/Поглед.инфо/ Днес, в условията на засилващ се процес на национална дезинтеграция, като една от ключовите угрози за България, редом с демографската катастрофа и „неоосманисткото настъпление“, следва да си зададем въпроса за формиране на национална солидарност като базов инструмент за преодоляване на националната дезинтеграция. В това отношение „сенките на миналото“ могат да подскажат идеи и решения, които да ни послужат в съвременния свят. Ето защо се обръщаме към историята и нейните уроци.

Социално-икономическите процеси като предпоставки и духовното съзряване като ядро на формиране на националния солидаризъм във втората половина на ХIX век

Османското завоевание лишава българите от собствена аристокрация и от такава важна прослойка като „учените хора“. Само в манастирите на Българската православна църква мъждукат въгленчетата на една ограничена ученост и на народностното съзнание.От тези въгленчета, обаче, по-късно ще тръгнат пламъчетата на църковните борби. От тях пък ще се разгори пожарът на национално-освободителното движение със своите върхове в лицето на Раковски, Левски и Ботев.

България на практика е подчинена територия на една изживяла времето си феодална империя – Османската. През един значителен период от време, протекъл в рамките на тази империя, българският народ като че ли е застинал във времето и пространството, ако сравним неговата социална динамика с тази на страните от Западна Европа. Над 90% от българите са селяни, основно преживяващи от земеделие и скотовъдство с не чак дотолкова различаващо се имуществено битие. Съществува и един неголям слой занаятчии, чийто материален достатък е близък до този на селяните.

Е, има и тясна група на назначавани от османската власт администратори по места, не разполагащи, обаче, с чак толкова значителни властови пълномощия и материални предимства пред другите. Може определено да се каже, че навярно оттук могат да се проследят корените на дълбоко залегнало в душевността на българина чувство за социално равенство, което като всяко достойнство, може понякога да се превърне в недостатък. Също така оттук може да проследим и корените на една друга черта на националния характер – известно нихилистично чувство към държавата, дотолкова, доколкото през един значителен период от време държавната власт е имала чуждоетнически характер и не се е възприемала като своя.

Едва през последните около сто години на османското владичество, къде стопанската инициативност на някои българи, къде пък вярното слугуване на поробителя, води до създаването на един също неголям по количество обществен слой, притежаващ вече значителни материални преимущества пред останалите си сънародници – слоят на българското чорбаджийство. Чорбаджиите, т.е. българската протобуржоазия, особено най-едрите от тях, завоюват от самото си възникване като особен слой ненавистта на масовия българин с угодничеството пред определено несправедливата османска власт, отнасяла се до края на своето господство в страната ни, към българите като към рая, т.е. като към говорещ добитък.

Да, подобни твърдения никак не се връзват с днешните конюктурни митове за османското владичество едва ли не като благодат за българския народ, а страната ни като занмателна и интересна контактна зона на две култури и цивилизации. Но такава е истината, така, както е запомнена и останала не само в историческите документи и свидетелства, но най-вече в родовата памет и душевност на българина.

Що се отнася до гореспоменатото чорбаджийско угодничество, последното в редица моменти е прераствало в пряко предателство. Наличието на изключения предвид тази социална ситуация са от този тип, които по-скоро са потвърждавали правилото, отколкото са го опровергавали. Достатъчно е само да се запознаем с публицистиката на Ботев за да почувстваме омерзението, което са изпитвали към тази протобуржоазия най-светлите представители на българския дух. Не случайно чорбаджийството е наричано „непорината византийска воня“, като понякога омразата към него е превишавала тази към поробителя.

Тук не може да не кажем няколко думи за класовите „параметри“ на онези, които са на острието на борбите за национално освобождение. Това като правило са хора, дошли от самото ядро на народа, синове на „прости орачи и копачи“, така добре описани от Иван Вазов в повестта „Хъшове“. Да и не може да бъде иначе. Това са хора, които няма какво да губят в борбата, освен собствените си глави.

