/Поглед.инфо/ Въпросът за това имало ли е фашизъм в България влезе в „дневния ред“ на Народното събрание. При което в разговор по телевизия БТВ депутатът Спас Гърневски в атаката си срещу декларация на БСП срещу провеждането на т.нар. „проява Луков марш“, в която се споменава за Народния съд, цитира мнение на директора на Института за исторически изследвания доц. д-р Даниел Вачков. Според последния в България не е имало фашизъм. От друга страна е проблемът свързан с „новите учебници“ в училище, където, следвайки именно такива разбирания за България въобще не се споменава, че е имало фашизъм. А от трета страна е виждането, изразено от видни политици, дори такива с „леви възгледи“, според които това са маловажни въпроси, пред страната ни има къде по-важни задачи. Затова не следва обществото да се съсредоточава в събитията на миналото...

На фона на всичко това нека и ние да се запитаме дали е имало фашизъм в България? Следва да започнем с развитието на капитализма. Нужно е да се има предвид, че не просто капитализмът, но развитият такъв е социално-икономическата и политическаа платформа, на основата на която се ражда фашизмът в неговите разнообразни форми – италианския фашизъм, германски национал-социализъм, френски кагуларизъм и т.н.

Първите прояви на българския капитализъм могат да се датират още в периода на Османската империя. Руско-турската Освободителна война през 1876-78 год., изиграва ролята на буржоазна революция, снемаща редица от османските феодални и полуфеодални ограничения, пречещи на динамиката на българския капитализъм. Въпреки това до 9.9.1944 год. той се изявява като закъснял, недоразвит, доиндустриален тип общество. Съответно това се изразява и в неразвитостта на социално-икономическите и съответно класовите процеси.

Но дали тази недоразвитост влияе в такава степен, че да се говори за невъзможност на процеса на фашизация. Ще подчертаем, че за да има фашизъм са нужни две важни условия:

Първото условие е наличието на едра, олигархичен тип буржоазия. Такава, която е готова в името на защита на интересите си, когато пресметне, че те са заплашени, да пристъпи към упражняването на терористическа диктатура. И ето тук е нужно да признаем, че такава в нашата страна вече е изградена.По време на Първата световна война на основата на спекулацията с военните доставки, паразитирайки също така на недоимъка, причинен от военната обстановка, докато българските войници мрат по фронтовете, в тила се ражда крадливият и спекулативен български „едър капитал“.Формиран не чрез производство той е ориентиран не към създаване на богатство чрез съзидание, а обратното чрез кражба и „далавера“.

Защото той никога не е знаел, не е могъл и най-вече не е искал да се научи да печели чрез производство и съзидание. Това го прави изключително опасен, тъй като всички са знаели и са осъзнавали, дори той самият, че неговото „благоденствие“ е построено чрез престъпления или действия близки до ръба на престъплението.Ето защо много скоро може да дойде възмездието. И този „едър капитал“ постоянно живее с този страх.

Затова морално и физически е готов към осъществяването на терор спрямо собствения си народ, пренебрегвайки и разбивайки духа на национален солидаризъм създаден в предходните времена на национално-освободителна борба срещу османския поробител и за национално обединение, изразени в Съединението и Балканската война.

Второто условие е наличието не на реална заплаха, но просто на потенциал за такава, на потенциал на усилия, насочени срещу нашенския „едър капитал“. Да, такъв потенциал е имало в лицето на значими маси от мъже-камък, минали през огън и вода в три войни – Балканска, Междусъюзническа и Първа световна. Гневни мъже, защото техните най-искрени патриотични чувства са предадени и омърсени от „мръсната пяна“ – тогавашният „едър капитал“. И когато, дошлото чрез избори на власт правителство на Александър Стамболийски тръгва, къде колебливо, а къде не, да „търси сметка“, тогава е нанесен превантивният фашистки удар.

Да, фашизацията в България, поради особеностите на българският капитализъм, не може да не протече в различни от „класическите“ италиански фашизъм и германски нацизъм политически форми. Така например у нас никога не се създава масово фашистко движение, както това става в Италия и Германия.

