/Поглед.инфо/ Огнян Дойнов: „Участието на малки страни във военно-политически съюзи при доминиращото влияние на големите държави има още една, не по-малко вредна и отрицателна страна. На думи и според текстовете на споразуменията малките държави са равностойни партньори, но на практика те са васали и изпълнители на желанията и решенията на големите синьори. Такова подчинено положение води до създаването в малките страни на пета колона, до формирането на силна чуждестранна агентура, до пълното проникване, а понякога и овладяване на разузнавателните и другите органи на страната. И в крайна сметка – до приоритет на чуждестранните интереси и изоставяне на националните интереси на заден план.”

Много е неизказаното и недоказаното все още, а навярно и още дълго време ще е така, за събитията в България в края на 1989 г. и началото на следващата година. Масово е създаденото убеждение, че в дъното им стои Съветският съюз, а САЩ и неговите секретни структури в най-добрия случай се описват като наблюдатели на случващото се. А ако се окаже, че е точно обратното?

„Спомените” на видния български политически и стопански деец Огнян Дойнов разпръсват в голяма степен тази мъгла. Интересен и непознат е в българската мемоаристика подходът, използван в тях. Към оригиналните спомени на Огнян Дойнов съставителката Зоя Димитрова (в определен смисъл може да се нарече и съавторка) поканва участници и свидетели да вземат свое място в книгата и да допълнят и доразкрият някои събития в живота на Огнян Дойнов и на България. Особено значими са свидетелствата на посланика ни в Москва по онова време Георги Панков, той направо бърка в „раната”, която все още е отворена. Негови са сензациите, които му споделя тогавашният председател на КГБ Крючков - че ръководствата на партията и държавата в Съветския съюз са овладяни от ЦРУ. Не е толкова трудно да се проследи случващото се и в България, която също е подложена в крайна на сметка на тотално ограбване. Гениален ход на Запада – той да остане чистичък като детска сълза, а да бъде обвинен за това големият брат на България и да се опитат ако не да разрушат, поне да разклатят вековната връзка между българския и руския народ.

Не са малко отрицателите на Огнян Дойнов, но е добре да се знаят точните подробности. Прочитайки страниците на „Спомените”, се убеждавам, че днешна България муе длъжник и, ако не друго, не е лошо поне да изчисти името му от клеветите, струпани върху гениалниябългарски икономист, коитосане само нашенски.

Огнян Дойнов, „Спомени”, допълнени от Зоя Димитрова, книгоиздателска къща „Труд”, 2002 г.

Из глава седма/Събитията около 10 ноември 1989 г. (писана на 6 декември 1999 г.)

Сега, десет години след 10 ноември 1989 г., когато вече бяха направени много изявления и излязоха достатъчно доказателства, у никого не съществува съмнение, че промените, които тогава настъпиха, бяха резултат от действията на съветската агентура в България.

Вярно е, че месеци преди това имаше хора, които се осмелиха честно да порицаят някои недъзи на социалистическото общество и заслужено се причислиха към новопоявилите се български дисиденти.

Няма съмнение също така и във факта, че част от ръководството на тогавашната БКП беше инициатор и създател (може да използваме по-меката и модерна дума - спонсор) на Съюза на демократичните сили.

Тези сили от БКП, които участваха в създаването на СДС, за продължителен период оказваха влияние върху развитието на съюза, участвайки в неговите вътрешни борби. Нека си припомним някои неща – например множеството компромати, които бяха дадени в ръцете на някои от ръководителите на СДС, за да могат да ликвидират своите съперници, какъвто беше случаят с Петър Берон. Да си припомним също и твърдението на Андрей Луканов че Иван Костов е „откритие за България”, че той е „българският Балцерович”.

Тогавашният български посланик в Москва Георги Панков разказва за една среща на Андрей Луканов с Горбачов, на която Луканов моли, ако е възможно, на другия ден да излезе в съветската преса голямо съобщение, че новоизбраният български президент Желю Желев кани Михаил Горбачов на официално посещение в България. Тогава Горбачов казал:

- Но Желю Желев е против комунистите и против Съветския съюз.

- Не е вярно, другарю Горбачов – отвърнал Луканов, – така му казваме да прави.

- А защо тогава казва „долу” и сочи с палеца си към земята.

