/Поглед.инфо/ За любителите на военни авантюри

Маршал Жуков: “С нищо несравним беше моментът, когато двеста бойци - ветерани от войната - хвърлиха под [тътена] на барабаните в подножието на мавзолея двеста знамена на немскофашистката армия. Нека помнят този исторически акт реваншистите, любителите на военни авантюри.”

Когато се спомене името на маршал Жуков, веднага в съзнанието изплуват решителните за изхода от Втората световна война битки при Москва, Сталинград, Курск, Берлин и още много други. Почти всичко за тях се знае от спомените на маршал Жуков и маршал Рокосовски, от мемоарите на десетки още видни съветски пълководци, а и на немалко от тези на висшите военни лица на Германия, които днес все по-рядко са наричани военнопрестъпници. А те не могат да бъдат опневинени, колкото и да се крият задкухата фраза, че са били войници на Хитлер и са изпълнявали неговите заповедите; на много от тях фюрерът не им е виновен за престъпленията, които лично те извършват на съветска земя и които не може да се определят другояче освен като зловещ опит за геноцид над руските народи.

А днес ще ви предложа страници от спомените на четири пъти героя на Съветския съюз маршал Жуков. Но не за грандиозните сраженияпрез войната, които той ръководи, те са добре познати, а за сблъсъците в преговорите с довчерашните съюзници още в първата година след началото на мира.

Никой не знае дали нещо подобно не може да се случи и днес, ако ние самите даваме повод. Но не е лошо нашите управници да си имат едно наум и сами да си отговорят на този въпрос.

А на читателите ни ще припомня знаменитата фраза на Сталин и Молотов, която според мен не бива да се забравя, макар че е изречена преди 80 години.

Май е актуална и сега. А?:

”Сталин и Молотов казаха: от вас нищо не искаме. Когато се касае за славяни, и без някакви договори имаме повече доверие към тях, отколкото към неславяни, с които имаме подписан договор. Кажете от какво имате нужда, за да станете цветуща държава, ние сме готови във всички отношения да ви помогнем. Вие трябва да чувствате, че има на кого да се облегнете, за да имате по-голяма самоувереност. От вас искаме само вярност, т.е. България да не послужи като терен за агресия и вражески маневри против нас.”

Сборник статии и документи "Българо-съветски политически и военни отношения (1941-1947)", Военно издателство, 1999 г.

Маршал Г. К. Жуков, четири пъти герой на Съветския съюз, “Спомени и размисли,”, Държавно военно издателство, 1969 г.

Из глава двадесет и първа

Към края на май 1945 г. една късна вечер А.Н. Поскребишев ми позвъни и ми предаде да отида в Кремъл.

В кабинета на върховния освен него бяха В.М. Молотов и К. Е. Ворошилов.

След взаимните поздрави Й. В. Сталин каза:

- Докато ние сме разоръжили и изпратили в пленнически лагери всички войници и офицери от немската армия, англичаните запазват немските войски в пълна бойна готовност и установяват с тях сътрудничество. Досега щабовете на немските войски начело с бившите им командващи се ползват с пълна свобода и по указание на Монтгомери събират и привеждат в ред оръжието и бойната техника на немските войски. Мисля - продължи върховният, - че англичаните искат да запазят немските войски, за да могат да ги използват по-късно. А това е пряко нарушение на договореността между шефовете на правителствата за незабавното разпускане на немските войски.

Обръщайки се към В.М. Молотов, Й.В. Сталин каза:

- Налага се да ускорим изпращането на нашата делегация в Контролната комисия, която решително да поиска от съюзниците арестуването на всички членове от правителството на Дьониц и на всички немски генерали и офицери.

- Съветската делегация утре заминава за Флиндбург - отговори В.М. Молотов.

- Сега след смъртта на президента Рузвелт, Чърчил бързо ще се разбере с Труман - забеляза Й.В. Сталин.

