Алма матер стана арена на сцени, които дават повод да се усъмним в слънчевото бъдеще на нацията

27 октомври е денят, в който всички стихии, забъркани в софийските протести и контрапротести, си дават среща на мястото, известно като Коневръза. В резултат на мястото на университета София се сдобива с Хуниверситет.

„Категорично не приемаме арогантното поведение на малка група хора, които, скрити зад кресливите си акции, се опитват да натрапват на обществото тези, подсказани им от активистите на партии, които българските граждани оставиха извън парламента или са в опозиция” – ехти от мегафона на привърженици на кабинета „Орешарски”, събрани на протест срещу протеста на техни връстници, които от няколко дни са завардили Ректората. Трийсетина демонстранти роптаят срещу превръщането на Алма матер в арена на поръчкови политически акции от стотина окупатори. Това, което

спестяват пред камерите

е, че и в техните редици преобладават партийни активисти, а акцията им също мирише на политическа поръчка.

Предния ден – в събота, е заседавала конференция на столичната организация на БСП. Запитани как ще реагират на случващото се в Софийския университет, кандидатите за председателския пост са изложили своите идеи за изход от ситуацията. Един от тях – победителят Калоян Паргов, съобщава, че се вземат мерки по линия на Младежкото обединение в БСП за организиране на масови мероприятия. Друг – Борис Цветков, заявява, че предпочита методите на убеждаването. „Готов съм още утре да дебатирам с протестиращите по темата „Кое поражда олигархията – социалната държава или пазарният фундаментализъм”, декларира депутатът.

На следващия ден Цветков се появява пред Ректората за сметка на отсъстващия Паргов, а акцията на съпартийците му с нищо не издава намерения за водене на културна дискусия по обещаната тема. Разиграва се комична сцена, която впоследствие ще бъде представяна и интерпретирана с особен драматизъм за съдбата на крехката демокрация.

След като прочитат декларацията си пред репортери, демонстрантите се канят да се разотидат кротко, но някой подхвърля идеята да се разходят до задния вход. В редиците им се забелязват активисти на младежката организация на БСП; партийни функционери - прясно назначени в борда на „Студентски столове и общежития”; лица от контрапротестите, които искат оставката на президента Росен Плевнелиев, включително и няколко младежи с къси прически и респектираща външност. Най-малобройна е групата на действителните студенти. Впоследствие се оказва, че част от тях учат в други университети.

От Института за радикален капитализъм «Атлас» дариха протестиращите с литература

По пътя към задния вход групата влиза във вербален контакт с окупиращите. От двете страни звучат закани, показват се конфигурации от пръсти, отправят се „благословии”. В близост е и пиарката на служебния кабинет Ивет Добромирова със свой антураж от активисти на антиправителствените протести. Окупационният караул отваря желязната порта към двора на университета, за да излезе някакъв човек, от което се възползват и контраокупаторите. Стачкуващите студенти хукват към сградата, за да я опазят от нахлуване, след тях тичат и противниците им. В крайна сметка портата е затръшната под носовете им. В яда си контраокупаторите блъскат вратата и късат плакати. Из интернет тутакси се разпространява клип, от който всеки ще се възмути: шайка съмнителни типове са направили опит да щурмуват сградата! Стига се и до куриоза окупатори да звънят на полицията, за да вземела мерки срещу други, които на свой ред се опитват да реокупират окупираното.

Сайтът „Офнюз” съобщава, че „бръснатите глави” са били водени от депутата от БСП Борис Цветков. От разпространените видеозаписи обаче се вижда, че Цветков не взима дейно участие в събитията, камо ли да комуникира със съмнителни типове. Появяват се и други версии, според които акцията е била замислена от „мозъчния тръст” около медийния секретар на „Позитано” 20 Антон Кутев с цел да се внуши на неделната телевизионната аудитория, че повечето студенти не са съгласни с окупацията. Поради минималното си влияние в университетските среди обаче от БСП не успели да съберат достатъчно действителни студенти за масовката и тя била попълнена с който попадне.

Така благодарение на несръчните действия на централата на БСП

огънят на протеста беше разпален

в момент, в който сред самите студенти се прокрадват съмнения дали има смисъл от продължаването на окупацията.

