/Поглед.инфо/ Понякога злодеянията търсят опора в толкова примитивни мотиви, че човек се чуди да се смее ли, да плаче ли. Кметицата на София каза, че при демонтирането на паметника "1300 години България" металната конструкция ще бъде дадена за вторични суровини, което щяло да донесе допълнителни средства за Столичната община. Колко трогателно само! Каква загриженост и съобразителност! Сякаш слушаме голяма ромска фамилия да обяснява, че е разположила катуна си в даден район не за друго, а тъй като наблизо може да се "бере желязо", с което да се храни челядта. Това бране продължава вече три десетилетия. Разкостено бе почти всичко, което може да се нареже за скрап, и не от ромите. Ето защо рушащият се паметник отдавна е метафора на целия преход, аватар на неговата грабителска същност. Тъкмо затова заклинанията, че металът от конструкцията ще удари финансово рамо на столичния бюджет, звучат не като грижа на добрия стопанин, а като гузно прикриване на безхаберието. Някоя все пак умна глава си е дала сметка колко слисани европогледи ще има, когато започне българското председателство на Съвета на ЕС. И е решила да пришпори демонтажа. Защото няма ли паметник, няма и проблем. Властимащите се пишат първи противници на сталинизма, но ето поредния пример, че това е предимно на думи.
Умилително е да се чуе колко опасен е паметникът и как Столичната община го събаря, за да не пострада някой. Грижа за човека, значи. Някак си е по-лесно, а и по-видимо, тя да се приложи в оня ъгъл пред НДК, вместо спрямо въздуха, който дишаме, водата, която пием, храните, с които ни тровят, пътищата, по които се движим, средата, в която агресията превзема подрастващите, заведенията, в които проституцията и наркотиците проникват в делника на по-големите... Щом се прибягва до легитимиране на действия чрез насаждане на страх, значи няма аргументи по същество. Сигурно затуй кметицата упреква онези, които се обявяват за защита на паметника, че през годините са имали цялата възможност да направят нещо за възстановяването му, но не са го сторили. Истината е, че нито са имали възможност, нито пък са длъжни, това е ангажимент на собственика. И въпреки това са представяли стратегии, които не са били приети. Защото не възстановяването е било целта на общинарите. И днес двата най-важни творчески съюза са против. Против е и двукратният министър на културата, сега - председател на ресорната комисия в парламента. Няма кой да ги чуе. Мантрата, че паметникът е опасен, трябва да отклони вниманието от десетилетното нехайство на собственика.
Впрочем, и по въпроса за собствеността се жонглира. Ако обектът принадлежи на Столичната община, въпреки че той никога не й е прехвърлян с изричен акт, защо е допуснала да се разруши? А ако тя не е собственик, с какво право решава да го демонтира? А може би и собствеността е като предстоящото председателство - веднъж и за малко на еди-колко си години? И на това му се казва законност!
Впечатляващо е и как съдът оставя в сила решението за демонтаж. Не защото аргументите на общинарите са в унисон с изискванията на материалния закон. А тъй като авторът на пластиките нямал правен интерес да обжалва. И жалбата му е отхвърлена още във фазата на допустимостта. Все в името на правовия ред!
Противниците на мемориала го свързват с епохата на Живков. По негово време наистина бяха издигнати много паметници, свързани и с историята преди 1944 г., но най-вече с антифашистката съпротива. След промените почти всички бяха съборени или натикани в двора на местния музей. Тук-там по някой оцеля, като на Тодор Ангелов-Божаната в Кюстендил, и то защото този комунист е национален герой на Белгия. Историята на паметника пред НДК обаче е доста по-различна. Той не просто е посветен на 1300-годишнината на България, но и наистина е изцяло български - както по своя замисъл, така и по същността си. Наложи се и замисълът, и същността да бъдат отстоявани в спор с Москва. А с Големия брат - и тогавашния, и сегашния, трудно се спори. Известно е, че съветското посолство оказа натиск строежът да бъде спрян. Какви 13 века, та съвременните държави водят началото си от Октомврийската революция, е основният аргумент. И днес евроелитът не знае, че в целия ЕС единствено България продължава да пази името, с което е основана. А пък като чуе, че е така, не вярва. Европредседателството ни е шанс това поне малко да се промени. Само че през 1981 г. за европредседателство не сме си и помисляли. Волята на Москва беше почти закон. България обаче прояви характер и се противопостави. Тъкмо затова защитниците на паметника се застъпват не просто и не само за композицията, а за нашата история, за българската ни същност. Докато противниците му се наредиха до съветския посланик. Улисани не какво от паметта да се пренесе във времето, а колко желязо да се набере от нея.
Дума
