/Поглед.инфо/ Какво може да свързва тези толкова нашумели имена на държавници и пълководци с това на един младши офицер от Втората световна война - Елена Ржевская, по баща Каган, (1919–2017)?

 Ржевская (Каган), Елена Моисеева

Ето какво. Тя владее отлично немски език и е военна преводачка по време на войната. В самия й край е включена в специална разузнавателна група, на която е поставена свръхсекретна задача – да открие Хитлер - жив или мъртъв. За резултатите се докладва директно и само на Сталин, като не се информира дори Жуков. Когато научава след почти четвърт век от публикация на Ржевская, че Сталин е държал в неведение и него, командващия битката за Берлин, Георги Константинович изпада в недоумение.

И за още нещо разказва Жуков на Ржевская – за страховитата грешка на Сталин да повярва на Хитлер. И за двата часа, а не две седмици, бездействие при започването на войната, което води до безчислени човешки жертви и разрушения..

(В телевизионното си обръщение от 24 февруари т.г. Путин е недвусмислен - право куме та в очи:

„Опитът да се задоволи агресорът в навечерието на Великата Отечествена война беше грешка, която струваше скъпо за нашия народ. В първите месеци на военните действия ние загубихме огромни, стратегически важни територии и милиони души. За втори път няма да повторим такава грешка, ние нямаме право…”)

Всесилният и страшен, и за врагове, и за свои, маршал Жуков, е безпомощен пред непослушната си осемгодишна дъщеричка Маша, разказва Ржевская.

През 60-те и 70-те години увлекателните й спомени за преживяното от нея във войната, и в Берлин през май 1945 г., виждат бял свят – не само в Съветския съюз, но и по света. Тя е член на Съюза на съветските писатели, а критиката я определя като майстор на съветската военна проза. През 1948 г. Ржевская завършва Литературния институт „Максим Горки”. Носителка е не само на много военни отличия. През 1996 г. става лауреат и на наградата Андрей Сахаров.

Предлагаме ви със съкращения и малко известния й спомен за разговора й с маршал Жуков на 2 ноември 1969 год.

И като че ли вече е станало традиция – където има нещо особено значимо, да е набъркан и българин – в случая студентът по стоматология в Берлин Михаил Арнаудов, който помага на групата на Ржевская да открие зъболекарите на Хитлер.

Елена Ржевская, „Берлин, май 1945”, Записки на военния преводач, Държавно военно издателство, 1979 г.:

…Да се превземе райхстагът, да се побие на върха му червеното знаме, значеше да се оповести на света за победата над фашизма, над Хитлер.

На 29 април войските на генерал-полковник Кузнецов достигнаха Кьонигсплац, от който започваше фасадата с шестте колони на сивото здание на райхстага. Но вниманието на разузнавачите бе насочено не към райхстага, а към „Вилхелмщрасе”, към имперската канцелария. Пред нас стоеше единствената задача – последната наша военна задача: да бъде заловен Хитлер.

Не може да се твърди, че ни беше известно със сигурност тогава, че в скривалището под райхсканцерията се намираше Хитлер със своя щаб. Сведенията, с които разполагаше разузнаването, бяха оскъдни, неясни, несигурни и противоречиви…

Колкото и недостатъчни да бяха получените данни, но съпоставяйки ги, вниквайки в характера на немската отбрана около имперската канцелария, можеше да се предположи, че Хитлер е там…

Възникваха нови обстоятелства, но задачата си оставаше неизменна: да се открие Хитлер, жив или мъртъв…

Щурмовите отряди разкъсаха последния отбранителен кръг и нахлуха в имперската канцелария…

Тук, в подземието и по етажите на райхсканцеларията, отново и отново се завързваха престрелки.

Трябваше мигновено да се ориентираме, да открием всички изходи от скривалището и да ги затворим, да се оправим в обстановката и да започнем издирването…

Започнахме първите разпити…

На 4 май в градината на имперската канцелария бяха намерени обгорелите трупове на мъж и жена – Хитлер и Ева Браун.

