/Поглед.инфо/ Светослав Минков 5.V11.1941 г: “Мога да кажа, че

с творчеството си подсъдимият (Вапцаров) има принос за българската поезия”

Наскоро известният на мнозина все още четящи българи литературен изследовател и историк Йордан Каменов сам издаде книгата си, откъс от която ви предлагам днес. Всъщност, затруднявам се как да го нарека - историк, литературен изследовател, писател или с всички тези определения заедно. Към това трябва да се добави неговата безкомпромисност и удивителна задълбоченост. Още повече, че над “обекта” му са се трудили десетки български уважавани творци - литератори и историци, близки роднини на поета, които с откровеност до болка събраха и издадоха всичко около живота му и сътвореното от него.

И все пак, прочитайки книгата на Йордан Каменов, читателят се убеждава, че далеч не всичко е било разкрито или пък е било поднесено с оглед на политическите страсти на пишещите за него. Аз самият бях изкушен и преди 5-6 години публикувах страница във в. “Дума” и в “Поглед инфо” с красноречивото заглавие “Бил ли Вапцаров член на БКП - да, бил е!” Който желае, може да надникне в линка: https://www.duma.bg/bil-li-e-vaptsarov-chlen-na-bkp-da-bil-e!-n204820.

Но днес, в навечерието на деня на разстрела на Вапцаров и неговите другари, прелиствам само една от книгите на Йордан Каменов, посветена на живота и творчеството на Никола Вапцаров. А той се е добрал до удивително непознати или “забравени” неоспорими факти около творчеството и живота му, надявам се да ги предложа на вниманието ви някой ден. Ето още няколко заглавия от Каменов: “Преди и сега - равно на всякога”, “Властта, историята и Вапцаров”, “Те можеха да бъдат нобелисти”, “Словото в немилост” и други.

И да не забравя да спомена майсторлъка на Йордан Каменов, с който той възкресява забравеното или забраняваното от тази близка наша трагична история, която уж е отдалечена от нас на повече от 80 години. Може би не на всеки е попадала в ръцете мемоарната книга на Ефросина Николова “Аз съм двойна майка”. В нея тя разказва и за преживяното от нея около процеса и разстрела и нещо покъртително отвсякъде: гробарят разказва на нея и близките на разстреляните, че Антон Попов е погребан в централните софийски гробища... жив.

По фашистки!

Йордан Каменов “Песента Вапцаров” (биография и анализационен прочит на делото на Никола Вапцаров), издател Йордан Каменов, 2025 г.

