/Поглед.инфо/ Днес в резултат на изключителното динамично развитие на КНР през последните повече от 35 години „Поднебесната“ се превърна в първа геоикономическа сила в света. Измеренията на тази сила могат да се разберат чрез следните факти:

  • Глобален производствен център създаващ между 30 до 40% от реалните стоки и услуги в света по отделни основни сектори;

  • Тенденция на превръщане на Китай не само в една от важните валутно-финансови световни площадки, но и в ключовата такава;

  • Все по-укрепващата иновационно-технологическа мощ на КНР;

  • В условията на постепенно завършване на „североамериканския дълъг цикъл на капиталово натрупване“ превръщане на Китай в лидер на новия, „азиатски цикъл на капиталово акумулиране“ .

Всичко това води до трансформация на КНР в геополитическа „звезда“ от първа величина в скорошна перспектива.На фона на всичко това съвсем естествена е възникналата дискусия за това, кои са факторите за този успех. И макар всички изследователи, политици, бизнесмени и т.н. да признават ролята и значението на един или друг външен фактор във времето, почти всички са съгласни с това, че през целия период на китайския възход един постоянен фактор на действие е изграденият модел на стопанска динамика. Да, безспорно самият модел търпи непрекъснати промени, но той като фактор е безсменен и най-значим. Оттук възниква един друг не по-малко важен спор – какво представлява самият този модел? В рамките на този кратък материал ще изкажем нашето мнение по въпроса, но погледнато през призмата на мястото на модела в геоикономически и геополитически план.

Кратък преглед на реформения процес в КНР

През далечната вече 1978 год. под ръководството на Дън Сяопин в Китай започват реформи. Началотоимсе свързва сIIIпленум на ЦК на ККП следXIконгрес, проведен в края на 1978 г.Именно на този пленум се обявява „политиката на „реформи и откритост“(改革开放政策). Цел на тези реформи е качествена промяна на съществуващия икономически модел на т.нар. „държавен социализъм“.

Последниятсе характеризира с „твърда“ централизирана регламентация на стопанските процеси, осъществявана на база петгодишни национални планове, монополно доминиране на държавни или „квазидържавни“/например различните модели на колективни стопанства/ форми на собственост.Тук трябва да подчертаем, че всвоето първоначално функциониране централизирано-плановият икономически модел в бившия СССР, КНР, редица страни от Източна Европа, Азия и Куба демонстрира изключителни мобилизационни възможности за динамично извеждане наизостаналите спрямо индустриалния Западобщества от аграрно-занятчийски тип функциониране в посока към осъществяване на базова първична индустриализация и цялостна социо-икономическа и културна модернизация.

Но постепенно с усложняване на стопанския живот, когато еднопосочността на развитието се сблъсква с все по-разширяваща се необходимост от разработка на многоцелева конкурираща се алтернативност на стопанско-технологическата динамика, но също така и в резултат на започнал се и засилващ се процес на бюрократизация, позитивният потенциал на централизираният модел се изчерпва. Той се превръща в препятствие запо-нататъшноторазвитие на производителните сили предвид това, че не успява да осъществи преход от екстензивни към интензивни форми на социално-икономическо възпроизводство. Поради това в страните на „държавния социализъм“ започват да се търсят пътища за създаване на нови формати, които да динамизират и осъществят ефективно развитие на производителните сили.

В тази връзка в КНР са обявени т.нар. „Четири модернизации“(四个现代化), под което лидерите на ККП разбират обновяване на: (1) промишленността; (2) селското стопанство; (3) отбраната; (4) науката и техниката.Крайната целепревръщане на КНР в съвременна държава. Самият термин „Четирите модернизации“ се използва за първи път от Джоу Енлай през 1963 г. и се въвежда отново от Дън Сяопин през 1978 г. Реформите в рамките на «Четирите модернизации» предполагат следното:

  • Вниманието да се съсредоточи върху производството и технологичната революция;

  • Да се изостави бюрократичната система на управление, при която не се обръща внимание на икономическите резултати и ефективността от труда;

  • Да се направи остър завой към нов път на развитие, основата на който да бъдат икономическите закони и научното управление, съчетало в себе си демокрация и централизъм;

  • Китай да излезе от своята затвореност към света и да премине към активно заимстване на опита на най-развитите в технологично отношение държави, широко да се използват чуждестранните капитали и страната смело да стъпи на международния пазар.