Беше светло и ветровито. В градината, недалеч от запасния изход от бункера на Хитлер, бяха застанали в кръг червеноармейците Чураков, Олейник, Сероух, подполковник Клименко, старши лейтенант Панасов…

Върху сиво одеяло, посипано с буци пръст, лежаха сгърчени от огъня черните страшни останки…

На 8 май, в същия ден, в който в Карлсхорст е бил подписан актът за капитулация на Германия, за което аз още не знаех, в Берлин-Бух, полковник Горбушин мe повика и ми подаде една кутия, като каза, че в нея се намират зъбите на Хитлер и че аз отговарям с главата си за нейното съхранение… Сега в нея се държеше решаващият аргумент за смъртта на Хитлер - нали в целия свят не съществуват двама души, чиито зъби биха били напълно еднакви…

Тази кутия беше предадена на мене, тъй като огнеупорната каса остана с втория ешелон и нямаше къде да бъде поставена на сигурно място…

Сутринта на 9 май в Берлин–Бух всичко кипеше. В очакването на нещо необикновено, на някакво невиждано тържество и веселие, с което трябваше да бъде отбелязан този дългоочакван Ден на победата, някои вече танцуваха, някъде вече и пееха…

Ние с полковник Горбушин тръгнахме в това утро с нова задача – на нас ни беше необходимо да намерим зъболекарите на Хитлер. В съдебномедицинското заключение беше казано: „Като главна анатомическа находка, която може да бъде използвана за идентификация на личността, се явява челюстта с много на брой изкуствени мостове, зъби, коронки и пломби.”…

Най-сетне търсенията ни доведоха до университетските клиники „Шарите”… Тук намерихме и професор Айкен, висок, стар, слаб… Айкен назова лекарите, намиращи се до последните дни при Хитлер, в това число и професор Блашке, личния зъболекар на Хитлер. Как да го открием? Айкен се разпореди да повикат в кабинета един студент стажант, учил при Блашке.

Студентът, в черно демисезонно палто, без шапка, с вълниста тъмна коса над кръгло кротко лице, беше приветлив и общителен. Той седна с нас в колата, за да ни покаже пътя. Оказа се, че е българин, учил се в Берлин. Войната го заварила тук и не му разрешили да се завърне в родината си…

Най сетне картонът с анамнезата на Хитлер се намери. Това е вече нещо. Но рентгеновите снимки липсваха …Асистентката на професор Блашке Кете Хойзерман, за която отишъл сега студентът, била негова ученичка и впоследствие негова помощница…

Хойзерман изказа предположение, че може би се намират в другия кабинет на Блашке – в самата имперска канцелария. През последните дни били изработени коронки, които не успели да поставят на Хитлер.

Ние се сбогувахме с доктор Брук и с българския студент и полетяхме заедно с Кете Хойзерман отново към имперската канцелария. След тази минута не видях повече българския студент. Но почти след 20 години, когато отново широко се възбуди интерес относно това дали Хитлер е жив или мъртъв, аз видях в списание „Щерн” портрета на този човек, все още с вълнисти коси и меки черти на лицето, макар че за това време, той, разбира се, се бе поизменил. Научих, че е доктор Михаил Арнаудов. И прочетох неговото нашумяло по цял свят интервю, с което той правдиво разказва за нашето съвместно пътешествие, но по-нататък се впуска в съчинителство относно своето участие в идентифицирането на Хитлер…

С помощта на Хойзерман открихме рентгеновите снимки на зъбите на Хитлер и златните коронки, които не успели да му поставят. Имахме късмет, просто страшно ни провървя, тъй като ураганът, преминал само преди няколко дни тук, не бе засегнал тази стаичка…

С помощта на Кете Хойзерман, ние успяхме да получим най-важните неопровержими доказателства за смъртта на Хитлер и да ги оставим за потомците… Тя си припомня за това двадесет години по-късно в едно западногерманско списание… Тя описва как разглеждала извадените от кутията зъби, познавайки ги. „Аз взех в ръка златния мост. Потърсих безспорния белег. Открих го веднага, поех си дъх и произнесох наведнъж: „Това са зъбите на Адолф Хитлер.”

Зъботехникът Фриц Ехтван, извършил протезните работи за Хитлер, същото така състави най-напред описание на зъбите на Хитлер по памет, а след това има възможност да ги разгледа в Берлин–Бух…

Това беше среща на един немец със смъртта на Хитлер. Но твърде много беше преживял самия Ехтман, прекарал с жена си и дъщеря си неотлъчно в Берлин, за да може нещо да го стресне. Когато погледна обаче зъбите на Ева Браун, той изпадна във възбуда.

„Тази конструкция на зъбния мост е мое лично изобретение…”

Разследването беше завършено. Зъбите на Хитлер, неопровержимото доказателство за неговата смърт, заедно с материалите по разследването бяха изпратени в Москва.