Но да си беден, не е достатъчно. Тук е нужна и определена вътрешна нагласа. Това определено са хора с особена душевност, сред чийто главни характеристики присъства една трайна черта. Тези хора са „безсребърници“. Даже Стамболов, който по-късно предава именно този дух на безсребърничество, пише по онова време „Не щем ний богатство, не щем ний пари, а искаме свобода, човешки правдини“.

Друг не по-малко важен параметър на тяхната душевност е дълбоката любов към родната земя и народ, свещеното чувство на патриотизма, по-дълбоко даже от привързаността към Бога. Ето защо дякон Левски захвърля расото за да поеме Кръста на борбата...В случая не следва да забравяме и за онези първи кълнове на българската народна интелигенция, светска, като Козлодуйското даскалче, и религиозна, като Отец Матей Миткалото, които безпрекословно застават на страната на народа в страшната борба.

Можем определено да кажем, че именно в рамките на революционното крило на национално-освободителното движение в България се формира триадата „свобода+ равенство+развитие“. Тази триада най-точно бе изразена от онзи, който остава в съзнанието на всеки българин като една недостижима височина – Васил Левски. Така например в писмо на Левски до Евлоги и Христо Георгиеви от 6.Х.1871 год. четем следното: „Днешний век е век на СВОБОДАТА И РАВНОПРАВНОСТТА (едър шрифт в самото писмо) на сичките народности.....“(цит. по Генчев Н. „Васил Левски“, ВИ, София, 1987, с.82.). А на 19 февруари 1872 год. той пише до новопосветените в революционното дело следното: „Възобновлението на нашата славна (преди) държава, отърваванието ни от проклетите агаряне, за да добие първата чест и слава нашето мило отечество Българско, най-после да бъдем равни с другите европейски народи зависи от нашите собствени задружни сили...“(пак там, с.83).

Фактически на основата на колективистките начала на бита и трудовия живот на българския селянин и занаятчия се формира българския солидаризъм. Тук ще подчертаем, че битовият и трудовият колективизъм са една добра, но недостатъчна база за едно политическо движение, каквото е национално-освободителното. Тук е нужен и определен живец, дух, виждане. Именно солидаризмът е този дух и живец. Под солидаризъм ние разбираме изключително чувство за общност и съпричастие с твоите братя по кръв и вяра, както и силна душевна готовност за подчиняване на личните интереси и цели на задачите, стремежите и целите на общността.

Именно такива личности като Левски и Ботев стават символите на този солидаризъм. Те внасят в него решаваща характеристика, черта, която не толкова често присъства при проявата на една или друга форма на солидаризъм през различните епохи при другите народи и общества. Тази изключителна характеристика е чувството за жертвоготовност. Може определено да се каже, че тази жертвоготовност на водача, на ръководителя е ключовия фактор на формирането на българския солидаризъм през 70-те години на ХІХ век. Без ясното демонстрация от тези, които водят, че са готови да бъдат в първите редове в случай на сблъсък, т.е. да станат жертви на борбата, не би било възможно да се убедидълбоко недоверчивия българин да подчини личния си интерес на общите цели. Особено, когато на практика няма някаква достатъчно мощна легитимна институция, като държавата, която да стои зад тези обществени цели.

Следва тук да се добави, че Левски и Ботев не само стават символ на този солидаризъм и жертвоготовност, но от момента в който падат жертви на борбата се превръщат в норма, в стандарт за сравнение и оценка на всеки, който се осмели да претендира да води българите в една или друга посока.

Така или иначе, но именно този солидаризъм формира базата на национално-освободителното общество у нас. Той става импулса на онова реално движение, което по логиката на създалите се геополитически, международни и друг тип взаимодействия довежда чрез Русия и Руско-турската война до освобождението от петвековния мрак.

