В заглавието на дадения материал не случайно терминът „глобална криза“ е в кавички.Тъй като в значителна степен „глобалната криза“ е криза на Европа, Северна Америка и Япония. Но днес световната икономика не е вече само Европа, Северна Америка и Япония. Още от 90-те години на ХХ в. и най-вече в първото десетилетие на ХХІ век светът стана свидетел на израстване на нови мощни центрове на икономическа динамика – страните БРИКСА – Бразилия, Русия, Китай, Индия и Южна Африка.

Несъмнено сред тях водеща роля играе Китайската народна република, която в рамките на започналата вече „глобална криза“ демонстрира такава икономическа динамика, че успя официално да стане втората икономическа сила след САЩ, изпреварвайки Япония. По оценките на редица експерти, обаче, като реално производство тя даже е надминала и САЩ. В това твърдение има доста истина, като се има предвид, че в рамките на Щатите банковият сектор генерира над 40% от БВП, а промишленият малко над 10%.

Нарастналата икономическа мощ на КНР прави темата Китай и „глобалната криза“ изключително важна и актуална за целия свят. Ето защо ще се опитаме накратко да осъществим преглед на това как Китай се „справя“ с предизвикателствата на „глобалната криза“.

Китайският модел на социално-икономическо развитие

Китай до реформите – „свръхкратък“ преглед

От първата половина на ХІХ век великата в миналото Китайска империя постепенно попада в полуколониална зависимост от Запада. Китай безнадеждно изостава не само спрямо развития Запад, но даже в сравнение със своя източен съсед - Япония. Перманентната гражданска война водеща се почти през цялата първа половина на ХХ век завършва с победата на Китайската комунистическа партия, начело с Мао Дзъдун.

ККП си поставя амбициозната цел да модернизира китайското общество и да изведе страната на авангардни позиции в света. Индустриализацията на Китайската Народна република започва през 50-те години в рамките на централизиран модел от типа на т.нар. “общество на държавния социализъм”. Като всички платформи за стопанска динамика и този модел има несъмнено своите достойнства, но и недостатъци. Следва да се припомни, че Китай тръгва по пътя на “държавния социализъм” от изключително ниската база на едно изостанало до-индустриално общество. БВП на човек от населението през 1949 год. е едва 50 американски долара годишно, което е по-ниска стойност, отколкото има даже Съветска Русия през 1918 год. Може да се говори за следните основни етапи на стопанска динамика до началото на реформите през 1979 година:

  • Период на възстановяване на следвоенната икономика (1949 - 1952);
  • Първи петгодишен план (1953-1957), когато на практика се започва мащабната индустриализация на Китай;
  • “Големият скок” (1958-1960), т.е. прибързано форсиране на темповете на растеж и регулиране на икономиката след него (1961-1965);
  • Периодът на “културната революция”(1966-1976), когато въпреки значимия хаос и ущърб, който предизвиква горното събитие, Китай успява да продължи стопанската си динамика, особено в такива сектори като военно-промишлената сфера;
  • Периодът на “новия (западен) голям скок” (1977-1978), когато под ръководството на Хуа Гофън се правят опити на базата на вноса на западни технологии и чужди инвестиции да се постигне догонващ растеж;

В случая с КНР не може да не се отбележи определени силни флуктуации, т.е. колебания при осъществяването на индустриализацията. Не бива да се забравя, че като правило стартовият етап на тази индустриализация преминава при мощната поддръжка на СССР. Като резултат от централизирания етап на развитие, който завършва в края на 70-те години в определени райони на Китай се създават промишлени пояси, макар преобладаващата част от населението на страната да остава извън зоната на промишленото развитие в качеството на неразвита аграрна периферия.

Централизираният модел приложен в Китай демонстрира напълно както своите достойнства, така и недостатъците си. Не може да не подчертаем, че този модел е изключително ефективен в условия, когато обществото се нуждае от екстензивен тип растеж. Но когато икономическото равнище достигне до границата на необходимостта от интензивно развитие централизираният модел изчерпва своя потенциал за позитивна динамика и потенциал за догонване. Икономическата история на много “закъснели страни”, включително на България от началото на 50-те до края на 80-те години, доказва валидността на подобно заключение.