На следващия ден – понеделник, в двора на СУ се разиграва нова, не по-малко абсурдна сцена. Стеклата се в подкрепа на протестиращите агитка от „будни граждани” мощно освирква и наругава като „червени боклуци” двама представители на студентската организация „Призив”. Те са изведени под кордон от двора, в който иначе безпрепятствено влизат активисти на десни партии и на организацията „Протестна мрежа”, без да са нито студенти, нито преподаватели в Софийския университет.

Нарочените за „провокатори” младежи се опитаха да влязат в сградата, докато вътре заседава Академичният съвет, за да представят своя позиция против окупацията. В крайна сметка са принудени да я изчетат на двора под дюдюканията на свои колеги.

Така по ирония на съдбата оплакващите се от акции на „бръснати глави” предния ден се нахвърлиха върху докторанта по история Борис Боев, който за разлика от тях, действително е бил потърпевш от неонацистки набези. През 2010 г. Боев на два пъти е зверски пребиван – първия път пред дома си, а втория път на спирка на трамвай № 20 след митинг в подкрепа на бежанците от Дома за временно настаняване в Бусманци. Обвинителният акт срещу нападателите му не е внесен вече трета година.

Част от „Ранобудните студенти”, които окупираха Ректората и издигнаха искания за радикална реформа на съдебната система, вероятно са запознати с този факт, но случаят „Боев” не е подходящ за знаме на техните борби. Докторантът представлява организация, определяна като лява, а на всичкото отгоре е против окупацията. В същото време няма нищо общо с акции в подкрепа на кабинета „Орешарски”, нито на БСП, която симпатизантите на „Призив” считат за партия, обслужваща олигархията и едрия капитал.

В неудобна за протестиращите се превръща и къде по-популярна фигура - ректорът на СУ проф. Иван Илчев, изпод чието перо излязоха едни от най-силните опозиционни речи, произнасяни в последните години. При откриването на учебната 2012-а в присъствието на тогавашния премиер Бойко Борисов Илчев призова за изграждане на магистрали към прогреса. Тях обаче видя не в строителните обекти на кабинета на ГЕРБ, а в образованието, натикано в ъгъла на бюджета от същото правителство. Само преди месец ректорът вбеси и новите управляващи с обръщение към студентите си: „Убеждават ви, че живеете във време на негодници. Не им вярвайте - добрите хора винаги са повече. Времето е ваше – не на олигарсите, на мутрите и мутресите, не на политиканите, но за да бъде времето наистина ваше, за него ще трябва да работите.”

Несъгласните с окупацията активисти на студентското движение „Призив” бяха принудени да напуснат територията на университета

Странно защо, но тогава речта на Илчев не предизвика видима реакция сред студентите. Окупацията на университета дойде в момент, в който уличните протести срещу правителството на Орешарски видимо затихваха и се нуждаеха от някаква нова форма, която да върне обществения интерес. Участващите в окупацията посрещнаха със сдържан ропот решението на Академичния съвет на СУ от 28 октомври, в което се декларира „подкрепа и разбиране на мотивите им като реакция на липсата на морал в политическия живот, отсъствието на загриженост за бъдещето на младите хора в страната и незачитането на техните позиции”, но заедно с това се отправя и призив за прекратяване на окупацията и заместването й с друга форма на протест. Още същата вечер обаче на традиционния протест и на стената с посланията в СУ се появиха

лозунги и за оставката на „червения” ректор

Скептични към окупацията студенти подхвърлят шеговито, че двигателите на сегашния протест невинаги искат оставката на всяко правителство – обикновено се целят през едно. И наистина е странно, че лидери от средите на „ранобудните” бяха пасивни при управлението на предишния кабинет, който даваше предостатъчно поводи за протести. Още не са забравени съветите на тогавашния премиер към студентите да станат овчари или да се наемат в зеленчукопроизводството съгласно търсенето на пазара на труда. Пак по това време бюджетът на СУ беше намален с 40% от финансовия министър Дянков, когото легендарният преподавател и дисидент проф. Николай Василев в пристъп на отчаяние нарече „фискален фатмак”. На министъра на образованието Сергей Игнатов пък 37-те държавни университети му се виждаха много на фона на Австрия, която имала само осем, но това съвсем не му пречеше да реже лентата на пореден университет, този път в Перник. Ректоратът си остана смълчан и когато на двеста метра от него млади учени показваха фишове за заплати по 300 лева на фона на скандални разкрития за дейността на „Научни изследвания”, финансирал „научни” дейности на фирми за строителство, производство на кухненски прибори и импресарска дейност, някои от които регистрирани само преди няколко дни.