А пропо за Русия и нейната роля за нашето освобождение... Следва да сме наясно, че на практика храбростта и саможертвата на нашето национално-освободително движение се сблъскват с реалната сила на една макар и загнила, но мощна империя ... Империя, която можеше да бъде съкрушена само от друга Империя... И затова може да се възхищаваме от геополитическия усет на Бенковски, който гледайки пламтящите български села, подпалени от турския башибозук, изрича провидчески думи: „Аз забих ръждивия нож в гърдите на империята...Русия..., нека заповяда!“ Затова на пръкналите се днешни русофоби следва да кажем „Замълчи, о неразумни юроде, замълчи и се поклони на братския руски народ. Защо е ясно, че само Русия можеше да бъде империята, която да удари със своя лоб този на Османската империя. За Запада отношението към българите е изразил Бисмарк, който казва, че „за овцекрадците от долния Дунав той не би пожертвал нито един пруски гренадир....“

Следосвобожденските социални трансформации и разбиването на Възрожденския национален солидаризъм

Как се развиват социалните процеси след Освобождението? Социологът Благой Колев дава следните данни „След Освобождението 4/5 (83%) от населението живеят на село и се занимават със земеделие. Ако средният брой на едно домакинство през 1900 г. е 6 души, през 1946 г. е 4.4 души. През целия този период земята в българското село е раздробена и наброява над 11 милиона парцела със силно изразена пренаселеност.“(вж. Колев Бл. Икономическа култура. Изд. „Стопанство“ С.2002, с.180.).

По-нататък се дават свидетелства от труда на А.Ю.Тотев „Сравнително изучаване на българското и югославското народно стопанство (естествено-исторически условия, население и основни производствени отрасли)“, С., 1940, който пише следното: „...в края на 30-те години на квадратен километър обработваема площ в България се падат 112 души, в Италия – 90 души, Германия – 52 души, Франция – 48, Англия – 30, Съединените щати – 17 души. Казано с други думи налице са не само по-голяма пренаселеност на хектар обработваема земя, но и много по-ниски брутни доходи, скрита безработица, неефективно използване на работната сила, по-ниски доходи на глава от населението и ниско равнище на живот“ (пак там). Макар сравнителните данни на А.Ю. Тотев да са от 30-те години, трябва да кажем, че те не са качествено по-различни от ситуацията няколко десетилетия по-рано. Те просто продължават същата тази тенденция наследена отпреди Освобождението и представяща ни няколко много важни характеристики на българското общество през целия този период:

  • Първо, че става дума за едно селско общество, характеризиращо се при това с икономически бит и култура, определяни от параметрите на натуралното или полунатуралното самозадоволяващо се стопанство. По своята същност това е едно „капсулирано и самокапсулиращо се общество“, характеризиращо се с традиционни възгледи за живота и обществените отношения. В основата на тези възгледи е патриархалността, както и свързаната с тази патриархалност особен семеен, родов и съседски тип колективизъм.

  • Втори много важен извод е за наличието на цялостно структурно изоставане в областта на основния поминък на българското население – селското стопанство, спрямо Западна Европа. Българското село не е стоково-пазарно ориентирано до годините на колективизацията. Митовете за българското селско стопанство, което е хранило Европа и било най-продуктивното по това време са просто безоснователна илюзия и съзнателна манипулация, появили се във времето на „късната перестройка“ и „ранната димукрациъ“, които не издържат на никакви статистически проверки.

Каква е ситуацията с работническата класа през споменатия период – 1878-1923 год.? Българското работничество започва да се формира още във времето преди Руско-турската освободителна война. Първоначално е представено от чираци и калфи в сферата на различните занаяти, както и един първоначално относително тесен слой селскостопански пролетариат, т.е. различни ратаи, аргати, наемни чобани, козари, воловари, биволари, и други. Несъмнено, когато след Освобождението започва ускорено развитие на буржоазно-капиталистическите отношения, както в града, но така и на село, включително и развитието на някои държавно-капиталистически форми, като например Държавните военно-технически работилници, оставени в наследство от Руската Императорска армия, Пернишки въглищни мини, както и някои други, започва да се формира един образ на българския работник, който вече почва да заприличва на неговите западноевропейски събратя по класа, ако не по манталитет, то поне по външен вид.