Държавната собственост върху средствата за производство в промишлеността е основният елемент на китайското социалистическо стопанство в етапа на централизираното регулиране. Относително ограничените мащаби на икономиката в началото на индустриализацията, определената еднозначност на задачите и приоритетите на икономическия растеж, както и огромната разлика в ефективността между индустриализираните и не-индустриализирани отрасли създадоха обективни условия централизацията на ръководството на стопанството да съдейства за значителната динамика на социално-икономическите процеси.

При първоначалните етапи на екстензивно индустриално развитие, когато количествените показатели играят определяща роля, съществуващата уравниловка в предприятията е подкрепена с възможности за вертикален растеж, поради което не представлява значителни препятствия за трудовата активност и не се приема за социално несправедлива.

В този смисъл на етапа на екстензивното развитие на страната директивната държавна централизация отговаря на изискванията и целите на социално-икономическия прогрес. В резултат на извършената промишлена революция КНР преминава на ново равнище на социална динамика. Въпреки трудностите, грешките и недостатъците централизираното планово-директивно управление изпълнява голямата си историческа задача. За кратък исторически период в Китай е осъществена т.нар. първична индустриализация, т.е. завършва се ектстензивният етап на развитие. И пред КНР застава въпросът за това как да се постигне динамика в условията на необходимост от интензивен тип развитие?

Планово-пазарният модел на догонващо развитие на Китай

В условията на закъсняване спрямо развитите капиталистически страни в овладяване на „петата технологическа вълна“, свързана с разработката и внедряване на информационните технологии в КНР, подобно на СССР и на страните на източноевропейския социализъм, управляващият елит обърна поглед към опита на развития капитализъм.Първоначално „скрито“, а след това и открито се започва да се говори за въвеждане на пазарни механизми.

Тук се проявява значимата разлика между бившия СССР и страните от Източна Европа от една страна и КНР от друга. Ръководството на КНР, за разлика от управниците на бившия СССР и бившите страни на европейския социализъм, не възприема т.нар. “Вашингтонски консенсус” от 80-те години на ХХ век. Според този консенсус основната линия на реформи в развиващите се страни, а също и тези от Източна Европа и СССР, следва да се основава на два основни процеса:

  • пълната либерализация чрез т.нар. “шокова терапия” на търговия, финанси и пазар на труда и т.н.;
  • на приватизация на съществуващата държавна (общонародна) собственост.

Казано с други думи Вашингтонският консенсус предполага налагането на нео-либерален модел на развитие. Но обратно на “шоковата схема” в КНР се придържат към принципа на постепенността и “стъпаловидното развитие”.

Особено в първите години на прехода моделът на КНР прилича, особено в чисто външен план, на политиката на НЕП в края на 20-те години на Съветска Русия.Така например, през 1979 год. започва осъществяването на реформи в селското стопанство. Започва се преход от колективен тип обработка на земята във формата на т.нар. “комуни” към семеен тип обработка. В рамките на този процес се съхранява системата на колективно владеене на земята. Но пък семейната аренда засилва икономическата самостоятелност на селянина. Той се превръща в предприемач, а взаимоотношенията му с държавата се поставят на икономическа и договорна основа.

Редица китайски икономисти подчертават, че при съществуващия недостиг на обработваема земя в страната, пренаселеност в селските райони и ниска техническа въоръженост на селскостопанския труд в китайското село, предимствата на семейното стопанисване на земята са огромни. Китай успя в рамките на десет години да осигури задоволителен дневен рацион за всеки член на огромното си население. Така китайците бяха изведени от състоянието на перманентен глад, характеризиращ редица страни от третия свят, както и Китай от хилядолетия насам. Както коментира по този повод един от ръководителите на ФАО, ако човечеството успее да направи същото за другите два милиарда хора, които живеят в условията на заплаха от гладна смърт, то пред него има бъдеще.

На следващия етап на промяна се започва с реформиране в сферата на промишлеността. Първата стъпка е да се даде самостоятелност на държавните стопански предприятия. Първоначално значителна част от тяхното производство се извършва в съответствие със спуснатите “отгоре” планови показатели и продажба на продукцията на държавата по твърди цени. Постепенно, обаче, делът на такъв тип продукция намалява за сметка на реализираната на пазара.

