/Поглед.инфо/ През последния четвърт век, България извърши решаващ цивилизационен избор. За добро или за лошо, България се ориентира към НАТО и Европейския съюз. Вече сме част от „атлантическата солидарност” и на цял куп „коалиции на желаещите”, от 7 години членуваме в „клуба на богатите”, макар да сме най-бедните в него. Изглежда изборът е направен.

Тогава защо се връщам отново към този въпрос? В страната има и антиевропейски, както и антиамерикански настроения. Но надали те са с такава масовост и сила, че да говорим за преориентация. Напротив, колкото и да ни струва, България се стреми да спазва европейското законодателство и директиви, не създава сериозни проблеми на общността като Гърция, например; по-скоро се съгласява с решенията на „силните”, вместо да отстоява категорично интересите си като Полша, например. И все пак, „цивилизационният избор” продължава да витае в публичното пространство като мантра в будистки манастир.

Това става, защото се променя смисълът на това понятие. Образно казано, то изпълнява функциите на широко отворена врата или хайде, поне прозорец към света, който ни позволява да виждаме света, такъв какъвто е, да откроим нашето място в този свят и да развиваме и/или евентуално да променяме изборите си. Само че в този свят на противопоставяне и силна вътрешна конфронтация, ние, изхождайки от моментните си политически и други частни интереси, реално не само сме затворили вратата, /че и прозореца/, а гледаме към света през амбразурата на ДОТ, т.е. дълговременна огнева точка. Тъкмо за да може да се защити дълговременно тази точка, отворът в стената му е с размери на тесен процеп, колкото да се промуши дулото на картечница, а светът, достъпен за погледа, се свежда до този, видим през мерните прибори на картечницата.

А през този процеп светът изглежда доста по-малък и неясен, сив, а не пълноцветен.

Амбразурният поглед

Чета документ на старите „сини влъхви” от Движение „22 септември” и разбирам, че те и само те са твърдо решени да поведат целокупния български народ срещу „присъдружните на ДС и КГБ - БКП/БСП и ДПС”, които отгоре на всичко най-нахално „имат един милион гласоподаватели” /откъде ли са си ги внесли?/ и представляват „управление на руската пета колона”, а правителството им е „готово да обслужи руския интерес с риск за европейското бъдеще на страната ни”.i

Чета и не мога да разбера.Това ли е изборът пред който е изправена България? За коя България се говори? През 1990 или 2013 г. е писан този текст? Преди повече от 20 г. и ДС, и КГБ бяха закрити, а сега се оказва, че не само са си живи и здрави, ами имат като „присъдружни” БСП и ДПС и само бдителността на 22-септемврийци успява да не „допусне реабилитацията на комунистическия режим”. Какво да му мислим за европейското бъдеще на страната! Самият Европейски съюз е силно застрашен – председателят на „октопода на стогодишната престъпна партия” е и председател на Партията на европейските социалисти!

Ама какво да се прави. През амбразурата на „танковия” Е. Михайлов, вечно гладуващия Едвин Сугарев, „специалиста по сини метли” Методи Андреев и пр., светът се вижда като замръзнал на 10 ноември 1989.

Това им е важно по две причини. От една страна, защото те това могат – да „декомунизират”, да рушат, да съжаляват, че няма лустрация. Сега, ако успеят още веднъж да ни излъжат, пак ще си намерят „работа по специалността”.