- Американските войски и досега стоят в Тюрингия и както изглежда още не се канят да се приберат в своята окупационнна зона - казах аз. - Според сведенията, които имаме, американците гледат да спипат най-новите патенти и издирват големи немски учени, за да ги примамят в Америка. По този повод аз вече писах на Айзенхауер и го помолих да ускори отеглянето на американските войски от Тюрингия. Той ми отговори, че има намерение да дойде в най-близките дни в Берлин, за да установи личен контакт с мен.

Мисля, че трябва да се поиска от Айзенхауер незабавно да изпълни уговорката за разполагане на войските в определените им окупационни зони. В противен случай ще трябва да се въздържим да допуснем персонала на съюзниците в зоната на голям Берлин.

- Правилно - одобри Й. В. Сталин[…]

Приехме генерал Айзенхауер в щаба на фронта във Венденшлос. С мен беше А.Я. Вишински.

Ние се срещнахме по войнишки, дори може да се каже дружески. Д. Айзенхауер ме хвана за ръцете, дълго ме гледа и сетне каза:

- Ето какъв сте бил, значи.[…]

- И като премина към деловата страна на посещението си, той каза:

- Ние ще трябва да се споразумеем по множество въпроси, свързани с организацията на Контролния съвет и осигуряването на сухопътните комуникации през съветската зона до Берлин на персонала на САЩ, Англия и Франция.

- По всяка вероятност ще е нужно да се споразумеем не само за сухопътните комуникации - отговорих аз на Д. Айзенхауер, - ние ще трябва да решим за реда на полетите до Берлин на американската и английската авиация през съветската зона.

В отговор на това генерал Спаатс се отпусна на облегалото на стола си и небрежно подхвърли:

- Американската авиация навсякъде е летяла и лети без всякакви ограничения.

- През съветската зона вашата авиация няма да лети без ограничения - отговорих аз на Спаатс. Вие ще летите само в установени въздушни коридори..

В този момент Айзенхауер бързо се намеси и каза безцеремонно на Спаатс:

- Аз не съм ви възлагал да поставяте така въпроса за полетите на авиацията.[…]

Монгомери беше над среден ръст, много подвижен, войнишки стегнат и правеше впечатление на жив и мислещ човек. Той заговори с мен за операциите в района Ел Аламейн и в района на Сталинград. В неговата представа тези две операции бяха равностойни.

Без ни най-малко да подценявам заслугите на английските войски, аз все пак бях принуден да му разясня, че операцията в района на Ел Аламейн е била операция от армейски мащаб. А в Сталинград действаха група фронтове, за да осъществят операция от голямо стратегическо значение, в резултат на което много голяма групировка немски войски и войски на техните съюзници бяха разгромени в района на Волга и Дон, а след това и в Северен Кавказ. Тази операция, както е известно, сложи началото на коренния прелом във войната и на изгонването на немските войски от нашата страна.

След подписването на декларацията Монгомери се обърна към мен и ми каза:

- Господин маршал, ние сме решили в най-близки дни да заемем своята зона в Берлин и както изглежда, нашите приятели американците и французите също ще пожелаят да заемат заедно с нас своите зони. Във връзка с това бих искал сега да уговорим с вас комуникациите, по които нашият персонал ще дойде в Берлин.

- Преди да решаваме въпросите на комуникациите, по които английските и американските войски ще дойдат в Берлин, необходимо е всички войски на съюзниците да се разположат в онези райони на Германия, които са предвидени от решенията на Кримската конференция. Само след това ще разглеждаме практическите въпроси, свързани с преминаването на съюзническите войски до Берлин и разполагането на съюзническия персонал в самия Берлин. Докато американските войски не напуснат Тюрингия и английските войски района на Витенсберг, аз не мога да се съглася да пропусна военния персонал на съюзниците в Берлин.

Монтгомери започна нещо да възразява, но Д. Айзенхауер бързо се намеси и каза:

- Монти, недей да спориш. Маршал Жуков е прав. Ти ще трябва по-скоричко да се махаш от Витенберг, а ние от Тюрингия.

- Е, добре - предаде се Монтгомери, - сега няма да спорим. Нека по-добре да се фотографираме. За спомен от първата ни среща. По този случай съм довел отличен фотограф.[…]

Щабът на Айзенхауер се намираше в грамадните помещения на химическия концерн “И. Г. Фарбениндустри”, който беше оцелял през време ожесточените бомбардировки на Франкфурт, макар че самият град беше превърнат от съюзниците в развалини.

