Защо САЩ поемат курс на пълна конфронтация с България през 80-те

/Поглед.инфо/ За отношенията между САЩ и България е писано много, но и доста е премълчаното и фалшифицираното. А е имало доста значими събития в отношенията ни, които не може да не бъдат изследвани и описани. Ето няколко примера: неуспешният опит на САЩ след Първата световна война да създаде свой “щат” със столица Истанбул и върху територията на българската част на Тракия; необявената война на американците, които въоръжават и финансират десетки банди от Турция, Гърция и Югославия(някои ги наричат горяни)срещу България след 1945 г. (десетки наши граничари зцагиват в схватките); скъсването на дипломатическите ни отношения в началото на 50-те, възстановени едва след 10 години; тоталната намеса във вътрешните ни работи, в които участват хиляди американски спецове по “мръсни войни” и които в крайна сметка дават своя принос за срива на държавата ни през 1989 г. На това, и на други “случки”, всъщност е посветена публикациятав две части на известната и обичана историчка проф. Евгения Калинова, която задълбоченоизследва случилото в онова недалечно време. Тя разглежда и натегнатите до скъсване “пружини”около така наречения “възродителен процес”, без да крие нищо в обширните му “килери”. Нали напоследък някои пак разбутаха темата...От тая гледна точка авторката се спира и на“процеса на века” - фалшивото съдебно дело срещу Сергей Антонов и България за “опита за убийството” на папа Йоан Павел втори, за което днес никой от висшите ръководители на Запада не иска дори да си спомни, камо ли да произнесе сакралната дума “простете”. Да не говорим за днешните техни военни формирования на наша територия, за които те не плащат нито стотинка!

Изнесените от проф. Калинова документи- немалко от тях забравени или непознати, ще разкрият и на какво се дължи тази небивала криза, в която затъна България днес. Много сили и средства са вложили янките в разрушаването на социалистическа България и може би затова и сега те не изпитват и капка милост към нас.

“С поглед към света и България”, сборник в памет на проф. д-р Костадин Грозев. Съставител Евгения Калинова, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2019 г

ПОЛИТИКАТА НА САЩ КЪМ БЪЛГАРИЯ И ТУРЦИЯ В НАВЕЧЕРИЕТО НА „ВЪЗРОДИТЕЛНИЯ ПРОЦЕС”:

Част първа

Проф. Евгения Калинова

Политиката на комунистическия режим към българските турци през вто­рата половина на 80-те години на ХХ век, наречена от самия него „възро­дителен процес", има своето запазено място в българската историография след 1989 г. Акцентите в изследванията разбираемо се поставят върху вът­решните проекции на тази политика. Но тя има не по-малко значими меж­дународни измерения, тъй като темата за българските турци е елемент и от политиката на съседна Турция, а доколкото България и Турция са в двата противостоящи блока, състоянието на международните отношения силно влияе върху поведението и на София, и на Анкара. Проучването на мяс­тото на двете страни в глобалните планове на лидерите на двата блока -СССР и САЩ, през 80-те години, когато Студената война отново се изостря, е в начална фаза и е затруднено от практически невъзможния достъп до архивите им по темата. Все пак, първата крачка по отношение на СССР и „възродителния процес" е вече направена. Настоящата статия разширява проучването, като проследява политиката на САЩ към България и Турция в началото на 80-те години, т.е. в навечерието на „възродителния процес", и се опитва на основата на достъпната архивна документация да анализира дали и доколко тази политика влияе върху действията на двете балкански страни, насочени към турската етническа общност в България, до началото на насилствената смяна на имената в края на 1984 г.