От друга страна, да не вземете да си помислите, че тези, които разрушиха селското стопанство, продадоха индустрията за „жълти стотинки”, управляваха държавата, имат нещо общо с унищожението на средната класа, със съсипията и мизерията на стотици хиляди българи? Нищо подобно, виновна е Конституцията, „която е причината да живеем в духовна и материална мизерия”, виновна е Държавна сигурност и „руската олигархия”, която „владее голяма част от българската индустрия” и „използвайки монополното си положение Кремъл вече на няколко пъти се намесва грубо във вътрешните ни работи като сваля от власт законно избрани правителства”.ii

Чак взех да се съмнявам: може би „Нефтохим” е продаден през 1999 г. на „Лукойл” не от Иван Костов, а от Сергей Станишев? Сигурно последния, а не Б. Борисов правеше компромиси на „Лукойл”? Може би руският посланник се казва Уорлик или Пардю, пък аз не съм разбрал... Може би „американската” „Марица изток” произвежда най-евтиния ток, а за построената от Русия АЕЦ са сключени най- изгодните договори и гарантирано изкупуване за много години? Ако Русия бе толкова влиятелна, че да сваля и качва правителства, дали нямаше да успее с лекота да реализира проекта „Белене”?

Тези и още цял куп по същество риторични въпроси всеки си ги е задавал. И всеки знае отговора. Но не и 22-септемрийци. През амбразурата на тяхния „цивилизационен избор” светът и България изглеждат така, както ни го представят и това е безотносително към истината.

Продължавам да чета. Във Фейсбук пише, как целия цивилизован свят е изказал съболезнованията си за смъртта на Мандела, а само Путин и „нашите” мълчат, защото са комунистически диктатори, които не могат да уважават демократ като Мандела...

Само много късопаметен може да забрави, само млад и глупаво недоучен може да не знае, че тъкмо „социалистическият лагер” още от 60-те години организира протести срещу осъждането на Н. Мандела, че през цялото време тези страни бяха против апартейда, че Мандела, минаващ за „комунист” бе заловен с помощта на ЦРУ, че първите ембаргови мерки на Запада бяха едва от втората половина на 70-те, че едва през 1987 ООН гласува петролно ембарго. Че Мандела е в списъка на САЩ на потенциалните терористи и е изключен от този списък ...едва през 2008 г.iii

Добре че, през това време медиите съобщиха за съболезнованията на Вл. Путин.

Реакцията на българския президент Р. Плевнелиев закъсня още повече, но на жалващите се се и през ум не им мина, че тъкмо „цивилизационния ни избор”, опрян на новия ни „Голям брат” може да е причина за забавянето. Просто това не е важно. Като се сложат „конските капаци”, през амбразурата се вижда само това, което потвърждава „нашия” избор.

Така стана и с клипчето на „раннобудните студенти” за професорите от ИФ на СУ. Едни, залегнали удобно в амбразурата на цивилизационния си избор клеймяха жестоко „пияниците”, без изобщо да се попитат какво правят студенти в три през нощта в Университета. Другите, също не по-малко категорично обясняваха че „соросомолци се правят на „Павлик Морозовци”.

Тези дни цивилизационният избор се намърда в ситуация, където изобщо няма място. Парламентът дебатираше възможността и за пушачите да има местенце, в което да запалят цигара. И се намериха и депутати, и бивш министър, които обясняваха че непушенето/пушенето е въпрос на... цивилизационен избор. Излиза, че ако в кръчмите на една страна се пуши, тя е в една цивилизация, а ако не се пуши – в друга? И ние с Гърция, чиито предци са изградили православната цивилизация, сме направили принципно различен цивилизационен избор? Горките холандци, те пък къде са, там позволяват да се пуши и трева...

Това лековато използване на понятието „цивилизационен избор” води до неговата девалвация, до стесняване на взора на самото общество, предлага му само „абразурен поглед”, „амбразурни новини” и т.н.

Цивилизационният избор

Ситуация на цивилизационен избор възниква, когато едно общество /цивилизация/ е изправено пред важни решения, от които зависи бъдещето му не само утре или през следващите 5 или дори 10 години. Последиците от тези избори са далеч отиващи, влиянието им се чувства и след 50 г., че и дори след векове.

