Динамика на неолиберализма във времето – кратък преглед - Нако Стефанов

/Поглед.инфо/ Съдържание

Интелектуални корени на неолиберализма (1930-те – 1950-те години на ХХ век);
Маргинално влияние и инкубация (1950-те – 1970-те години на ХХ век);
Постигане на политическо господство (края на 70-те – 80-те години на ХХ век);
Глобалната експанзия на неолиберализма (1990-те на XX – до началото на XXI век);
Кой и как «спаси» неолиберализма от надигащата се криза или най-малкото забави същата? – геополитически и геоикономически аспекти;
КНР - Сложното, нееднозначно и парадоксално въздействие между „Китайския път на развитие“ и неолиберализма;
Неолиберализмът: Акумулиране на негативи водещи до Глобалната криза 2008-2010 г.;
Глобалната финансова криза от 2008–2010 г.

Интелектуални корени на неолиберализма (1930-те – 1950-те години на ХХ век)

Ключови мислители: Фридрих Хайек, Лудвиг фон Мизес и по-късно Милтън Фридман;.
Дружество Мон Пелерин (1947): Основано от Хайек за популяризиране на класическите либерални идеи в отговор на нарастващата държавна намеса и социализма;
Основни идеи: Акцент върху свободните пазари, ограниченото управление и индивидуалната свобода като предпазни мерки срещу тоталитаризма.

Маргинално влияние и инкубация (1950-те – 1970-те години на ХХ век)

В рамките на следвоенния консенсус: Доминира кейнсианската икономика, със силни социални държави и държавно ръководено развитие;
Неолиберализмът като гледна точка на малцинството: Застъпниците остават в периферията, развивайки идеите си в академични среди и среди на мозъчни тръстове;
Подготовка за политическо влияние: Неолибералните мислители с помощта на щедри дарители, представени от едрия капитал, изграждат мрежи и институции, за да повлияят на бъдещата политика.

Постигане на политическо господство

(края на 70-те – 80-те години на ХХ век)

Криза на кейнсианството: Стагфлацията и икономическата стагнация дискредитират ролята на държавата при кейнсианските и неокейсианските модели, отваряйки вратата за неолиберални алтернативи;
Тачър и Рейгън: Маргарет Тачър (Великобритания, 1979–1990) и Роналд Рейгън (САЩ, 1981-1989) осъществяват неолиберални реформи – приватизация, дерегулация и урязване на прогресивното данъчно законодателство.Необходимо е да отбележим, че още на този етап съществува мощна идеологическа кампания в защита на поетия неолиберален курс. Лозунг, изречен от М.Тачър, добре изразява това. Става дума за лозунга “TINA” - “ThereIsNoAlternative”: «Няма алтернатива“. Той е определящ девиз на политическата философия на Маргарет Тачър, използван за оправдаване на нейните икономически реформи и утвърждаване на неизбежността на свободния пазарен капитализъм.

„TINA“ е използван за потушаване на опозицията и дебатите. Като обявява политическия си курс за единствен възможен избор, Тачър представя несъгласието с неолибералния курс като нереалистично или регресивно явление. Лозунгът става символ на тачъризма – смесица от фискален консерватизъм, индивидуализъм и непреодолима държавна воля.

Следва, обаче, да се подчертае, че още на този първоначален етап неолибералният

модел демонстрира негативните си аспекти, които впоследствие водят до известната „Глобална криза“ (2008-2010 г.). Нека да споменем най-важните от тези аспекти, погледнати през призмата на „Рейгъномика“-та или „Икономика на предлагането“ – „Supply-side Economics“):

Нарастване на дефицита на федералния дълг – Съкращаването на данъците, съпроводено в онзи момент с увеличаване на военнте разходи във връзка с продължаващото противопоставяне между „PaxAmericana” и ”PaxSovietica” води до скок на фидералния дълг, като дефицитът нараства 3 пъти в сравнение с предходния период;
Увеличаване на социалното неравенство – различията в доходите нарастват драматично в полза на слоевете с високи доходи, чието лично богатство се увеличават значително;
Деиндустриализация – в търсене на максимизация на печалбата едрият капитал се насочва към страни с ниски доходи, но добре квалифицирана ръка като Китай, но също така и към страни, характерни само с ниските си доходи – Мексико и други. Именно още във времето на „Рейгъномика“-та в САЩ започват да се формира т.нар. „Ръждив пояс“/RustBelt/. Става дума за бивши промишлени региони, които в резултат на деиндустриализацията запустяват и изпадат в бедствено положение. В този смисъл деиндустриализацията води до неравномерност в регионалното развитие с дългосрочно въздействие върху американското общество като цяло;
Финансовата дерегулация демонстрира своите рискове: (1) Криза на спестяванията и заемите: (2) Дерегулацията на финансовите институции допринася за рискови практики на кредитиране, завършващи със скъпоструващ спасителен план в края на 80-те години на миналия век. (3) Волатилност на пазара: Сривът на фондовия пазар през 1987 г., т.нар. „Черен понеделник“, разкрива уязвимости в дерегулираните финансови системи;
Непълната приватизация също създава неравномерност в секторните баланси: Някои сектори са приватизирани, но други остават под публичен контрол поради правни, политически или логистични бариери. Селективната дерегулация, също води до секторна неравномерност:Някои индустрии, напр. отбрана и селско стопанство, продължават да получават субсидии и защита, разкривайки несъответствия в прилагането на политиките;
Търговски дисбаланси: Неолибералните политики съдействат за увеличен внос и търговски дефицити. В този период особено голям е дефицитът с Япония, но и с някои развиващи се икономики.Така например, ако през 1976 год. търговският дефицит на САЩ в търговията с Япония е 6 778 млн долара на САЩ, през 1981 година този дефицит е 10 981 млн долара, а през 1983 год. става вече 21 665 млн долара(вж. «Нихон кейдзай шинбун»/日本経済新聞/, 29.01.1984 г.).
Валутен натиск: Силният долар пречи на износа на САЩ, което предизвиква интервенции като „Споразумението от Плаза“ през 1985 г. за стабилизиране на валутните курсове. На 22 септември 1985 г. в хотел Плаза в Ню Йорк се осъществява предварително подготвената среща на финансовите министри и представителите на централните банки на G5, т.е. на ФРГермания, Франция, Великобритания, Япония и САЩ. На тази среща се подписва споразумение за обезценяване на американския долар спрямо германската марка и японската йена. САЩ не могат да се справят сами с курса на силно надценения в резултат на „рейгъномиката” долар и решават да включат в корекцията на курса му и гореуказаните страни. Казано по друг начин Вашингтон оказва силен натиск чрез промяна на курса на долара насвоите най-близки геополитически съюзници, но геоикономически конкуренти. Целта е да се създадат благоприятни условия за американските стоки в търговията с тях.