- И това сме му казали да прави - отвърнал Луканов.

Георги Панков (в интервю за книгата) разказва за срещата, състояла се през есента на 1990 г. в Кремъл. На нея присъстват Михаил Горбачов, Андрей Луканов, Георги Панков и посланикът на СССР в България Виктор Шарапов […]

„Защо давате такава характеристика на Желю Желев? Неотдавна той мина през Москва и заяви, че ще ликвидира селата, защото те са база на комунистите” пита след срещата Георги Панков.

„Ти си се откъснал от живота в България, ние с него имаме договорености” – повтаря Луканов.

Впрочем официална визита на Горбачов в България след 10 ноември 1989 г. така и не се осъществява.

Българският посланик в Москва разказва и за две други свои срещи след 1989 г., които имат пряко отношение към тезата за важната роля на различните агентури във висшата политика на всяка страна.

Първата му среща е през декември 1989 г. с Владимир Крючков, председател на КГБ от 1988-а до 19 август 1991 г., чрез Министерството на външните работи Георги Панков иска лична среща с тогавашния председател на КГБ. Не получава отговор. Отново отправя искане. Поводът, по който Панков иска да разговаря с Владимир Крючков, е разпадането на Съветския съюз. Председателят на КГБ го приема. По-късно му казват, че посланик на чужда държава не е влизал в сградата на КГБ от Октомврийската революция през 1917 г.

„Икономиката на България е интегрирана 62 процента с икономиката на Съветския съюз – казва Георги Панков на Крючков – интеграцията ни е дори по-голяма от тази на някои съветски републики. Ако Съветският съюз се разпадне, това ще бъде икономическа катастрофа за нашата страна. (На 19 август 1991 г. партийният апарат, КГБ и част от генералите правят опит за военен преврат. Михаил Горбачов и семейството му са поставени под домашен арест, конституцията е суспендирана. Начело на преврата е вицепрезидентът на СССР Генадий Янаев. Активен участник в него е и Владимир Крючков. На 21 август превратът е потушен, а ръководителите му – арестувани.)”

„Ти как мислиш, ние ще допуснем ли да се разпадне Съветският съюз?” – пита го директно Крючков.

„Само глупаво управление може да допусне това” – казва Панков.

„Проблемът при нас е друг, за съжаление ЦРУ се е настанило във висшето ръководство на партията и държавата” – казва замислено Крючков.

„Как така?”

Крючков потрива палеца и показалеца на дясната си ръка – причина са парите.

Развълнуван от разговора си с председателя на КГБ Георги Панков иска среща със завеждащия отдел „Балкански страни” в Министерството на външните работи Нерубайло и я получава час по-късно.

„Как е, доволен ли си?” – пита го Нерубайло, като не оставя съмнение, че знае за срещата с Владимир Крючков. Той му показва писмо на председателя на КГБ до Михаил Горбачов, в което се твърди, че Александър Яковлев и генералът от КГБ Олег Калугин са вербувани от ЦРУ и се иска съгласие те да бъдат разследвани. Горбачов обаче не дава съгласието си.

Георги Панков си спомня впоследствие посещението на Яковлев в България по покана на лидера на Евролевицата Александър Томов. Тогава Яковлев заявява: „Никога не съм бил комунист.”

Втората важна среща, за която Панков разказва, е през юни 1990 г., непосредствено след първите свободни парламентарни избори в България и преди сформирането на правителствен кабинет на победилата новопокръстена БСП. Срещата е отново при Нерубайло в Министерството на външните работи.

„Кой според теб трябва да бъде министър-председател на новото правителство?” – пита го Нерубайло.

„Единствената безспорна фигура според мен е на Андрей Луканов” – отговаря българският посланик.

„Виктор Шарапов също смята така. За съжаление и ти, и той се заблуждавате, Луканов е агент на американците” – казва Нерубайло.

Този разговор най-малкото е свидетелство за новите настроения в някои среди от съветския държавен апарат към българския министър-председател Андрей Луканов.

[…] На 14 април 1990 г. в. „Дума” писа:

„Членовете на комисията по партийна етика преценяват политическата вина и политическата отговорност на Огнян Дойнов, Димитър Стоянов, Григор Стоичков, Григор Шопов, Лазар Причкапов, Пенчо Кубадински, Ангел Солаков, Станка Шопова, Георги Йорданов и Георги Атанасов, изразявайки становище, че те са загубили качествата на членове на партията и предлагат основните организации, където членуват те, да ги изключат.” […]

14 април 1990 г.

