/Поглед.инфо/ Преди пет години публикувах страница, която според мен дава недвусмислен отговор на въпроса дали Васил Митаков (1880 –1945), правосъден министър (1939–1942) в правителствата на Георги Кьосеиванов и Богдан Филов, е български фашист, облечен във власт, или е изтъкнат български патриот? Виж линка: https://duma.bg/?go=news&p=detail&nodeId=129632.

С публикуваните по-долу откровения, той, според мен, сам опровергава апологията, която му прави Иван Татарчев в предговора си към Дневника му. А тя е колкото невярна, толкова и скандална. Казано простичко , Иван Татарчев за кой ли път оневини с късна дата един управник, затъркалял се по силен, но и доста примитивен фашистки уклон. Както казва народът ни в такива случаи: „Търкулнало се гърнето и си намерило похлупака”. За съжаление, тази поговорка може спокойно да се употреби и за днешните ни властници, които правят неистови опити да помирят палачите на фашизма с техните хиляди жертви. Да се тури пепел и на отрязаните и изложени на поругание глави не само на български, но и на английски и американски антифашисти. За повече надникни в този линк: https://duma.bg/iztrebvahme-mirno-naselenie-za-profilaktika-n126710?h=pdfarchive&pdfarchiveId=3566.

Всъщност, нищо не помиряват, а реабилитират фашизма и самите управници навличат кафявите му ризи.

На тези, на които тези думи ще се сторят прекалено силни и несправедливи, ще напомня, че самият Митаков като министър на правосъдието подготвя и внася за приемане в Народното събрание и Министерския съвет редица закони и постановления, които не могат да се определят другояче, и тогава, и сега, освен като откровен фашизъм. Те са в основата на всички нечовешки репресии, които се стоварват върху българския народ по време на Втората световна война. Не друг, а той, самият министър на правосъдието,защитава публично и разяснява на „тъпия“ български народ колко хуманни и необходими са допълненията в Закона за защита на държавата - т. нар „Закон смърт”, според който дори само за слушане на радио можеш да се сдобиеш със смъртна присъда. Нека си спомним днес, в тези мартенски дни, когато почитаме жертвите на българския държавен антисемитизъм, че министър Митаков дава своя принос и за създаването на Закона на защита на нацията и постановленията към него, пратили на смърт и около 3000 еврейчета от Тракия и Вардарска Македония, между тях и пеленачета, Тяхната гибел, и тази на около 200 български дечица днешните ни фашизоиди не допускат да се отбележи дори със скромен паметник.

Особено живописно министърът описва как евреите са се наредили пред Телефонната станция, за да предадат своите телефони и радиа, които са им забранени. Що ли пък не предложат и него, като царя ни, одобрил и тези мерки, да обявят за праведник?

Но читателят не може да не се усмихне снизходително на прехласванията на министър Митаков по благините на министерския пост. И по специалния жп вагон, и държавния автомобил с шофьор и охрана, и, забележете, дори по къпането в централната софийска баня. Пък и с българския футбол се занимава и иска да се забрани мач със съветски футболисти. Самата слава да е министър, ех тая суета (!), ще докара и тоя човечец дотам, че той ще потапя перото си на талантлив правник в кръв, а не в мастило.

Васил Митаков, "Дневник на правосъдния министър в правителствата на Георги Кьосеиванов и Богдан Филов", Книгоиздателска къща „Труд”, 2001 г., предговор Иван Татарчев

30 юни [1940 г.]

…Изглежда, че това е едно психологическо явление, присъщо на човека – да свива крилете си и да намалява гордостта си пред силните на деня, както цветята или насекомите – пред силното слънце.

Няма да скрия, че и аз някога, когато бях в положението на тия мои другари, проявявах същата слабост, или това чувство, пред по-големите, особено пред министрите, дори по някой път тяхното присъствие ме е стеснявало.

Прави ми впечатление, че навсякъде, където се явя, отношенията на хората към мен са различни. Влизам в някое заведение – никой не ме познава. Разговорът почва съвършено естествено, даже небрежно. Случайно влиза някой познат: „Как сте, господин министре?” Из един път отношенията на хората се променят. Всички застават прилично, на лицата им се изобразява сервилна усмивка. Обръщенията вече са съвършено други. На всяка дума добавят „господин министре”. Всичко ти се предлага на износна цена. Тръгваш да си вървиш – от всички страни поклони: „Довиждане, господин министре! Довиждане, господин министре!” Даже в банята, докато съм в басейна, всички стоят тихо и мирно, всички ме изглеждат какво представлявам; по какво се различавам от другите хора. Всички, които влизат, ме поздравяват, всички които си отиват, излизат с поклони. Заговориш се с някого, всички надават ухо, някои се приближават. Прислугата ме гледа в очите да не би да имам нужда от нещо. Вратите ми се отварят навсякъде, аз нямам нужда да се грижа за нищо. Всичко ми се подава на време, всичко ми се предлага.