Така или иначе трябва да се подчертае, че Вашингтон реализира някои конкретни политически акции с помощта на които да се избегне надигащата се криза на „Рейгъномика“-та. Въпреки това даже някои анализатори и от Запад, и от Изток прогнозират, че най-вероятната дата на начало на кризата е от средата до края на 90-те години на ХХ век. При което нейното настъпване изглежда неизбежно.

Глобалната експанзия на неолиберализма (1990-те на XX – до началото на XXI век)

Този период в развитието на неолиберализма в САЩ преминава през президентските мандати на:

Джрдж Буш – старши/републиканец/ – 1989-1993 г.;
Бил Клинтън/демократ/ – 1993-2001 г.

При Дж. Буш-старши на практика се продължава „Рейгъномика“-та.

Третият път“ на Бил Клинтън и Тони Блеър

В рамките на президентския мандат на Бил Клинтън в САЩ започват определени „корекции“ на неолибералната ортодоксалност. В Щатите Бил Клинтън и Тони Блеър във Великобритания излизат с концепцията за т.нар. „Трети път“ Те са пионери в центристки подход, който съчетава неолибералните пазарни принципи със социално прогресивна реторика.

От неолиберализма те запазват:

Свободната търговия и глобализация: Клинтън подкрепя Северноамериканската асоциация ца свободна търговия/NorthAmericanFreeTradeAssociation – НАФТА, включваща САЩ, Канада и Мексико/ и Световната търговска организация/СТО/; Тони Блеър е за интеграцията на пазара на ЕС;

Финансова дерегулация: Клинтън подписва през 1999 г. отмяната на Закона Глас-Стийгъл (Glass-Steagalllegislation). Този закон описва четири разпоредби от Закона за банките на Съединените щати от 1933 г., които разделят търговското от инвестиционното банкиране. Неговата отмяна проправя пътя за мегабанките, т.е. неимоверната концентрация на финансов капитал. С това се въвежда принципа “Too Big To Fail”(TBTF),, т.е. «Твърде голям за да фалира». Някои финансови институции се възприемат като „твърде големи, за да фалират“ което означава, че техният фалит би предизвикал финансова нестабилност.

Тони Блеър прегръща финансовия сектор на Лондон като двигател на растежа. С други думи растеж не основаващ се на производство, а на финансови трансакции, игри и спекулации;

Реформа на социалното осигуряване: Реформата на социалното осигуряване на Клинтън от 1996 г. набляга на трудовото право пред социалното осигуряване. Блеър насърчава подобни политики на „предоставяне на помощи“.

Новото, което добавя „Третия път“:

Социални инвестиции: Образование, обучение на работното място и цифровата инфраструктура са оформени като инструменти за възходяща мобилност;
Публично-частни партньорства: Правителствата си партнира с корпорациите, за да предоставят услуги, засилвайки пазарната логика в публичната политика;
Прогресивно брандиране: Те говорят езика на приобщаването, многообразието и възможностите, като същевременно поддържат фискален консерватизъм.

Този синтез прави неолиберализма приемлив за левоцентристките избиратели като по по този начин спомага за маргинализирането на традиционните леви движения. Ерата на „Третия път“ фактически „ражда“ социал-либерализма. Последният с помощта на глобалния капитал на международното равнище и едрият капитал в рамките на отделните страни започва достатъчно успешно да маргинализира традиционната левица по места.

Като цяло това е период, който се характеризира с усилващата се доминация на САЩ след Студената война: Неолиберализмът се разпространява в световен мащаб като „Вашингтонски консенсус“, насърчаван от МВФ, Световната банка и СТО.

Инструментът са «Програми за структурно приспособяване». Развиващите се страни са задължени да приемат неолибералните реформи в замяна на финансова помощ. Тенденцията на възход на глобалния капитализъм продължава. Това ясно се забелязва по факта, че дерегулираните пазари, свободната търговия и мобилността на капитала се превръщат в световни правила.