„Обратът”, Съветска публицистика 1986/1987, изд. „Народна младеж”, София, 1988 г.:

Елена Ржевская

В онзи ден, късно есента…

Една сутрин, в девет часа, мама ме извика на телефона. И макар че не се отличаваше с остър слух, неочаквано добави:

-Някакъв военен глас.

-Елена Мойсеева ли е? С вас говори Жуков. – Гласът му беше плътен, но без военни нотки.

Това обикновено „Жуков”, без ореола от звания, рискуващо да го смеси с многото непрославени съименници, подкупваше.

-Здравейте, Георгий Костантинович – казах аз и се разтревожих дали правилно произнасям имената му, тъй като никога досега не ми се беше налагало, – много ми е приятно да ви чуя.

Той каза, че би искал да се срещнем.

-А вие?

Аз отговорих утвърдително. Последва полувъпрос.

-Кога?

Повторих след него:

-Кога?

-Ще можете ли утре в шестнадесет часа?

Аз не чух добре.

-В четири часа – повтори той като прояви снизхождение към цивилния си събеседник

-Ще мога.

И записа адреса ми.

Опитах се да му обясня: Сградата зад желязната ограда.

-Ще ви намерят! – прекъсна ме той. - Запишете си – утре в шестнадесет часа.

Беше първи ноември 1969 година…

Когато слязох долу, голяма, черна и необикновена на вид кола с жълти фарове под радиатора беше спряла до тротоара пред оградата на нашия дом.

Като ме видя, че се насочвам към колата, шофьорът отвори вратата и се подаде навън.

-А нашите отидоха да ви търсят.

В същия момент дойдоха и онези, които той нарече „нашите” – малко момиченце и възрастна жена с приятно обло лице; тя беше облечена скромно – в тъмно манто и с пъстра забрадка на главата. Ние си подадохме ръце, жената каза името си – Клавдия Евгениевна – и представи момиченцето:

-Това е дъщерята на Георгий Константинович – Маша.

Аз протегнах ръка на момиченцето, като потиснах моментното чувство на неудобство – тя по-скоро можеше да мине за негова внучка…

През войната не ми се беше случвало да видя Жуков. Аз бях преводач в щаба на армия, влизаща в състава на 1-ви белоруски фронт, който беше под негово командване. И тогава, а още повече след войната съм чувала, че той бил жесток, рязък, не пазел хората и емоционалната окраска на моето отношение към него беше сложна. Такава бе тя и докато пътувахме с колата…

В първия момент, когато видях Жуков отблизо, изпаднах в недоумение: къде се беше дянала знаменитата тежка, волева и безпощадна брадичка, изпъкваща на снимките….

Да видиш маршал Жуков в цивилен костюм беше нещо странно и съвсем неочаквано. С това също трябваше да се свикне. В нашите представи той се беше сраснал с военната униформа...

Толкова по-неочаквана е неговата усмивка – искрена, предразполагаща, млада…

По време на целия ни разговор от Жуков се излъчваше тази човешка мъка по изгубената младост. Тя може би се изостряше от младостта на жена му и невръстната му дъщеря…

После, когато разказваше за попадналото му досие на командването на Червената армия… спомена, че било проследено и цялото негово служебно развитие… (За това досие Гьобелс – по онова време комисар на отбраната на Берлин – е записал в дневника си на 18 март 1945 г.: „Генералният щаб ми предостави досието, което съдържа биографиите и снимките на съветските генерали и маршали…” Забравил за своите безпардонни и нагли съждения от 41-ва година, той смаяно се опитва месец и половина преди падането на Берлин да намери обяснение за победния натиск на съветските войски: „Почти всички тези маршали и генерали са не по-възрастни от 50 години. С богата политико-революционна дейност зад гърба си, убедени болшевики, изключително енергични хора и по лицата им се вижда, че произхождат от народа… С една дума налага ни се да стигнем до неприятния извод, че военното ръководство на Съветския съюз произхожда от по-добри класи, отколкото нашето…”)

Жуков каза, че е прочел книгата ми…

- Книгата ми хареса. Но това не е всичко.

(Аз не реставрирам по памет подробностите от тази среща, записах ги още тогава. А също и всичко, казано от Жуков, което цитирам.)