Изпитанията на Историята

в преддверието на историята

На включването на Вапцаров в актуалните исторически събития и на последвалите от това събития и поезия е посветена книгата ми „Властта, историята и Вапцаров“. Но и тук няма как да мина без тях. И защото те са финал, неминуемият финал на обречеността и неотстъпността. На последните му изпитания, които го разтърсват, но не сломяват личността, и вливат в поезията му величието на духовния човек и в кървавите битки в историята.
Какво ли не сториха „доброжелателите“ на Вапца
ров, за да го отрекат. В най-примамливата за отрица-
ние и развенчаване според тях територия – участието
му в битките на Историята. Началото и най-дългото
заседяване бяха показанията му, писани по време на
[раз]следването. С лекокрило настроение и жалки морални преструвки го дегероизираха в предател. Обявяването му за руски агент, защото получавал в продължение на 2-3 месеца от Цвятко Радойнов по 2000 лева месечно, стана върховната манипулация в щастливите дни на върховната официална русофобия. А в съзнанието на разни въобразили си нравствени чистофайници, той неизменно е терорист. Няма да пропусна „Полека, без злоба, човешки да пробвам…“ с факти с тази истерия, нейното обяснение и тип манипулация. Която в съдружие с медийната подкрепа и при недостатъчното познаване на същинското Вапцарово поведение, документирано в показания и творчество, беше тъй агресивно и уж убедително, че стъписваше и множеството поддръжници на поета.
Ще стигна до изпълнение на обещаното, но нека
да започна с тормоза на властта към Вапцаров и не-
говото творчество, довело до съдебно дело с искане
на наказание по Закона за защита на държавата за
написването на стихотворението му „Селска хрони-
ка“. Този важен епизод от поетовата биография беше
потулван по времето на тоталитаризма и естествено
стана нелюбим и на демокрацията. Някъде в края на
ноември 1940 г. Вапцаров се отправя към Банско. Не
бърза, по пътя гостува на свой приятел. Версията на
усърдните шивачи на титано-борческия му костюм за
престоя в родния град беше, че е изпратен да ръководи там Соболевата акция. Вапцаровото протоколирано обяснение е, че е отседнал в Банско заради здравословното си състояние. След известен престой в града му се случва… Думата има местен бдящ за „реда“ полицай: „Именувам се Блажен Апостолов Фендбринг. 49 г., от с. Осиково-Неврокопско, българин, православен, женен, грамотен, неосъждан, старши полицейски стражар от Разложко околийско управление, показвам: В края на 1940 г. цел месец престоя в Банско Никола Вапцаров, той е софийски жител, и разправя, че бил дошел по съвети на лекарите тук за балкански климат. Направи ми впечатление, че той дружи по кафенета и кръчми все с хора, известни с леви убеждения. Вапцаров нищо не работеше. Поставих го под тайно наблюдение… При обиска при него се намери едно писмо в плик и един ръкопис със заглавие „Селска хроника“. Вапцаров се смути много, като се намери в него писмото. Веднага се направи обиск и в дома му и там беше намерен написан на пишеща машина „Селска хроника“ и още едно писано на пишеща машина със заглавие „Бунта кипи“…
След като беше освободен по тази работа, Вапцаров разпространяваше неверни слухове за Русия, затова с протокол го предупредих да напусне града.
Пак след като бяха намерени у него тези работи,
заловени бяха две изложения до Негово Величество
за пакт с Русия. Тук в Банско бяха заловени, едното
подписано от двама, а другото от 45-50 души…“
Сега пък можете да си обясните мълчанието на
демокрацията по въпроса. Как така ще се дава пуб-
личност на документ, от който се разбира, че тогава в
България могат да те арестуват и обискират, защото
дружиш „все с хора, известни с леви убеждения“. И
да те изгонят от родния ти град, защото разпространяваш „неверни слухове за Русия“.
Не научих повече за Блажен Апостолов до издаването на книгата ми „Властта, историята и Вапцаров“. Най-неочаквано и с голяма настойчивост от Дулово поискаха да представя при тях книгата. Интересът към нея сякаш беше по-малък от прочетения там факт, че човек с това име има отношение към съдбата на поета. Оказа се, че след 1944 г. в града живее Блажен Апостолов със семейството си, най-вероятно изселен или пък отървал се от преследване на другия край на България. Никой нищо не знаел и не научил за него. Живеел затворено и като дърво без корен и
предишна самоличност. Отишъл си от този свят сравнително рано, но по-страшно било, че съвсем млад го последвал и синът му. След като научили от „Властта, историята и Вапцаров“ кой е, дуловчани започнали да приемат участта му като възмездие. Ала аз не пиша книга за магии и проклятия. Блажен Апостолов е посочил мишената. Но това можеше да го стори и друг и при други обстоятелства. Не мистифицирам и не призовавам за предопределения. Вече казах, че Вапцаров е белязаният атом на литературата. А при неговото свободолюбие, саможертвеност и социална отзивчивост към хората от бездните на обществото, при планетарното му мислене и изумителна способност да разбира същността на световните конфликти той няма как да
не се озове и в пъкъла на Историята.
Споменатото от Блажен Апостолов писмо е с
обръщение драги и с подпис Георги. То очевидно е
циркулярно писмо за организиране на събирането
на подписи в подкрепа на подписване на пакт между
България и Русия. На пръв поглед изглежда логично
да мислим, че Вапцаров е изпратен с такава мисия в Банско. Но той пристига там преди началото на акцията. А и сам убедително опровергава обвиненията, че е организатор на Соболевата акция в обяснителен текст от 13.ХII.1940 г.:
„В мене беше намерено писмо, написано от частно лице с печатен шрифт, което личи, че е копирано с индиго… Същото писмо получих по пощата, но на коя дата не мога да си спомня... Заявявам, че не познавам лицето, което ми е изпратило писмото.
Изглежда, че и то не ме познава добре, защото е
адресирал писмото до Никола Йонков и после в скоби е прибавило Вапцаров. Това показва, че лицето
„Георги“ ме познава само с поетичния ми псевдоним – Никола Йонков. Понеже в поезията си не съм чужд на социалните тежнения на днешното време, този приятел се е престарал в информацията си по повод така наречения българо-съветски пакт. И действително се оказах супер отзивчив и написах
стихотворението „Селска хроника“… По отношение стихотворението „Бунта кипи“ сигурно ми е изпратено от някой начинающ поет… Такива стихове
съм получавал от много начинающи поети, които са
се обръщали към мене за критика… За мене това
писмо беше само един поетичен материал. Сигурно
то е един позив-писмо, каквито предполагам безогледно са пращани в провинцията от София. Аз лично не вярвам да има някакъв строго организационен характер, защото, ако имаше такъв, сигурно не би стигнало до мене…“
При тоталитаризма, без никой да се вслушва в показанията на поета, той беше представян за герой-мъченик на партийната акция за пакт със СССР. Беше вдуха на ненужното героизиране, служеше като част отславната история на БКП до 1944 г. и беше изгодно забанскалиите, някои от които твърдят в свои спомени,че искането за пакт е билоподписано от 700-800 души.А блаженият тогава Блажен Апостолов твърди, че теса 40-50. И сигурно неговите приблизителни цифри сапо-верни от също така приблизителното им раздуванес късна дата.