* * *

От началото на 1981 г. Роналд Рейгън е новият президент на САЩ. Още в първата си пресконференция на този пост той нарича СССР „престъпна им­перия", готова да „извърши всякакви престъпления, да лъже и да мами", а две години по-късно го определя като „империя на злото", залагайки на подчертано конфронтационен стил на поведение. При Рейгьн, който спо­ред бившия държавен секретар Хенри Кисинджър е спечелил изборите като „войнстващ антикомунист и си остава такъв", целта на Америка вече не е „акцент върху напрежението, а кръстоносен поход и покръстване". Все пак, по отношение на България през 1981 и до средата на 1982 г. Вашингтон се опитва да постигне отклоняване от тясната обвързаност със СССР, като демонстрира позитивно отношение и внимателно активизира контактите. Същевременно, през 1981 г. България заема важно място в полезрението на ЦРУ, при това не само като най-верен съветски сателит. Американските служби я оценяват като страна, чието разузнаване много успешно се добира до ембаргови високотехнологични продукти. По настоя­ване на ЦРУ Р. Рейгън дава съгласието си за мащабна секретна операция „Ексодус" за прекратяване на контрабандата на високи технологии към со­циалистическите страни. В края на 1981 г. 900 американски агенти започват проучвания в много държави и за няколко месеца арестуват около 1700 души, към 663 от тях повдигат обвинения, а спрените доставки са 4275 за 511 млн. долара, като част от тях са и за България. Същата година САЩ пре­кратяват политическите консултации между външнополитическите ведом­ства на двете страни, които от 1978 г. се провеждат на ниво зам.-министри, като ги трансформират в неофициални разговори на български зам.-министър с представители на Държавния департамент. Пак през 1981 г. САЩ едностранно се отказват от Българо-американския икономически съвет, което ограничава допълнително търговско-икономическите връзки. Атен­татът срещу папа Йоан Павел II на 13 май 1981 г. дава нови възможности за въвличане на името на България в пропагандната война. Те се обсъждат на 26 юли 1981 г. в подкомисията по въпросите на сигурността и тероризма в американския Конгрес, без дори да е приключило следствието и процесът срещу извършителя на покушението Мехмед Али Агджа. Оповестяването на „българската следа" обаче е отложено с около година, за да се подготвят „доказателства" и да се избере подходящ от гледна точка на американската стратегия момент.

След неуспешните опити да поощри дистанцирането на България от Съ­ветския съюз и в контекста на преориентацията на американската политика по отношение на Москва, от лятото на 1982 г. САЩ предприемат целена­сочени действия за дискредитиране на България като държава, свързана с тероризма. На 15 август 1982 г. в „Рийдърс Дайджест" - авторитетно амери­канско списание, излизащо в 30-милионен тираж на близо 20 езика и със 100 млн. читатели, е публикувана статията на американската журналистка Клеър Стърлинг „Заговорът за убийството на папата". Тя оказва огромно влияние върху общественото мнение и трайно запечатва в него „българска­та следа" в атентата срещу папата.

На 25 ноември 1982 г. в Рим е арестуван служителят на авиокомпания „Балкан" Сергей Антонов и това активизира американската пропаганда срещу България. Хенри Кисинджър, държавен секретар на САЩ от 1973 до 1977 г., в поредица интервюта за водещи аме­рикански и чуждестранни информационни агенции между декември 1982 и април 1983 г. категорично твърди, че „има достатъчно убедителни до­казателства", че става дума за „български заговор, одобрен от Съвет­ския съюз". Също толкова категоричен в обвиненията си към българските и съветските служби през тези месеци е и бившият съветник на президента Джими Картър по въпросите на националната сигурност Збигнев Бжежински. В края на 1982 г. и според министъра на отбраната Каспар Уайнбъргър „няма ни най-малко съмнение, че българите са били замесени в покуше­нието срещу папата". В опит да се защити от неочакваната атака ръко­водството на БКП приема през декември 1982 г. специално решение, в кое­то се заявява, че страната „няма никакво участие в опита за покушение срещу Папата, замислено и организирано от секретните служби на НАТО, и преди всич­ко от ЦРУ, за да подхрани голяма и злостна антибългарска и антисоциа-листическа кампания". Действително, обхватът на тази кампания в аме­риканските медии е впечатляващ - по сведения от българското посолство във Вашингтон, от ареста на С. Антонов до юли 1984 г. в САЩ са публикувани 3223 антибългарски материала, а само „Вашингтон пост" и „Ню Йорк Таймс" са поместили над 230. Тази медийна атака ще започне да отслабва, едва след като през март 1986 г. Римският съд оправдава С. Антонов.