Третият пленум на ЦК на ККП след XI конгрес протича в сложна обстановка. Въпреки известната стабилизация, наблюдаваща се след края на активната фаза на „Културната революция“ и особено след ликвидирането на групировката на „Бандата на четиримата“, духовният климат в страната продължава да се характеризира със силна минорна нотка. На самия пленум в рамките на дискусиите се стига до следните изводи. От миналия опит се признават за „правилни“ следните идеи на Мао Дзъдун:

  • Постепенното преобразуване на частната собственост върху средствата за производство;

  • Провеждане в областта на науката и техниката на курса „Да разцъфнат сто цветя, да си съперничат сто школи“, т.е. разрешаване на възможно най-широк плурализъм на идеи и схващания;

  • Принципът за единното планиране с отчитане интересите на всички слоеве на населението – държавни, колективни и лични;

  • Особено внимание към леката промишленост и селското стопанство, което определя „специфичния път“ на индустриализация на Китай/Това е особено важно за КНР като се има предвид, че по някои данни в предходния период около 85% от инвестициите са били насочвани към военната промишленост и свързани с нея сектори/;

  • Съчетаване на „опората на собствените сили“ със заимстване на чуждия опит.

На практика от наследството на Мао се възприемат подходите от времето на „Новата демокрация“, т.е. концепцията за „Демократическата революция“. Сред новото ръководство на ККП и КНР водено от Дън Сяопин започват да кристализират идеите, че основен недостатък на досегашното икономическо развитие се явява прекомерната централизация. Затова се предлагат два начина за да се активизират стопанските субекти:

1. Все повече правомощия за взимане на решения да се прехвърлят на местните власти и отделните производствени единици;

2. Да се стимулира материалната заинтересованост на отделните стопански единици.

Този модел Дън Сяопин нарича „икономическа демокрация“(经济民主). До този момент в китайската история два пъти са правени опити за децентрализация - през 1958 и 1979 г. Дън Сяопин за първи път изказва мнението, че е възможно първоначално една част от населението да получава по-високи доходи и да живее по-добре. Т.е. на преден план като движеща сила за икономическото развитие се поставя материалната заинтересованост, а не „революционният дух“. Като правило в едно общество около 1/10 са хора с предприемачески дух. Идеята е този дух да бъде използван за благото на цялото общество.

Най-съществената разлика, обаче, е в оценката на ролята на пазара. Започва да се изказва мнението, че законът за стойността работи по-добре в условията на пазарни отношения, отколкото при централизирано-планов модел. Още на гореспоменатото заседание на Държавния съвет през 1978 г. се прави този извод. Като обобщение от това заседание се излиза с с призив „Да съчетаем плановата с пазарната икономика“.

На основата на тези нови виждания, а практически нова политическа, социо-икономическа и идеологическа платформа, се разгръща реформеният процес.В рамките на първоначалния период на реформи се следва определена логика, която залага преди всичко на вътрешни фактори и ресурси. Стъпките на тази логика може да представим по следния начин – засилване на инвестиционната активност от страна на държавата - повишаване на покупните цени на селскостопанските продукти - реформиране на селото - стабилизиране на производството на селскостопански продукти - реформиране на предприятията - повишаване на производството и на трудовите възнаграждения - тенденция на повишаване на търсенето на селскостопански и промишлени продукти в резултат на повишените доходи. На практика промените стартират със селото. Семейното стопанисване на обработваемата земя става основна форма в аграрното производство на Китай след започване на реформата. Характерът на земеделските земи в немалка част в КНР – хълмиста структура, както и спецификата на ключовата култура – поливен ориз, затруднява механизираната обработка на земята чрез големи високопроизводителни машини. Това прави семейната обработка на земята изключително подходяща форма за аграрното стопанство на страната.