Трябва да отбележа, че и в други райони на Германия обектите на химическия концерн “И. Г. Фарбениндустри” останаха също незасегнати, въпреки че за бомбардировка целите бяха отлични. Ясно беше, че на съюзническото командване са били дадени по този повод от Вашингтон и Лондон специални нареждания.

Трябва да кажа, че и много други военни заводи в района на Западна Германия бяха оцелели. Както по-късно се изясни, финансови нишки от тези големи военни заводи водеха към монополите в Америка и Англия.[…]

Една любопитна подробност. В процеса на работата на Контролния съвет прехраната на участниците в заседанията се поемаше по ред. Един месец се грижеха за храната американците, после англичаните, французите, а след това съветското командване. Когато идваше нашият ред, броят на участниците в заседанията се увеличаваше двойно. Това се обясняваше с руското гостоприемство, със спечелилата си добро име руска кухня, и, разбира се, със знаменитите руски хайвери и водка.

[...]При започването на дейността на Контролния съвет ние се споразумяхме с Д. Айзенхауер да изпратим група съветски офицери от разузнавателния отдел на щаба на фронта в американската зона, за да разпитат главните военни престъпници, каквито в американската зона се бяха събрали повече, отколкото в която и да е друга. Там бяха Гьоринг, Рибентроп, Калтенбрунер, фелдмаршал Кайтел, генерал-полковник Йодл и други не по-малко важни персони на третия райх. Но американците, на които бяха дадени съответните указания, не дадоха възможност на нашите офицери да разпитат всички военни престъпници. Успяхме да разпитаме само някои от тях. В показанията си те гледаха да се изскубнат като зайци, опитваха се да стоварят вината за всички престъпления спрямо човечеството само върху Хитлер и всячески отбягваха да признаят своята лична вина.

Материалите от тези разпити потвърждаваха съществуването на задкулисни преговори между хитлеристите и разузнавателните органи на САЩ и Англия за евентуален сепаративен мир с тези страни.[…]

Наскоро ние получихме достоверни сведения, че още през време на заключителната военна кампания Чърчил е изпратил секретна телеграма до фелдмаршал Монтгомери с нареждане: “Грижливо да се събира германското оръжие и бойна техника и да се складира така, че лесно да може отново да се раздаде на германските части, с които ще ни се наложи сътрудничество, ако съветското настъпление продължи”.

На поредното заседание на Контролния съвет ние направихме енергична декларация по този повод, като подчертахме, че историята познава малко примери за подобно вероломство и измяна на съюзническите задължения и дълг.

- Съветският съюз изпълнява строго своите съюзнически задължения - заявихме ние, - считаме, че английското командване и неговото правителство заслужават сериозно порицание.

Монтомери се опита да отклони съветските обвинения. Неговият колега, американският генерал Клей, мълчеше. Очевидно той знаеше за тази директива на премиера на Англия.

По-късно в реч пред избирателите от окръг Уудфорд Чърчил открито заяви, че когато немците се предавали със стотици хиляди в плен, той наистина е изпратил подобна секретна заповед на фелдмаршал Монтгомери. Известно време след това и самият Монтгомери потвърди, че е получил такава телеграма от Чърчил.[…]

Чрез извършени повторни проверки ние успяхме да установим по безспорен начин, че англичаните, въпреки нашия протест, все още продължаваха да запазват в своята зона немски войски. Тогава аз бях принуден да внеса в Контролния съвет меморандум за наличието на организирани части от бившата хитлеристка армия в английската зона.[…]

Но в течение на много от следващите години буржоазната историография твърди, че решаваща роля в постигането на победата над врага изиграли доставените ни от съюзниците ни оръжия, материали и продоволствие.