Но и Блажен Апостолов обича да заобикаля истината и в това е неговата вина към Вапцаров. Защото като намира подписаните петиции и не може да обвини с факти Вапцаров в събирането на подписи, той продължава да го сочи за виновник за случващото се и за политически размирник. Ето защо, може би, до края на живота му го мъчи съвестта. Престараването му не е просто прекомерна служебна бдителност, а преиграване с власт. Която пък не изпуска вече от поглед поета. И от възможността да докаже силата
си.
Действителната му сила, приложена към Вапцаров,
представлява смесица от постоянно поддържана омраза към комунистите (лайтмотивът на всяко донесение е, че той е комунист – мръсна дума за всеки от властовата верига, та чак комунистически функционер), доносничество и подлост, безотговорно бюрократично раздухване от полицейски и други служители на догадки и превръщането им във фразеологични етикети и закононарушения. Лесно се стига до тези заключения, като се проследят събраните полицейски и съдебни документи, следващи първия арест и обиск на поета на 13.ХII.1940 г. И пак се натрапва мисълта за белязания атом.
Преди да продължа, да припомня какви са фактите, до които е стигнал бдителният полицай Блажен
Апостолов: Направи ми впечатление, че той дружи
по кафенета и кръчми все с хора, известни с леви
убеждения. Вапцаров нищо не работеше. И още – у
поета са намерени ръкописи на две стихотворения
(Вапцаров отрича авторството на едното от тях – и
правотата му се вижда още при зачитането на първата строфа; другото – „Селска хроника“, сетне ще бъде обявено от полицейския началник на Пловдивска област Б. Михайлов за нещо, което „много умело осмива днешния строй“); намерено е и писмо за действия по Соболевата акция, което той в своите показания убедително посочва като случайно адресирано до него, тъй като подателят не знае истинското му име, а той не принадлежи към никаква организация, та да му бъде отправено подобно циркулярно писмо. Без да добавят никакъв нов доказателствен факт, бюрократите по веригата накрая го обявяват за опасен комунистически функционер, отговорен пред държавната власт по
два от свирепите конюктурни закони – Закона за за-
щита на държавата и Закона за държавната полиция.
Не само е опасен, но е и функционер номер едно от
цялата Разложка околия. И с него едновременно започват да се занимават две правоохранителни систе
ми – полицията и съдът.
Полицията не само го регистрира, тя се заема с него. Като използва член 124 от ЗДП, който ѝ позволява със свое решение да интернира някого за срок до 6
месеца – обикновено в отдалечен град, където е трудно човек да си намери работа. За Вапцаров решението е „милостиво“ – 3 месеца. През юни, юли и август 1941 г. той е въдворен в Годеч. Но тя в своите „права“ взема и решение да бъде следен, споменатият Б. Михайлов се е разпоредил. Не се знае как се изпълнява волята на този полицейски началник. Документите на полицията се въздържат от информация за такива действия. Така и не знаем от тях кой е разпоредил и как са били убити Гео Милев и много други обречени. Допускам, мисля основателно, че след завръщането на Вапцаров от Годеч в началото на септември 1941 г. него го следят. И това има отношение към показанията му, които той пише след ареста си на 4 март 1942 г. Като просто му напомнят да не забравя някой и друг епизод. Дори и да не е така и решението да е останало само на хартия, фактът, че съществува, говори за прекомерно властово насилие.