Маршал Жуков каза:

-Аз не знаех, че Хитлер е бил намерен. Но прочетох за това във вашата книга и повярвах. Макар че не се позовавате на архивите, както е прието. Но ви вярвам, вярвам и на вашата писателска съвест. Аз пиша спомени – повтори той. – Сега тъкмо стигнах до Берлин. И трябва да реша как да напиша за това. – той говореше бавно, монотонно, разсъдливо. – Не съм знаел. И ако го напиша така, ще се подразбира, че Хитлер не е бил намерен. Но от политическа гледна точка това ще бъде невярно. То ще е от полза и за нацистите.

След като помълча малко, добави:

-Как е могло да стане така, че аз да не науча за това?

Той искаше да си изясни този момент с моя помощ. И това беше най-важният му въпрос към мен. Аз би трябвало да предвидя, че той ще възникне. Но докато пътувах за дома на маршал Жуков, кой знае защо не мислех за нищо подобно.

И наистина, как е могло да стане така, че командващият войските, които щурмуват Берлин, да не научи, че неговите воини, след като завладяват имперската канцелария, в чиито подземия се намира Хитлер с остатъците на своя щаб, намират самоубилия се фюрер? Това е толкова важен и престижен факт за пълководеца, довел войските си до Берлин.

Той имаше право да зададе въпроса си и така: как са посмели да не му доложат за това? Имаше от какво да изпадне не в недоумение, а в най-яростен гняв, ако знаеше към кого да го адресира…

Аз знаех, че през онези майски дни всичко, свързано с намирането и опознаването на трупа на Хитлер, се пазеше в строга тайна и се докладваше направо на Сталин по негово нареждане като се прескачаше командването на фронта, т.е. маршал Жуков. А защо се правеше това, би могъл да обясни само Сталин.

-Не може да бъде – Сталин не е знаел – решително отхвърли думите ми Жуков. – Аз бях много близък със Сталин. Той ме попита къде е Хитлер?

…Защо е трябвало да крият от него? Може би след като е решил да не разгласява този факт, Сталин не е посвещавал никого в тайната, не е споделял. По-изчерпателният отговор сигурно е свързан със сложността и нестабилността на отношенията между тези двама души; Жуков е заставал пред него с присъщата му прямота, която се ценеше, докато траеше войната…

Жуков не пушеше, аз също. И нямаше откъде да дойде разведряването в нашия разговор, ако не беше Маша…

-Престани – каза й Жуков.

Тя не обърна внимание на заповедта му…

И този човек пред когото трепереха всички - и свои, и врагове (спомням си заловената немска неизпратена поща – във войнишките писма имаше трескави сбогувания завинаги с близките, защото в немската част бе станало известно, че тук, на нашия фронт, се е появил Жуков. Това бе едва в средата на войната), той, на когото безпрекословно се подчиняваха всички и всичко, от генерала до войника, той с ореола на жестокост и желязна воля, не беше в състояние да изиска послушание от едно осемгодишно момиченце. Това беше истинското положение, нищо, че многомилионната войска заставаше в покорство през него…(Генерал А. М. Милщейн, който е бил в щаба на Жуков по време на битката за Москва, заместник-началник на разузнавателния отдел, наскоро ми разказа следното: Щабът се бил разположил близо до Перхушково. Г. К. Жуков заемал отделна къща, обкръжена от няколко кордона охрана. Всяка вечер Милщейн отивал да докладва, минавал покрай къщата и от време на време му идвало да отговори грешно на паролата на часовите, които се сменяли по няколко пъти в денонощие – по-добре да стрелят. Така е, понякога влизането в тази къща било по-страшно от смъртта – ето какъв страх му внушавал Жуков, който ценял Милщейн.)

Дъщеря му не изпитваше ни най-малък страх от него…

Сближаването им е станало по време на войната. И сега той се интересуваше не толкова от самия факт за намирането на мъртвия Хитлер, който не будеше съмнение в него, колкото онова, което не можеше да си изясни във връзка с него. Искаше му се да мисли, че Сталин също не е знаел. Моите обяснения му отнемаха тази възможност. А при неговата праволинейност Жуков не бе видял в това отстраняване предвестник на по-нататъшната сурова изолация, която последва скоро… Още през първата година след края на войната Сталин отзова Жуков от Берлин, назначи го за главнокомандуващ сухопътните войски и почти веднага го свали от този пост и с понижение го изпрати да командва военен окръг…

-В началото на войната Сталин не знаеше много неща, имаше само опита от гражданската война. Но след Сталинград се понаучи. Хитлер го излъга. Сталин не искаше война. Ние не бяхме подготвени. До тридесет и девета година ние всъщност нямахме истинска редовна армия – само териториални набори. Сталин не искаше война. Според мен беше готов да прави отстъпки… Когато постъпиха данни, че немските дивизии се групират до границата ни, Сталин му писа. Хитлер отговори – това съм го чел, че е дал дума и неговата дума е дума. Уверяваше, че има други намерения...