„Аз лично не съм против вдигането на таксите, защото според мен не е чак толкова голямо и не засяга чак толкова много студентите. Примерно в Историческия факултет и специалностите в него вдигането на таксите е с 40 лева на година - от 462 лв. за семестър става 500 лв. Като се има предвид, че животът поскъпва и университетът наистина не е в добро финансово състояние, това е една от антикризисните мерки” - тези думи не са нито на Дянков, нито на Игнатов, а на един от водачите на сегашната окупация Ивайло Динев, който по това време е един от лидерите на студентските съвети. Младежи си спомнят, че при опит за протест от тяхна страна Динев дошъл заедно с друг от казионните студентски лидери и им потърсил

обяснение за плаката „Образованието
е право, не привилегия”

тъй като много хора били против подобни лозунги. Червеният цвят, с който била изписана думата „право”, пък му навявал на комунизъм.

В последните години ректорът на СУ проф. Иван Илчев произнесе ярки и критични към правителствата речи, но не успя да впечатли студентите си с тях

Всъщност с упоритото избягване на социалната тематика и на икономическата равносметка от приключилия преход , с непрекъснатото повтаряне на мантрата, че окупацията е само за принципи и морал, днешните протестиращи сами късат връзката си с по-широки слоеве от обществото. А така режат и клона, на който са се покачили.

Искащите реална, а не фасадна демокрация, можеха поне нагледно да докажат своите принципи, ако бяха взели пример от един от факултетите, който реши да проведе реално гласуване сред студентите по въпроса колко от тях подкрепят затварянето на университета. Уви, подобни предложения засега са табу и още дълго време ще се спори колко от 22-те хиляди студенти в СУ и 1600-те щатни преподаватели подкрепят окупацията. Подобно на изпечени политици лидерите на протеста умело избягват и въпросите около разпространения в интернет запис от тяхна среща, проведена в навечерието на блокадата. „Има три входа този университет. Важна е манипулацията. Между 50 и 100 човека застават пред вход... Оттам нататък си говорим с власти. Тези, които не ни погледнат, не идват. Тези, които ни подкрепят – идват. Важна е манипулацията на другия ден”, гласи една от по-невинните реплики в него. „Ранобудните студенти“ неглижират скандала с пренебрежителни коментари, че това било ченгесарско мероприятие и монтаж. Но същото ще твърди и всеки политик, който е хванат на тясно, а последният пример в това отношение даде пловдивският кмет Тотев.

Подобно на повечето българи протестиращите студенти интуитивно се досещат за диагнозата на съвременна България – монополизация на цели сектори; силно задкулисие и влияние на нелегитимни среди върху демократичните институции; формиране на олигархични кръгове; все по-тесни връзки на политиката не само с бизнеса, но и с престъпността. Костната структура на обществото атрофира и ако не се предприеме адекватно лечение, заболяването може да повлече целия организъм.

Предлаганата терапия с мерки като лустрация обаче звучи, меко казано, неадекватно. Да лекуваш дефекти на едно капиталистическо общество с поредна конска доза антикомунизъм, е като да бориш рахит с парамедицина и бабини деветини.

Кирил Чуканов, един от лидерите на студентския протест:
Трябва ни лустрация и съдебна реформа

Кирил Чуканов е на 29 години, докторант в Историческия факултет на СУ. Активен участник в летните протести. Чуканов е сред първите, които окупират 272-ра аудитория на университета. Учил е история и политология. Интересува се от теория и практика на пропагандата през ХХ век. Определя се като умерен националист.

Г-н Чуканов, какво беше вашето отношение към зимните протести?
- В началото участвах в тях, защото не ги приемах като чисто социални. На улицата имаше много хора, за които не бих казал, че бяха много леви. В началото видях, че това по начало са автентични антисистемни протести, но те много бързо бяха яхнати и инфилтрирани с, меко казано, странни хора и бяха употребени партийно.

От кого?
- Общо взето, всички следи водят към „Позитано“ или към кръгове около БСП. Протестът, който избухна през лятото, имаше много по-изкристализирала антисистемна природа. И поради това се оказа много трудно той да бъде яхнат и подменен изцяло.