За съжаление, именно тези наистина цивилизационни избори много често се правят необмислено и несъзнателно, без да се отчитат реалните стратегически интереси, под влияние на моментни обстоятелства, без широко обсъждане и задълбочен анализ. Христоматийно: Иван Грозни избира форма на феодалната собственост в Русия, изхождайки от своите и на приближените му интереси. Оказва се, че последиците от това решение налагат отпечатък върху обществените отношения в Русия за близо 4 века.. Не по-малко фатален е изборът на Иван Александър и сръбския му колега Стефан Душан /иначе успешни владетели/ на предложението на Йоан Кантакузин от 1351 за общ съюз срещу турците. Според анонимния хронист, императорът „изпрати пратеници в Търново при българския цар Александър да му помогне за прехраната на морската войска, за да пазят брода. Българите обаче, когато чуха това, насмяха се и поругаха гърците, като не само ги обидиха, но ги напсуваха на жена и майка и ги отпратиха празни.” Същият ефект е имала мисията на пратениците в Сърбия, може само „обидите на майка” да са били по-засукани по маниера на западните ни съседи. Резултатът: Византия пуска османците в Европа. Какво се случва с България и Сърбия за векове напред, знаете. А Константинопол пада след повече от 100 години.

В случая не става дума само за отлагане на „турското присъствие” с 50 години, а изобщо за шанс да се спре османската инвазия на Балканите и в Европа. Шест века и половина по-рано, хан Тервел, оценявайки опасността от арабската инвазия и насилствена ислямизация, целенасочено помага на Византия да спре арабите и всъщност спасява и България, за да може тя по-късно да създаде /заедно с Византия/ православната цивилизация, да я развие и пренесе на север и, изток! Е, и да търпи обратно влияние от развитието на собствената си цивилизация по други земи.

Всъщност злоупотребата с понятието „цивилизационен избор” води до това, че не успяваме да го забележим, когато реално сме изправени пред него. Когато всичко - пушенето, съболезнователна телеграма, видеоклипче, протест на дребни маргинални групи и пр. се представят като „цивилизационен избор”, то на практика нищо не може да придобие този статус.

И когато реално сме изправени пред нов избор с цивилизационни последици, почти сигурно няма да можем сериозно и широко да обсъдим и да си изработим ясна позиция, разумно решение. Така вече стана с влизането ни в НАТО, в ЕС, с налегналата ни не просто демографска криза, а направо катастрофа... По същия начин подхождаме и към проблемите с т..нар. бежанци, с националната си сигурност /пишем стратегии и се надяваме на чудеса/, с енергетиката /„Белене”, 7-ми блок на „Козлодуй”/ и енергийната ни независимост. И най-важното: всеки пети българин живее с доходи под линията на бедността, всеки трети се затруднява да плати сметките си за ток. Едноседмичната почивка е недостъпна за ¾ от нас, а повече от половината са станали принудително вегетариаци през повечето дни от годината.iv И ако наистина не се захванем с решаване на тези проблеми, то просто няма да имаме нужда от „цивилизационен избор” за след 100 години. Тогава просто ще ни няма като народ.

Може би най-фрапиращия пример от последните месеци на подмяна на реалните важни решения и на неадекватно раздуване на проблем в ранг на български „цивилизационен избор”, е отношението на медиите и на самоназначилите се за обществени говорители от НПО към събитията в Украйна. Тези „тинк-танк” специалисти /главно по усвояване на парички от американски донори/, основно „тинк-ват”/мислят/ през танковата амбразура на интересите не на България, а на същите тези донори.

Цивилизационния избор на Украйна

Украйна наистина е изправена пред цивилизационен избор. Като се тръгне от Киевската Рус, страната в днешните си граници никога не е съществувала самостоятелно като независима държава, напротив части от нея са били в състава на Руската, Османската и Австроунгарската империи, на Прусия, Полша и кой ли още не. През 1954 г. Н.С.Хрущчов прехвърля от Русия към Украйна и Автономна република Крим.