Едновременно с това се дава възможност за създаване на колективни, кооперативни, частни, индивидуални и чуждестранни стопански единици във всички сфери на икономиката. По този начин се създава реална конкурентна среда, при която държавният монопол не се заменя с частен, както стана в редица страни от бившата Източна Европа и бившия СССР.

Основа на икономическото развитие продължават да бъдат именно държавните предприятия. В тях се тръгва към постепенно осъществяване на цялостна управленска реформа, т.е. въвеждането системата на стопанската сметка, т.е. самостоятелност на функционирането, включително на нови форми на организационно управление, които заимстват много от японския, но също така и от американския модел на фирмен мениджмънт.На практика може да се говори за два основни етапа на развитие на реформата, чрез които се формира “китайския модел на държавно-организирана пазарна икономика” :

  • Етап на 80-те години, когато китайската икономика функционира под девиза;
  • “Държавното регулиране е първично, пазарното е вторично”;
  • Етап от началото на 90-те години, когато девизът е “Държавата регулира пазара, а пазарът управлява дейността на предприятията”.

Като основна цел на тази политика е обявено създаването на “социалистически пазарни отношения” с китайски характер. При този планово-пазарен модел на развитие за разлика от подобни планово-пазарни модели в САЩ, Япония и редица страни от ЕС демиург на стопанската и социална динамика са колективистките форми на собственост – държавни, кооперативни и колективни. Фактически страната преминава от т.нар. централно-планирано стопанство към програмирано такова.При което недържавните форми на собственост - частна, частно-трудова, чуждестранна и т.н., обаче, не се разглеждат като “политически и социално вредни”. Точно обратното – те са смятани за абсолютно необходим елемент при формиране на пазарна динамика.

В този смисъл опитът на Китай доказва, че осигуряването на конкуренция между организации, основаващи се на различни форми на собственост води до по-големи резултати в подобряването на производителността на дадения етап на развитие, отколкото приватизирането на недостатъчно конкурентни структури.

Подобна политика се провежда на фона на изключително високи темпове на икономически растеж. Огромна е ролята на държавата за формиране на благоприятни условия за този растеж по два основни начина:

  • чрез създаване на институционална база за развитие на пазарните отношения;
  • чрез формирането и развитието на организационен и социален капитал.

Трябва да кажем, че реформите на Китай започнати през 1978 година се базират на няколко несложни механизъма. От една страна стимулиране на индивидите и организациите да работят по-усърдно и поемат по-сериозни рискове. От друга чрез привличане на чуждестранни инвестиции, като основната част дойде от “хуацяо”, т.е. китайците в чужбина. Не бива да се забравя, че китайската диаспора в редица страни в Югоизточна Азия са най-активният икономически агент в съответните общества. Китай имаше нужда от капитал и технологии, както и от възпитание на предприемчивост и спестовност. За един дълъг период от време смесените предприятия, при които държавата държи 51% от дяловете са път към осигуряването на това.

Едва в първото десетилетие на ХХІ век започна процес на приватизация на малки и средни предприятия, едновременно с укрепването на големите държавни предприятия. Що се отнася до банковия сектор той до днес на 100% остава в ръцете на държавата. В този смисъл характерно за „социализма“ с китайска специфика е в това, че командните височини на стопанството продължават да са в сферата на обществения сектор, ръководещ се от планиране от индикативен тип, но работещи в режим на самоокупаемост, печалба и пазарни взаимодействия. Докато недържавният сектор, функционира в пазарна среда, която, обаче, е регулирана от държавата.

Наред с това следва да се спомене и за т.нар. „американо-китайски синтез” или даже „западно-китайски синтез”, т.е. привличането на западен капитал за своето развитие. В условията на своята пълна доминация, създадена след края на т.нар. „студена война”, САЩ и Западът, като цяло, тръгнаха към създаване на т.нар. модел на глобализацията, в който да се формира своеобразна система на международно разделение на труда. При това Западът, а най-вече САЩ са на върха на тази система, като върхът представлява различни финансови институции – банки, фондове, застрахователни дружества и други.