САЩ: Глобално господство – геополитическо, геоикономическо и идеологическо

Геополитическо господство

САЩ остават единствената глобална свръхсила, присвояваща си правото да се намесват навсякъде по света по собствено усмотрение. Ръководени от САЩ институции като МВФ и Световната банка насърчават неолибералните реформи в постсъветските и постсоциалистически държави, често под американското стратегическо ръководство/спомнете си плана «Ран-Ът» в България/;
Преразпределение на бюджета за отбрана: „Дивидентът на мира“ позволява определено намаляване на военните разходи и увеличаване на инвестициите във вътрешни иновации и инфраструктура, но и определено нарастване на мрежата от американските военни бази, които растат като гъби след дъжд навсякъде по света.

Геоикономическо господство

Достъп до енергия и ресурси: Американските компании инвестират в петролни и газови проекти в Русия и Централна Азия, осигурявайки нови енергийни източници;
При съкращаване на съветския ядрен потенциал получават уран за АЕЦ в САЩ;
Американските корпорации навлизат на постсоциалистическите пазари, както и на тези на развиващите се страни, особено във финансите, технологиите и потребителските стоки. «McDonald's» и «Kentucky Fried Chicken» се появяват по всяко кътче на земното кълбо;

Идеологическо господство

В глобалния дискурс Неолиберализмът се превръща в доминираща икономическа идеология в англо-американската политика.Започва се утвърждаване на неолибералния капитализъм на САЩ и «Американския глобализъм» като глобална норма. Американският кремлинолог Френсис Фукуяма обявява «Краят на историята», т.е. в света няма да има място за всякакви други идейни концепции и идеологии и модели на развитие извън тези в рамките на неолиберализма;
Холивудските филми заливат екраните и телевизионните канали във всяка страна. Американски романи, новели и прочее литературна продукция доминира книжарниците по всички континенти, проповядвайки американския „Lifestyle“

/Начин на живот/ като универсален модел на човешко съществуване. Английският език не просто става окончателно „LinguaFranca”, т.е. унверсален език за общуване, Той агресивно и с лекота навлиза в завладява всекидневната реч. Английски изрази, обрати на речта, даже възклицания, но също така образи, клишета, формати на мислене характерни за англо-американския свят трайно проникват в езиците по света, стандартизирайки мисленето и манталитета на немалка част от човечеството;

На особена психо-историческа атака се подлага миналото на цели народи и държави в посока изгодна на управляващата върхушка най-вече във Вашингтон и Лондон. Така, например, непримиримите противници СССР и Хитлеристка Германия, използвайки неисторическия термин «тоталитаризъм», са обявени едва ли не за братя-близнаци. На значително изопачаване е подложена историята на Втората световна война, където е забравен подвигът на съветските народи и тя е представяна едва ли не като изключителна победа на американския, на англосаксонския дух.

Въпреки всичко това, обаче, започналите още през 80-те години и продължили ускорено да се развиват и в началото на 90-те години на ХХ век негативни тенденции, чийто корени са дълбоко заложени в неолиберализма, водят до натрупване на противоречия, заплашващи с криза неолибералната парадигма в САЩ, а оттук и другите създали се неолиберални модели по света. Става дума за ускоряващата се деиндустриализация на САЩ, нарастващия федерален и прочее дълг, задълбочаващото се неравенство, културното и социално отчуждение и т.н.

Кой и как «спаси» неолиберализма от надигащата се криза или най-малкото забави същата? – геополитически и геоикономически аспекти

Разпадът на Съветския съюз и изгодите за САЩ и Запада като цяло

Когато говорим за надигащата се криза на неолиберализма следва да отбележим, че съществуват фактори, които спомогнаха, ако не да се избегне или «заглади» тази криза, то поне да се отложи нейното възникване във времето. Може да се говори за два такива фактора, които се явяват външни за ядрото на неолиберализма – САЩ и другите страни от Запада като цяло.

Първият такъв фактор е «Перестройката на Горбачов», която тръгвайки през 1985 г. с лозунги за усъвършнстване на социализма, завършва с «катастройка» през 1991 г.: Разпуснат е интеграционният икономически блок на страните на източноевропейския социализъм и СССР – СИВ/Съветът за икономическа взаимопомощ/, а също така отбранителния съюз на горните страни – Организацията на Варшавския договор/ОВД/, а накрая през 1991 г. е разпаднат и СССР.

Разпадането на Съветския съюз през 1991 г. донася значителни икономически ползи за западните страни, най-вече за САЩ, преоформяйки световните пазари, потоците на работна сила и геополитическата динамика. Например:

1. Разширяване на световните пазари

Достъп до нови потребители: Западните компании получават безпрепятствен достъп до преди това затворените пазари в Източна Европа, Евразия и Централна Азия, отключвайки търсенето на стоки, услуги и технологии;
Възможности за приватизация: Западните инвеститори придобиват командни дялове в, бивши държавни банки, застрахователни дружества и фирми, особено в енергетиката, минното дело, телекомуникациите, инфраструктурните предприятия;
Ръст на износа: Западните фирми изнасят потребителски стоки, финансови услуги и промишлено оборудване за постсъветските и постсоциалистически държави, преминаващи през т.нар. «пазарни преходи»;

2. Идеологическо и политическо влияние

Неолиберален политически износ: Институции като МВФ и Световната банка насърчават икономически реформи в западен стил – приватизация, дерегулация и мерки за строги икономии – като условия за помощ;
Интелектуално господство: Западните икономически модели придобиват глобална легитимност, засилвайки неолиберализма като рамка по подразбиране за развитие и управление.