В страната живее доста голямо /над 8 милиона/ руско малцинство, а неукраинските етнически малцинства с численост над 100 хиляди души са общо девет /вкл. и 225 хил. българи/. Западната част на Украйна с около 5 милиона жители е с проевропейски и прополски нагласи, източната и южната – по-скоро с проруски настроения. Последните райони са силно индустриализирани, имат 2 пъти по-висока от средното гъстота на населението. В две области украинският език като майчин е малцинствен, а в още 4 обхваща около половината жители.

Украйна е в тежка икономическа криза и доста напомня на България – средни доходи от порядъка на 290 евро, отрицателен демографски прираст и значителна емиграция /главно в ЕС, но и в Русия, в Израелv/, около 8% безработица, доста предприятия с икономически затруднения. За да не фалира и преструктурира икономиката си, през следващата година има нужда от кредити. В същото време има и работещи предприятия, има нормално селско стопанство.

Украинският бизнес също е разделен. В изток-югоизтока на Украйна, където са съсредоточени т.нар. „производственици”, ориентацията е към Русия, в която имат утвърдени пазари за продукцията си и откъдето идват част от суровинитеvi. Бизнесът в западната част /доколкото го има е ориентиран предимно към търговия Показателно е обаче, че украинските олигарси имат бизнес-интереси /по-малки/ и на Запад.

Естествено, при така очертаната картина на близо 50-те милиона граждани на Украйна, предстои труден избор. Самите те са с твърде различни интереси, ценности емоционални привързаности, етническа принадлежност. Най-доброто би било украинците самостоятелно, спокойно, с всестранно отчитане на интересите си, да обсъдят ситуацията, да успеят да сформират своето „творческо малцинство” /по А. Тойнби/, което да формулира адекватни отговори на предизвикателствата, пред които са изправени.

Само че тъкмо това не става!

На първо място, натиск оказват САЩ. Тяхният интерес има геополитически, стратегически характер и предполага не толкова привличане на Украйна в икономическата им орбита, колкото откъсването и от Русия. Поведението им е по-скоро като на „кучето върху купа сено” – самото то не яде, ама и на другите не дава. Целта на тази политика е съхранението на „еднополюсния свят”, в който САЩ от 20-ина години удобно са се настанили „на върха”vii.

На второ място, своите интереси има и ЕС. Германия, както и още няколко западноевропейски страни, традиционно внасят метали, висококачествени въглища, зърно и пр. от Украйна. Съответно тя пък купува много машини, оборудване, технологии от Германия. За Полша, освен търговските има и исторически, етнически и др. привързаности още от времената на Жечпосполита. Същото важи и за Прибалтика. Освен всичко, по „стар навик” ЕС реши да придобие и някоя и друга екстра - напр., да „натисне” Украйна за освобождаването на Ю. Тимошенко.

Русия, на трето място, също не иска „да загуби” Украйна и има достатъчно сериозни икономически, политически, исторически и какви ли не други основания.

Първо, става въпрос за Украйна, която през цялото си съществуване е била или в обща държава с Русия, или неин съсед. Родството между великороси /днешните руси/, малороси /украинци/ и белороси /белоруси/ в исторически план не буди съмнение. Отношението на обикновените руснаци към украинците традиционно е като нашето към „македонците”, въпреки че също не се радва изцяло на реципрочност.

Второ, индустриалната мощ на Украйна е изградена главно през съветския период. Икономиката през 20 век е тясно обвързана с тази на Русия. Значителна част от промишлените изделия, както и оборудването, са се крепели на кооперираните доставки и въпреки разпада на СССР през 1991 г., все още има много зависимости. Общите стандарти също улесняват износа към Русия, докато към ЕС има проблем със строгите му изисквания и регламенти.