Рязката промяна в отношението на Вашингтон към България след лятото на 1982 г. е следствие от трансформацията, която Р. Рейгън предприема в „диференцирания подход" на САЩ към социалистическите страни. Целта на този подход остава разединяването на Източния блок, но практикува­ното през 1980-1982 г. „стимулиране" на онези, които проявяват различия с политиката на СССР, вече се замества с открито прилагане на мерки за „наказание" и конфронтация със страните, следващи плътно Москва. Но­вата тактика е демонстрирана в речта на вицепрезидента Джордж Буш от 21 септември 1983 г. във Виена. В нея е дадена дефиниция на политиката на диференциация: „Това означава, че ние преценяваме до каква степен страните [от Източна Европа] следват своя собствена външна полити­ка, независеща от политиката на Москва и в каква степен те развиват вътрешната либерализация - политическа и икономическа, и как се за­читат в тях човешките права". Дж. Буш посочва, че според тези крите­рии САЩ ще развиват близки отношения с Унгария и Румъния, след което уточнява: „Ние обаче няма да облагодетелстваме затворени общества и агресивна външна политика - страни като България и Чехословакия, които нагло продължават да нарушават най-основните човешки права, и страни като Източна Германия и отново България, които действат като подставени лица на Съветите за обучението, финансирането и въоръжаването на терористи и които предоставят съветници и воен­на и техническа помощ на въоръжени движения, чиято цел е да дестаби­лизират правителства в развиващите се страни."

В България „втвърдяването" на американската политика е добре усетено и на среща с делегация на Конгреса на САЩ на 10 декември 1983 г.: „Винаги сме подчертавали, че искаме да развиваме широки икономически, търговски, научно-технически отношения... и ако нашите отношения са съвършено ограничени, вината не е в нас... Напоследък в САЩ бяха наши минист­ри... Всички казват, че контактите, които са имали там с ваши делови среди, са били много добри, прекрасни... Обаче нагоре по йерархията (в Белия дом ли, в Държавния департамент ли, в администрацията на г-н Рейгън ли) това се спира или се ретушира."

През втората половина на 1983 и началото на 1984 г. блоковото противо­поставяне се задълбочава. САЩ разгръщат Инициативата за стратегическа отбрана, а от ноември 1983 г. започват разполагане на първите крилати ракети във Великобритания и на тактическите ракети „Пършинг-2" във ФРГ. През април 1984 г. крилати ракети са доставени и в Италия. В отговор през пролетта на 1984 г. СССР предоставя на ГДР и Чехословакия новите съвет­ски ракетни комплекси SS-23. Москва настоява държавите от Варшавския договор да възприемат „диференциран подход" към западните страни в зависимост от политиката им към разполагането на американските раке­ти в Европа. Политбюро на ЦК на БКП по предложение на министъра на външните работи Петър Младенов приема на 31 януари 1984 г. решение да се ограничат политическите контакти със САЩ и страните, дали съгласие за разполагането на ракетите (ФРГ, Великобритания и Италия). Конкретно за САЩ се предвижда да се отклоняват покани от тяхното правителството и частни фирми до български отговорни държавни и партийни дейци и да не се отправят такива покани до членове на американското правителство, а при подписването на следващия план за културен обмен да не се дава съгласие за мероприятия, които САЩ ще използват за пропагандни акции. Същевременно контактите между деловите среди трябва да продължат.

В тази ситуация към пролетта на 1984 г. политическите контакти на САЩ с България са на ниско равнище, а стокообменът значително спада. Американското посолство в София засилва пропагандната си дейност. През юни 1984 г. държавният секретар Джордж Шулц заявява, че „САЩ не могат да поддържат плодотворни отношения с България, която оказва под­крепа на международния тероризъм". Особено остри са упреците на Ва­шингтон към България във връзка с трафика на наркотици. Пак през юни 1984 г. официални изявления на високопоставени американски политици не оставят съмнение в отношението към българските власти, обвинени в „липса на усърдие и смислено сътрудничество" и в „половинчати и неохотни действия". Заключението на Държавния департамент е, че по-на­татъшното сътрудничество на правителството на САЩ с българските органи за борба с наркотиците не е оправдано, тъй като българите го използват за пропагандни цели. В тази атмосфера през юли 1984 г. конгресмените Фийн и Гилмън внасят в Подкомитета за Европа и Близкия изток към Комитета за международни връзки на Конгреса на САЩ проектозакон за преразглеж­дане на отношенията между САЩ и България и съпътстваща резолюция за по-нататъшното членство на България - че страната нарушава конвенцията, като я използва за транспорт на нар­котици, контрабанда на оръжие и тероризъм. Още същия месец проекто­законът и проекторезолюцията са внесени в Сената от сенатор Д'Амато, но не са приети поради изтичане на мандата на Конгреса.