3. Достъп до работна ръка и ресурси

Евтина квалифицирана работна ръка: Западните фирми възлагат услуги и производство на постсъветски страни с образована, но евтина работна сила, но също така приемат мощен мигрантски поток от квалифицирани специалисти от бившия Съветски съюз и бившите източноевропейски социалистически страни;
Природни ресурси: Западните енергийни компании получават достъп до огромни запаси от петрол, газ и минерали в Русия и Централна Азия, често чрез съвместни предприятия или придобиване на пълен контрол над мощни корпорации;

4. Намалени военни разходи

Дивидент от мира: След разпада на СССР, западните правителства, особено САЩ, намалямат бюджетите за отбрана, преразпределяйки ресурси към вътрешни програми и икономическо развитие;
Завой на отбранителната индустрия: Военните изпълнители се диверсифицират към гражданските пазари, стимулирайки иновациите в аерокосмическата индустрия, електрониката и комуникациите;

5. Укрепване на институциите на глобализма – тези събития стават на един по-късен етап, когато надигащата се криза на неолиберализма в резултат на посочените по-горе действия и получените гигантски ползи не позволяват тя да се случи през 90-те години на ХХ век.

Разширяване на НАТО, СТО и ЕС: Страните от бившия съветски блок се присъединяват към глобалистките институции, усилвайки установените от Запада и особено от САЩ геополитически и геоикономически правила, и управление;
Геополитическо влияние: Западът особено САЩ придобиват влияние върху икономическите и политическите траектории на постсоциалистическите държави, оформяйки глобални съюзи и устойчиви канали на инвестиционните потоци. На практика формира се моноцентричен свят начело със Съединените щати.

Ше се опитаме да навлезем по-детайлно върху огромните ползи, които получават водещи страни на Запада от разпада на СССР и съветския блок. Ефектът от тези ползи е толкова значителен, че той ги изстрелва напред спрямо целия останал свят, като забавя най-малко за десетилетие, но не отменя кризата на неолиберализма. И тя идва през 2008-2010 г. като става известна под името „Глобалната /финансова/ криза 2008-2010 г.“ В материала ни дотук основно се отразяват изгодите, които получават САЩ. Затова ще се опитаме да видим какви ползи имат и други западни страни като Германия и Великобритания.

Германия: Обединение и Източна експанзия

Най-голямата полза за Берлин е обединението на Германия (1990 г.): Падането на Берлинската стена и предаването на Източна Германия/ГДР/ в ръцете на ФРГ позволява на Западна Германия да абсорбира нова работна сила и територия, разширявайки значително вътрешния си пазар;
Приватизация чрез „Treuhandanstalt“ – правителствена агенция на Германската демократична република (Източна Германия) от юни до октомври 1990 г. и на обединена Германия от 1990 до 1994 г. Тази агенция управлява бързата приватизация на източногерманските държавни предприятия, често продавайки ги на западни инвеститори и корпорации, особено на западногермански такива, на ниски цени;
Индустриална експанзия: Германските фирми получават достъп до евтина работна ръка и нови производствени обекти в Източна Европа – Чехия, Унгария, Словакия, Полша, Румъния, Българпя, Словения, Хърватия и други. Но също така Германия стъпва на пазарите на бившите съветски републики и Руската федерация, както като търговец продавайки своите стоки, но и купувайки суровини, особено в областта на енергетиката, а също така и като инвеститор. Фактически разпада на СССР и източноевропейския социализъм, рязко повишават конкурентоспособността на Германия, превръщайки я в трета геоикономическа сила през 90-те години на ХХ век в света след САЩ и Япония;
Лидерство в разширяването на ЕС: Обединената Германия играе централна роля в интегрирането на източноевропейските страни в ЕС, разширявайки икономическото и политическото си влияние на целия континент.

Интресно е да се отбележи, че премиерът на Обединеното Кралство Маргарет Тачър първоначално се противопоставя на обединението на Германия през 1990 г., изразявайки опасения. че този акт ще дестабилизира Европа и прекомерно ще усили Германия. Следва да се каже, че тя се среща с несъгласието на мнозина в собственото ѝ правителство и от представители на други западни страни с тази нейна позиция.

Въпреки това Маргарет Тачър активно се опитва да забави или усложни усилията за обединение на Германия. Даже по време на преговорите „Два плюс четири“/две са ГДР и ФРГ, а четири са САЩ, СССР, Великобритания и Франция/, които оформят реда в Европа след Студената война, тя упорито отстоява мнението си.

Но съпротивата на Тачър не е споделена от ключови съюзници като Съединените щати, които подкрепят обединението в рамките на НАТО. И накрая, тъй като то става неизбежно, М. Тачър публично приветства новата Германия, признавайки ролята ѝ на съюзник в НАТО и европейски партньор.

На 3 октомври 1990 г. – официалният ден на обединението – тя изразява радост и поздравява канцлера Хелмут Кол, сигнализирайки за промяна на своята позиция към обединението от съпротива към неохотно приемане.

Обединеното кралство: Финансиализация и стратегически инвестиции

Лондон засилва своята роля като глобален финансов център: Обединеното кралство се възползва от дерегулираните глобални финанси, привличайки капиталови потоци от постсъветските и постоциалистическите елити и олигарси;
Експертиза в приватизацията: Британски консултанти и фирми изнасят своя опит в приватизацията в Източна Европа, консултирайки правителства и придобивайки активи;
Пазари на недвижими имоти и луксозни стоки: Лондон се превръща в магнит за постсъветските богаташи, особено в секторите на недвижимите имоти и банковото дело;
Укрепване на британската „мека сила“: Чрез образование, медии и дипломация Обединеното кралство разширява своето културно и институционално влияние в бившите съветски територии и страните в Източна Европа.