На един първоначален етап, използвайки определението на Маркс, може да характеризираме българския работник като „класа в себе си, а не за себе си“. Но ситуацията доста бързо започва да се изменя. Още през 1884 год. се създава първият български профсъюз от съвременен тип – Централният работнически печатарски синдикат. Фактически в рамките на ХІХ век започва и процесът на съединението на организираното работничество с идеите на социализма.Този процес в други страни отнема десетки години, да не кажем векове, докато в България протича за един изключително кратък исторически срок.

Но все пак не бива да се забравя, че българският капитализъм практически до края на своя първичен етап на развитие – 9 септември 1944 год. може да бъде характеризиран като типично доиндустриално общество. Развива се промишленост, но тя остава в рамките на това, което се нарича традиционна и занаятчийска индустрия – винарство, маслобойни, мелничарство, пивоварни, тютюнев бизнес, основан главно на ръчен труд, шивашки и кожарски работилници, приличащи по-скоро на големи занаятчийски задруги отколкото на фабрики. На практика се броят на пръсти няколкото фабрики, където има машини. Съвсем не е случаен факта, че до края на войните – Балканска, Междусъюзническа и даже Първата световна, главни съсредоточия на индустрията в страната продължават да бъдат градовете, които още до Освобождението са известни като стари еснафски средища – Габрово, Трявна, Дряново, Троян и Самоков. Фактически липсва ключово звено, което характеризира икономическото развитие на западния капитализъм – системата „човик-машина“ като основен фактор на възпроизводствения процес.Даже във върховите моменти на развитието на българския додевето-септемврийски капитализъм – 1939 година, в страната ни ще има едва 93 000 работници, работещи в 2164 предприятия.

Но, когато говорим за българското работничество не бива да се забравя и една много важна негова характеристика – тясната му връзка със селото през един много дълъг и продължителен период, който на практика продължава дори до днес, т.е. във ХХІ век. През цялостното време на развитието на работническата класа съществува явлението на гурбетчийството. Характерна е следната тенденция. Първоначално семейството на работника живее на село, докато той работи в града. Постепенно семейството започва да се преселва при бащата. Отначало това е майката, а по-късно и поотрасналите деца, които до даден момент са били оставяни при бабите и дядовците на село. Така около редица големи, а и по-малки градове възникват работническите крайградски квартали.

Но връзката със селото не се губи дори след окончателното преместване. На село се съхранява някакво стопанство, което като правило подхранва живата традиция достигнала до ден днешен на т.нар. „икономика на бурканите“. При това тази традиция е характерна не само за работничеството, но и за чиновничество и интелигенция, което на практика често пъти ги уравнява по един чудноват и малко необичаен за редица други европейски страни начин. Нерядко връзката със селото в живота на маса „граждани“ в рамките на жизнения им път даже се засилва. Това обикновено става след привършването на активния трудов живот, когато българският работник, чиновник и даже интелигент се връща на село, оставяйки градското си жилище на своите наследници.

Възсъздаването на българската държава „ражда“ като масов социален слой българското чиновничество. Вярно е това, че още в рамките на Османската империя съществуват примери на чиновници, българи по произход, в системата на османската власт, заемали понякога не малки постове. Но все пак такива случаи са по-скоро изключение, отколкото правило. Броят на такива чиновници-българи е значително ограничен, даже ако правим сравнение с броя на подобни чиновници от други християнски общности, съществували в рамките на империята, каквито са например гърците. Като правило споменът за такива чиновници в българската историческа памет е изключително отрицателен. Достатъчно е само да споменем Иванчо хаджи Пенчович.