Трето, Русия също има своите стратегически интереси и иска да възвърне позициите си на велика сила. Чисто геополитически, „загубата” на Украйна е стесняване на пространството на Русия и удар по нейните планове.. Особено след разширяването на НАТО на изток и след разполагането на антиракетните системи в Полша. На приказките, че те са насочени срещу ...Иран, няма да повярва даже и секретарката на Държавния секретар на САЩ. На практика, според много анализатори, системният натиск срещу Русия довежда нещата до това, че руските избори през последните години са не „избор между възможности”, а „избор между по-големи и по-малки заплахи”.

Какво може да направи Украйна в тази ситуация?

И Западът, и Изтокът прехвърлиха топката в полето на Украйна, щедро предоставяйки й възможност самостоятелно да взема решение за своето бъдеще. Не отчетоха и обстоятелството, че поне последните 15 г. страната е в плен на силно „олигархично „задкулисие” /като нас/. Но спокойно възродиха терминологията и механизмите от времената на „Студената война”, подхванаха политика на опасно балансиране, която прилича повече на силовото противопоставяне от миналия век.viii

Украйна не е България. Тя е голям пазар /50 млн.души/, произвежда много и качествени оръжия, изкуствени спътници. Има най-големия металургичен комбинат в света, запаси поне за 300 г. от коксуващи се въглища, както и желязна руда. Практически е монополист в производството на титан /вкл. и САЩ си купува от нея/, има 1/3 от световните запаси на манган. Традиционно е изнасяла и сега пак изнася зърнени храни.. Цялата сложност на проблема може да се резюмира, като се погледнат търговските партньори на Украйна. Ако най-големият е Русия, вторият е Германия, третият – Китай, следва Турция, после Полша...

Както се вижда, „булката” е със сериозен „чеиз” и има смисъл кандидат „женихите” да се постараят.

Западът предлага главно ценности. И обещания за помощ, „ама по-подир” и в комплект с МВФ и Световна банка. Русия, като по-заинтересована, използва „газовото си оръжие” /икономиката на Украйна е много енергоемка/ и обещава кредити.

Какво направи Украйна? Може би най-разумното, започна да търгува с решението си, с оглед постигането на най-добър резултат. След като се чу за 15-те милиарда от Русия, ЕС, който преди говореше за до 2 милиарда кредити, изведнъж се сети, че може да окаже помощ от едва ли не 20 милиарда евро. Дори само тези факти показват, че политиката на Янукович е разумна и отговаря на националните интереси на страната. Практически актуалният интерес на Украйна е да съхрани колкото може по-дълго позициите си на гигантския пазар на Русия, като едновременно използва възможностите на свободната търговия с ЕС, да отложи, поне докато се съвземе икономически, цивилизационния си избор.

Украйна има нужда от „осъзнаване на собствените си национални интереси, от самоопределение. Но затова е необходимо да престане през цялото време да прави „избор” и да се съсредоточи върху това, което обединява нацията.”ix Иначе просто ще се разпадне /с или без гражданска война/ на парчета.

Реалността обаче се оказва съвсем друга. Да се продължава както досега е много трудно, почти невъзможно. Сделката с Русия, от една страна, носи на Украйна незабавни и непосредствени изгоди, като ценови отстъпки за енергоресурсите, съхраняването на относително отворените граници между двете държави, възраждане на промишлената интеграция от съветската епоха. Споразумението с ЕС, от друга страна, би сближило Украйна с Европа и би поставило бъдещото й икономическо развитие в съответствие с динамиката на едно развиващо се обединение.

Европа /и САЩ/ обаче държи на условията си и не предложи на Украйна никакви компенсации за евентуалните загуби на Изток, както и за трудностите за украинския износ в ЕС. В същото време подложи Украйна на невиждана атака както с познатите ни от Сърбия, , арабския свят, Грузия, Украйна и пр. „сценки”: на Евромайдана, така и със закани да прекрати изобщо връзките си с нея.

И никой не си дава сметка, че Украйна има право сама, на базата на собствените си интереси да вземе своето решение.

Как ще завърши този процес? Не знам.. И май никой не може да гарантира светло бъдеще нито на САЩ с огромните им дългове, нито на Европейския съюз и общата му валута, нито на Русия с Митническия и съюз или с БРИКС.