Китайската народна република: Сложното, нееднозначно и парадоксално въздействие между „Китайския път на развитие“ и неолиберализма

Социално-икономическото развитие на КНР след реформите, инициирани от Дън Сяопин и започнати от края на 1978 г., оказват сложно, нееднозначно и парадоксално въздействие един на друг между „Китайския път на развитие“ и неолиберализма в лицето на „Рейгъномика“-та през 80-те и неолиберализма като цяло през 90-те години на ХХ век. Реформеният процес в Китай преминава през няколко етапа, при всеки един от които се демонстрира различен тип взаимоотношения със САЩ.

Трябва особено да отбележим, че при първите етапи, които в дадения случай разглеждаме, развитието на Китай определено подсилва неолиберализма. Тук само ще вметнем, че вече на следваши етапи на взаимодействие, които ще разгледаме по-нататък, ситуацията качествено се изменя. Социално-икономическият ход на КНР не само оспорва неолиберализма като модел на развитие, но става негов основен съперник и глобална алтернатива почти по всичките му параметри.

Но нека първо да анализираме как през 80-те и 90-те години на ХХ век социално-икономическата динамика на КНР въздейства в позитивен план на неолиберализма. Тази динамика съдейства и става един от факторите неолибералният модел на САЩ да не изпадне в криза още във втората половина на 90-те години.

1. Ролята на КНР за укрепване на неолибералната глобализация – Ролята на КНР за засилване на неолибералната глобализация е тясно свърана с ролята на „Фактора САЩ“ в реформените процеси в Китай. В края на 70-те години на ХХ век Пекин е в изключително влошени идеологически, идейни, политически и прочее взаимоотношения с Москва. Освен това присъства криза на модела на „държавния социализъм“ предвид факта, че се закъснява с прехода от екстензивен към интензивен режим на функциониране. Тази криза е утежнена от вътрешната обстановка в страната след „Културната революция“. Ръководството на ККП и КНР в лицето най-вече на Дън Сяопин вижда изхода в осъществяване на определен „геополитически маньовър“. Последният е свързан със заявка към САЩ “Поднебесната“ да бъде допусната да се интегрира в капиталистическата система на разделение на труда, но не като периферия, а като партньор, макар и на втори роли.

Вашингтон се съгласява с тази заявка, но при условие, че в противостоенето САЩ -СССР Пекин ще застане на страната на Вашингтон. Китай приема условието. И за да докаже, че заслужава доверие започва военни действия срещу СРВетнам на 07.02.1979 г.

Още през 80-те години на ХХ век в КНР се създават благоприятни условия за чуждите инвестиции. Страната става магнит за преки чуждестранни инвестиции (ПЧИ). Отварят се избрани сектори, създават се свободни икономически зони, в които се привличат мултинационални корпорации и се укрепват глобалните вериги за доставки. Най-важният момент е, че се създават условия корпорациите да максимизират нормата си на печалба до равнище, който никой друг в света не може да им предложи.
Особено внимание се обръща ПЧИ да са насочени не към нискотехнологични сектори или за създаване на инфраструктура за реализация на западни стоки и услуги. Тъй като подобен начин на „отваряне“ означава включване на Китай като полупериферия или периферия в капиталистическото разделение на труда с всички минуси на такова включване/днес в България ние добре знаем какво означава това/. Стремежът е ПЧИ да бъдат във формат, при който има възможност да се ползват технико-технологическите достижения на Запада в производството. Така те служат като двигател на собственото социално-икономическо развитие;
Пекин осъществява селективна либерализация: Пазарните реформи са постепенни и строго управлявани, избягвайки „шоковата терапия“, наблюдавана в бившия СССР и Източна Европа;
Възходът на Китай като „световна фабрика“ е съобразен с неолибералните принципи на свободната търговия и глобалната мобилност на капитала. Западните фирми, ръководейки се от стремежа за максимизация на печалбата пренасят производството си в Китай, възползвайки се от евтиния труд и дерегулираната среда. Високите темпове на растеж през 80-те години са все още в пряка зависимост от износа на стоки с невисока технологичност и с ниска степен на добавена стойност. Но вече от началото на 90-те години постоянно се повишават както нивото на технологичност и добавена стойност, така и се усъвършенства качеството и расте производителността;
На етапа 80-те и 90-те години на ХХ век „Поднебесната“ сигнализира ангажимента си към глобалните търговски норми, ускорява неолибералната глобализация и на практика спомага да се усили неолиберализмът в САЩ. В замяна получава технологии, управленско и организационно ноу-хау, маркетингови умения и най-вече засилваща се интеграция в световните пазари. По този начин с бързи темпове започва трансформация на китайската икономика от работеща в екстензивен към работеща в интензивен режим на възпроизводство.

Именно около 1996 г. се формира «синтезът» между двете икономики – на САЩ и на КНР. Този «синтез» е наречен «Кимерика»/англ.ез. «Chimerica», произнася се на англ. ез. «Каймирика». Терминът е въведен през 2006 г. от историка Найъл Фъргюсън/Niall Ferguson/ и икономиста Мориц Шуларик/Moritz Schularick/. Той е комбинация от „Китай“ и „Америка“, с препратка към митичната химера, символизираща хибридно образувание. Терминът описва феномен, възникнал в десетилетието между 1996 и 2006 г., когато икономиките на САЩ и Китай тясно се свързват помежду си.Терминът „химерика“ се появява и е въведен през 2006 г., за да опише дълбоката икономическа взаимозависимост между Китай и Съединените щати.