Време е да защитя думите си, че дял в засилените наказателни, предпазни и съдебни мерки има и доносничеството. Кой знае защо дружеството на
запасните офицери в Банско раздухва събирането
на подписи за Соболевото предложение до степен на държавна измяна. Ето какво пишат те в писмо от
31.ХII.1940 г. – празничен донос: „…комунистическите подстрекатели и подстрекателки са плъзнали между стари и млади и вършат страшна зловредна агитация и трето, преди два дни е хванато едно заявление, адресирано до Н. В. Царя, с което са искали
присъединяването на България към СССР с подписи от „доброжелателите“ на България.“ И таз хубава!
Това, според мене, е доносническо писмо, защото
бдителният Блажен Апостолов, който би следвало да
го е заловил, никъде не го споменава. А той едва ли
би пропуснал тази възможност при действително извършено „кощунство“. Но този документ върви с другите към полицията и съда, което го прави въздействащ за утежняване на Вапцаровата „вина“. А поетът е доказано непричастен, дори да е имало подобна подписка – много преди заявената дата на залавянето ѝ е прогонен от Банско.
Като лавина се задвижва и съдебната машина.
Още на 4.I.1941 г. на прокурора на Горна Джумая
(днешния Благоевград) изпращат като веществени
доказателства, „уличаващи“ поета, ръкописите на
„Селска хроника“ и „Бунта кипи“. И той разпорежда:
„На съдебно следствие за следствие по чл. 7 от
ЗЗД“. След което с Постановление от 16.I.1941 г. съчинява и обвинение срещу поета: „… в края на 1940 г. в гр. Банско устно и писмено е подбуждал към вражда и омраза и престъпление спрямо отделни слоеве и класи и към властта…“.

Ще напомня, че по този член на ЗЗД наказанието може да бъде и смъртно.
И въпреки че с ареста на Вапцаров и последвалите други насилнически действия той само встъпва в
предверието на Историята, още тогава последиците са можели да бъдат фатални. Действайки малко
забавено, съдебната власт стига и до дело, което се
гледа на 17.Х.1941 г. в наказателното отделение на
Неврокопския (днешния град Гоце Делчев) областен
съд. Преди делото като свидетел по делегация е бил
разпитан посоченият от Вапцаров като свидетел голям български писател Светослав Минков. По изготвен от защитата въпросник, с утвърдителните си отговори той дава висока оценка на поета Вапцаров. [“Мога да кажа, че с творчеството си подсъдимият има принос за Българската поезия -5.V11. 1941 г.] Стига се до оправдателна присъда. Която е предначертана при спазването на законовите изисквания. Защото обвинението не представя нито едно доказателство, че поетът е разпространявал което и да е от стихотворенията. И съдът се произнася: „А щом няма разпространение, не може да се счете, че той е подбуждал с тях към омраза, вражда или престъпление когото и да е.“ Едва ли Вапцаров е ликувал при изслушване на добрата вест – оправдателната присъда. Защото вече повече от месец той е влязъл в дебрите, не, в пъкъла на Историята. Където няма прошка, дори когато дейността ти е преди всичко намерения за борба срещу властта. Но преди тя да го накаже жестоко, на
Вапцаров предстоят нови изпитания на духа и изпитания на тялото и духа. Предстои му да срещне смъртта в името на това да ги надмогне. Да ги превърне в духовен кладенец на новите измерения на блестящата си поезия. В един момент да покаже, че той е човек, а не стомана, която издържа на многотонни изпитания.
Но да посрещне смъртта с песен. И сам да се превърне в песен. Песента Вапцаров.

Селска хроника

Никола Вапцаров

По радиото някой
шумно спори.
С кого?
Не знам.
А може би с народа.
Говори си и нека си говори,
нали затуй му плащат хората.

„Държава има,
има власт, която
неспирно бди
за ваште интереси.
Хвърлете лозунга!
Плаката на земята!
Народът е доволен,
сит
и весел.“

Във кафенето
някой се изсекна
и дълго трна
със здравите опинци,
огледа се и каза уж полека:
– Комай ни лъжат
тия синковци.
А и в писанието
писано е божем:

„Глас народен – глас божи.“
– Комай си прав –
обади се от ъгъла
един младеж
със глас от глад изстинал, –
нали така ви лъгаха
и през
петнайсета година?

И ако нас ни карат
да умираме,
а ако нас ни тикат
към куршумите,
то сигурно и лудия
разбира,
че ние трябва
да си кажем думата.

Та казвам аз,
понеже няма
олио
и хлябът е
от мъката по-чер,
един е лозунга:
Терора долу!
Съюз със СССР!

* Черно на бяло