/Поглед.инфо/ Какво ли не се е писало за Тодор Живков, от каква ли не пусия се е стреляло по него безогледно? Но от друга страна и непремерени суперлативи са изливаливърху главата му неговите върлипоклонници. Всички са гледали на него като на мраморна безжизнена статуя, която можеш да засипеш и с цветя, но и с помия. Малцина, да не кажа никой, не се е сещал дори, че той е жив човек, с лични проблеми, които в някои мигове са вгорчвали до немай къде живота му; а той, както можете да прочете по-долу, противно на ширещата се представа, не е бил коравосърдечен, а силно раним човек. Колкото и неприятности да са го връхлитали, той не е изпадал в истерии, преглъщал е всичко и е продължавал от сутрин до вечер да разрешава преди всичко проблеми на най-различни хора, понякога трагични, но не рядко и комични.

Едно изключение сред писарушките за Живков е големият български писател Валентин Караманчев (1932 - 2022).Днес ще го видим и в ролята му на съставител;предлагам ви откъс от документалната му книга “Патила и страдалчества на книги и люде”, както и записан от него потресаващ спомен, от който може да се разбере, поне донякъде, какво е преживял бащата Тодор Живков след смъртта на дъщеря си Людмила. И още един спомен на всеизвестния журналист Георги Маркове включил Караманчев, който не се цитира често в нашите медии. Не мога да определя и този текст на Георги Марков по друг начин, освен като потресаващ. И още един... С какво огорчение е посрещнал Живков “свинската опашка” с подписа от Борис Димовски и епиграма на Радой Ралин. Радой, когото той е приемал неведнъж в кабинета си както се приема добър приятел. И затова може би огорчението му от “предателството” на Радой е толкова голямо.

Валентин Караманчев “Патила и страдалчества на книги и люде”, изд. “Синева”, 2016 г.

Из глава “Петър Дюлгеров”

[...]Няма да пропусна и друг случай за Живков и Дюлгеров. Записал съм го в бележките си, както ми го разказа съпругата на Дюлгеров Мария.

След погребението на Людмила Живков се уединил в нашия край,в Пирин, над Разлог, в гората „Тишето”. Имаше стар горски дом. Преустроен, непретенциозна база на Окръжния комитет на партията. На това място, всред закътана голяма поляна, пресечена от планински поток жандармеристка контрачета е убила младия партизанин Асен Лагадинов. Обезглавили го, тялото зарили плитко в храстите, а главата изложили на площада в Разлог. След това я хвърлили в клозетната яма в двора на гимназията, в която била настанена жандармерията. На Девети септември открили ямата и пуснали в нея капитан Николчев да търси Асеновата глава всред опашати червеи...

Тодор Живков се уединил в „Тишето”, придружен от малобройна охрана. Разрешено било само на окръжния секретар Петър Дюлгеров и съпругата му от време на време да го навестяват. Един ден го поканили да се разходят по пътеката към „Байови дупки” и хижа „Яворов”. Тръгнали четирима с генерал Кашев, бавно и нагоре. Изведнъж от един остър завой изскочил брадясал селянин, който на колесарка влачил по стръмното надолу два огромни борови трупа. Едва удържал впряга. Кашев и Дюлгеров избързали напред, накарали трупчията да спре и му обяснили защо. Старецът вързал за всеки случай воловете за една борика, забил цапината в дънера й и се запътил към групата. Подал ръка и промълвил:”Що стана бе, другарю Живков, оти изпущихте детето?„ Живков седнал и тупнал с десница по земята и дърварят да седне до него. „Стана, що стана, побратиме.” „Какъв голям грях изплащаш с такъв хесап(сметка - бел. Хр. Г.)?” Живков мълчал. Насълзил се. И трупчията си избърсал очите. “Изплащам, но не знам кой от греховете ми.”„Добре, че дойде тука. Няма от „Тишето”по-убав лазарет за твойта мака.” Поседяха мълчаливо двамата. Ние край тях дума не обелихме. Взехме си довиждане със стареца, но не продължихме нагоре, а си тръгнахме надолу, без ищах за разговор.

Георги Марков, Среща с Тодор Живков, 1978 г.