В. „Дума” публикува съобщение на комисията по партийна етика, което цитирах в началото.

От него ставаше вече ясно, че в България не само няма да мога да работя, но няма и да ме оставят и да живея.

Досега всички обвинения срещу мен научавах от вестниците и телевизията. Никой официално не ме беше извикал, за да дам обяснения или да представя документи.

Петър Младенов, Андрей Луканов, Белчо Белчев ме уверяваха, че сериозни обвинения срещу мен няма. Колкото и да са декларирали своята убеденост в моята невинност, явно всичко това е било лицемерно, тъй като вестниците, радиото и телевизията бяха все още под пълния контрол на партийното ръководство.

Из интервю на Огнян Дойнов пред Зоя Димитрова и Радостина Константинова в ”168 часа”, 24.01. 1994 г.:

„Затова същия ден, когато в. „Дума” публикува решението на комисията по партийна етика, следобед реших и заминах извън България.

Помогна ми един приятел – Иван Червенов, с когото се запознах в Норвегия. Той ми даде 500 долара и макар че беше болен, ме закара със собствената си кола до Белград. Оттам брат ми ме закара във Виена.

На 55-годишна възраст поех риска да започна всичко отначало, работейки вече за самия себе си.

На 18 януари 1990 г. по Дело № 1 вече е задържан Тодор Живков. Адвокат Доковска е встъпила в делото като негов защитник.

На 21 февруари арестуват Милко Балев. Очаква се третият да бъде Огнян Дойнов.

Два дни преди да замине, той се обажда на Даниела Доковска и я кани у дома си. Там й написва на едно листче, че има възможност да напусне страната. След това излиза да я изпрати. И казва: „Много се колебая, искам да се боря”. „Огняне, заминавай веднага, тутакси, с утрешния влак” – му отговаря тя.

До последния момент Огнян Дойнов се колебае. Смята, че напускането на страната е бягство, че е признак на малодушие, а не иска да го смятат за малодушен човек. Убеден е, че трябва да остане в страната и да се бори срещу нападките.

По-късно същия ден иска среща с Румен Сербезов. Двамата излизат навън, за да не бъдат подслушвани. Огнян Дойнов моли за съдействие да му бъде издаден български задграничен паспорт с изходна виза – той не иска да рискува да напусне страната с дипломатическия си паспорт.

Румен Сербезов извиква изпълняващия длъжността министър на вътрешните работи Стоян Стоянов, бивш втори секретар в Хасково и негов близък приятел.

Из интервю на Румен Сербезов за книгата: „Стоян Стоянов незабавно изпълни молбата ми и осигури спокойното преминаване на границата на Огнян Дойнов.”

По-късно става ясно, че телефоните наистина са се подслушвали. След време началник на една от разузнавателните служби пита Сербезов за какво му е благодарила със сълзи в гласа по телефона от Лондон Елена Дойнова. „Не си спомням” – отговаря Сербезов.”

[…] Нека да припомним известния израз на Чърчил: „Великобритания няма приятели, тя има интереси.”

Изказвайки тези мисли, неволно си спомням за стария анекдот, при който кокошката предложила на свинята да се кооперират и да направят страхотен бизнес. „Хайде да се кооперираме и да открием съвместно заведение за хемендекс. Аз ще доставям яйцата, а от теб – шунката”. „Хубаво, но нали тогава аз ще умра” - казала свинята. „О, не се безпокой, отвърнала кокошката – и за това съм помислила, тогава ще намеря друга свиня”.

Ако ни канят да влезем във военно-политически съюзи, ние направо трябва да отговорим: „Моля, потърсете си друга свиня”.

