/Поглед.инфо/ Волен отново разбуни духовете. Любимият Луд на всички медии е запазена марка за атрактивни и скандални новини и коментари, за абсолютно крайни и противоречиви оценки – от „Осанна!“ до „Разпни го!“. Единственото определение, в което има пълно единомислие, е свързано с образа на Лудия, в който той се вписва безпогрешно. Малката подробност обаче е дали политическото му прозвище трябва да се изписва с главна или с малка буква – защото в този дребен на пръв поглед правописен детайл се крие и разковничето за драстичните крайности в интерпретирането на неговата обществена и политическа роля.
Кой е Волен – Луд или просто луд? Или силното му его го играе успешно и в двата варианта, открило точната алхимична формула за сублимация на собствената енергия, увличайки и интегрирайки в този центробежен процес несъзнаваните колективни нагласи и архетипове, дремещи в тъмната и дълга национална Нощ?
Не бързайте да го причислите категорично към която и да е от тези две категории. Маргиналността във всяка една сфера на обществения живот винаги е нещо повече от ексцентричен образ. Тя е симптом за това, че извън Центъра на формално подреденото живеене, т.е. в Периферията на националното тяло, клокочат процеси, които макар и изтласкани извън границите на общоприетата норма, са абсолютно реални проекции на потисканите и неартикулирани въпроси в официалното говорене. А когато трябва да се провикнеш от периферните пространства на националната психея към нейния Център, определено ти е нужен мегафон. Разбира се, говоренето през мегафон не може да бъде релевантно на общоприетия начин за артикулация на идеите. Защото това е крясък и вик, изстрел в небето на сигнална ракета – и нейната траектория дори да не чертае път, посочва мястото, което боледува и бедства, и пробойната, която трябва да бъде запълнена. Игнорирането на този вик не може да бъде оздравителен акт. Нещо повече – твърде дългото отлагане да бъде чут гласът може да бъде пагубно. Защото нормата и маргиналността са двете страни на едно и също нещо. Те оцелостяват националния образ в неговата амбивалентност и сложност – така, както писаните закони и неписаната националната идентичност влияят в еднаква степен на преживяването на българската реалност, дори и когато те са във видимо противоречие помежду си.
След поредния атрактивен пирует на Сидеров на Кубинска сцена и последвалата истерична медийна реакция, реших да дам своя скромен дял по темата, така, както го чувствам и мисля, и да се вгледам в основните интерпретации на този волен политически образ, който все по-често ни гледа от билбордовете по булевардите и магистралите. Все пак то си е наше, българско явление, и щом го има, благодарение на една немалка част от българския народ, не можем да се правим, че го няма. Нито пък можем да се правим, че я няма същата тази част от българския народ, която го изпрати във висшия пилотаж на политиката.
Ще започна с най-възвишения аспект на неговата персона – „Лудите, лудите – те да са живи!...“ – изрича го още еволюционистът Вазов чрез своя чорбаджи Марко. Дори и за най-големите врагове на Волен е ясно, че има достатъчно основания той да бъде вписан в образа на такъв Луд. С главна буква. Не, не бързайте да го отричате категорично! Имам своите аргументи.
Сидеров говори истини. Много истини – тези, които с години обсъждаме помежду си, но никой друг не ги изрича от обществената трибуна. Истините, които всички все по-ясно виждат, но поради различни причини или интереси не ги назовават по недвусмислен и категоричен начин като него. Волен има таланта и смелостта да поставя на фокус крещящите и болни теми в обществения живот – директно и радикално, без да се интересува дали това е дипломатично или звучи налудничаво. Не можем да му го отречем, че твърде често се е оказвал прав. Напълно прав при това. Сидеров говореше за монополите години преди да се случат масовите зимни протести – но, разбира се, преди да избухне народното недоволство никой не гледаше на това сериозно. След февруарските бунтове обаче всички заговориха за монополите и за тяхната безскрупулност. Просто вече нямаше как да се мълчи. Друг е въпросът, че с днешна дата нищо не се промени по въпроса, защото са нужни крайни мерки, които явно никой няма смелостта да предприеме.
Особено актуален е и трудният казус с нелегалните имигранти. Когато Сидеров месеци наред убеждаваше, че границата трябва да бъде затворена, защото става въпрос за нахлуване на опасни и рискови елементи, които проникват у нас абсолютно незаконно, пресичайки също така незаконно българската граница, всички се възмущаваха и го наричаха луд, фашист и расист. Много малко време беше нужно обаче, за да се види, че е бил прав. И че зад цялата тази история с имигрантите надничат едни други режисури и интереси. За които знаят всички, разбира се. Но си мълчат послушно и толерантно пред силните на деня. Дори така нареченият Президент на РБ не се осмели да свика своевременно Консултативния съвет по национална сигурност. На който съвет между другото стана ясно колко сериозно е положението с незаконните имигранти и че има заплаха за създаване на терористични клетки. В същото време еврокомисар Кристалина Георгиева ни убеждаваше как можем да решим демографската си криза с прииждащите „бежанци“. Мога да цитирам много абсурдни и цинични спрямо националните ни интереси изказвания, в които ясно прозират опити за прокарване на чужди политики, но ще се въздържа. Всички ги знаем много добре – те са явни. Но въпреки глобалната медийна манипулация българският народ доказа, че по никакъв начин не може да бъде приспан дълбокият му инстинкт. Телиш и Карлово бяха красноречив пример. В този смисъл и по доста други въпроси евроскептицизмът на Сидеров има своето реално основание като израз на колективни нагласи. Кулминация на тази проекция беше речта му при откриването на първото заседание на сегашния парламент. Някои ще кажат, че беше крайно. Да, беше крайно. Но истината е по-крайна от думите му. Знаят я всички хора, които платиха непосилната цена на входа на митичната Европа, от която така и не станахме част до ден днешен. Въпреки визите. Въпреки усилията на шепа идеалисти.