На засилващия се американски натиск България реагира с опит да си осигури подкрепа от другите „братски" страни. В документа от съвещание­то на секретарите по международните и идеологическите въпроси на ЦК на комунистическите и работническите партии от социалистическите стра­ни (11-12 юли 1984 г.) в Прага по предложение на българската делегация се включва изискването за засилване на координираните усилия за „про­тиводействие на антисоциалистическата кампания, за нарушаване правата на човека, на клеветите за незаконна търговия с наркотици и оръжие, за организирането на международен тероризъм и за т.нар. българска следа в покушението срещу папата".

България предприема и едностранни действия. На 25 юли 1984 г. Политбюро на ЦК на БКП при­ема предложените от министъра на външните работи Петър Младенов „Мероприятия във връзка с враждебните спрямо НР България решения и други действия на официални държавни органи на САЩ". В изказването си той твърди, че „активните мерки" срещу България са „продукт на мо­дификацията на диференцирания подход" на САЩ към социалистически­те страни, т.е. по-силна употреба на „тоягата" към онези страни, които плътно следват СССР (България, ГДР, Чехословакия). Важно е пояснението, което П. Младенов прави за прилагането на този подход - САЩ силно са намалили натиска върху ГДР и донякъде върху ЧССР и в резултат Бълга­рия е останала единствената, срещу която се води „масирана, груба конфронтационна политика", без дори страната да е дала „особен повод за враждебност". П. Младенов изброява действията, предприети от САЩ срещу България - острата кампания във връзка с „българската следа обиненията в тероризъм и контрабанда на оръжие и наркотици, както и в шпионаж. Към тях се прибавят усилията на Вашингтон да осуетят про­веждането на Генералната асамблея на ЮНЕСКО в София, едностранното ликвидиране на Българо-американския икономически съвет, опитите да се „провокира дисидентска дейност" в страната, нарушаването на българ­ските териториални води от два кораба на Шести американски флот след гостуване в Румъния. Оценката на П. Младенов е, че това са действия, ха­рактерни за страни, които „едва ли не са в състояние на война или пред война". Обяснението за тях е в „кръстоносния поход" срещу социализма и в раздразнението, което България предизвиква у Вашингтон с политиката си на всестранно сближаване със СССР и верността си към СИВ и Варшавския договор, както и поради липсата на такива трайни вътрешни фактори, които да се използват за ерозия на режима като „национализъм, дисидентщина, религиозни различия, остри малцинствени проблеми и т.н.". Целта на натиска е „някаква вътрешна дестабилизация", икономически и полити­чески трудности, влошаване на външнополитическите позиции и изолация, а очакванията са този натиск да продължи и да ескалира и България трябва да има готовност за „най-лошия вариант". В приетите от Политбюро мер­ки за противодействие на американския натиск личи стремеж към намаля­ване на икономическите и политическите негативи, както и желание да не се изострят двустранните отношения, вкл. и като се активизират политиче­ските контакти.

През есента на 1984 г. обаче Конгресът на САЩ гласува Резолюция № 337, според която България, възползвайки се от „прикритието на мит­ническата конвенция за международен транспорт", осъществява „транс­фер на наркотици, оръжие и терористи". Призовава се САЩ да поискат от Генералния секретар на ООН да свика конференция за преразглеждане на Конвенцията ТИР, за да се определят мерките срещу нарушенията на Бъл­гария, а американският президент да предложи на останалите държави - страни по конвенцията, да се ангажират с тази линия и да окажат натиск върху България. Медиите в САЩ усърдно тиражират критиките и напад­ките срещу българската страна, а дипломатите не пропускат да напомнят какво се иска от нея. През октомври 1984 г. във Вашингтон зам.-държавният секретар на САЩ Майкъл Армакост в разговор със зам.-министъра на външните работи Любен Гоцев поставя като главна политическа претенция към България прекратяването на доставките на оръжие за Никарагуа и на подкрепата на въстаническата дейност в Централна Америка. […]

Действията на САЩ по отношение на България не може да не безпокоят ръководството на страната. Т. Живков ги засяга и в двустранни срещи, и на международни форуми. В разговор със секретаря на ЦК на КПСС Михаил Горбачов на 7 септември 1984 г. в София Живков отделя специално внима­ние на „страшния натиск", който САЩ оказват върху България. Този натиск причинява икономически затруднения, но според Живков опитите страната да бъде „ерозирана отвътре" са обречени, тъй като „България не е нито Унгария, нито Румъния, нито Полша, даже не е Чехия и ГДР". Затова на САЩ „не им остава нищо друго, освен да ни дискредитират междуна­родно... и ние не знаем до утре какво ново ще предприемат срещу нас". По същото време пред ръководители на делегации, участвали в междуна­родна среща, Т. Живков обстойно коментира американските обвинения към България, търсейки съчувствие и подкрепа. Той определя като „озада­чаващи" упоритостта и комбинациите, които американската администра­ция и ЦРУ проявяват към страната и отново подчертава: „Ние не знаем до довечера какво ще ни сервира ЦРУ. Когато ми се обади министърът на външните работи, аз знам, че са измислили нещо в Америка срещу нас.'"

