Китайците казват, че ако заставиш някой да върви на изток, когато реката тече на запад, то природата ще го изтощи далеч по-ефикасно, отколкото ти изобщо можеш да го направиш.
Това е стратегията на индиректните войни. Не е нужно да се биеш с една нация, може просто да почакаш да видиш разрушителните ефекти, като наложиш един особен контекст на влияние.
Не сте ли забелязали, че ние, българите, трудно можем да назовем заплахите, пред които е изправена страната ни?! Защото те са вплетени в общия международен план. Те са някаква естествена последица от това кой си, къде се намираш, с какви ресурси разполагаш и кога си се включил.
Какъвто и натиск да търпи отвън страната ни, обаче, най-истинската причина за бедността в България е малодушието на нашите управници. Те така и не разбраха, че пазарната икономика и демокрацията са само инструменти в ръцете на умните, а не готови отговори за растеж при наличието на глупаци. Бедността в България е стигнала такива критични размери, че все повече се натъквам на хора, които се обединяват в неформални групи, за да оцелеят или предприемат действия, които заобикалят недоразумението, наречено държава у нас.
Ето какво казва Марин Василев, един човек, който участва в доброволческа група за изкупуване на българска продукция, с единствения мотив, тези производители да оцелеят, въпреки че държавата им пречи: „Държавата няма абсолютно никакъв механизъм за съдействие на дребния производител в България, тя има единствено изисквания към него. Ние търсиме дребни производители и ги подпомагаме с това, че пазаруваме групово от тях храна на пазарните цени. След като получат по-висок доход от обичайния рекет (да си продават на изключително ниска цена продукцията), след като получат една справедлива цена, те имат възможност да отглеждат по възможно най-съвестния начин продукцията си. Държавата принуждава хората да се заемат сами с решаването на проблеми, които произтичат от държавата, ние правим това, за което даваме данъци, държавата да го прави.”
Един ден Марин обявява във фейсбук, че има за продаване 10 тона леща от български производител. И нека, който милее за оцеляване на родното производство, да се включи в акцията. Той е смаян от резултата, огромно количество хора реагират на апела, лещата е продадена светкавично.
Могат ли управниците ни да си представят, че безхаберието им ще предизвика такава солидарност в нацията. Това е инстинкт за оцеляване, да се групираш в комуни за спасяване на българския производител.
Напоследък се сформират много доброволчески групи с различни цели. Хората, които участват в тях, са хора от друг вид. Не са онези, с които ежедневно се сблъскваме, обикновено егоистични, лицемерни, префърцунени, объркани сноби, които шестват по телевизиите като алогични образци на успешния начин на живот. Не са и онези, крайно безразлични към унизяването на страната ни политици, така непоносимо самодоволни от собствените си грешки. Не са още и онези, които наричаме предприемачи, олигарси, бизнесмени и прочее разбирачи от това как, всъщност, се правят пари, богати персони, които притежават всичко друго, но които са изгубили основното съдържание.
Тъй като основната тъкан на нашия свят е как да преодолеем заедно човешката болка. Понеже е Великден, ще ви запозная с Ирина Благоева, която е основния двигател на групата „Сърцето на доброто”, група във фейсбук, която, казано буквално, издирва самотни хора в нещастие, за да им помага. Освен това, групата се е включила и в инициатива за хранене на бедни и бездомни. Ирина разказва как се е случила идеята за раздаването на храна: „Това е инициатива на един наш приятел, казва се Ради, видял го е в чужбина, инциативата се казва „Храна, а не война”. Когато нашата група разбра за това, толкова се вдъхновихме, много хора донесоха продукти, започнаха да идват едни торби с ориз, с леща, с олио, много хора се включиха, други пък казаха, че искат да дойдат да готвят, отначало събирахме черпаци, купихме си нов казан дори, защото броят на хората, които хранехме, нарасна много, към края вече хранехме над 200 човека. Беше уникално преживяване, всяка неделя готвехме, събирахме се приятели, докато готвехме пеехме, беше невероятна атмосфера. Последният път дойде полицията и ни поиска документи за раздаването на храната, а ние нямахме документи, защото го правехме спонтанно, по приятелски, съставиха ни протокол за бъдещо евентуално престъпление и ние прекратихме инициативата. Хората, които хранехме, започнаха да ни защитават и да обясняват на полицаите, че не са прави и че трябва да проявят човечност. Това наистина са хора, които ровят в кофите за боклука, когато се появят такива доброволци като нас, вече се опасяваме дали няма да се натровят тези хора, дали е достатъчно чиста храната, изглежда ми малко пародийно...”
Вероятно полиция и община са били прави, че раздаването на храна трябва да се контролира. Но да ви припомня ли фалша по европейската програма „Храни за бедни”?! Трябваше да бъдат разпределени около 30 милиона лева във вид на храни. Какъв човек трябва да си като министър, за да крадеш точно от парите за най-бедните хора, за да манипулираш обществената поръчка така, че да спечелят твои фирми, и съответно твоите фирми да раздадат на бедните боб, пълен с червеи. Значи има опасност доброволци, сред които и доставчици на биохрани, да готвят топла храна за бедните без документи, а няма опасност документалния боб с червеи да натрови населението?!
Тези хора, бедните, са мъченици на съществуването. Приковани са към загубата в живота. И ето че някой си министър, с обръчи от фирми, решил да краде именно от тях.
Нека продължа отново със спряната акция на доброволците, които хранели всяка неделя бездомници и мизерстващи. Какво видя там доброволецът Марин Василев: „Заварих повече от 200 човека. Никога не съм очаквал, че има толкова много бедни и агресивни гладни хора, едва след като се нахранят на лицата им грейваха усмивки. Общинската полиция и общината, която от половин година наблюдават това раздаване на храна, единственият механизъм, който намериха беше да напишат предупредителен протокол и да спрат акцията. Тоест оставихме последните 30-40 човека, от всичките около 250, да се върнат отново в кофите за боклук.”
Общината би трябвало да знае, че освен бюрократски, животът още е и органичен, човешки, истински. Нещастието е живо, то не е законова, подзаконова схоластика на правилници и наредби. Питам Марин как според него е трябвало да реагира общинската власт на такава акция, извършвана макар и без необходимите документи. „При всички положения общината трябваше да се намеси адекватно и веднага да разреши проблема, вместо да спре акцията. Има ли друг начин? Имаме бедни, имаме и хора, които искат да ги нахранят, не може обратната връзка между общината и доброволците, които искат да помагат, да е протокол за нарушение. Особено за такова нещо, особено за хранене на бедни. Общината веднага трябва да съдейства. Може ли разумен човек да си помисли, че общината нещо друго може да направи, освен това, че веднага трябва да дойде и да съдейства още първия път като го е видяла, не последния...”
Е, общината е съдействала. Спряла е инициативата от съображения за сигурност. Вероятно общината е можела да помогне на доброволците легитимно да продължат своята гражданска инициатива за правене на добро. Но на кой му пука за съществените неща в живота, нашият общ последен пристан е материалното скудоумие.
Няма нищо по-лесно от това да се убие желанието на някакви хора за милосърдие.
И няма нищо по-трудно от това, милосърдието да бъде възпитавано.