Ускорената производствена динамика на КНР е пряко свързана с „родената“ от неолибералната политика вълна на “moneysupply”т.е. на „паричното предлагане“. По своята същност този курс представлява безконтролно печатане на пари, станало възможно поради факта, че доларът е основната резервна валута на света.Ключовият елемент в курса на „паричното предлагане“ е активно кредитиране най-вече на потреблението, което формира в Щатите вълна на „свръхпотребление“.

В условията на включването на Китай в световната система на разделение на труда и нарастващи инвестиции от страната на западните страни и най-вече от САЩ в китайската икономика, вълната на свръхпотребление се удовлетворява във все по-голяма степен от китайски стоки. Немалка част от печалбата идваща от продажбата на тези стоки на западните и преди всичко на американските пазари Китай използва за закупуване на американски ценни книжа./Ценните книжа на САЩ, наричани «treasuries», са държавни дългови инструменти, емитирани от Министерството на финансите на Съединените щати за финансиране на държавните разходи като допълнение към данъчното облагане/. Това дава възможност в САЩ да печатат още долари. Това закупуване на американски ценни книжа поддържа нисък курса на юана, което прави китайските стоки конкурентни на американските и международните пазари. Но по този начин Щатите влизат в „спирала“ на натрупване на огромни задължения от една страна и „деиндустриализация“ от друга.

В същото време КНР се превръща в световна работилница. Допуснатите западни капитали несъмнено формират своята свръхпечалба за сметка на ниската цена на труда на китайските работници и на създадените специални условия, особено в китайските «свободни зони». Но едновременно с това те обективно повишават технологическото равнище на китайското стопанство и в крайна сметка работят за укрепване на КНР като икономика и общество.

На практика в КНР се формира различен модел от неолибералните варианти, които със скоростта на пожар в савана завземат световното социално-икономическо пространство. Първоначално в Китай може да се говори за хибриден модел, който, обаче, от самото начало предизвиква неолибералната ортодоксалност и фундаментализъм. За разлика от типичните неолиберални модели, Китай запазва силен държавен контрол върху стратегически сектори, включително банковото дело, енергетиката и инфраструктурата. Често пъти западни изследователи наричат това «държавен капитализъм». Ние сме склонни да възприемаме такава система като вариант на «държавен социализъм», търсещ пътища за успешен преход от екстензивен към интензивен режим на функциониране. Последващото развитие на събитията в КНР потвърждава нашето разбиране за същността на създаваната система като «социализъм с китайска специфика», както е назована тя в самия Китай.

Ключов момент при «социализма с китайска специфика» е този, че важна роля играе не просто държавата, а факта че начело на държавата е Комунистическата партия на Китай/ККП/. Тя действа в условията на пълната ѝ доминация на политическия процес в страната. И което е най-важното - тази партия не се е отказала да изразява преди всичко интересите на хората на труда, на трудовия народ.

В дадения момент ККП си поставя за цел «Поднебесната» в един кратък срок да стане високотехнологична икономика с интензивен режим на функциониране. В името на тази цел ККП е склонна да допусне «доза капитализъм» до степен, когато да се използват позитивните предприемачески свойства на частната собственост и пазарните механизми. Но в никакъв случай да не се позволява личният и групов егоизъм «облечен» в дрехите на частна собственост и използващ пазарните сили да придобие доминираща роля в обществото или да злоупотребява с обществения интерес в стремежа си да максимизира своята изгода/печалба/. В този смисъл като изключително вредно обществено зло в политически, социален, икономически и даже психологически план се разглежда корупцията, срещу която се предприемат най-драстични мерки. При което обект на такива мерки са не само „мухите, но и тигрите“, т.е. не само дребните, но и най-едрите корупционери.

Развитието на Китай едновременно подхранва, но и разрушава неолиберализма. Това развитие от една страна форсира динамиката на глобалния капитализъм. Но от друга се противопоставя на основните неолиберални принципи чрез уникалната си комбинация от държавно управлявана и планомерно ръководена динамика, умело съчетавана с определени пазарни механизми и изгодно използван в името на обществените цели частен интерес на китайските предприемачи/капиталисти/. Тази двойна роля променя дебатите за това кои икономически модели са най-жизнеспособни през 21-ви век.

Неолиберализмът: Акумулиране на негативи водещи до Глобалната криза 2008-2010 г.

При президенството на Джордж Буш - младши функционирането на основата на неолибералните принципи на западните икономики, в частност тази на САЩ, постепенно води до натрупване на негативи, застрашаващи с предизвикване на сериозна криза. Ще изброим някои от тези негативи, а именно:

Деиндустриализация на Запада: Производственият бум в Китай допринася за загуба на работни места и индустриален спад в западните страни, подхранвайки политическата реакция срещу неолибералните търговски политики;
Търговски дисбаланси: Постоянните търговски дефицити на САЩ и Европа с Китай разкриват уязвимости в неолибералните търговски рамки;
Нарастващо социално неравенство: Богатството се концентрира в глобалните финансови центрове, докато много работници се сблъскват със стагнация на заплатите и несигурност на работните места;
Загуба на суверенитет: Националните правителства се борят да регулират пазарите или да защитят, доколкото могат, местните индустрии съгласно глобалните правила. Което, обаче, на практика е трудно, да не кажем почти недостижимо за страните от т.нар. „Трети свят“ или за бившите страни на източноевропейския социализъм.Критиците твърдят също, че неолибералната глобализация е допринесла за „демократична рецесия“. Тъй като е отслабила националните институции и тъй като е дала възможност на неизбирани от хората в дадено общество глобални участници да вземат ключови решения за съдбата на цели държави и народи без тяхното участие в процеса на вземане на решения.