Съответно производството да се прехвърли на страните извън кръга на т.нар. „златен милиард”, а най-вече там където има благоприятни условия такива като определено равнище на образование, благоприятен климат и ниска цена на работна ръка. Китай определено отговаряше в най-висока степен на тези изисквания. Така постепенно една значителна част от производствените мощности бе прехвърлена в Китай, така че той се превърна в „световната работилница”. Именно поради това редица изследователи и медийни коментатори нарекоха това явление и процес „американо-китайски синтез”. Несъмнено този синтез означава взаимен интерес на двете страни, което, обаче, не изключва наличието и на съперничество.

Така вместо да фокусира усилията си върху приватизирането на съществуващите предприятия в КНР тръгнаха към създаването на нови стопански единици чрез привличането на чуждо технологическо и организационно ноу-хау и капитали. Това се извърши без, обаче да се губи националния приоритет, тъй като държавата запазва контролния пакет. За самите транснационални компании изгодата идва най-малко по три линии:

  • Чрез поемането на контролния пакет държавата поема и гарантира значителна част от риска;
  • Държавата създава благоприятни условия за функциониране в определени райони чрез освобождаване от данъци за определен период, създаване на инфраструктура и други;
  • Ниската цена на мотивирана и квалифицирана работна сила.

Резултатът е, че КНР може да се похвали с най-висок дял чужди преки инвестиции сред всички развиващи се страни. Тук следва да се подчертае, че Китай бе пощаден от източноазиатската криза във втората половина на 90-те години на ХХ век поради една важна особеност. Той се отвори основно за дългосрочен приток на капитали и по-специално на преки чужди инвестиции, водещи след себе си развитие на човешкия капитал и технологии. Но се въздържа от изкушението и дори от натиска отвън да приема далеч по-нестабилния краткосрочен капитал, който винаги носи със себе си големи рискове без особени ползи. Източноазиатската финансова криза демонстрира, че най-засегнати бяха тези страни, които са приели значителни краткосрочни капиталови потоци.

От 2006-2007 г., Китай започна да се утвърждава и като основен износител на капитали - конкурент на традиционните играчи на световните пазари. Китай инвестира предимно в инженерни дейности, транспортиране и преработка на въглеводородни ресурси в развиващите се страни, закупуване на ликвидни активи в глобален енергиен сектор, в "новата икономика", в банковия сектор, и др. Сумата на натрупаните преки китайски инвестиции в чужбина надхвърлят 80 милиард долара в момента на началото на кризата.През последните над 30 години средногодишният ръст на страната се движи в границите от 8-10%.До кризата китайската икономика се увеличава повече от 4 пъти спрямо стартовата 1978 г. За тридесет години КНР успява да увеличи стократно своя външнотърговски оборот от 20 до 2 000 милиарда, т.е. 2 трилиона долара на САЩ. По данни на Държавното статистическо управление на КНР, което определено занижава стойностите, делът на икономиката на Китай в световния брутен продукт обем е нараснал от 1,8 % през 1978 год. до 6 % в предкризисната 2007 год. В 2007 год. БВП на Китай е $3 трилиона 280,1 млрд., което е 23,7% от БВП на САЩ, 74,9 % от БВП на Япония и 99,5 % от БВП на Германия.

При това по показателите на износа на продукция на отраслите на високите технологии Китай се превърна в един от световните лидери. През 2007 година общата продукция на преработващата индустрия в сферата на високите технологии прехвърли 5 трилиона юан-а, т.е. 735 милиарда долара, а нейния дял в БВП на страната достигна 4.6%. Обемът на износа на високотехнологична продукция през 2007 година достига 374 милиарда долара на САЩ, като частта на тази продукция в целия износ е 30%.

Според прогнози на Световната банка, направени преди кризата, ако КНР поддържа и в бъдеще високи темпове на икономически растеж, то до 2020 година ще достигне САЩ по обем на БВП. А след това ще ги надмине, макар че на човек от населението доходът ще остане значително по-нисък. Така или иначе, но още преди кризата Китай се превърне в един от икономическите полюси на света.

