/Поглед.инфо/ Една чисто нова година е пред нас. Дали сме си взели историческите уроци или ще ги пренесем в нея заедно с грешките от изминалата година, зависи от всички нас. Все пак в 2013-та се случиха и няколко добри неща, наред с противоречията и абсурдите, които достигнаха невиждани висоти.
Но нека в последните часове на политическата година да се вгледаме и в нейните добри страни.
Мисля, че най-значимото от тях беше постепенното осъзнаване на част от народа, че сексът и политиката не са едно и също нещо. И това хич не е малко, даже бих казала, че е много. Неизживените пространства на сексуалността и тяхното безразборно хтонично проектиране извън границите на личното живеене често ни спретват коварни и зловещи номера – като например да дадеш цялата власт в държавата на една персона заради харизмата й на мачо. Или да видиш смелото ченге от гангстерския филм в ролята на премиер. Все пак, дори с неудоволствие, народът започна да отделя сексуалните си сънища от обществените си фантазии. Когато през февруари се събуди рязко от студ и глад, осъзна, че еротичните му политически блянове са останали в царството на Хипнос, а в суровата реалност главният герой е просто поредният мафиот под прикритие. 4-годишният мокър политически сън свърши неприятно и изтрезняващо през зимата, а последвалият летен махмурлук по жълтите павета и жалката клоунада в парламента само затвърдиха впечатлението, че се разиграва един зле режисиран и нискобюджетен политически театър. И тъй като опиянението беше изчерпано, измамата лъсна по-бляскава от всякога и в цялото си великолепие.
Затова и народът отказа да бъде вкаран повторно в сънуването на светлото бъдеще и реши да погледне в жестоката реалност. Магистралата свърши внезапно над пропастта, а българското общество започна да осъзнава, че превръща своя сомнамбулизъм в хронично историческо състояние. И че полетът с протегнати ръце и затворени очи по историческия маршрут, бил той и нова магистрала, го води винаги до ръба на една и съща бездна.
И така, въпреки безпрецедентната и масирана шестмесечна агитация, въоръжена с вувузели, свирки, камери и микрофони, българският народ отказа да излезе на площада и да върне ГЕРБ във властта.
Ето това е всъщност голямото постижение на изминалата година. Мълчаливото упорство на голямата част от обществото устоя на блокадите, на обидите, на заплахите, на паралелната медийна реалност, която всеки ден се опитваше да сграбчи повторно съзнанието му от телевизора. Разбитата десница беше готова на всичко – да бъде патерица, да бъде обяздена и обладана, ако ще и лазеща на четири крака, но да се върне на политическата трапеза, дори и на скромно местенце в ъгъла. Българският народ обаче отказа категорично да стане част от този бутафорен сценарий, който имаше една-едничка цел – връщането на ГЕРБ във властта.
Никой от протестиращите и от тяхната ранобудна младежка организация нямаше доблестта да си признае тази едничка цел. Всички избягваха отговора на съществения въпрос – Какво следва после, след оставката? Нито един смислен отговор не беше даден, нито една политическа алтернатива, нито един отклик за диалог. Вместо това беше съживен призракът на комунизма, за да плаши като чучело окрадения български бостан. Народът обаче не се стресна от кошмарното комунистическо бъдеще, което рисуваха пред него. Стресна се единствено от отчайващото настояще, до което го бяха довели, и от изкривените, озлобени физиономии, които крещяха в лицето му, че е червен боклук.
Заигравката с червените боклуци беше най-коварният капан и най-голямото изпитание за всички, които никога не са имали нищо общо с комунизма и неговото партийно функциониране. Разочарованите десни хора, както и тези с националистически и патриотични убеждения, трябваше да преглътнат ежедневното и масирано отъждествяване на своите позиции с принадлежност към идеологията на Столетницата. Всички, които не желаеха връщането на ГЕРБ във властта, бяха обявени за комунисти и това беше най-голямата подмяна, най-болезненото изпитание, на което бяха подложени. Минаването през това изпитание и неподдаването на грандиозната манипулация всъщност беше постижение. Голямата част от обществото се обедини негласно, но твърдо около идеята, че липсата на каквато и да е друга политическа алтернатива в този критичен исторически момент изисква внимание и изчакване, отговорност и преосмисляне, а не разделение и реваншизъм. Така „новите“ и „старите“ червени боклуци дадоха своя мълчалив и категоричен отпор, като отказаха да въвлекат държавата в поредния хаотичен и деструктивен ход, който щеше да я върне в изходното й положение от началото на зимата.
