Тази седмица една художничка от Пловдив ми сподели във фейсбук, че в стила на „висящите” кафета, тя пък имала „висящи” картини за продаване. „От три години – каза художничката – подкрепям една възрастна 80-годишна жена, която съжителства със син-алкохолик. Много пъти съм мислила как бихме могли да им се противопоставим на политиците? Ами така, много просто: всеки би могъл да прегърне някого. Да подкрепи другия, толкова ли е сложно?” Не е сложно, отговорям й аз: „Но няма да реши проблемите на бедността, които идват от неудачните политико-управленски решения.” Тогава тя продължи: „НИЕ, които всъщност сме подложените на геноцид , а не просто на „неудачни решения”, както ти се изразяваш Калина, можем да си помагаме. Не можеш да си представиш какъв потенциал крие ВСЕОБЩОТО НЕОДОБРЕНИЕ!” Това ми каза художничката.
Да, всеобщото неодобрение крие голям потенциал за протести и бунтове. Само че по-голям потенциал крие всеобщото знание. Исторически е доказано, че по-грамотното общество по-лесно принуждава властта да бъде относително почтена. Цялата енергия на протестите беше разпиляна в разнообразни изкуствени формации, които не представляват никого, освен интересите на своите конструктури. Стотиците хиляди, които излезнаха по улиците да протестират срещу бедността, отново се оказаха активно измамени. Нашите политици винаги са хвърляли всичките си усилия в предизборни машинации, вместо да ги използват в обмисляне на икономически стратегии за извеждането на България от бедността.
След 23 години преход трябва да признаем, че връзката между демократизацията и икономическото развитие е доста слаба. Икономическият растеж не идва просто така, не се проектира автоматично върху демократизацията. А нашите управници действаха убедено именно в този порядък. Че невидимите пазарни сили невидимо ще конструират всичко, от което имаме нужда. Оказа се, обаче, че икономиката изисква специални грижи от страна на властта. Не само относителна свобода и ниски данъци. Вече има доста доказателства, че дори при лош индекс на икономическата свобода, може да има висок растеж, пример Китай. Както и обратното, при добра икономическа свобода може да има нисък растеж, пример Швейцария, Уругвай, а защо не и България. Разлики все пак има, гражданите на Швейцария са най-богати в света, изпреварвайки САЩ и Япония, а България е най-бедната страна в Европа.
През последните 23 години България не е имала никаква политика в областта на икономиката, освен разпродаването, да не говорим за стратегически подредена политика. Какво в крайна сметка искаме да получим от българската икономика?!! Именно правителствената политика оформя структурата на икономиката. За съжаление икономическите министри у нас отдавна са се превърнали в охранители на глобалния капитал. Нищо повече. Те се занимават единствено с това да „съпортват” и разчистват пътя на наднационалния капитал, да го администрират, без изобщо да ги е грижа в какъв играч превръщат собствената си държава – в добър, в лош, в напълно безпомощен или практически опустошен. България въпреки най-ниския възможен данък и ниската задлъжнялост, има и нисък икономически растеж – около 1,7%.
Поначало границата между държавата и пазара е доста подвижна и талантливите държавници затова са талантливи, защото могат да пренастройват тази граница съобразно икономическия цикъл. И Рузвелт, и Рейгън, направиха именно това, да увеличат или да ограничат държавата, но не съобразно схоластичната доктрина в главите си, а съобразно живата нужда на момента. У нас ролята на държавата остава силно ограничена, дори в период на тежка икономическа криза, когато всички нормални държави подпомагат своите икономики, ползвайки нарастване на националния си дълг. У нас е налице криво разбрана едностранчивост, според която робуваме изцяло на крайните неоконсервативни възгледи: колкото по-малко държава, толкова по-добре, ако ще да измре населението до крак. Всъщност, доброто управление не се състои само от ограничаване на разходите, доброто управление е гъвкаво, то скулптурира перспективи, щади нацията, не залита в крайности, и най-вече има конкретни дългосрочни цели. Държавните разходи са просто инструмент и като всеки инструмент те могат да се ползват кадърно или некадърно. Тъжно е, че българската управленска политика има деспотичната и цинична природа, такава, че не милее за тежките загуби на тази страна.