Срещата на китайския модел с кризата

В момента на настъпването на „глобалната криза“ китайската икономика вече бе дълбоко интегрирана в глобалното стопанство. Тя преживяваше невероятен разцвет благодарение на огромния износ към САЩ, Европа и Азиатско-тихоокеанския регион, както и на изключително високото ниво на собствените и чуждестранните инвестиции в китайското стопанство. Но в резултат на глобалната криза чуждите пазари започват да се свиват и затварят, рязко намаляват чуждестранните капиталовложения.

Вътрешното потребление в Китай до момента на кризата е относително слабо развито, а равнищата на спестяванията на обикновените китайски граждани са много високи.Китайците по традиция масово слагат настрана „бели пари за черни дни".
Тази пестеливост се дължи в най-голяма степен на факта, че досега социалната защитна мрежа и здравното осигуряване в Китай са много слабо развити.

Китай изпита мощен шок от загубите на външните пазари, от спада на фондовите борси, от девалвацията на валутата на съседните страни(става дума преди всичко за Виетнам и Лаос), които станаха по-привлекателни по привличането на чужди инвестиции от гледна точка на ниските разходи.

Основният удар на глобалната криза падна върху най-бедните слоеве от китайското население. По съобщения на Централната службата по заетостта в селата, поради икономическия спад през 2009 г. загубват работата си около 20 милиона мигриращи работници от селските райони. Според проучване на Министерството на земеделието на Китай, в 15 провинции около 15,3% от всички трудещи се в градовете, които са мигрирали от село хора, съобщават, че са се върнали вкъщи без заработените пари.

Официалното ниво на безработицата в градовете на Китай, през декември 2008 достига 8,86 милиона души (4,2% от трудоспособните граждани). В селата, където живеят 750 милиона души, такава статистика не съществува. Селото страда от скрита безработица: според различни оценки, от 130 милиона до 200 милиона селяни заминават да работят в други провинции и градове. Пак според споменатата горе служба по заетостта като се има предвид появата на още 6-7 милиона души на селско стопанския пазар на труда през тази година, общото ниво на безработицата може да достигне 25 милиона души.

През четвъртото тримесечие на 2008 г. ръстът на БВП на Китай спадна до 6,8%, и на базата на цялата тази година това е - 9% спад. През 2009 г., правителството очаква ръст на БВП от 8%, докато западните и независими китайски експерти говорят за 6,5-7%(пак там).

Увеличението на безработицата сред имигрантите е пряк резултат от рецесията в световната икономика, което доведе до бърз спад в обема на китайския износ и спиране основно на тези предприятия, където работят селяните – имигранти. Официална статистика за безработицата сред селското население няма, и степента на влошаване на ситуацията зависи от това, колко ще намалее китайският износ във времето.

За търсените решения и намираните отговори

Властите в КНР упорито търсят решения предвид надвисналите опасности по линия на „глобалната криза“. По време на криза три са важните неща – енергия, храна и социална стабилност. Онези, които имат и произвеждат тези два основни източника на живот имат най-големи шансове за социална стабилност, така че кризата да не се превърне в катастрофа, а да даде началото на нещо ново.

Две са основните решения на асиметричния отговор на Китай:

  • развитие на вътрешния пазар;
  • създаване на икономика на знанието.

Развитието на вътрешния пазар в Китай се осъществява чрез различни решения. Докато на Запад се инвестират огромни средства за спасяване на банките в Китай се обявяват за инвестиране на средства в инфраструктурни обекти, чрез които да се повишава социалната и икономическа ефективност, да се създава заетост, както и да се формира вътрешно потребление, като двигател на растежа.

В края на септември 2008 година правителството одобрява да се отделят средства в размер на 2 трилиона юан-а (392 милиарда долара на САЩ) за реконструкция и развитие на железопътната мрежа на страната с цел да се противодейства на забавянето на икономическия растеж. Планът за разходите е предвиден до 2020 година. Резултатът трябва да бъде нарастване на общата продължителност на жп линиите от 78 000 до 120 000 километра. Това строителство напълно се вписва в програмата на Китайската комунистическа партия за сближаване на центъра на страната с районите на Тибет и северозападните райони на страната. Също така се отделя сума от 100 милиарда долара на САЩ за развитие на автомобилните пътища, които трябва да „отворят” Централна Азия за останалия свят.