Затова този аспект на единение в поведението и реакцията на по-голямата част от обществото беше второто стойностно постижение след падането на ГЕРБ от властта. Резултатът от февруарските бунтове беше криво-ляво закрепен и въпреки бруталния шестмесечен натиск, България успя да се задържи на ръба с широко отворени очи и не пожела да скочи с шарения парашут, който се опитаха да й надянат на жълтите павета.
Случи се и друго добро нещо в отминалата година – постепенно и последователно страхът се оттегли от обществената сцена. Хората не заживяха по-добре, но се почувстваха по-свободни. И това беше голямата заслуга на февруарския протест, който отприщи стаеното недоволство и успя да ни срещне очи в очи с владеещия ни страх, наложен от един безскрупулен режим. И въпреки незабавната реакция на задкулисието, което успя да потуши бунта и да го неутрализира чрез вкарването му в други посоки, енергията беше отприщена. На 14 юни народът излезе отново като един срещу безобразния акт на новото правителство, свързан с назначаването на Пеевски, и точно тогава властта разбра, че правилата на играта са променени. Този подем, за съжаление, беше яхнат отново и светкавично от кукловодите, които го монополизираха и го владеят и до днес, като го превърнаха в евтин театър на абсурда.
И друго хубаво нещо се случи през изминалата година. Народът ни категорично доказа, че няма да играе по европейската свирка хорото си с нелегалните имигранти и се възпротиви спонтанно, но категорично на тяхното безконтролно нахлуване през границата. След няколко месеца на пълно, безхаберно и престъпно бездействие, правителството накрая беше принудено да признае сериозността на проблема и да вземе мерки. Решителният отпор на Телиш и неговата малка местна епопея дадоха ясен сигнал, че в националното ни съзнание има достатъчно жива авторефлексия и работещ инстинкт за оцеляване, който е готов да застане срещу лицемерните директиви на Европа с риск дори да я ядоса и разгневи. Същата тази Европа в лицето на Великобритания изпадна в истеричен пристъп от хипотетичното нахлуване на български и румънски емигранти след падането на ограниченията от 1 януари. Но в същото време ни обвиняваше в ксенофобия и ни убеждаваше да бъдем толерантни до тъпоумие, като посрещаме с хляб и сол прииждащия ислямски поток, и дори да го интегрираме. Косвено, но фрапантно ясно се наложи изводът за двойния аршин в лицемерното европейско говорене, както и фактът, че българите са нежелана категория хора, която е длъжна да се интегрира с близкоизточни и африкански пришълци и да си знае мястото в съвременната икономическа и демографска карта на Европа.
Надявам се, че през Новата 2014 година ще успеем да запомним и затвърдим тези няколко добри неща от изминалата 2013-та. Все пак с тях картинката не е толкова безнадеждна и отчайваща.
Най-голямото изпитание пред нас като общество ще бъде да си върнем откраднатия протест и да не позволим дистанцирането ни от „ранобудния“ хепънинг да се превърне в поредната социална апатия и в липса на гражданска активност. Публичното пространство е превзето от един откровен неофашистки, болшевистки и реваншистки дух, който постепенно си присвои правата на публичен съд и на последна инстанция за всяко инакомислие. Автентичният граждански рефлекс като коректив на властта е задушен, опорочен и узурпиран от една шумна и малобройна шайка, която подмени темата на публичния дебат и го върна в анахроничната лексика и идеологемите на 90-те години на миналия век.
Все пак, в последния ден на противоречивата 2013-та година, е добре да съхраним надежда и лъч оптимизъм. Дано сме разбрали трайно като народ и общество, че в крайна сметка можем да бъдем не само публика на този зле режисиран спектакъл. Може би ще имаме смелостта да осъзнаем, че вместо да напускаме театралната зала, е време да свалим актьорите с вувузелите от сцената и от светлината прожекторите. Тогава ще видим, че юмрукът им е просто картонен бутафорен декор, а злобните им лица – бракувани маски от реквизита на историята. И всички те – невидимите режисьори – зависят от нас и не могат без нас.
Това е тайната, в която е сгушена Надеждата.
Надеждата, че вместо да влезем в лабиринта на умората, ще се опитаме заедно да не заспим в поредния еротичен политически сън и ще успеем да се спасим от идването на следващ Спасител.
И ще заемем своето място на сцената на Историята.