Пристигам сутрин с автомобила, часът е шест и половина. Пред вратите на банята чакат куп хора. Никого не пускат защото банята още не е отворена. Стражарят веднага ми прави път. Всички се дърпат: „Заповядайте, господин министре!”, всички ме поглеждат. Влизам. Веднага се отварят следующите врати. Още няма никого, събличам се и влизам. Напразно искам да чакам ред. Плащам след като изляза от банята.

Жена ми разправя същото. „Тя е министерша!”

15 юни [1941 г.]

…В банята се виждам с разни лица – едни познати от по-рано, други, с които се запознах сега в банята. Макар че в банята всички сме равни, макар че там остава от нас само това, което е общочовешко – голите тела са еднакви. Колко много голите хора си приличат! Няма значение кой е умен, прост селянин, гражданин, министър – там всички сме равни. С мен се къпят двама калугери, чиито дълги коси и черни бради обръщат внимание; къпят се инвалиди, кой без ръка, без крак, някои парализирани, които едва се спускат по стълбичката на басейна, други, които без чужда помощ не могат да се движат, друг трепери – ръцете му играят непрестанно. Към мен се обръщат с особено внимание… Всички ме заглеждат. Като река да кажа нещо - всички ме слушат, стараят се да чуят нещо.

Човекът – това е главата, мозъкът. Всичко друго е външно, повърхностно, еднакво и безразлично. Главата – това е човекът. Когато се обръщаме към някого, към министъра, съдията, генерала, началника – обръщаме се към главата: дядо попе, ваше преосвещенство – това е главата; към Хитлер, Мусолини, Чърчил, Рузвелт, Наполеон, Цезар, Толстой, Шекспир – ние имаме предвид главата. Всичко останало е второстепенно, еднакво, болнаво, хилаво – общо.

Един се обръща към мен:

- Господин министре, какво има ново?

И почва разговор. Всички се натрупват да слушат. Това им дава повод да изкажат своето задоволство от новото управление, от новия режим:

-Не може да става дума, днешното управление е много по-добро от старото партийно управление – казва един.

-Народът е доволен, продължавайте все така да го управлявате – добавя друг.

8 август [1940 г.]

Снощи Министерския съвет се занима с въпроса за съветския мач. Габровски направи доклад за посрещането на съветските футболисти и за демонстрациите, които нашите комунисти са направили – демонстрации на приятелство към Русия и комунизма. Разправи за инцидентите, станали пред „Славянска беседа”…

Моето мнение беше, че тия демонстрации са крайно опасни за нашите интереси в тоя момент. Те ще се изтълкуват най-лошо от германците. Още вчера Рихтхофен обърнал внимание на тия манифестации по начин, който направил впечатление на наши министри (Божилов, Горанов). Германия ни покровителства като свои приятели. Ако те обаче разберат, че ние сме с чувства към Русия, това не може да не им повлияе и да не ги накара да вземат нужните предварителни мерки.

Изказах се в смисъл, че изобщо допускането на този мач е грешка, особено днес. Това за втори и трети път имах случай да заявя в Министерския съвет. Сега го повторих. Всички министри споделиха мисълта, че впечатлението от тоя факт няма да бъде благоприятно за България, но не се решаваха да вземат смело становище – чисто и просто да забранят мача. Остана да се наблюдава в тия един-два дни до неделя и ако бъдат констатирани нови признаци на безпокойни настроения, тогава да се отложи или забрани мачът. Това бе предложение на министър-председателят.

Обърнах внимание, че ако забраним мача, Русия ще ни се разсърди. Това най-после е без значение, щом е въпрос да запазим нашия вътрешен ред.

Ако обаче го допуснем и станат някои инциденти, против които ще трябва да вземем мерки, ще загубим както симпатиите на Русия, така и симпатиите на Германия, която ще види по явен начин, че настроението в България е лошо. Ако не вземем някакви мерки, това ще бъде непростена слабост, ще окуражи комунистите и утре, при друг случай, ще трябва да очакваме нови нападения, които ще бъде още по-трудно да спрем. Това, с други думи, би било една керенщина от наша страна, за която с право един ден ще ни държат отговорни.