Това което обаче знам и не искам да приема, е щедро отразената в медиите позиция на нашите „тинк-танкисти” и на десницата ни като цяло, която изобщо не отчита българските интереси.

Какъв е интересът на България в казуса „Украйна”?

Първо, като член на ЕС, разбира се, теоретично ние също имаме интерес европейския пазар да се разшири с още 10 % потребители, на който да можем и ние, като Германия, Италия, Полша и др. да продаваме. свои стоки. Веднага обаче възниква въпроса: какви стоки? Ще продаваме въглища, стомана и метали? След краха на „Кремиковци” всъщност ние ги внасяме от Украйна, защото е по-изгодно. Машини, технологични линии, други индустриални стоки? Това обаче прави Германия, а като се има предвид хала на унищожената ни промишленост, надали ще се вредим.

В момента нашият стокооборот е мижав /малко над 1% от износа и 2,5% от вноса на България/ и с отрицателно салдо. Продаваме лекарства, които традиционно имат добро име, пластмаси, малко акумулатори, малко тютюн, предлагаме и малко туризъм.

Тогава може би селскостопанска продукция? Отново същия въпрос, каква? Месо / с изключение на пилешкото/ всъщност ние внасяме оттам. На практика единствено зърнопроизводството ни създава излишъци, които бихме могли да продадем. Само че само износът на зърно на самата Украйна надхвърля 30 млн.тона /4-5 пъти повече от всичко, произведено у нас/, тя заема 2-3 място в света по производство на царевица. Нещо повече, значителна част от недоволството на българските зърнопроизводители идва от факта, че въпреки субсидиите, тъкмо украинското зърно като по-конкурентно, снижи световните цени.

Ако обобщим, 2 % от стокооборота на всяка страна е пренебрежимо малка величина. За разлика от „могъщите” в ЕС, нашия икономически интерес е съвсем мижав.

Второ, може би имаме интерес да си развалим отношенията с Русия, нищо, че след скандалните решения на ГЕРБ за АЕЦ „Белене” вече ни заплашват 2 милиарда неустойки? Може би сме намерили нови източници за газ и нефт и сме на път да осъществим „среднощните мокри мечти” на десницата... Тя страшно упорито ни обяснява колко е лошо да сме енергийно зависими от Русия. И аз знам това, но на въпроса, откъде другаде да си внесем, много гузно мълчи. Защото нито Гърция, нито Германия, нито Чехия, нито даже Черна гора могат да ни осигурят газ и нефт. По една проста причина - нямат! Проектът „Набуко” изглежда много переспекивен, но и Европейският Съюз осъзна клопката на този проект и сам се отказа от него. Истината е, че Азербайджан, тъкмо следвайки собствените си интереси, щедро предлага строителство на газопроводи, чийто общ капацитет надхвърля поне 5-6 пъти добива на газ на страната. Очевидно азерите предпочитат да имат възможности за доставки, които да им позволят да се пазарят за цените сред широк кръг евенуални потребители /а не само Русия, Турция, Иран и Грузия/ и да постигат по-високи цени. Няма държавен ръководител /вкл., и от България, Австрия, Германия, Турция и пр./, които да са си тръгвали от Баку без договор за доставка на азерски газ. Само че газ за всички няма! В случай, че нямаме алтернативни източници за доставка, разумно ли е да нападаме Русия? Турция, напр., въпреки че има алтернативни доставки, не го прави! А ние?

Има ли алтернатива за енергийна независимост на България? Ако вярваме на „Шеврон”, разбира се – шистовия газ! Ама съсипвал околната среда? Че какво му пука на Шеврон, това си е нашата земя и вода, важното е да слушаме /и да зависим от/ тях, не от Русия. Самата Украйна, притисната в ъгъла, също допусна Royal Dutch Shell да проучва находища на шистов газ, но сега мисли да ги ограничи. Мислите ли, че Обединеното кралство и Холандия са доволни от това?