Главното решение, взето след началото на глобалната криза е да се увеличат държавните разходи за специална антикризисна програма с размер 600 милиарда долара. Тази програма има за цел да се замени загубата на външните пазари и да създаде максимално количество работни места в страната. 500 милиарда юан-а са предназначени да съкратят данъците на предприятията, като по този начин увеличат инвестиционния им потенциал.

Голямо внимание се обръща на нарастването на програмите за жилищно строителство. Смята се, че именно строителството може да създаде максимално количество работни места, а също така да спомогне за развитието на отраслите, доставящи материали за строителството.

Така например 400 милиарда юан-а са предназначени за субсидиране на цените на продаваните жилища и за подкрепа на семействата за получаване на ипотечни кредити. 370 милиарда юан-а ще бъдат дадени за подобряване на и селската инфраструктура.

Не е забравен такъв отрасъл като електроенергетиката – 1,5 трилиона юан-а са предвидени за развитие на допълнителни енергийни мощности и на електрическата мрежа.Наред с това засиленото индустриално и инфраструктурно строителство се съпровожда с разработката на програми за охрана на околната среда, проблемите, с която станаха особено тревожни през последните години на ускорен икономически растеж.

Както вече бе отбелязано по-горе като важно антикризисно мероприятие се разглежда създаването на иновационна платформа на развитие. Особен интерес представлява развитието на икономика на знанието. До началото на реформите разходите за научни изследвания в КНР са по-малко от 1% от БВП. През петилетката 2006-2010 г. се предвиждат тези разходи да нараснат от 1.3% до 2% от БВП, а през 2020 година да достигнат 2.5 % от БВП, който тогава се очаква, че ще бъде 6 трилиона долара на САЩ.

Перспективната програма за създаване на „икономика на знанието” си поставя за цел да се съкрати зависимостта на Китай от чуждестранните технологии от 80%, както е сега, до 30%.За тази цел още през 2008 година стартира ускореното създаване на т.нар. технологически центрове. Вече са създадени над 750 такива центрове, които следва да станат ядрата на новата „икономика на знанието”. През 2009 година разходите за наука нарастват с ¼ при условие, че през 2008 година растежът спрямо предходната 2007 год. е бил 16% по-висок. В рамките на създаването на иновационна парадигма на развитие влиза и програмата за създаване на десет системообразуващи отрасъла.Всичко това говори, че в Китай сериозно се гледа на формирането на иновационна парадигма на развитие като едно ключово направление за изграждането на нова платформа на социално-икономическа динамика.

Ще добавим и това, че Китай използва глобалната криза за разширяване на международните си позиции чрез увеличаване на обема на чуждестранните си инвестиции и кредитиране.В този план от огромно значение за Китай е закупуването на високотехнологични компании в обхванатите от криза страни на ЕС. Само за 2008 година външните инвестиции на Китай нарастват с 60% спрямо 2007 година, като достигат сумата от 52 милиарда долара на САЩ. Наред с това КНР реализира стратегия на закупуване на чуждестранни суровинни активи, нужни за растежа на китайската икономика.Един ключов регион на навлизане на китайски капитали става Африка, макар усилията в тази насока в никакъв случай да не се ограничават само с този континент.

В резултат на провежданата антикризисна политика КНР демонстрира следната динамика на растеж на БВП: 2007 г. – 14.2%, 2008 г. – 9.6%, 2009 г. – 9.1%, 2010 г. – 10.3%, 2011 г.- 9.5%. За първото полугодие на 2012 г. се бележи определен спад, като се прогнозира, че 2012 г. растежът ще бъде само 7.6%. Така или иначе именно в рамките на „глобалната криза“ КНР изпревари Япония по общ обемна БВП, с което се превърна във втората икономическа сила в света.

Вместо заключение

Вместо заключение ще цитираме думите на международен експерт, който казва, че втората вълна на „глобалната криза“ ще настъпи не когато фалира Гърция, не когато обяви дефолт Испания, Италия и даже Великобритания. Истинската криза ще започне, когато паднат темповете на растеж на китайската икономика. Да се надяваме, че Китай няма да допусне това да се случи.