Българската държава достатъчно е късала от месата си територии и проливала българска кръв, за да можем да си позволим нови жертви и страдания. Наивници смятат, че ако влезем във военно-политически съюз, например в НАТО, България ще бъде най-добре защитена. Но на въпроса от кого и как ще бъдем защитени, отговор няма. Можем да изпращаме сини каски, можем да се представяме за франкофонска страна, а ако някой пожелае – и да кандидатстваме за членство в Британската общност. От всичко това може да няма полза, но няма да има и голяма вреда. Докато участието във военно-политически съюзи на големите сили е равносилно на самоубийство. Участието на малки страни във военно-политически съюзи при доминиращото влияние на големите държави има още една, не по-малко вредна и отрицателна страна. На думи и според текстовете на споразуменията малките държави са равностойни партньори, но на практика те са васали и изпълнители на желанията и решенията на големите синьори. Такова подчинено положение води до създаването в малките страни на пета колона, до формирането на силна чуждестранна агентура, до пълното проникване, а понякога и овладяване на разузнавателните и другите органи на страната. И в крайна сметка – до приоритет на чуждестранните интереси и изоставяне на националните интереси на заден план. Получава се ситуация, при която чужди сили и използват агентите си в дадена страна, за да влияят политически и икономически в нея, а техните агенти търсят за отплата натиска и подкрепата на чуждите сили за издигане в политическата си кариера. Впрочем, това отговаря и на интереса на чуждите сили. Когато отделни агенти успеят да се издигнат на достатъчно високи позиции в политическия живот или в държавните органи, въпросът е чии интереси ще защитават те. Интересите на страната, от която произхождат, или интересите на своите чуждестранни господари? Те винаги ще си останат чужди наемници и винаги приоритет за тях ще бъдат интересите на техните господари.

Из Стенографския протокол от срещата на Тодор Живков с Михаил Горбачов в Москва, 23 юни 1989 г.

Т. Живков: След 1956 г., когато ме избраха за

първи секретар започнахме със Съветския съюз да създаваме различни моделина сближение. Нещо постигнахме, друго не можахме да постигнем. Мисля, че евреме да помислим какво бихме могли да направим в новите условия, без притова да разговаряме за нови концепции, нови модели, без да повтаряме някоистари грешки. [...]

Ние сме единствената република, която не ви е създавала, не ви създава иняма да ви създава никакви трудности.

М. ГОРБАЧОВ: Подгответе това, което имате предвид, и ни го изпратете.Ние също работим по този въпрос. Сега подготвяме предложение за суверенитета на нашите републики. Нашето бъдещо федеративно управление може да допусне някои своеобразия в принципите за членуване във федерацията. Такивапримери е имало и преди това. Сега също има желания у някои републики на тазиоснова да се решават въпросите. Такъв е примерът с прибалтийските републики.

Ние смятаме, че не бива да им възразяваме. Нека да опитат и на основата на своясобствен опит да осъществят тази икономическа самостоятелност. Но ние ще имкажем, че РСФСР ще постъпи по същия начин и ще вземе всичко, което е нейно.

Т. ЖИВКОВ: Няма да издържат и година.

М. ГОРБАЧОВ: Ще им продаваме суровини, електроенергия, но по международни цени. И ще вземаме от тях само това, което е с високо качество и отговаря на международните стандарти. [...]

Т. ЖИВКОВ: Ако имате някакви претенции към нас, към България, към мен,моля да ги изразите.

М. ГОРБАЧОВ: Имаме пълно доверие, изключително доверие лично въвВас и във вашето ръководство. Ние не искаме да възраждаме старите взаимоотношения. Нима може да се повтори от някоя страна или от някого това, което става в Съветския съюз, където има 15 републики, множество автономни области, където ежедневно възникват множество най-различни проблеми? Ние се отнасяме с изключително дълбоко уважение към вас, което става у вас – и в областта на икономиката, и в идеологията, и в политиката. И у вас, и у нас има „горещи глави“, които гледат само на Запад. Ние сме убедени, че всяко нарушаване на нашите взаимоотношения е равно почти на гибел.

Т. ЖИВКОВ: Ще загине България, но ще загине и Съветският съюз. (Оживление)

М. ГОРБАЧОВ: Не, няма да загине и България, тъй като тя има силна икономика, силен народ, силно ръководство. Принципните неща трябва да се защитават. Ние не се отказваме от нашата роля в международното сътрудничество...

Ние носим отговорност, но това, което става у вас, във всяка една страна, е въпрос на съответната страна, на съответния народ. [...]

ЦДА на РБ, ф. 1Б, оп. 68, а.е. 3698, л. 48–75

* Черно на бяло