/Поглед.инфо/ Понякога колелото на историята сякаш се завърта с бясна скорост. Процеси, които са тлели дълго под видимия пласт на колективния живот, излизат навън и задвижват бързо сменящи се и предизвикани едно от друго събития, а те на свой ред отварят нова посока в голямото историческо движение.
Живеем именно в такова време.
Някои от нас са активна част от този процес, други му противостоят, за да съхранят устоите на добре устроеното си битие, което е част от статуквото на доминиращите в настоящето сили. Трети сливат личната със социалната апатия и остават встрани от потока на случващото се. Четвърти са изхвърлени извън борда на социалния и обществения живот и са изгубили както съпротивителните и съзидателните си сили, така и вярата си във възможността да променят живота си.
Но, волно или неволно, всички сме част от движението на Историята.
Битието на всеки един от нас и съдбата на малка България са част от глобалния вихър, който стремглаво създава в хаоса новите реалности. Макар и със скромен дял, страната ни не е изолирана от бъдещето, което днес си кове светът. Повече от всякога геополитическите тенденции определят съдбата на всеки един народ. Почти внезапно днес светът излиза от своето вцепенено еднополюсно състояние, а колективните енергии извират и се разделят в различни посоки. Но така е било откакто свят светува – винаги има една империя, която мечтае да завладее целия познат свят – с цената на всякакви средства. И рано или късно балансиращите сили, които сякаш са част от някакъв естествен природен процес, регулират амбицията на поредната свръхсила.
Не е лесно… Никак даже.
Планетарният хегемон владее целия инструментариум за въздействие – икономически, финансов, военен, медиен. А съпротивителните сили срещу него са основно маргинализирани. Затова и често звучат невероятно, конспиративно, стряскащо. Те са извън лоното на добре скроената матрица, извън познатия логос и неговите норми за колективно живеене. Затова и съпротивителните сили често се възприемат като налудничави и скандални, и неминуемо попадат извън общественото доверие. Те могат да бъдат потвърдени единствено когато процесите в автоимунното изчерпване на свръхсилата станат видими и бъдат изпуснати недвусмислени сигнали от болното й тяло, доказващо настъпващата й несъстоятелност.
Като например изтекъл телефонен разговор, от който прозират циничните ходове върху световната шахматна дъска – ходове, издаващи подготвяне на революции, задкулисно назначаване на правителства и реализиране на мащабни геополитически проекти.
Като например решението на един вътрешен секретен специалист да разкрие на света схемите за пълен и глобален контрол чрез нерегламентирано подслушване и следене на световните лидери.
Като например случайното осветяване на тайна среща във виенски хотел между държавен глава и шеф на чужд олигархичен енергиен монопол.
Като например нелогичното на пръв поглед, раболепно и обидно преклонение на президент, премиер и военен министър пред една чиновничка на свръхсилата, обхождаща васалните си територии, за да даде новите инструкции на лидерите на колонизираните народи.
Като например случайното съвпадение, че точно в този момент един бивш външен министър говори за приемане на ядрени глави, а чужди лобисти заговарят спонтанно за енергийна независимост чрез добив на шистов газ от нови монополи.
Примерите са много, но събуждането е бавно, мъчително и неравномерно.
Понякога е отчайващо бавно.
Дори изглежда абсурдно.
Защото Матрицата, притежаваща силата и властта, е доказала колко е невидима, хлъзгава, неназовима. Повечето от нас чувстват, че нещо не е наред, че нещо се изплъзва, но не могат да го видят ясно. Различават само отделните проявления, но не и Цялото, което владее живота им. И остават спящи в общия социален сън, обхванати от привидно доволство, или от отчаяние, или от апатия, или от национален нихилизъм – което всъщност е главната й цел.
Други за миг се чудят дали да не тръгнат след някой Луд, решил да се изправи срещу Системата – тази хитра и коварна змия, стара колкото света, и затова – непобедима. Но те никога не могат да бъдат сигурни, че този Луд не е едно от гъвкавите й пипала, имащо за цел да ги заблуди, да преструктурира детайлите й, за да повярват в една измамна, фиктивна промяна.
Много въпроси остават без отговор за тези от нас, които са избрали да вървят редом с повярвалите, че бунтът ще направи пробив в нещо почти непробиваемо. Отчаяна надежда, която често виждаме задушена още в зародиша й. И въпреки че знаем това, избираме да останем в точката на проумяването. Нищо, че така е трудно. Струва си заради невидимия хоризонт във времепространството, който вярваме, че ще достигнем някога в самите нас – онази вътрешна Свобода, която никоя система не може да доближи и задуши.
Защото самото съществуване на тази идея за Свобода означава нейната възможност – ако не Тук, то със сигурност Там, където крайността на формата ще се взриви в безкрайността на вселената.