Трето, в Украйна има голяма българска диаспора. Може би възнамеряваме да привличаме нашите сънародници, да ги използваме за спасяването ни от демографската катастрофа? В рамките на ЕС те значително по-лесно ще се преселят, ще пътуват свободно. Обаче и тук възникват въпросите: а ще дойдат ли в България, а защо не ги привличаме и сега? Защо българин от Бесарабия, с горчивина пише, че защото „интересите на държавата /България/ и хората са други”, ... „ще продължим да ходим в Москва и Петербург, защото там ни дават работа, ...по-лесно получаваме руски паспорти и не ни третират като хора второ качество, понеже не сме родени в България” /пост на Иван Боров във ФБ/.

Четвърто, може би следва да подкрепим европейския „цивилизационен избор” на Украйна не по някакви користни интереси, а защото така подкрепяме демокрацията. Тъкмо в компанията на САЩ и ЕС Украйна следва да узрее като истинско демократично общество, да спре разграбването и корупцията, да пребори олигарсите?

И това изглежда разумно, ако не възникват поне 2 въпроса. Първият е: Само в САЩ и Европейският съюз ли има демокрация? Може ли Канада, Сърбия, Австралийският съюз, Бразилия, Индия, че дори и Венецуела да са също демократични държави, въпреки че не си трошат краката за да угаждат на САЩ? Или само „верността” към „Големия брат” е гаранция за демократичност?

Вторият въпрос има своите измерения в действията на САЩ и ЕС в страните от т.нар. „арабска пролет”, както и преди това в Ирак и Афганистан. Станаха ли те по-сигурни и по-демократични, след подкрепата, която им оказахме? След вече дългогодишния ни стаж в ЕС, спря ли корупцията в България? Поставиха ли се олигарсите на мястото им? А има ли страна, в която те да стоят „в кюшето” и да не влияят на политиката? Може би в САЩ, които са родили безсмъртната аксиома, „че каквото е добро за „Дженерал мотърс” е добро за Америка”?

Всяка страна следва интересите си. Затова е напълно разбираемо, че германският министър на външните работи Франк-Валтер Щайнмайер разкритикува „недопустимия натиск” и „използването на икономическите трудности на Украйна от Русия, за да предотврати подписването на споразумение за асоцииране с ЕС”.x Американският сенатор Джон Маккейн, зам.-държавния секретар Виктория Ноуланд, баронеса Катрин Аштън /външнополитически лидер на ЕС/, подкрепиха протестиращите на майдана, раздаваха сладки, ръкавички, срещаха се с представители на опозицията, вкл. и с одиозния лидер на „Свобода” Олег Тягнибок. Последният получи известност у нас със събарянето на паметник и другите форми на насилие в Киев, но освен всичко друго е носител на „Златен кръст за заслуги” от ветераните на СС дивизията „Галичина”, настоява за изгонването „като окупатори” на украинските евреи и заема пето място в списъка на противниците на евреите на Центъра „Симон Визентал”.

Какво излиза:

  • Янукович не е демократ, защото се мъчи да защити интересите на страната си и не слуша САЩ и ЕС, а Тягнибок, нищо че е фашага, е ... демократ? И дали с такива „кадри” и в Украйна няма да стане като в Египет, Сирия и пр. арабски страни?

  • Русия оказва „недопустим натиск”, като намалява цените на газта и купува украински ценни книжа за 15 млд.долара. А какъв ли натиск оказва същата тази Русия, която досега е купила американски държавни ценни книжа за над 130 млд.долара? И какво пречи на САЩ и ЕС също да окажат такъв „натиск” над Украйна, за да я привлекат на своя страна?