Трябва да отбележим, че неолибералната дерегулация изиграва пряка роля в предизвикването на глобалния финансов срив, известен още като „Глобална криза 2008-2010 г.“. Нека да погледнем конкретните моменти в тази връзка:

Финансовата дерегулация – особено отмяната на „Закона Глас-Стийгъл“ в САЩ, който позволява на банките да се занимават с рискови спекулации и високорисково кредитиране;
Появата на институции, „Твърде големи, за да фалират“/Too big to fail/ създавайки морални проблеми и системен риск;
Балоните на жилищния пазар и кредитният бум са подхранвани от разхлабена парична политика и минимален надзор, кулминирайки в колапса на банката „Lehman Brothers“ и глобална рецесия.

Кризата разкрива крехкостта на неолибералните системи и води до масови спасителни планове, мерки за строги икономии и преоценка на пазарната ортодоксалност.

Глобалната финансова криза от 2008–2010 г.

Глобалната финансова криза от 2008–2010 г. е тежък икономически спад, предизвикан от срива на американския пазар на жилища. Този спад се разпространява по целия свят чрез взаимосвързани финансови системи.

Произход и причини

Срив на високорисковите ипотеки: Кризата започва с рязко увеличение на неизпълненията по високорискови ипотеки – заеми, отпускани на кредитополучатели с лоша кредитна история. С падането на цените на жилищата много собственици на жилища дължат повече, отколкото струват домовете им;
Секюритизация/Представлява процес на обединяване на различни видове финансови активи като ипотеки, заеми или вземания и превръщането им в търгуеми ценни книжа, продавани на инвеститорите. Тя изиграва централна роля във финансовата криза от 2008 г., като разпределя риска в световната финансова система/ и лошо управление на риска. Банките обединяват тези рискови ипотеки в ценни книжа и ги продават в световен мащаб. Когато неизпълненията се увеличават, стойността на тези ценни книжа спада рязко, излагайки финансовите институции на огромни загуби;
Фалит на банката „Lehman Brothers“: На 15 септември 2008 г. Lehman Brothers, голяма инвестиционна банка в САЩ, подава молба за фалит. Това събитие отбелязва повратната точка на кризата, предизвиквайки паника на световните пазари.

В резултат на тези събития големите банки и застрахователи са изправени пред несъстоятелност. Правителствата по целия свят се намесват със спасителни мерки и гаранции, за да предотвратят пълен колапс. САЩ стартират Програмата за облекчаване на проблемни активи (TARP -Troubled Asset Relief Program) на стойност 700 милиарда долара.

Кризата води до най-дълбоката глобална рецесия след „Великата депресия(1929-1933 г). В много страни БВП(Брутния вътрешен продукт) се свива, а безработицата се увеличава. Милиони загубват работата и домовете си.

Друго важно последствие е, че световните фондови пазари губят трилиони от стойността на ценните книжа. Индустриалният индекс Dow Jones пада с над 50% от пика си през 2007 г. до дъното си през 2009 г.

Политически отговори

• Парични стимули: Централните банки намаляват лихвените проценти и инжектират ликвидност, за да стабилизират пазарите.

• Регулаторни реформи: САЩ приемат Закона Дод-Франк през 2010 г., за да подобрят надзора и да намалят системния риск.

• Глобална координация: Страните от Г-20 координират усилията си за стимулиране и осъществяване на финансовите реформи, за да възстановят общественото доверие.

Ключови събития в динамиката на кризата

2007 г. Ранни признаци на неизпълнение на ипотечните задължения и затягане на кредитирането;

2008 г. Фалит на Lehman Brothers, глобална паника, влизане в сила на TARP;

2009 г. Рецесията се задълбочава, въвеждат се пакети от стимули;

2010 г. Започва възстановяването, прилагат се регулаторни реформи.

Администрацията на президента Джордж Буш-младши преди и по време на „Глобалната криза“

Акорешим да оценим ролята на администрацията на Джордж Буш-младши преди и по време на Глобалната криза, тъй като нетовият президентски мандат 2001-2009 г. покрива по-голяма част от времето на кризата, следва да отбележим следното:

Неолибералният подход на Буш е в съответствие с по-широките глобални тенденции в началото на 2000-те, но в крайна сметка е оспорен от реалностите на икономическата криза. Неолибералните мерки в периода до кризата обхващат:

Във времето 2001–2003 г. намалява ставките на данъка върху доходите повсеместно с по-големи ползи за хората с по-високи доходи. Тези намаления са формулирани като стимули на растежа, но на практика увеличават дефицитите;
Предложена е частична приватизация на социалното осигуряване, която, обаче, се проваля в Конгреса;
Разширена е програмата „Medicare“ с Част D, но използваща частни застрахователи за предоставяне на помощи за лекарства, отпускани с рецепта;
Продължава тенденциите на финансова дерегулация от ерата на Клинтън. При което надзорът върху ипотечното кредитиране и дериватите остава слаб, допринасяйки за балона на жилищния пазар;
Насърчава либерализацията на търговията чрез споразумения като CAFTA (Централноамериканско споразумение за свободна търговия);
Фокусира се върху „състрадателен консерватизъм“, подкрепяйки инициативи, основани на вярата, и образователни реформи, напр. „Нито едно дете не е изоставено“, но избягва широко разширяване на социалните помощи.