Истинската история на българското чиновничество на практика започва след Освобождението. Когато говорим за чиновничеството, имаме предвид широк социален слой, състоящ от различни „отряди“. Определено към чиновничеството може да бъдат „причислени“ такива особени „отряди“ като военните и служителите на администрацията, свързана с поддържането на вътрешната сигурност и ред. Особено в първите години след Освобождението, когато българското офицерство все още е вярно на традицията на националния солидаризъм, роден в епохата на Възраждането и национално-освободителната борба, офицерите като правило поддържат една жива връзка с народа. Грижат се бащински за синовете на този народ, изпратени да служат под тяхното ръководство в българската армия. Носители са на най-висок морал. Във войните за национално обединение демонстрират изключителни примери на героизъм. Но с годините този дух на солидаризъм започва да „гасне“. Зачестяват случаите от типа „вестовой Димо“. За да се превърне постепенно една част от това офицерство във враг на собствения си народ в периода на Войнишкото въстание през 1918 год. и особено със започналата през юни 1923 година Гражданска война.

Най-ярки представители на чиновничеството са работещите в различните административни структури – от най-висшата администрация до най-ниските слоеве – „редниците“ на административното обслужване. Естествено различното място в държавната йерархия определя и различно имотно състояние, а оттук и нерядко придържане към различни обществени настроения.

Принципиално погледното в България между чиновничеството и друг един специфичен социален слой – интелигенцията, винаги е съществувало припокриване и преплитане. Относително „тесния пазар“ на интелектуални продукти в България винаги е принуждавал една широка част от интелигенцията да гледа към „държавата“ като източник на своето материално съществуване. Това несъмнено налага някои специфични черти на манталитета на българския интелигент, както в положителен, но така и в отрицателен смисъл. Сред интелигенцията особена е ролята на учителството. Трябва да кажем, че сред българските учители също така дълго време се запазва един специфичен възрожденски „дух“. От неговите среди излизат редица бележити български учени, общественици и политически дейци.

Класовата картина в страната ни не би била пълна ако не опишем водещата в периода 1878-1944 год. обществена класа в страната – българската буржоазия. Трябва да кажем, че тя особено във висшите си слоеве, т.е. едрата и средната буржоазия, демонстрира едно вярно следване на традициите на чорбаджийството, от което пряко произтича. Казано по друг начин изявяват се като един изключително консервативен слой. Фактически българската буржоазия е една „закъсняла класа“, ако я сравняваме с подобна в страните на Западна Европа. Определено и липсва откривателския дух, решителната предприемчивост, чувството за прогрес и служене в името на националното развитие.

Всичко това е заменено с келепирджийство, така добре описано от Щастливеца чрез незабравимия образ на Бай Ганьо. Особено се засилва келепирджийския и далаверджийския нагони на горните слоеве на тази класа в най-тежките времена за българския народ – по време на войните, а най-вече в периода на, както са я наричали тогава „Европейската война“, т.е. Първата световна. Когато обикновените, най-вече селски мъже и младежи, гинат по фронтовете като мухи от вражески куршуми и от болести, редица представители на тази класа правят големите си удари в забогатяването чрез военните доставки.

Най-определено може да се твърди, че именно едрата буржоазия у нас, наред с висшето придворно чиновничество се превръщат в онези социални групи, които чрез политическо, икономическо и личностно поведение, разрушават духа на създадения от национално-освободителното движение солидаризъм. Класовият егоизъм сред тях взема връх. Те не успяват да осъществят онази роля, която играе тази класа в редица страни в Западна Европа и Северна Америка. А именно да осъществят националното обединение и да преведат страната от Аграрната в Индустриалната епоха.