Българският интерес предполага позиция на въздържаност, защото, за разлика от САЩ, Германия и още някои страни в ЕС, ние няма какво толкова да спечелим от Украйна, но можем доста да загубим от влошаването на връзките с Русия. Но въпреки това представяме украинските събития като „наш” цивилизационен избор, изпращаме „протестъри – специалисти” да къртят врати на Министерство, широко се възторгваме пред героизма на „майдануващите”, настояваме Министерство на външните работи на РБ да протестира по повод филма „България умира тихо”, който, по понятни причини, е придобил голяма популярност в украинската мрежа.

Слава богу, държавната власт у нас общо взето следва разумна политика по украинския казус и защитава националните ни интереси.

Но налице са и„тинк-танкистите” от разни НПО на американска хранилка. За тях е естествено американският интерес като амбразура да прикрива едни факти и да откроява другите, свързани с „цивилизационния избор”. Пълно е и с неподготвени журналисти, откровено дрънкащи клишета и предлагащи по ефира на национаното радио МВнР на РБ едва ли не да контролира украинското Интернет-пространство. Не защото са глупави, а защото не им се мисли, чете, работи, преди да тръгнат да се изказват.

И накрая, идват всички други, иначе нормални хора, които продължават да гледат на политическите събития през тесния процеп на амбразурата, наложена им от щампите на масовото съзнание и от собствените им идеологически пристрастия.

Упорито се жалваме от „задкулисието”, негодуваме срещу олигарсите, плачем от монополите... У нас. А ако са в Русия или Украйна?

Някой е „прибрал” задкулисно „Каолин” и това е грабеж. Но ако е направено същото с „Юкос”? Някой направил медийна империя, „гушнал” вестници и телевизии, „приватизирал под масата” банки... Други направили същото в Русия. Но може ли да ми обясните, защо ако олигархът се казва Пеевски, Прокопиев, Василев и как ли още не, е ужасно че “те не са в затвора или в изгнание”, а ако се казва Ходорковски, Березовски и пр., е ужасно, че са в затвора или в изгнание? Защо за едните казваме, че „нямат политически цвят”, а за другите - че са политически затворници /емигранти/?

Може ли нещо, само защото е свързано с Русия, Китай и др., винаги да е лошо, а ако става дума за САЩ - винаги да е добро и правилно? Ако сте от „хранените” НПО-та, фондации, комитети, партийки, медии и т.н. – може. Трябва да си заработвате хляба...

Но ако сте от всички други нормално мислещи хора, както и да ви манипулират, излезте от амбразурите на цивилизационния избор, погледнете с непреднамерен разумен поглед света, неговите проблеми, нашето място и интереси в този свят.

Амбразурата не е за гледане, тя е за отстрелване!

__________________________

i Виж по-подробно: http://www.faktor.bg/poltika/hlyab-i-pasti/14842-rodi-se-dvizhenie-22-septemvri-nezavisimost-spravedlivost-dostoinstvo-za-balgariya.html

ii Пак там.

iii По този повод тогавашния държавен секретар на САЩ Кондолиза Райс заяви: „Откровено казано, много ми е неудобно да давам разрешение за влизане на собствените си колеги –външният министър на ЮАР, да не говорим за великия лидер Н. Мандела.”

iv Вж.: В-к Телеграф от 17.12.2013

v Броят на евреите в Украйна е намалял 8 пъти за последните десетина години и е около 105 хиляди души.

vi Вж.: http://www.gazeta.ru/business/2013/12/19/5811001.shtml

vii Това обуславя и политиката на САЩ срещу енергийните проекти на Русия у нас, лансирането на „Набуко”, натискът за разработване на находища с шистов газ и др.подобни.

viii Виж „Защо Украйна предпочете Русия пред Евросъюза. В: препечатка от „Крисчън сайънс монитър” във: в-к Сега от 23.11.2013

ix Лукьянов Ф.А.,Исчерпанная Украина., В: http://www.globalaffairs.ru/redcol/Ischerpannaya-Ukraina-16334

x Вж: в-к „Сега” от 18.12.2013