Ако вземем мерки, никой не може да ни осъди, защото никой не може да ни забрани да пазим вътрешния ред и законност в страната…

На последно място, нашите комунисти трябва да разберат, че държавата е на поста си и тя няма да допусне никакви политически манифестации от какъвто и да било характер. Противното е наклонена плоскост, по която тръгнем ли връщане назад няма.

Тая теза, както се вижда, не мина.

3 август [1941 г.]

Вчера сутринта ме посети моят стар приятел евреин д-р Алкалай заедно със сина си (инженер). Стана въпрос за тяхната съдба. Оплака се, че сме ги били „сравнили със земята”. Очевидно той намери тоя израз за най-мек, за най-търпим в разговора между евреин и министър в тоя момент. А той би могъл да каже много по-силни думи, каквито те, евреите, сигурно говорят помежду си и пред други.

-Вие, евреите – казах му, не можете да разберете или не искате да разберете в какво се състои работата. Ако си дадете труд да я разберете тъй, както е, уверен съм, че не само не бихте се сърдили, но напълно бихте ни оправдали. Вие щяхте да видите, че тия мерки са необходимост толкова голяма, че и ти, и който да е друг евреин, ако бяхте на наше място, същото щяхте да направите. Най-мъчно и в същото време най-голяма добродетел е да бъде човек справедлив към себе си, т.е. да може да признава основателността и необходимостта на мерките, които даже са против него.

Има две гледища по всички въпроси: едното – на мухата, и другото на орела. Ако човек застане на гледището на мухата, няма да види нищо освен едно петно; ако обаче застане на гледището на орела [ще] види цяла една картина, цял пейзаж, цяла планина.

В случая вие, ако искате да разберете в какво се състои работата и дали тия мерки са уместни или не, ще се отдалечите от вашите линии или расови интереси и ще погледнете на въпроса с очите на орела, от високо. Както, когато човек иска да види една местност, отива и се качва на най-високата точка, ако вие така погледнете на работата, ще видите, че мерките, които вземаме против евреите, не само не са лоши, но са акт на държавна необходимост, на държавна мъдрост, нещо повече – на народно самосъхранение.

-Но много строго се прилага законът. Ето, и в Унгария има такъв закон, но не го прилагат.

-Не знам дали в Унгария се прилага законът или не, но трябва да ви кажа, че щом има закон, той трябва да се прилага. Законите, които се създават, а не се прилагат, деморализират гражданите. Приемането на закона е въпрос на политика. Но един път приет, законът трябва да се приложи.

Вие се оплаквате от строго прилагане на закона. А в същото време на нас ни отказват, че изобщо не прилагаме закона. Тук аз имам да прибавя дебатите в Народното събрание и случая с някой си Алкалай в Областния съд. Но в какво се състои строгото прилагане на закона.?

-На нас не ни позволяват вечер да се разхождаме.

-Това ли е страшното? Вие приличате на онези наши българи, които казват: „Не щем ни Добруджа, ни Тракия, ни Македония! Дайте ни хляба без царевица!” Тия господа не виждат от шумата гората. Същата грешка правите и вие. Вие не виждате, че тези мерки се приемат за спасението на нацията, вие не виждате тяхното спасение и опасността от по-строги мерки, които може да се вземат, а се сърдите, че имало полицейски час. Това показва само едно – че сте много разглезени. Когато хората се бият, когато мрат в жестоки боеве, когато на много места нещата са обърнати в ад, когато хората като луди бягат и не знаят къде да подслонят главата си, вие хленчите, че имало полицейски час, че след 9 часа не можете да ходите по улицата, че не можете да отидете на кино, на дансинг, на гости, че нямате радио, телефон и така нататък. Вместо да благодарите , че с толкова може да минете, вие хленчите.

