Митът за саморегулиращия се пазар напълно рухна, когато на държавите им се наложи да се намесват за да спасяват частните банки. Последната финансова криза, която съвременното глобално общество все още преживява, всъщност се оказва дълбока структурна криза на самия финансов капитализъм, а не е просто поредната криза на пазара или на промишленото производство и търговия.
Веднага след падането на Берлинската стена САЩ постепенно започват да преформулират заплахите за националната си сигурност. И по времето на Бил Клинтън, през 1994, тогавашният министър на отбраната Лесли Аспин посочва основните заплахи, с които Америка трябва да се справя в посткомунистическия свят и те са следните: наличието на огромно количество ядрени, химически и биологически оръжия на много места по света; съществуването на държави, които нарушават международните закони като Куба, Ирак, Иран, Северна Корея; следващата опасност Лесли Аспин вижда в това демократичните реформи в постсъветските републики да се провалят, и забележете, не на последно място, министърът на отбраната на Клинтън отбелязва като сериозна опасност за националната сигурност – глобалния икономически упадък на Америка.
Ще ви припомня, че Клинтън обещаваше да превърне, цитирам, „икономическата сигурност на Америка в основна цел на външната политика на САЩ”. И точно затова Клинтън създаде Съвет за национална икономика, чийто статут президентът определи като равен със статута на Съвета за национална сигурност. Но още преди появата на Клинтън САЩ правят известни стъпки в посока да преориентират държавната си политическа програма към международната икономика. Тоест налице е радикално пренасочване на средства от старите политически врагове на Студената война към новите икономически противници, това е чудесно пояснено от Лок Джонсън, специалист по политически науки и национална сигурност, който в своите книги анализира подробно външната политика на Америка.
Защо ви разказвам това?!
Защото, както всеки професионалист от разузнаването ще ви каже, международната политика се прави все повече от тайните служби и все по-малко от дипломатите. В този смисъл, държавните служби за сигурност на страните, които намираме за еталон на англосаксонската демокрация, и най-вече Америка, фокусират вниманието си все повече върху икономическата тема и влагат огромен ресурс тъкмо в икономическото разузнаване. Да изучаваш икономиката на една чужда държава, означава да разбираш какво ще следва, означава да управляваш бъдещите си политически отношения с нея, означава да имаш геополитическо предимство, означава да знаеш военната й мощ. В тази област на разузнаването, частен бизнес, правителство и държавни тайни служби работят плътно едни за други. Икономическото разузнаване, финансирано с държавни средства, се стреми да подпомогне своите фирми, своя национален частен капитал така, щото той да постигне успех на международната сцена с цената на всичко. Затова не е чудно, когато посолствата у нас лобират за своите фирми. Подпомагането на бизнеса във всяка нормална силна държава е национална доктрина, част от програмата й по сигурността.
Желанието за икономическа сила беше и в основата на възникването на ЕС. След краха на комунизма обаче ЕС загуби своята основна цел да бъде европейския антагонист на комунистическия режим. В момента целите на европейската интерграция не са напълно изяснени или по-скоро се прави опит те да бъдат променени спрямо първоначалния замисъл. Това е абсолютно ключов въпрос и по него никога не е имало общо съгласие: какво ще представлява оттук нататък обединена Европа?! ЕС създава ли една могъща Европа с прецизно определени геополитически граници, една Европа, която може да управлява своите сили така, че да бъде автономна структура със своя решаваща роля в глобалния свят или ЕС остава на примитивното ниво да бъде просто един общ пазар и зона за свободна търговия, която е принудена да се интегрира в зоната на доминиране на американската свръхдържава. Това е особено важен въпрос, който е решаващ в конструирането на съвременния геополитически модел. Дали Европа може да бъде собствено фактор, да участва в бъдещето на един многополярен свят или тъкмо обратното, тя ще остане само инструмент за задържане на еднополюсната ни действителност.
По-важно от този въпрос е само притеснението накъде ще тръгне Китай и какво ще поиска от света.