На 23 октомври 1984 г. пред Политбюро на ЦК на БКП Т. Живков прави анализ на международното положение и предизвикателствата пред ико­номическата политика на България по отношение на капиталистическите и развиващите се страни. Той оценява обстановката като „изключително на­прегната" заради надпреварата във въоръжаването[…] . Според Т. Живков Вашингтон провежда „специална дискриминационна и провокаторска дейност срещу България", която е следствие от неуспеха на политиката на „вътрешна ерозия" на страната. Външният министър П. Младенов пояснява, че „гневът на боговете от Капитолия" към България е породен от продължаващата тясна обвързваност със СССР и от липсата на трайни вътрешнополитически фактори за подкопаване на социализма като национализъм, дисидентство, религиозни или малцинствени проблеми. Оценката на Младенов е, че американската администрация е поела курс на конфронтация с България, предприема „остри и враждебни действия" и води грижливо подготвена кампания, като оказва натиск върху други за­падни страни и международни организации да се включат в нея. Целта е изолация на България, щети на икономиката й и социално напрежение в страната. Т. Живков подчертава, че „даже ако се отиде към разведря­ване... американците ще го извършат последно с България. Най-напред ще го извършат с всички социалистически страни, със Съветския съюз, а накрая - с България". Причината според Живков е, че „ако отидат на разведряване с нас, няма да могат да ругаят Съветския съюз. А България могат да я ругаят. Щом ругаят България, това значи, че ругаят реалния социализъм". Все пак, той не крие тревогата си: „Трудно е да се каже какво може да стане. Американците всеки ден измислят нещо ново. Очевидно, там работят мозъчни тръстове срещу България.” В този дух е и из­казването на Григор Шопов - първи зам.-министър на вътрешните работи. Според него най-отговорни държавни инстанции в САЩ са взели решение срещу България да се разработят нови „остри враждебни действия" (пов­торение на думите на Младенов). Той напомня за обвиненията, че българ­ски държавни органи и външнотърговски централи с цел да дестабилизи­рат САЩ внасят там огромни количества наркотици, въпреки че „нито един български гражданин не е съден или обвинен за търговия с наркотици" и американските специални служби знаят, но не искат да признаят това. Според него, така стои въпросът и с „мнимата шпионска дейност" чрез международния автомобилен транспорт, но по-важното е, че „ЦРУ няма да спре до тук".[…] Според Живков „американците здравата ни притискат", а ЦРУ, освен „шанта­жите" срещу страната, е изпратило свои агенти във всички държави, за да контролират какво купува и продава България44. Неговата прогноза е, че „американците няма да ни оставят" и ще водят и занапред настъпателна политика, а обяснението му е, че главният въпрос не е за наркотиците и оръжията, а за това, че България снабдява Никарагуа с оръжие („Те знаят точно колко танкове сме закарали. Те наблюдават със спътници, имат агентура, която ги информира.'"). Липсват обаче традиционните обясне­ния, свързани с българската вярност към СССР. Предложението на Живков (прието от Политбюро) е въпросът с американския натиск да не се драма­тизира, а да се изследва обективно, като за целта се създаде работна група, която да анализира всестранно отношението на САЩ към България и да изготви предложение до Политбюро.

Пропагандната кампания на САЩ и цялостният им подход към България са сред основните теми, разисквани на пленума на ЦК на БКП на 8 и 9 ноем­ври 1984 г. Той е посветен на проблемите на икономическото развитие на страната до 1990 г. в светлината на променената международна обстановка […]

Подозренията и притесненията на българските управляващи се засилват и от факта, че през ноември 1984 г. в София пристига новият посланик на САЩ - Мелвин Левицки, който определя като приоритет в дейността си пресичането на осъществявания през България наркотрафик и проучване на твърденията за български доставки на оръжие за терористични групи от Третия свят. В българската историопис вече е отбелязано, че в резултат на Втората студена война през 1984 г. отношенията между България и САЩ се обтягат много силно.

Следва втора част

* Черно на бяло