Но да оставим всичко настрана. Най-после България, в която живеете и печелите, не заслужава ли от вас, евреите, в тоя момент една жертва? Вашата грешка, на всички евреи, е, че вие поставяте себе си в центъра на света и смятате, че всички други са длъжни да живеят за вас, да работят за вас, да страдат за вас. Вие? Вие сте едно богоизбрано племе: другите да се бият, а вие да печелите, да трупате богатства! …

По закона за еднократния данък аз им казах, че това е също най-малкото, което другите правят спрямо тях. При факта, че на всеки евреин се пада по 500 хиляди лева състояние, това, което вземаме, е капка в морето. В тоя момент, когато светът прекарва една такава криза, когато народите се бият на живот и смърт, спасението на отечеството, на вас, евреите, се пада да дадете не много от това, което имате. Не само, че не трябва да роптаете, но ако сте патриоти, с готовност трябва да дадете това, което ви се иска, и да благодарите , че не се е наложило да ви се вземе и останалото…

Така се разделихме с моя стар и добър приятел д-р Алкалай, който винаги е бил между добрите български граждани, но който си е останал както всички други един чистокръвен стопроцентов евреин и по думи, и по убеждение, и по начин на гледане върху работите…

* * *

… По повод на нарежданията на Министерския съвет преди няколко дни всички евреи трябваше да предадат радиоапаратите и телефоните си в телефонната станция. Трябваше човек да види тая дълга върволица от евреи пред пощенската палата наредени, натоварени с радиоапарати, чакащи ред да ги предадат. На човек му се струва, че присъства на погребение. Да предадеш инструмента, който ти е толкова скъп, свързвал те е с цял свят, доставял ти е утеха и успокоение – по някой път радост, по някой път скръб! Вървят мълчаливо, без никакъв протест на уста, оставят скъпия инструмент и си отиват по същия начин.

-По-рано – казал един на жена ми – стане ти мъчно, вземеш телефона, обадиш се сестра си, на брат си, на майка си. Налегне те скука, чувстваш нужда от почивка, от проветряване – отвориш радиото. Сега стоиш като затворник, мълчиш с наведена глава!...

В следващия момент обърнал главата си, за да не забележи жена ми сълзите, които иска[ли] да бликнат на очите му.

Така е! Но не е сега време за сантименталност. В тоя върховен момент трябва да работи само мозъкът. Всички други човешки сили трябва да спрат. И преди всичко чувствата на сърцето…

13 септември [1941 г.]

Днес, в 12 часа, по покана на директора на печата д-р Николаев в Министерството на вътрешните работи дадох разяснения върху закона за защита на държавата по повод на последните му изменения. В един от салоните на Вътрешното министерство бяха събрани около една маса всички директори и редактори на всички вестници, а някои стояха прави… повече от 50 души...

Казах им, че правителството е решено да проведе борбата с разрушителните сили докрай. Касае се не до главата на тоя или оня, а до главата на България. Казах им, че правителството не желае жертви, че би се радвало извънредно много, ако повод за прилагане не му се даде. Но ако такъв повод би му сe дал, законът ще се приложи във всичката му строгост. Казах, че строгите наказания не трябва да плашат никого. Истината е обратно: строгите закони [предотвратяват] повече жертви, отколкото вземат.

Накрая апелирах към печата да даде нужното съдействие на правителството в тая борба. ..

Разделихме се най-приятелски. Директорът на печата ми благодари за хубавата и съдържателна беседа.

25 октомври [1941 г.]

На 23-ти навърших точно една година като министър. Как бързо, а колко впечатления съм натрупал, колко събития преживявания, душевни вълнения; какво напрежение; колко посещения, молби и и ходатайства; колко назначения; колко ресепсии, вечери, екскурзии, разходки! От всичко най-добър спомен ми е останал и ще ми с остане с разходките и екскурзиите. Посетих […] почти всички курорти, по-големи манастири, някои градове: Чамкория, Юндола, Говедарци, Рибарица, Копривщица, Чепино, Лъжене, Костенец, Рилския, Бачковския, Клисурския, Троянския манастир, Св. Константин, Бургас, Варна, Видин, Лом, Берковица, Котел, Копривщица, Карлово, Сопот и много други места. Колко работи видях и с колко нови хора се запознах! Големи общественици, големи бивши и настоящи държавници, пълномощни министри, вестникари, писатели, учени. Няколко пъти се срещах и говорих с царя.

Бог благослови така да бъде. Аз те моля, о Господи, да продължава тоя сън още много-много. Искам да се събудя по-късно. Татко мой, ще ме послушаш ли? Знам, че ти ще го направиш и ти благодаря. Благодаря ти, татко мой, от все сърце.

През тая година от разликата в заплатата ние мож[а]хме много нещо да си набавим и да се поизкърпим. Облякохме се, постлахме си креватите, поправихме някои неща вкъщи, които от построяването им още така стояха и нямаше никакъв изглед се направят…

* Черно на бяло