Но Глобалната финансова криза от 2008 г., довела до срив на финансовите пазари, заставя администрацията на Буш-младши да се откаже от неолибералната ортодоксалност. Буш подписва Закона за спешна икономическа стабилизация, на базата на който се създава TARP, спасителен план за банки и корпорации, който е на стойност 700 милиарда долара.Това бележи най-голямата правителствена намеса във финансовата история на САЩ, противоречаща на принципите на неолиберализма.

TARP - Troubled Asset Relief Program (Програма за облекчаване на проблемни активи), е стартирана през октомври 2008 г. за стабилизиране на финансовата система по време на световната финансова криза.Цел на TARP е да закупи или застрахова „проблемни активи“ – особено обезпечени с ипотека ценни книжа – от финансови институции, за да възстанови доверието и ликвидността в банковата система. Програмата е необходима, тъй като до края на 2008 г. финансовата система на САЩ е на ръба на колапса, а именно:

• Големите банки фалират или са близо до несъстоятелност.

• Кредитните пазари са замразени.

• Пазарът на жилища е катастрофирал.

• Фондовите пазари се сриват

TARP предотвратява по-нататъшните банкови фалити, размразява кредитните пазари, като по този начин стабилизира икономиката и възстановява доверието на инвеститорите.

Въпреки че TARP първоначално е предназначенd за закупуване на токсични активи, тя променя фокуса си. Министерството на финансите инжектира капитал директно в банките чрез закупуване на привилегировани акции.Средствата са използвани за спасяване на автомобилните гиганти General Motors и Chrysler. Застрахователният гигант AIG получава над 180 милиарда долара подкрепа. Част от средствата отиват за стабилизиране на пазара на жилища.

Изплатени са около 426 милиарда долара от разрешените 700 милиарда долара. Повечето от средствата в крайна сметка са възстановени с лихва. TARP е широко признат като инструмент за предотвратяване на по-дълбок икономически колапс. Но критиците твърдят, че това е възнаградило Уолстрийт за безразсъдно поведение за сметка на редовите данъкоплатци, като при това е липсвала прозрачност. Президентът Буш признава идеологическото противоречие на правителствената намеса на свободните пазари, но подчертава необходимостта от спешни действия.

„Обаманомиката“, неолиберализма и предизвикателствата към американския глобализъм, т.е. глобализацията по американски

Следващият етап от развитието на неолиберализма във водещата неолиберална държава САЩ минава през президентството на Барак Обама (2009–2017г.). Администрацията на Обама запазва много от неолибералните икономически принципи – като пазарно-базирани реформи, глобализация и ограничени структурни промени – въпреки първоначалните надежди за по-прогресивна промяна след финансовата криза от 2008 г. Докато реториката на Обама често набляга на думите за справедливост и реформи, неговата администрация, обаче, до голяма степен действа в рамките на неолиберализма.

Неолиберални характеристики на икономическата политика на Обама

• Обама продължава програмата TARP от ерата на Буш и подкрепя големите финансови институции, засилвайки господството на големите банки;

• Законът за американско възстановяване и реинвестиране от 2009 г. (The American Recovery and Reinvestment Act) инжектира 787 милиарда долара в икономиката, но голямата част отиват за намаляване на данъците и инфраструктурни проекти, а не за директна заетост в публичния сектор или за системни реформи;

• Законът за достъпни здравни грижи от 2010 г. (The Affordable Care Act) разширява броя на хората със здравно покритие, но запазва частните застрахователни пазари, избягвайки публичната опция;

• Програми като „Надпревара към върха“ в образованието насърчава конкуренцията между училищата и набляга на стандартизираните тестове – отличителни белези на пазарно ориентираната реформа;

• Обама подкрепя споразуменията за свободна търговия като Транстихоокеанското партньорство (TPP – Trans-Pacific Partnership), което e в съответствие с неолибералната глобализация.

Резултати на „Обаманомиката“

• Въпреки икономическото възстановяване, разликите в богатството и доходите се увеличават. Корпоративните печалби скачат, докато средните заплати стагнират;

• След първоначалните стимули администрацията се насочва към намаляване на дефицита, ограничавайки по-нататъшните публични инвестиции.

• Финансовото регулиране чрез Закона на Дод-Франк(The Dodd–Frank Wall Street Reform and Consumer Protection Act, т.е. „Законът за реформата на Уолстрийт и защитата на потребителите, разработен по модела на Дод-Франк“, обикновено споменаван като „Dodd–Frank Act“, цели насърчаване на финансовата стабилност на САЩ чрез подобряване на отчетността и прозрачността във финансовата система, за прекратяване на политиката „твърде големи, за да фалират“, за защита на американските данъкоплатци чрез прекратяване на спасителните планове, за защита на потребителите от злоупотреби с финансови услуги и за други цели) е значително, но не разбива големите банки, нито промени фундаментално системата.

Редица изследователи твардят, че „Обаманомиката“ наподобява идеологията на „Третия път на Клинтън и Блеър“, смесвайки пазарния либерализъм със скромни социални защити.

На практика президентството на Обама не разрушава неолиберализма, по-скоро го адаптира към реалностите след кризата. Въпреки че той въвежда реформи и предпазни мрежи, основната структура на неолибералното пазарно ориентирано управление остава непокътната.

Избор на редактора

Още статии от Нако Стефанов