След смъртта на Сталин през 1953 година маршал Жуков беше преместен от Свердловски военен окръг в Москва, назначен за заместник-министър, а след това и за министър на отбраната на СССР. Беше член на Президиума и на ЦК на партията. Той отново работеше с пълна сила.

Но вече от осем години насам бе снет от всички постове, изваден от състава на Президиума и на ЦК на партията, не беше избран за депутат във Върховния съвет на СССР – т.е. беше напълно отстранен от всякаква държавна, партийна и обществена работа.Оставаше му само миналото – годините на героичната слава. А те го свързваха със Сталин…

-Сталин бил объркан и две седмици не приемал никого. Всичко се преустройваше, затова не приемаше. А изявления не правеше, защото Молотов беше председател на Съвета на народните комисари. Изобщо Сталин не говореше често. Трябваше да мине малко време, та да се види как ще се развият събитията. Затова говори за пръв път на трети юли… Объркан беше два часа… Два часа беше напълно объркан. Два часа не се вземаха никакви решения . Нищо не се предприемаше.

Два часа от започналата война, два часа без заповед за ответен огън, за борба, за съпротива. Два часа, в които загиват войски, неизлетели от летищата самолети, население… Двата часа на пълна обърканост, в които Сталин още не можеше да повярва във вероломството на Хитлер, са стрували неизброими жертви и са осигурили успех на немците при придвижването.

Колко драматично са предадени в книгата на Жуков тези два часа на очакване, в които Сталин е трябвало да разреши започването на ответни действия. Когато почти след четири часа най-сетне предават по военните окръзи директивата на народния комисар на отбраната – да се отблъсне и унищожи противника, то, както пише маршал Жуков, „по съотношение на силите и на създалата се обстановка „тя се оказа напълно нереална и не беше приведена в изпълнение”. Било вече късно…

Той говореше доверително, с охота и потребност да изкаже непреходното, съкровеното и, както ми се стори още неизказаното.

-…Положението беше отчайващо. Дори не можете да си представите колко отчайващо беше. Та ние нямахме абсолютно нищо: нито стомана, нито барут. Нищо. А отнякъде се намираше. Като по чудо. Пред мен влезе Малишев: „Нямаме необходимата стомана”. Трябваше да се произвеждат танкове. Как го изгледа Сталин. „Защо съобщавате това на мен? Търсете! Получихте ли заповед? Изпълнявайте!” И представете си – намериха! 300 хиляди тона. Пише: „В наличност са 300 хиляди тона стомана. Моля да бъде разрешено използването им.” Тя беше от фундамента на Двореца на съветите. Сталин резолира: „Разрешавам. Като спечелим войната ще го построим отново.” Само той можеше да постъпва така…

-Чели ли сте Ерьоменко? – попита Жуков за спомените, в които той пише, че в разработката на Сталинградската операция са участвали само той (Ерьоменко) и Хрушчов. – Това е лъжа. Аз го попитах: „Как си могъл да напишеш такова нещо?” А той ми отговори: „Хрушчов ме помоли”. Който и да ме помоли, аз не бих написал лъжа…

Аз му казах, че като преводач съм имала задължението да разпитвам немците, особено ако в плен попаднеше офицер, за тяхната оценка за нашите силни и слаби страни. Неведнъж са посочвали нашите преимущества: Танка Т-34, издръжливостта на войниците, Жуков…

Последно ръкостискане с Жуков. Колата потегли.

Не можех да си представя, че след шест дни Жуков ще получи инфаркт и че аз сигурно съм последната от страничните за него хора, която го бе видяла все още толкова здрав, бодър, в един от най-добрите моменти на живота му през последните години.

Излязохме на околовръстния път. Шофьорът със старата шапка съсредоточено караше поскърцващата кола. Стария ЗИС.

-С такъв се е возил Сталин – каза той.

* Черно на бяло