* * *

На осми ноември двамата с режисьора Асен Шопов се изправихме пред пропуска в сградата на Централния комитет на партията, входа срещу Народната банка. Чувствах се твърде неудобно, защото бях казал на Асен, че Живков е пожелал да го види. Това съвсем не беше така, но аз се надявах, че първият секретар в края на краищата ще приеме двама ни. Офицерът на пропуска, който взе паспортите ни, каза, че е съобщено само за мен, но аз настоях, че има недоразумение и че сме двамата с Асен. Той звънна по телефона, като обясни вероятно на някоя от секретарките на Живков какъв е случаят. След малко слезе облечен в цивилни дрехи служител от сигурността и, без да каже нито дума, ни поведе по стълбите нагоре. Въздъхнах с облекчение. Причината да настоявам Тодор Живков да види отблизо Асен Шопов беше съвсем проста. За много хора в театралната йерархия, както и за повечето от софийските по-важни клюкари, Асен беше странна и мистериозна личност. Това тяхно мнение почиваше почти изключително върху своеволието на Асен да носи брада. Нека кажа, че по мое време за отговорни другари в партията и милицията носенето на брада, особено от млади хора, се смяташе за ярка антиобществена демонстрация, за косвен израз на политически протест. В Театъра на въоръжените сили, откъдето Асен беше изгонен (въпреки че най-големите сполуки на този театър бяха дело на Асен), военните началници също се позоваваха на брадата му, обвинявайки го в идеологическа нечистоплътност. В действителност упорството на Асен да носи брада беше израз на най-обяснима суетност. Просто човекът се харесваше повече с брада. Именно с брадата малкото му лице и цялата му слаба фигура придобиваха своеобразна внушителност, той напомняше на руски интелектуалец от края на миналия век. Нищо повече. Онези, които познаваха Асен Шопов отблизо, виждаха, че у него не само че нямаше нищо декадентско, но той беше напълно верен на своята селска кръв, притежаваше такова здраво земно чувство за реалност, което беше и най-силната част на неговата режисура. Той беше много чувствителен млад човек, със стремеж към оригинално мислене и със забележително въображение. При разговор Асен правеше най-положително впечатление и бързо разпръскваше всякакви предубеждения, създадени от брадата му и клюките около нея. Бях сигурен, че Живков, който сам беше селянин, най-малкото щеше да види или почувства селянина у Асен. До каква степен моята преценка беше вярна, може да се съди от факта, че въпреки още един политически провал, свързан с мен (свалянето на пиесата ми „Комунист“ с режисьор Асен Шопов), днес той е заслужил артист и най-тачен от режима театрален режисьор.

Но докато изкачвахме стълбите в Централния комитет на партията, водени към кабинета на първия секретар, Асен беше много смутен. Чувствах, че срещата с Живков го плашеше. Докато се движехме, ние не разменихме нито дума.

Въведоха ни веднага в познатия просторен кабинет. Живков ни посрещна и любезно се ръкува с нас. Още една характерна разлика между него и повечето от другите висши ръководители беше, че докато те приемаха посетителите, седнали зад бюрата си (може би за подчертаване на разликата в общественото положение), Живков сам посрещаше и сам изпращаше. Той ни покани да седнем на продълговатата маса в средата на кабинета и сам седна срещу нас. Попита ни дали ще пием кафе и бързо поръча да го донесат. Въпреки цялата му рутинна любезност, стори ми се, че той беше развълнуван от нещо и явно полагаше усилия да го прикрие. Разговорът започна между него и мен. Той ми каза, че е прочел пиесата и ми върна копието, което му бях дал. После добави, че той лично (Живков подчерта, че това е негово частно мнение) не виждал нищо антипартийно или вредно, макар че това не била пиеса, която той би харесал. И той обясни, че от нея лъхал силен песимизъм. За мен веднага стана ясно, че това беше мнението на щаба от сътрудници, на които той бе дал да четат пиесата. После той добави, че според „другарите“ постановката била задълбочила тази песимистична страна на пиесата и довела до неприемлив спектакъл.