Българското общество, което през 20-те до началото на 40-те години на ХХ век, пък и по-късно, е основно селско. То с неговото патриархално съзнание трудно се подава на въздействието на фашистките идеи, лесно проникващи сред лумпенизираните градски маси. Да, такива има и в нашата страна, но те са малко по брой. Те са достатъчни за отрядите на „шпицкомандите“ през 1923-та година и за жандармерията през първата половина на 40-те години. Но абсолютно не стигат за дълги колони с факли и фанатизиран блясък в очите. Съответно в такава обстановка трудно е да се излъчи „национален водач“ – личност стояща над Бога и морала. Цар Борис е просто „хитра лисица“, стараеща се да запази короната и монархическата институция за поколенията си и къде пряко, а къде косвено съдейства за фашизация на държавата. В този смисъл у нас монархията се явява един от стълбовете на фашизация на българското общество. В този смисъл фашизоидният режим у нас е в специфичната форма на монархо-фашизъм

И така на въпроса имало ли е фашизъм в България и откога започва той, мисля, че може да се отговори утвърдително. Да, имало е. Още на 9 юни 1923 година се започва първата вълна на фашизация, която по-нататък се развива по една „колебателна крива”. Докато се стигне до зрялата, пиковата фаза в историята на българския фашизъм в първата половина на 40-те години на ХХ век.

Макар че даже и тогава при него липсват някои от ключовите черти на класическите примери в лицето на италианския фашизъм и германския национал-социализъм. Но въпреки тази си „непълнота” даже в пиковата си фаза режимът на монархо-фашистката власт напълно се вписва като един от отрядите на световния фашизъм в най-важни свои черти.Макар че даже и тогава при него липсват някои от ключовите черти на класическите примери в лицето на италианския фашизъм и германския национал-социализъм. Но въпреки тази си „непълнота” даже в пиковата си фаза режимът на монархо-фашистката власт, т.е. фашизоидите в България напълно се вписва като един от отрядите на световния фашизъм. Режимът определено е терористическа диктатура, ярък пример на държавен тероризъм спрямо своя народ и съседни такива. И за да не сме голословни ще цитираме няколко цифри. Страхуваме се, че днес за младите поколения тези неща са почти неизвестни и затова е нужно да се припомнят именно конкретните факти и цифри.

Така например само в т.нар. „септемврийски погром” загиват както от въоръжените части подкрепили превратаджийското деветоюнско правителство, така и от различни шпицкоманди, над 20 000 човека. По повод на неописуемите жестокости на погромаджиите писателят Антон Страшимиров изрича тежките, но верни думи „Клаха народа така, както турчин не го е клал”. Следваща стъпка на терора е 1925 година, когато стотици невинни българи са убити само, защото са привърженици на комунистически възгледи.

Още по-страшни форми взема държавният терор, т.е. обявената от монархо-фашизма Гражданска война срещу собствения си народ, в периода 1 март 1941 година - 9 септември 1944 година. Без съд и присъда са убити 29 210 души, от които 20 070 ятаци и помагачи и 9 140 партизани. Изгорени са 2 139 къщи. Зверствата стигат дотам, че тяхна жертва падат невинни и невръстни деца, както става например в с. Ястребино и на десетки други места.

По силата на Закона за защита на нацията 11 392 граждани от еврейски произход от т.нар. „нови земи” в Западна Тракия и Вардарска Македония са депортирани в нацистките лагери на смъртта. От тях след войната остават живи само една минимална част. В старите предели на България 50 000 граждани от еврейски произход са интернирани извън родните места и са принудени да изпитат всички прелести на това да бъдат „граждани втора категория”. Общо в страната действат 261 затвора и 22 концлагера.

Той определено е терористическа диктатура, ярък пример на държавен тероризъм спрямо своя народ и съседни такива, когато в подкрепа на „приятеля Хитлер“ действа като окупационна сила в територии, за които България има моралното и национално право да претендира. Но когато това „национално обединение“ е извършено с помощта на хитлеристка Германия и в нейна поддръжка, страната ни загубва това си морално право. Получава се точно обратното.

Срамният съюз с Хитлер довежда България до ръба на поредната национална катастрофа, изразена в откъсване не само на „новите земи“, но и в опасността от отнемане на територии от „Стара България“. От която опасност Родината ни е спасена от „проклетия Сталин и Съветския съюз“.

Накрая стигаме до въпроса доколко е маловажен този въпрос. И тук си спомняме романът-антиутопия на Джордж Оруел „1984“ с известната мисъл, че „Който контролира миналото – контролира бъдещето, който контролира сегашното – контролира миналото“. Остава само да си зададем въпроса ако оставим фашизоидите да контролират сегашното, да пренебрегват истината и да създават превратна картина на миналото, няма ли утре да се сблъскаме с „фашизма ва бъдещето“.