Какво разбирате под антисистемен протест? Коя обществено-политическа система ще сменяте?
- Ние като общество се намираме в една схема с много объркани понятия. Антисистемен протест означава, че положението на почти пълно срастване на мафията с държавните институции е довело дотам, че имаме фасадна демокрация. Това поражда процеси, застрашаващи обществото, което дегенерира със страхотни темпове. В крайна сметка нелегитимни решения се обличат по един може би перфиден, а може би и дебелашки начин с легалистки дрехи. Решението на КС по казуса „Пеевски“ беше точно такова действие, което се забеляза от всички, но то е просто „върхът на айсберга“. Смятаме, че без много тежки реформи тази страна е просто обречена.

Откъде трябва да се започнат тези реформи?
- Зависи дали ще говорим по-абстрактно за сферата на морала или за сферата на държавните институции. Ако става дума за институциите, това със сигурност е съдебната система. Каквото и да искаме да променим, без действително независима съдебна власт няма как да стане. Необходима е реформа и в много други държавни институции , които представляват едни навити „свински черва“. В тях, общо взето, можеш да видиш основния проблем, но не знаеш как ще започнат да се разплитат.

Много се говори за това, че искаме лустрация. Да, вероятно, моментът е много закъснял, но това само по себе си може да е обяснение, а не извинение. Ако говорим за някакво прочистване на държавните институции, няма как да се отнася само за хора, свързани с държавните институции преди 1989 г. Става дума за хора, които може би са и в сегашните служби и които поради контактите си от семеен и друг характер са свързани с тази система на номенклатурата и са нанесли непоправими щети на обществото. Тоест ние смятаме, че без търсене на наказателна отговорност от виновниците не може да се тръгне на чисто по никакъв начин.

За кое престъпление вие считате, че трябва да се търси наказателна отговорност?
- Има отделни хора с отделна отговорност, която носят. Очевидно е, че съдът и съдебната система не функционират нормално, поради което трябва да се реформират. Така стигаме и до висшите етажи на МВР, което в сегашното си състояние трудно може да се нарече държавна институция, призвана да опазва обществения ред.

Самият ви въпрос за мен не е съвсем адекватен. Говорим за икономика. Говорим за трансформацията на политическата власт на старите елити в икономическа, и обратното. Темата е много широка и няма как да се впише в тесните рамки на това – кое е престъпление. Най-голямото престъпление е сегашното състояние на отчаяние, апатия и страх, това дъно, до което е стигнало обществото. То със сигурност се дължи на някакви наши народопсихологически слабости, но и на това, че преходът не постигна истинска конкуренция в икономиката и в крайна сметка създаде фасадна демокрация, в която до голяма степен производните на БКП задържаха своята власт.

Тоест доколкото ви разбирам, вашият протест е антикомунистически?
- А вие смятате, че може да бъде някакъв друг ли? Може и да звучи малко анахронично, но има неща, които е трябвало да бъдат извършени в началото на 90-те години, но по една или друга причина това не е станало. Протестът е за правовата държава и за това хората да се осъзнаят като граждани, които имат активна позиция и най-сетне да разберат, че бъдещето на страната зависи от тях, а не само от някакви конспирации и тъмни сделки на задкулисието. Единственият вариант това нещо да стане е чрез разбиването на всякакви зависимости между икономическата основа и политическата фасада, които може и да са по буквата на закона, но не отговарят на духа му. Но, вижте, точно тези термини не са някакви основни искания на окупацията. Има различни искания в различни сфери, които се конкретизират. Ние просто не смятаме, че това правителство може да свърши каквото и да било. Ние не казваме, че то е уникално по своята природа в сравнение с предишни управления, но достигна дъното в своята нелегитимност. За нас оставката на правителството и разпускането на така нареченото 42-ро Народно събрание е само първата стъпка в един процес, за чието развитие аз не мога да дам рецепта. И аз не мисля, че някой може да даде. Но тази стъпка трябва да бъде направена и когато се открия нови хоризонти, хората да имат постоянството и търпението да извървят този спасителен път.

Какво е отношението ви към академичното ръководство, което ви призова да прекратите протестите?
- За нас решението им е разбираемо. Ние разбираме начина на мислене на тези хора и това, че не могат да превъзмогнат своята житейска философия. Не сме очаквали нещо друго от тях.