Ние разговаряхме около десетина минути на тази тема, като Асен продължаваше да мълчи, забил поглед в масата пред себе си. Но когато преминахме от конкретния случай на твърде болезнения въпрос за необходимостта от доверие, което партията трябва да гласува на художествените творци независимо от техните успехи или провали, Асен влезе в разговора. И до ден днешен мисля, че в пет минути той произнесе най-внушителното слово през живота си. Асен говореше сдържано, с великолепно подбрани думи и изразителна мисъл. Той каза, че доверието на партията, т.е. на властта, е жизнено необходимо за твореца в съвременна България. Че без пълно и безсъмнено доверие не е възможно не само да се върши, но и да се предприема каквато и да е работа и че онова, от което всички страдат, е, че се ограждат уж с някакво доверие, което всъщност е израз на постоянно недоверие. Асен заяви, че му е невъзможно да мисли, да развива едни или други режисьорски идеи, да провежда каквито и да е опити, с други думи, да твори,в обстановката на постоянна подозрителност. Той поиска от Живков партията да реши въпроса категорично „или-или“. Без недвусмислено изразено партийно доверие по-добре било да се заеме с някаква друга професия.

Още докато Асен Шопов говореше, видях, че думите му направиха силно и положително впечатление на Живков. Призракът на брадата изчезна. Но в своята откровеност Асен не се усети, че той искаше невъзможното, че, атакувайки недоверието на партията спрямо него и такива като него, той по-същество атакуваше сърцевината на системата. Та нали най-характерното за всички наши отношения беше недоверието, непрестанно и целенасочено подхранвано именно от партията и режима. Та нали цяла огромна дублирана организация съществуваше точно, за да насажда недоверието на едни хора към други хора, на едни звена към други звена, на едни институти към други институти. И в света на изкуството, където не съществуваха дори най-елементарни мерки, недоверието вилнееше с най-произволна сила. Всеки бдителен гражданин беше в състояние да открие и подаде сигнал за антипартийна, идеологически-диверсионна или просто вражеска линия във всичко. За какво доверие спрямо хората на изкуството можеше да се говори, когато съществуваше огромно идеологическо управление към Държавна сигурност, чиято роля беше именно да бди, т.е. да подозира, да се съмнява, често пъти да търси под вола теле.

Но повикът на Асен за доверие, отправен към първия ръководител на страната, беше съвсем искрен и това се зачете.

„Какво всъщност искате от мене? — попита Живков, когато Асен свърши: — Да наредя възстановяването на постановката или какво…?“

Казах, че за възстановяване на постановката не може и дума да става по чисто технически причини. Пък и не за това сме дошли. Въпросът е за Асен и за актьорите, изгонени в Бургас. Ако се приеме, че им е било наложено незаслужено наказание, то логичното е веднага да им бъде позволено да се върнат в София и да получат работа.

До този момент, в предишните разговори, отношението на Живков беше, че той нищо не знаел за никакво наказание и че цялата тази история била вътрешна работа на Министерството на културата. Но сега той внезапно каза:

„Да видим какво може да се направи! — стана от стола си срещу нас и отиде при бюрото си. Без да сяда, той взе слушалката на телефона от “петолъчката” (специалната телефонна линия) и след малко каза: — Другарю Матев, какво е положението на Асен Шопов, Наум Шопов и жена му, които са изпратени в Бургас?“

Павел Матев, който беше председател на комитета, знаеше много добре цялото положение, симпатизираше на наказаните и на няколко пъти се бе опитал безрезултатно да ги върне в София. Именно по негов съвет бяхме поискали пряката среща с Живков.

Живков изслуша обясненията на Павел и после каза:

„Ами направете каквото трябва да ги върнат в София!“ — и постави обратно слушалката, сякаш смяташе въпроса за приключен.