Водещи личности на тази класа, като например особено възхваляваният днес Стефан Стамболов, въпреки че притежават определени лидерски качества, не се оказват на висотата на изискванията на своето време. Те не успяват да „надскочат“ себе си и епохата, в която живеят. Та нима именно Ст. Стамболов не се превръща в ярък пример на стремеж за забогатяване на всяка цена чрез използване на лостовете на държавната власт. По този начин той отрича духа на солидаризма, към който той се е придържал в един предишен период на своя живот и е възпявал в стиховете си.

От момента, когато в света, отначало в Англия, а по-късно и в други страни на Западна Европа, а след това и в Северна Америка, се осъществява Индустриалната революция, пред останалия свят се появява проблемът за догонването. А именно догонване изразено в преход от Аграрната към Индустриалната епоха. Класическият модел на такъв преход, както е широко известно, и както вече по-горе сме споменавали, е водеща сила в този преход да бъде именно буржоазията като класа. Несъмнено не бихме могли да говорим за този цивилизационен преход (цивилизационен тъй като става дума за излизане от Аграрната цивилизация и преминаване в Индустриалната цивилизация) в Западна Европа без да се отчете мястото на колониалните завоевания като източник на ресурсно осигуряване за подобен качествен скок. Когато днес нашите радетели за „влизане в Европа“ говорят за европейски ценности те не трябва да забравят един важен момент. Че именно в рамките на такива реалии, а именно буржоазията като водеща индустриална сила и колониите като ресурсен източник се формира ядрото на тези ценности. И това е един доста устойчив комплекс, който като матрица на политическо поведение се налага във взаимоотношенията с другите страни и народи до днес. Но явно съдбата на 1, 2, 3 и 4 блокове на АЕЦ „Козлодуй“ нищо не говори нито на тъй наречената ни „политическа класа“, нито на нашия народ...

Във връзка с гореказаното следва да подчертаем особено един ключов момент. Ако до Руско-турската освободителна война ролята на „задържащ комплекс“ пред цивилизационния преход на България играе турското господство, то след Освобождението, постепенно в качеството на такъв „задържащ комплекс“ се превръща системата на политическа и икономическа власт, създадена от българската едра буржоазия и висше чиновничество.

Тази власт начело с княза Фердинанд, признат по-късно за цар, прави цяла серия от отчайващо губещи политически ходове. Тези ходове водят до две национални катастрофи, откъсване на „късове“ жива плът от националната снага на Майка-България, репарации и загуба на оскъдните човешки, материални и духовни ресурси, така нужни предвид необходимостта от осъществяване на цивилизационния преход. Наред с тези губещи политически ходове не се прави нищо във връзка с някакви печеливши икономически стъпки, които да акумулират необходимото ресурсно осигуряване за осъществяване на споменатия цивилизационнен скок. Всичко това обрича България да бъде периферия на световния капитализъм, както и постепенно да се превръща в ресурсна зона на центъра на този капитализъм, разположен фактически почти до края на Втората световна война именно в Западна Европа.

Фактически в България след втората национална катастрофа в Първата Световна война се формира особено остро противоречие между създадената система на политическа и икономическа власт, явяваща се задържащ комплекс спрямо осъществяването на преход от аграрно към индустриално общество, и необходимостта от нов тип развитие, създаващ условия за реализация на „Индустриалната революция“ в страната ни. Това противоречие поражда една изключителна обстановка в България, доста по-различна от тази, например, в Западна Европа. Едно сравнение със страните, явяващи се център на капиталистическата динамика като Великобритания, Франция, Германия и други свидетелства, че там може да се говори за класически тип класова борба в рамките на индустриалната епоха – борба между буржоазия и пролетариат, която борба в една или друга степен тласка обществото в позитивна посока на развитие.