Безспорно Съветският съюз получи през време на войната важни за народното ни стопанство машини, оборудване и материали. От САЩ и Англия ни бяха доставени например над 400 хиляди автомобила, постъпваха локомотиви, гориво, свързочни средства. Но нима можеше всичко това да окаже решаващо влияние върху хода на войната? Аз вече говорих за общоизвестния размах, достигнат през годините на войната от съветската промишленост, която снабдяваше и фронта, и тила с всичко необходимо. Да го повтарям няма смисъл.

Относно въоръжението мога да кажа следното. Ние получихме по “заем-наем” от САЩ и Англия 18.7 хиляди самолета, 10.8 хиляди танка, 9.6 хиляди оръдия. Сравнени с общото количество въоръжение, с което съветският народ снабди своята армия през годините на войната, тези доставки представляваха съответно 12, 10.4 и 2 процента. Безспорно имаше известно значение, но не може да се говори за решаваща роля.[…]

Из глава двадесета

[...]Към средата на май 1945 г. върховният главнокомандващ ми заповяда да отида в Москва. Защо ме викаха не знаех, а да запитам беше неудобно, пък и това не е прието сред военните.[…]

От Генералния щаб позвъних на Й. В. Сталин и му доложих за пристигането си. Веднага получих нареждане да се явя в осем часа вечерта в Кремъл.[…]

След разговора си с Михаил Иванович отидох при върховния.[…]

Алексей Инокентиевич [Антонов] докладваше разчетите на Генералния щаб за прехвърлянето на войски и материални средства в Далечния Изток и за съсредоточаването им на бъдещите фронтове. От това, което Генералният щаб предварително беше набелязал, се виждаше, че за цялата подготовка на бойните действия с Япония ще са нужни около три месеца.

След това Й. В. Сталин запита:

- Дали не трябва да ознаменуваме победата над фашистка Германия, като направим в Москва Парад на победата на който да съберем най-отличилите се герои - войници, сержанти, старшини, офицери и генерали?

Тази идея беше подкрепена горещо и веднага се внесоха много практически предложения. Въпросът кой ще приема и кой ще командва Парада на победата тогава не се обсъждаше. Но всеки от нас смяташе, че Парадът на победата трябва да приема върховният главнокомандващ.

Веднага на А.И. Антонов бе дадена задача да подготви всички необходими разчети и проект за директивата. На другия ден всички документи бяха доложени на Й.В. Сталин и утвърдени от него.

На парада се предвиждаше да се поканят по един сборен полк от Карелския, Ленинградския, 1-и Прибалтийски, 1-и, 2-и и 3-и Белоруски, 1-и, 2-и и 4-и Украински фронт и сборен полк от Военноморския флот и Военновъздушните сили.

В състава на полковете се включваха героите на Съветския съюз, кавалерите на ордена “Слава”, прославени снайперисти и най-много от отличилите се орденоносци - войници, сержанти, старшини и офицери.

Сборните полкове трябваше да се възглавяват от командващите фронтовете.

Решено бе да се донесе от Берлин Червеното знаме, което беше забито над Райхстага, а също и бойните знамена на немскофашистките войски, пленени в сраженията от съветските войски.

В края на май и началото на юни се извършваше усилена подготовка за парада. През първата третина на юни целият състав на участниците беше облечен вече в нови парадни униформи и пристъпи към тренировка за празника.

На 12 юни Михаил Иванович Калинин ми връчи трета звезда на герой на Съветския съюз.

Не помня точно, мисля, че на 18 или 19, върховният ме извика във вилата си.

Попита ме дали не съм се отучил да яздя кон. Аз отговорих:

- Не, не съм се отучил.

- Ето какво, вие ще трябва да приемете Парада на победата. Парада ще командва Рокосовски.

-Благодаря за високата чест - отговорих аз, - но няма ли да бъде по-добре парада да приемете вие? Вие сте върховен главнокомандващ, на вас се полага по право и задължение да приемете парада.

Й.В. Сталин каза:

- Аз съм вече стар да приемам паради. Приемайте вие, вие сте по-млад.

Построяването на парада беше определено да стане по общата линия на действащите фронтове, от дясно на ляво. На десния фланг беше строен Карелският полк, след това Ленинградският, 1-и Прибалтийски и така нататък. На левия фланг завършваха фронта 4-и Украински, сборният полк от Военноморския флот и части от гарнизона на Московския военен окръг.