Бях развълнуван от този негов жест, който, откровено казано, не очаквах. Но в същото време отново и за кой ли път почувствах цялата абсурдност на тази злощастна история с наказването на театрални дейци затова, че някакви некомпетентни зрители не били харесали тяхното представление. Фактът, че първият човек на страната трябваше да отделя време да се занимава и да решава този случай, най-меко казано, ми приличаше на театрален епизод от Йонеску, където глухонеми се явяват на певчески конкурс. Наказанието на моите колеги беше абсурдно. И помилването им беше абсурдно. Но животът между тези две абсурдности беше жестоко реалистичен и логичен. Запитах се дали Живков някога, поне за миг, не е осъзнал този абсурд, в който той, тласкан било от собствената си воля, било от обстоятелствата, трябва да участва? Дали точно в този момент, когато трябваше да махне кашата, надробена от системата, не бе почувствал, че всичко това нямаше нищо общо с функциите на сериозен държавен ръководител? Че то изобщо не би трябвало да става. Защото антипартийната дейност на Асен и другите беше точно толкова фиктивна, колкото фиктивна беше пропартийната дейност на тия, които ги бяха наказали? Не долавяше ли първият секретар, че живееше и боравеше с измислици, които го омотаваха и отвличаха далече от простата и ясна реалност на живота? Или пък, тъй като положението, което той заемаше в страната, бе абсурдно, той се чувстваше щастлив да следва логиката на абсурдите, която утвърждаваше това положение?

Все пак, и аз сам взимах участие в тази фантастична пиеса на живота. И по нейната логика чувствах, че трябва да изразя признателност към Живков затова, че бе смекчил съдбата на моите приятели. Но, изглежда, първият секретар сам беше някак повлиян от това, което бе направил, защото вървеше към нас бавно, с твърде озадачаваща отмереност, сякаш предстоеше да направи още нещо…

„Другарю Живков — започнах, — много ви благодаря… За нас вие сте…“ — исках да кажа човекът, който може да разбира или нещо от този род, но той внезапно ме прекъсна с твърде странен глас:

„За вас…? Знаете ли какво съм аз за вас…?“

И тук последва нещо невероятно, като майсторска кулминация на цялата абсурдна пиеса.

Отнякъде той изненадващо измъкна малка книжка, бързо я разтвори на очевидно предварително отбелязана страница и почти я тикна под носа ми. На страницата видях някаква епиграма и рисунка на свиня със странна опашка. Докато в пълно недоумение се чудех какво означаваше всичко това, Живков грабна един бял лист, извади писалката си и се подписа. После постави листа с подписа до епиграмата и посочвайки свинята, силно развълнуван каза:

„Това съм аз…, а това е моят подпис?“ — и с разтреперани пръсти той посочи опашката на свинята, която още на пръв поглед наподобяваше подписа на Живков.

При по-внимателно разглеждане, стори ми се, че приликата между опашката и подписа на първия секретар беше още по-голяма, почти до идентичност.

„Ето какво съм аз за вас!“ — каза Живков с почти болезнена горчивина и, оставяйки доказателствата пред нас, седна на стола си.

В първата секунда аз бях еднакво слисан както от подобието на рисунката и подписа, така и от силната реакция на Живков. Никога преди не бях го виждал така дълбоко засегнат. Мисля, че реакцията му беше чувство на силно, искрено огорчение. Приличаше на човек, който току-що е бил изненадващо измамен било от близък приятел, било от невярна съпруга. Порази ме и фактът, че в реакцията му нямаше нито гняв, нито раздразнение, а просто болезнена горчивина. Може би гневът щеше да дойде по-късно. Явно цялата история беше съвсем прясна, предположих, че му бяха докладвали за рисунката малко преди нашето идване и ние бяхме първите външни хора, на които той показваше опашката на свинята и подписа си. Явно, че той не бе възнамерявал да направи това, но някак нервите му бяха изневерили и той бе открил доста поривисто болката си.

От това ненадейно развитие на нашата среща Асен, седнал до мен, се беше вцепенил. Жестът на Живков да сложи своя автентичен подпис до опашката на свинята, разтрепераните му ръце, гласът му, напоен с много въздух (като че беше гласът на съвсем друг човек), всичко това беше прекалено много и за двама ни.

В последвалите дълги секунди, почувствах, че тишината би означавала потвърждаване на обидния за първия секретар характер на рисунката. Вече знаех, че тя беше работа на Борето Димовски и епиграмите бяха на Радой. Текстът на самата епиграма нямаше нищо общо с Живков и това ми даде основание да твърдя, че ако има прилика, това вероятно беше чиста случайност и че дума не можеше да става за умисъл.

Живков ми отвърна с мълчалива полуиронична усмивка, която показваше, че не ми вярва и че знае, че и аз не вярвам в това, което казвам.