Ще поискате ли тяхната оставка?
- Не. Въпросът може да дойде на дневен ред, но инициативата ще дойде по-скоро от преподаватели, които ни подкрепят.

Октомврийска призрачна

Диана Юсколова

Октомври свършва. Последният ден от циганското лято побърза да свие поли и да отстъпи пред лепкавата градска мъгла. По булевардите се търкалят кестени и напомнят, че иде времето на синузитите, на високите сметки за ток и на новия сезон на демонстрациите „Антивсичко“. Университетските прозорци се отразяват в калните локви и навяват екзистенциални мисли – ще го бъде ли, или пак не....

- Пакост или лакомство? - чука някакъв провокатор на вратата.
- Какво лакомство, бе драги? Окупация! Оставка!
- Е, колеги, аз ви подкрепям иначе, нали знаете...
- Знаем, знаем... Те всички ни подкрепят, и все „иначе“...

„Долу дребната буржоазия! Долу монополите! Долу олигарсите!“ - провиква се някой зад гърба на провокатора и той стреснат зарязва идеята „Пакост или лакомство“ и тръгва да търси другарите си в тъмното. А е тъмно, не е като допреди няколко месеца – красиво, интелигентно, усмихнато... На кого да подариш цвете в лепкавата мъгла? Деца с тиквени фенери сe мотаят, размятат бели чаршафи и дори не им пука колко езически всъщност е празникът. От друга страна, защо пък да им пука, те са деца, а празникът си е празник. Не че няма провокация в идеята да се празнува празник изобщо – какво му е за празнуване на това време? Това западните (или източните, няма значение кои) стратези са го измислили. И внимателно са го обмисляли, точно с цел да разконцентрират силата народна наша. Децата обаче нямат вина! Никога! Децата са си деца, обичат бонбони, ябълки, революции...

- Кой ви плаща? - вика един разярен дядо.
- Кога? - питаме ние.
- Ама ви плащат, нали? - вика още по разярен дядото.
- Кой? - питаме ние...

И в отзвучаващото ехо отчетливо чуваме как ни благославят на най-чист български, с традиционен местен диалект, така както не сме предполагали, че възрастни хора могат да благославят децата си... Това вече със сигурност е дело на източните (или на западните, все едно) тактици, които се надяват да настроят горките нас едни срещу други и после лесно да ни поробят.

- „Поробват ни!“ - размахват плакат от съседната страна на улицата.
- Събудете се! Ние за вас се борим!... - викат момчетата в тъмни камуфлажи.

Иде ми да си напиша оставката от тази главоблъсканица, да се хвана за края на нечие призрачно наметало и да се понеса към съответния терминал.

Будна съм! - иде ми да извикам на яките момчета, но с моите години вече няма да успея да изчезна по малките улички, както го умеех през 1990-а.

Не ми плащат! И не искам да ми плащат! - искам да извикам на разярения дядо, но не съм чак толкова гладна и отчаяна, колкото бях през 1997-а.

Иначе същата съм си – искам все същото, което явно не е възможно да бъде получено в този живот, в тази държава, в този така прекрасен ъгъл на демокрацията. Искам възможност да съществувам. Борих се за тази възможност. Виках неведнъж и два пъти „Оставка“. Дори се усмихвах и бях красива и умна... Но в тъмното явно не различих призраците от истинските хора и сега не ми остава нищо друго, освен да си бърша носа от есенната мъгла и да предлагам ябълки и бонбони – и морална подкрепа с дълбоки корени...

Понеже децата не искат бонбони, а политически плурализъм, какъвто в близките години не се очертава на хоризонта, пъхвам ръце дълбоко в празните си джобове. Не знам накъде да тръгна, защото обърканите улици все завиват в неочаквана посока или пък се оказват разкопани и кални – за ремонт, за друг път, за черни дни... Не че има особена разлика между черните и белите дни, калта си е кал и в двата случая. Подритвам зрелите кестени с върховете на старите си обувки и се надявам, че все някога ще се търкулнат в правилната посока, която и да е тя, само да не води обратно, защото вече бях там, няколко пъти. Все ще успея да се изтъркалям след тях...

източник: сп. "ТЕМА"