В нашата страна събитията се развиват по, меко казано, значително по-своебразен начин. При цялата неразвитост на класовата структура предвид незрелостта на буржоазното общество, което не е успяло да изгради своята технологическа база в лицето на индустриализма, може да се говори за изключително ожесточаване на политико-социалния конфликт. Причината, както се вижда от гореказаното е в това, че върху относително незрелия класов конфликт между класата на капиталистите и тази на работниците, се наслагва едно „цивилизационно противоречие“. Закъснялата в своето развитие буржоазна класа, поради своята „закъснялост“ не развива качествата, каквито, например един Вернер Зомбарт (1863-1941) или пък Макс Вебер (1864-1920) приписват на „младия капитализъм“, а именно предприемачески дух, а също така едва ли не религиозно-аскетично отношение към труда и бизнеса. Точно обратното тя се изгражда като консервативна сила, ориентирана към келепирджийство и далаверджийство, която не умее и не успява да осъществи своите класови задачи, възложени й от Историята – националното обединение и индустриализацията.

В резултат на това тя вместо „локомотив на историята“ се превръща във воденичен камък на шията на българския народ. Ето именно това „цивилизационно противоречие“, цивилизационно, тъй като е свързано с прехода от един технологически начин на производство – аграрния, т.е. Аграрната епоха, към друг технологически начин на производство – индустриалния, т.е. Индустриалната епоха, е в дъното на изключителния политически и социо-икономически конфликт в България през първата половина на ХХ век.

Ярко доказателство за постепенното превръщане в „запушващ, задържащ комплекс“ пред развитието на България на тогавашната система на политическа и икономическа власт в страната и създадения от нея „елит“ е времето на Първата Световна война. Поведението на този „елит“, както вече по-горе коментирахме, по времето на тази война разчиства последните остатъци на солидаризма в българското общество, останал в наследство от национално-освободителните борби и войните за национално обединение. То става и една от първопричините за Войнишкото въстание. Това въстание е онази първа гръмотевица, която предупреждава какво може да настъпи.

Тогава в условията на тази война „елитът“ се разправя с помощта на чуждата германска армия по един жесток, кървав начин със своите войници. Но да приемем даже, че това е ако не морално, то поне в някаква степен политически оправдано. Защото става дума за войнишки бунт във военни условия. Но това което последва по-късно през юни 1923 година не може да бъде не просто оправдано, но даже обяснено с някакви човешки и божески закони и правила.

Защото става дума за преврат и убийство на законно избрания министър-председател Александър Стамболийски. Тук нека кажем няколко думи за тази безспорно забележителна личност. Александър Стамболийски несъмнено е един от малкото първенци в новата и най-новата българска история, носители на лидерски качества. В случая под лидерски качества разбираме, че личността е не просто носител на харизма, т.е. на способността да очарова своите последователи, но е способна да търси нов път за развитие на обществото. Стамболийски като че ли притежава тази способност. Той е готов да търси други, различни пътища от демонстрираните дотогава от споменатия по-горе политико-икономически „елит“. Пътища, които да тласнат страната в необходимата посока на развитие. Щеше ли това да стане, ако той бе останал начело на страната? Не можем да знаем, а още повече да гадаем, защото 9 юни 1923 година прекъсна още в самото начало тези самобитни търсения на нов път за България.

Практически на 9 юни 1923 година бе обявено началото на дълголетната Гражданска война в Отечеството ни. Едва ли превратаджиите са разбирали това, разбирали са какво правят. Но днес вече след две, не три поколения след тази дата, ние можем да направим тази оценка. 9 юни се превърна във водораздел разкъсал обществото и историята на България. Водораздел, от едната страна на който бяха онези, които желаеха да запазят привилегиите си, богатствата си, начина си на живот за сметка на другите. Онези, които тогава искаха да заяват, че „времето е наше“ до веки веков. А от другата страна бяха тези, станали в една или друга степен техни жертви. Жертви, които, обаче, вече прозираха и проглеждаха за това което става...

Така или иначе, но с този акт бе сложен край на националния солидаризъм и Родината ни навлезе в зоната на Гражданската война, имаща в своята история „изригванията“ на Септември 1923, на 1925, и на 1941-44 год.