за което пречи пустата опозиция и неизменното „тежко наследство“. Преди имаше политическа ваканция, сега има напрегнато ваканцуване. Ваканцията е свобода на духа, която може да роди добри дела, аваканцуването – махленско живуркане от най-лош тип. Но да оставим шегата.
Социалната мрежа има една особеност, за която малцина напълно си дават сметка. Тя създава впечтление у всеки по-активен потребител, че е във водовъртежа на широкото обществено мнение и клавиатурата му резонира пулса на масовите обществени настроения. Истината е, че това не е точно така. Фейсбук не предлага една обща картина на общественото мнение, а е мозайка от множество паралелно съществуващи и често напълно противоположни малки картинки. Средата е раздробена до крайност, а между по-голямата част от отделните парчета от мозайката няма органична и постоянна връзка и информационен обмен. По принцип настроенията във „фейса“ са само един тънък пласт, който не отразява дори наполовина реалните обществени нагласи на хората „на терен“. Средата от „приятели“ и следовници, която има всеки потребител, е миниатюрна част от многоликата реалност. Затова констатации, като „фейса е пламнал, трябва да реагираме“ твърде рядко са точни. Защото е „пламнало“ само едно парченце от мозайката около определен кръг потребители. Паралелно и независимо от това има още стотици и хиляди такива парченца с хиляди и хиляди хора, които може даже и да не са чули за въпросното „пламване“.
Рядко има теми и събития, които стават вирусни и проникват в по-голяма част от мозайката. В последно време такива бяха „джендър-идеологията“ и „чумата по добитъка в Странджа“. Но всички останали пламвания в мрежата са поредната буря в чаша фейсбук. Все едно на пейките в карето от няколко блока в жилищния квартал оживено да обсъждат политиката и да се смята, че държавата се тресе от техните мнения, а целокупното народонаселение по села и паланки ги следи с нестихващ интерес. Казвам всичко това, защото все по-често се забелязва управляващи и опозиция у нас да формират своите политически реакции и дневен според настроенията из „фейса“. Това неизбежно води до изкривяване и тичане след често пъти фалшиви или ненужни за момента теми. Лятното ваканцуване е най-податливо на подобна фейсбук-политика. Тоест за заяждане на дребно и набързо. А не за смислена политика и сериозна аргументация.
Тъкмо това е и големият проблем на българската политика от последните няколко години – дебатите са сведени до заяждане на дребно. Царува фейсбук. Няма съдържателен сблъсък на идеи и цялостна визия за бъдещето. Дори от парламентарната трибуна се чува полемика в стил замеряне с фейсбук статуси. И не, това не е „Тръмп-стил“, както се ласкаят някои. Защото за президента на САЩ социалната мрежа е само могъщ мегафон, чрез който той заобикаля фалшивата реалност, създавана от пропагандата на част от медийните централи, които са крепители на неолибералния глобализъм. Но при Тръмп, иззад привидно емоционалните и хаотични туитове, стои реална стратегия. През мегафона на социалните мрежи той прокламира реални политики, реални аргументи,
реални действия с дългосрочни цели. У нас няма стратегическа дълбочина. Има конюнктурно политическо маневриране с една цел – задържане, съответно докопване до властта. Няма критична маса от сили и среди, които поставят под въпрос ерозиращото в международен план статукво на неолибералния глобализъм, и търсят широк и обединен фронт срещу това вредно за демокрацията и за гражданите статукво. Има „стани да седна“, гарнирани с кръжочна идеологическа схоластика на разпокъсани партии, интелектуални кръгове и граждански групи, за които статуквото се свежда до това дали Борисов или Нинова са на власт. Истината е, че няма никакво значение кой от тях двамата, или подобен на тях, ще има мнозинство в парламента и ще държи изпълнителната власт в центъра и по места, ако няма визия и стратегия за демонтаж на неолибералния глобализъм. Всичко ще си остава по старому, само партийните апаратчици във властта ще се менят.
Тъжният проблем у нас е не само в дребнотемието, което от отделните дървета на личните пристрастия или интереси не вижда гората на реалните проблеми и повелята на историческия момент. Проблемът е и в това, че ваканцуват не просто политиците. Ваканцува самата политика, като дискусия за бъдещето. Подменена е от прекалено евтино шоу на посредствеността, в което се мерят партийни мускули, лепят се етикети, разменят се махленски обиди. Едните администрират властта ден за ден. Другите кряскат около тях с надеждата да им вземат креслата и да правят същото. Трети искат лустрация на останалите, понеже очевидно са некадърни в условията на плурализъм, да изпъкнат с идеи и дела. Четвърти тръгнали да „разстрелват“ опоненти вместо с аргументи, с примитивни заплахи. Пети, устроили партийната рода до трето коляно на сладки държавни и общински службици из бордове и ведомства, си траят. И прочие. Това е актуалният политически пейзаж на България.
Нищо няма да се промени в България независимо дали управляват леви, десни или центристи, ако всички те са впримчени в пагубната инерция на отиващия си неолиберален икономически и политически модел. Същинската промяна на статуквото изисква като минимум систематична политика за укрепване на националната държава. Ясен глас в Брюксел, който отстоява суверенни национални позиции, а не срича като тамагочи глуповатото клише за „европейските ценности“. Връщане на националните ресурси – води, полезни изкопаеми, плажове и пр. – в ръцете на публичните власти и поставянето им в услуга не на частния, а на широкия обществен интерес. И не на последно място, изкореняване на лобистко-корупционните пипала на соросоидите от публичните институции, оплели в името на своя частен дневен ред, ключови системи като образование, обществени медии и, за съжаление, част от съдилищата. Тогава статуквото ще бъде сменено.
Разпадът на неолибералната конструкция на еднополюсния свят с единен имперски център, привилигирована периферия и експлоатирано глобално гето, отвъд техните крепостни стени, се случва пред очите ни. Дали новата геополитическа архитектура, в която триадата „Вашингтон-Пекин-Москва“ ще задава тона на международната политика и глобалната икономика, ще съумее да довърши тази трансформация, е все още уравнение с прекалено много неизвестни. Важното обаче е, обществото ни да се опита да оползотвори този исторически момент и да начертае път за проедоляване на хроничните язви на безкрайния български преход.
За да се случи е крайно необходим най-после големият български дебат за приоритетите на нацията. Нито една партийна рецепта сама за себе си не може да даде необходимите отговори. Една нация може да твори бъдещето си само, ако съумее да мобилизира своя обществен, научен и духовен елит да води нацията в името на ясен идеал и конкретни цели. Това не означава всички да надянат „униформата“ на единно мнение. Изисква сблъсък на идеи по големите теми, отстоявани с взаимно уважение и доза смирение. А не безпощадно замеряне с токсични думи и грозни дела. Само тогава се раждат големите политики, които носят мащабни резултати за хората и за държавата. И само способността да се постигне такова обществено състояние отличава големите по дух и достижения нации от народите, които са обречени на ваканцуване. Къде сме ние?