Едва сега потръпнах при мисълта какво можеше да се стовари върху главите на Радой Ралин и Димовски. Обърнах се към Живкови твърдо казах, че доколкото познавам и Радой, и Борето, нито единият, нито другият би се решил на такава евтина шега…

Но въпреки усилията ми да омаловажа подобието между опашката на свинята и подписа на Живков, горчивината върху лицето му не изчезна. Той ме изслуша докрай, сякаш наистина искаше да го убедя, че никой не го беше обидил. Но после каза:

„А Радой Ралин е идвал толкова пъти тука. Седял е точно там, където вие седите, и сме разговаряли с него за всичко… и ето сега…“

Той внезапно стана и ни подаде ръка за довиждане. Благодарих му още веднъж за решението да върне наказаните в София и отново добавих, че не вярвам Радой и Димовски да са искали да го обидят по този начин.

Едва на тротоара пред сградата на Централния комитет Асен се обади:

„Чудя ти се как посмя да го убеждаваш, че опашката и подписът не си приличат, когато и за слепият е ясно!“[…]

На гости у дявола в самолета на Живков

Тодор Живков тръгва със самолет към Ямбол за среща с окръжния партийния актив. Обаче взема със себе си част от компанията си. Георги Джагаров, Димитър Методиев, Веселин Йосифов и една наша семейна приятелка - Пенка Астарджова, която я докараха от Казанлък, заместник-председател в Комитета за държавен и народен контрол. Беше една слабичка булка, а Живков я харесваше много. Тя се разведе с нейния мъж, прокурор в Казанлък, който беше голям калпазанин. И тя в тая компания. Седнали в самолета и колко е, един час разстояние до Ямбол, сядат на масата, Живков ги черпи с коняк и ги пита:

- Е, какво става сега във вашата сфера, в културата?

Джагаров отвръща:

- Не стават хубави работи, другарю Живков. Стигнахме дотам, че се публикуват книги, в които се поставят под съмнение нашите постижения и нашата партия.

- Защо, бе, какво е станало? – стресва се Живков.

- Ето Добри Жотев, партизанин, политзатворник, уважаван човек, сега издаде сатиричната книга „На гости на дявола”.

- И кой я издаде, бе?

- Е, кой да я издаде? „Народна младеж”.

- „Народна младеж” е второто партийно издателство. Как ще я издадат! Кой е директор там? Да го хванете за ухото и да го махнете!

Джагаров му казал:

- Късно е. Вие назначихте Валентин Караманчев преди няколко дни за главен редактор на вестник „Народна младеж”.

- Така ли? И му се размина?

- Ами размина му се.

Слизат на летището „Безмер” край Ямбол, там ги чака целият апарат на местното ръководство, по едно кафе на аерогарата, в колите и при окръжния партиен архив, който ги чака в залата. Нарежда се целият му антураж в президиума и Живков, като червения поп, прави преглед на положението в страната, на международното положение, на икономиката и казва:

- Единственото, в което изпускаме нещата, явно са културата и литературата. Ето, бивш партизанин, бивш политзатворник, сега е издал една сатирична книга, в която прави за резил нашата партия. И къде е издадена? В „Народна младеж”. И вместо тоя директор да го хванем за ухото и да го изхвърлим, ние сме го назначили за главен редактор на вестник „Народна младеж”.

Хвърля го това и си минава на другите въпроси. В Ямбол беше секретар на Окръжния комитет на партията едно младо момче, дойде на погребението на Ненов миналата година, там се видяхме след толкова години. Забравих му името. И той веднага звъни на Николай Дюлгеров, който беше втори секретар на ЦК на Комсомола, и му казва:

- Николай, другарят Живков направи много остра критика на Комсомола.

И му разказва какво е говорил Живков. Праща му още същата вечер страницата от стенограмата, в която той е говорил за Добри Жотев и за мене.

На сутринта ме викна Николай Дюлгеров. Иван Панев ни беше научил и привикнал да се обръщаме един към друг по вторите имена. Или да ни дава думата в Бюрото по номера на персоналната кола, с която всеки от нас разполагаше. Знаеше на всички коли номерата, имаше страшна памет. Към Дюлгеров се обръщаше с Вълчев, към мен със Стилянов, а не с Караманчев. А друг път вместо второто име ни даваше думата по номера на колата. Като ми кажеше номера на мойта кола, аз въобще не зацепвах, щото не го помнех. И Дюлгеров ми каза:

- Стилянов, загазил си го грозно. Е сега получих от първия секретар на Ямбол откъс от една стенограма, която се отнася до нашето издателство. Верно ли е, че сме издали такава книга на Добри Жотев?