Затова смятам, че освен всичко друго, Волен е и Луд – с главна буква. Когато Центърът е морално изчерпан и остава неадекватен за актуалните енергии, бушуващи в колективното съзнание, Лудият е този, който ги назовава и посочва. Така е било винаги – откакто свят светува. Затова и всяко общество има нужда от коректива на своите радикални маргинали – които са проекции на бъдещите промени и на движението на самата история. Дали движението ще бъде конструктивно или деструктивно – това е друг въпрос. Зависи от зрелостта на обществото като цяло и от способността му да интегрира гласовете от гънките на своите сенки, за да се оцелости в движението си напред.
Щеше да е хубаво, ако Волен беше само Луд. Но с една упорита последователност той непрестанно доказва, че тази нелека мисия е почти непосилна за него. Публичната му визия често пропада до нивото на обикновения луд, за какъвто го обявяват. Изцепки в самолети, скандали по магистрали, атракции по бензиностанции, воаяжи по кубински плажове, натрапчиви паранои и зацикляне в несъществени подробности, уязвили егото му – тези неща са препъни-камъкът, който трудно може да бъде преглътнат, за да му бъде дадено цялото доверие, каквото принципно заслужава една национална кауза. Абсурдно съчетание на буден интелект, силна харизма и ораторски талант – от една страна, но от друга – необмислено говорене; смесване на личния, семейния и публичния живот по неадекватен, съмнителен и профанен начин, принизяващ сакралността на идеите му; непремерени действия и натрапчива обидчивост, издаваща суетното его и едноличния подход в общото дело. Този човек едновременно съгражда и руши съграденото от самия него. Най-вдъхновяващата истина, която е изрекъл вчера, днес може да бъде запратена в калта с едно-единствено необмислено движение. Не зная каква е тази способност да съчетава по толкова хаотичен начин размаха на идеите си с липсата на елементарна политическа далновидност. Всички му знаем кусурите, няма смисъл да ги изреждам. Не че другите политически актьори са образец с лицемерното си говорене и нищо-не-казване. Просто Сидеров умее да храни частта от обществото, възприемаща го като луд, който не може да бъде вземан насериозно.
Аз лично съжалявам за тази страна на неговата личност и за липсата на цялостно, последователно и мъдро промислено движение. Защото съм убедена, че България има нужда от радикални водачи, които умеят да назовават нещата с истинските им имена. Убедена съм и в това, че националните интереси трябва да стоят над който и да е чужд, олигархичен или корпоративен интерес. Но – такъв сме си го създали Волен. Какъвто и да е – това е могло да се роди от националното ни тяло в този конкретен момент от историята. Народът има нужда от своя вик. Има нужда от своя крясък – и не може да се отрече, че Волен е проекция и израз на този вик – на този отчаян зов за помощ, за който всички са сложили тапи на ушите си. Затова, въпреки периодичните изцепки, аз винаги ще имам респект към маргиналността, която пуска своите сигнални ракети към глухия Център. Това все пак е нещо. Някаква малка крачка в пътя на една национална кауза с човешко лице, обърнато към най-беззащитните и най-ощетените от уродливия преход, който всъщност беше преход към бедност, девалвация на ценностите и нихилизъм. Националната идея има право на живот в нашата тъжна и изгубена в себе си България, търсеща меланхолично своя брод през историческия порой.
Но.
Има и една трета страна. И тя е горчива. Безспорният политически талант на Волен Сидеров и способността му да артикулира адекватно колективните нагласи на най-онеправданата част от народа може и да е просто перфектна игра. Добре обезпечена. Както си му е „редът“. Позлатиха ли пръста на Волен Сидеров, с който той натисна копчето? Или наистина беше искрен в твърдението си, че първата му и голяма цел е ГЕРБ да не се върне никога на власт? Или и двете?...
Вярно е и другото, което малко от неговите поддръжници можаха да осъзнаят – изборът му всъщност беше труден и драматичен, защото беше избор между двама големи играчи. Двама вътрешни играчи, зад които стояха двама големи външни играчи. Нямаше трети вариант. От двете той избра това, което имаше по-човешко лице, и натисна копчето. Така завъртя историческото колело в посоката, по която вървим сега. Така изигра и своята малка, но съществена роля, която му отреди историческият жребий – да осигури Време. Време за размисъл. Време да узреем и да узреят тези, които пуснахме с фенерите пред нас да дирят брод. Време да узрее и той самият.
Лично аз се надявам Волен да успее да слезе докрай в своята алхимична колба. Да интегрира Сянката си. Да издържи погледа на Медуза. Да успее да излезе цял. Да си поговори с воеводите. Да се огледа наляво. Има какво да се види. Има какво да се каже. Има с кого.
Защото залогът е твърде голям.
А ключът е някъде там – по средата между „Осанна!“ и „Разпни го!“.
Още статии от автора:
Превърнаха те в кретен, мили ми и измъчен народе - в стопроцентов отчаян кретен
