Симон дьо Бовоар проницателно казва: „Ако живеете достатъчно дълго, ще видите, че всяка победа се превръща в поражение.” Може би, защото няма такова нещо като триумфална победа. Още със спечелването на една победа, се оказваш на прага на всички следващи битки.
Извън афоризмите, обаче, ситуацията в България след изборите е тъкмо това. Пътека към програмирания провал. Всички партийни централи под сурдинка си говорят само едно: социалното напрежение е ужасно, което и да е правителство няма да издържи повече от година. Но забележете, пропускат факта, че всички партии до една са участници в провалената действителност на нашата обща държава. Арогантното им нахалство обаче е по-малката злина. Фундаменталната злина е, че партиите, които заеха позиции в парламента, нямат никаква идея какво искат да правят оттук нататък. Нужна е разтърсваща промяна в начина, по който работи нашата власт, в начина, по който се случва държавническото управление. Налице е една социална фрактура. Пропаст, разделение, разлом между изключително тънката средна класа, образована и относително добре платена, която води европейски начин на живот, обикаля ресторантите и кара скъпите си коли и огромната прослойка на низините, които имат проблем с безработицата, доходите, престъпността, лошия вкус, лошото образование и лошото здравеопазване.
Най-опасното е, че не само олигархията, не само политическия картел, но и тази тънка прослойка на средната класа в България не иска да проумее защо това, че има много бедни, е много страшно. Тя се успокоява с егоцентричното самовглеждане в собствения си житейски лукс и се отчуждава от дълбоките проблеми на нацията.
Aмериканският президент Дуайт Айзенхауер има забележителна фраза: „Хората толкова силно искат мир, че правителствата е по-добре да се махнат от пътя им и да им позволят да го постигнат.” Не са ли тези думи едно доказателство, че политиката винаги е изоставала от новите дискурси и нужди на хората. Тя по своеобразен начин следва модела на общественото мислене, върви натам, накъдето е обърнат фокуса на общественото напрежение. А би трябвало да е точно обратното, елитът да води нацията напред. Защото за всяка една промяна се изисква решение на елита.
Ще ви дам базисен пример. През октомври 2008-а „Ню Йорк Таймс” разказва подробно за объркания Алън Грийнспан, ексшеф на Федералния резерв, който смущаващо признава през американския конгрес: „Открих дефект, не знам колко значителен и продължителен ще бъде, но съм разтревожен от този факт.” Тогава конгресмен го пита: „Открихте, че вашата идеология е грешна, че не работи?”. А Грийнспан отговаря: „Абсолютно, точно това ме шокира! Защото съм правил това над 40 години със солидни доказателства, че е работила добре.”
Винаги има опасност една обществено-икономическа формула да се провали, особено ако е превърната в абсолютна крайност. Икономическата криза дълбоко дискредитира метода на Чикагската школа за „съвършените пазари”. Този факт, който промени доктрината, която доминираше в света през последните 40 години, намери ли изобщо място в главите на родните ни политици? Как мислите?От признанието на Грийнспан през 2008 доднес2013,някой от тях разбра ли какво стана, знае ли какво да прави оттук нататък?! Или понятието криза е някакво клише-абстракция, от което чакаме все някога, някакси да се измъкнем. Още повече, че въпреки явната промяна на Запад, публичното ни пространство е пълно с експерти на „старата доминантна доктрина”, които парализират възможността обществото ни да разбира истината, а държавата да реагира адекватно.
В момента в България ние живеем в модели, построени с езика на миналото. И на нито един политик не му хрумва, че може да стане истински държавник, ако направи елементарно усилие да разтърси системата, да започне да я променя отвътре, да направи своите първи крачки, които ще повлекат след себе си промяната. Толкова ли много малодушие е събрано у тези хора, толкова ли малко любов към тази нещастна, опоскана държава, може да се открие сред елита ни! Тази нулева заинтересованост към оцеляването на държавата, която заедно обитаваме, е потресителен порок.
Инстинктът за самосъхранение на една държава би трябвало да е много по-силен от силата на която и да е инванзивна външна пропаганда, от събирателната арогантност и алчност на всички нейни политици. И аз дълбоко съм убедена, че един ден България ще се събуди. И този път лидерите от улицата ще знаят какво искат и ще могат да говорят смислено. Засега, обаче, завършвам с констатацията на Емъри Рийвз, писателка и литературен агент на Уинстън Чърчил, една констатация, която се оказва непреходна и валидна за всяка политическа действителност, от британската до българската: „Трагичен е фактът, - казва Емъри - че ние нито сме се насочили към нови пътища, нито мислим в нова посока. Тези, които са на власт, нямат стимул да мислят. А тези, които мислят, нямат никаква власт.”