За всеки сборен полк беше специално избран любимият му военен марш. Предпоследната репетиция се състоя на Централното летище, а последната, генерална - на Червения площад.

В кратък срок всички сборни полкове бяха блестящо подготвени и правеха внушително впечатление. На 22 юни във вестниците беше публикувана следната заповед на върховния главнокомандващ:

“За ознаменуване на победата на Германия във Великата отечествена война заповядвам на 24 юни 1945 г. на Червения площад в Москва да се проведе парад на войските от действащите армии, Вонноморския флот и Московския гарнизон - Парад на победата.

Парадът на победата да се приема от моя заместник, маршала на Съветския съюз Г. К. Жуков, парада да командва маршалът на Съветския съюз К.К Рокосовски.

Москва, 22 юни 1945 г. Върховен главнокомандващ маршал на Съветския съюз Сталин

Ето ги дългоочакваните и незабравими дни!

Съветският народ чакаше четири години тази

минута. Героичните воини, въодушевени от партията

на Ленин, под командването на своите прославени

командири бяха преминали тежък четиригодишен

боен път и го бяха завършили с блестящи победи

в Берлин.

На 24 юни 1945 г. станах по-рано от обикновено.

Веднага погледнах през прозореца, за да се убедя

доколко правилно е съобщението на нашите синоптици, които в навечерието бяха предсказали за сутринта облачно време със слаби превалявания. Колко ми се искаше този път да бяха излъгали!

Но уви, времето беше предсказано вярно. Над Москва небето беше облачно и ръмеше дъжд. Командващият Военновъздушните сили позвъни и каза, че на повечето летища времето не е за летене. Струваше ми се, че Парадът на победата няма да мине толкова тържествено, колкото ми се искаше.

Но не! Московчани с повишено настроение отиваха с оркестри към Червения площад, за да вземат участие в манифестацията в този исторически ден. Веселите им лица, множеството им лозунги и песни създаваха общо ликуващо настроение.

А тези, които не вземаха участие в манифестацията на Червения площад, запълваха всички тротоари. Радостното вълнение и виковете “ура” в чест над победата над фашизма ги обединяваха с манифестантите и войските. В това единение се чувстваше необорима сила.

В 10 часа без три минути бях на коня пред Спаската врата.

Ясно чувам командата: “Парад, мирно!” След командата избухнаха бурни ръкопляскания.

Часовникът на кулата бие в 10.00. Чувствам как сърцето ми заби ускорено. Подкарах коня и се насочих към Червения площад. Гръмнаха мощните и тържествени звуци на тъй скъпата за всяка руска душа мелодия “Славься” от Глинка. След това изведнъж се възцари абсолютна тишина, раздадоха се ясните думи на командващия парада маршала на Съветския съюз К.К. Рокосовски, който се вълнуваше, разбира се, не по-малко от мен. Неговият рапорт погълна вниманието ми и аз се успокоих.

Бойните знамена на войските, под които бе завършен разгромът над врага, опърлените от войната мъжествени лица на бойците, техните възторжено светнали очи, новите мундири, на които блестяха бойните ордени и знакове за отличие, представляваха вълнуваща и незабравима картина.

Колко жалко, че на множество верни синове на родината, паднали в боевете с кървавия враг, не беше съдено да доживеят до този радостен ден, ден на нашето тържествуване!

Докато обхождах и поздравявах войските, виждах как от козирките на фуражките се стичаше на струйки вода, но душевният подем беше толкова голям, че никой не забелязваше това.

Особен възторг обхвана всички, когато полковете на героите потеглиха в тържествен марш край мавзолея на В. И. Ленин Начело на тях вървяха прославилите се в сраженията с немските войски генерали, маршали на родовете войски и маршали на Съветския съюз

С нищо несравним беше моментът, когато двеста бойци - ветерани от войната - хвърлиха под боя на барабаните в подножието на мавзолея двеста знамена на немскофашистката армия.

Нека помнят този исторически акт реваншистите, любителите на военни авантюри. […]

* Черно на бяло