- Ами верно е – отвърнах му. – Ама това е една много хубава книга. Аз не мога да се откажа от нея! Каквото искат да ме правят.

С първия секретар на ЦК на Комсомола Иван Панев се обичахме много и той винаги е стоял зад мене.

- Ами ще видим как ще постъпим – рекъл на Дюлгеров, като той му докладвал.

- Какво да правя – попитах го аз като се срещнахме – да взема да си събирам багажа?

- Ами, няма да си събираш багажа. Ще видим каква е тая работа.

И ме държаха така на нокти два-три месеца. Ни решават, ни обсъждат въпроса ми. Аз вече си мислех, че ще искам да стана някъде учител. Да ми намерат едно учителско место и толкова.

Обаче дойдоха дните на българо-съветския клуб на творческата интелигенция. Една година аз водих българската делегация в Москва. Тогава се харесахме много с Дончо Цончев и аз го докарах в София на работа. Та идва тоя клуб, сто души, обикаляли из цяла България и накрая имаха среща с Тодор Живков на „Щастливеца”, горе на Витоша.

На срещата присъстваше цялото бюро на ЦК на Комсомола и всички участници в българо-съветския клуб. Голям банкет в механата направиха. В нея имаше едно голямо сепаре, в което подредиха членовете на Бюрото, най-видното място сред нас беше за Живков. А другите по масите в механата. И преди да почнат танци-манци, там се определяха предварително артистките, които ще танцуват с Живков, почна се вечерята. В пролуката Иван Панев представи членовете на Бюрото на Тодор Живков:

- Другарю Живков, това до мене е нашият втори секретар Николай Дюлгеров – Този е Тодор Тонев, който отговаря за трудовата младеж… И стигна до мене.

- Това е нашият главен редактор на вестник „Народна младеж”. Гипсирал се е след вашата критика в Ямбол, но дано му мине.

И ми стана крайно неудобно, щото вече от три месеца бях на нокти. Живков нищо не каза. И Панев изреди всичките 10-12 души на масата. И след това, по време на вечерята, си приказваше с Живков. Станаха да танцуват. Всички танцуваха, само аз си останах на нашата масата и не станах, без настроение бях. По едно време Живков си тръгна, дойде при мене един от УБО-то и ми каза:

- Моля, последвайте ме!

Аз станах и тръгнах след него. Качихме се по едни вити стълби на втория етаж и чак тогава ми каза:

- Другарят Живков те търси.

Пред вратата стояха две горили, които отвориха вратата и отсекоха:

- Влизай.

Влязох и още от вратата видях Живков в дъното на стаята, до един грамаден телевизор.

Аз замръзнах на мястото си, а той ми рече:

- Какво толкова съм казал? Какво си се гипсирал? Какво толкова е станало? Айде, отпускай се, стига. Сега ще ти кажа само едно – приятелите на мойте приятели са мои приятели. Айде, кръгом и го забрави това!

Тогава ми падна камък. Панев ме попита за какво ме е викнал Живков горе. И аз го цитирах точно. Сигурно и на него му олекна.

Мисля, че Живков имаше предвид Джагаров като общ наш приятел, защото той после се разкая за приказките си в самолета. Аз дълго му трих носа, накарах го да се чувства неловко и да ми се извинява. А с Джагаров бях приятел. Един път му казах, че знам за разговора в самолета. Стресна се:

- Откъде го знаеш?

- Там сте били много хора. Все някой ми го е разказал наместо тебе.

А на мен ми го разказа Пенка Астарджова, с която бехме много близки. С Иванка сме й ходили на гости в Казанлък, когато беше първи секретар. Каза ми тя:

- Да знаеш, че това ти дойде от Георги Джагаров, в самолета за Ямбол разказа тия работи за Добри Жотев..

И аз, без да му казвам откъде знам, все му го натяквах:

- Ти си грешник пред мен.[…]

* Черно на бяло