Едновременно с това се подготвят факторите, които да динамизират икономиката на следващия етап – «отварянето» на страната чрез контакти с „хуацяо“(представители на китайската диаспора в Тайван, Сингапур, Хонконг, страните от Югоизточна Азия и даже в САЩ) – подготовка и създаване на структури, както и канали за износ на стоки – подготовки на условия в лицето на „свободните зони“ за привличане на преки чужди инвестиции във вид на производствени технологии от страна на „хуацяо“ – начало на засилване на износа на стоки. Несъмнено за да се осъществи тази стъпка се предприема важен «геополитически маньовър». При значително по-лоши стартови социално-икономически, политически и технологически условия, отколкото в СССР и в страните на източноевропейския социализъм, както и в обстановка на влошени идеологически, идейно-политически и прочее взаимоотношения със „съветския блок на социализма“ ръководството на ККП и Китай в лицето най-вече на Дън Сяопин тръгва да търси възможност за интегриране в капиталистическата система на разделение на труда, но не като периферия, а като относително равноправен партньор. Като средство за постигане на тази интеграция, избягвайки опасността да попаднат в подчинено-периферна позиция, както стана това по-късно с бившия източноевропейския социализъм след разпада на СССР, е сключването на „сделка“ със САЩ.

Същността на «сделката» е КНР да партнира на САЩ в «антисъветската игра». За Щатите, за които Съветския съюз в дадения исторически момент е «главна грижа», това е напълно приемлива цена на сделката с Китай – интегрирането му в западната технологическа зона, както и система на пазарни взаимодействия, и финансови потоци, както и допускането на същия да навлезе на огромния потребителски пазар на Запада при относително благоприятни условия.

Друг фактор за позитивната икономическа динамика още в самото начало на реформите в Китай става инвестиционната политика, поддържана от правителството. В това отношение, въпреки разликата в мащаба, КНР следва инвестиционния модел на „азиатските тигри (или дракони)“ – Япония, Тайван, Южна Корея, Сингапур и Хонконг, характеризиращ се с парадигмата „инвестиции-ускорен растеж“.

В първите години на реформите, особено през първата половина на 80-те години, селското население е около 70% от общия брой на гражданите на страната. Инвестирането в повишаване на доходите на селското население чрез промяна на ценовата политика, т.е. повишаване на цените на селскостопанската продукция, а оттук и в повишаване на покупателната му способност, става един от факторите на растежа. Но по-нататък инвестициите именно в производствения сектор става главен фактор на позитивната динамика. Добавената стойност на промишленото производство в БВП (брутния вътрешен продукт) на Китай е 45%, докато този на селското стопанство е само 10% при това с тенденция на постоянно намаляване.

Едновременно с това, следвайки модела на „азиатските дракони“, все по-значителен фактор на растежа на китайската икономика от втората половина на 80-те години става външната търговия. Така или иначе следва да отбележим, че инвестиционната политика, подобно на тази на другите «дракони» се характеризира със значителна динамика, т.е. следва се модела на значително съотношение инвестиции/БВП. Тези съотношения в КНР са сравними с тези на Сингапур през периода (1970 г.–1980 г.), Южна Корея, Тайланд и Малайзия. Или казано с други думи инвестиционната политика се характеризира с много високо съотношения, които някои изследователи характеризират като свръхинвестиране. Така или иначе подобна инвестиционна политика определено съдейства за високите темпове на растеж на КНР и за това на всеки седем години БВП на страната да се удвоява.

Интересна трансформация преживява банковият сектор. Този сектор, запазвайки се като държавен, определено се „научава“ относително бързо да работи в пазарни условия. През 90-те години в банковата сфера са допуснати чужди банки, както като партньори, така и като самостоятелни агенти, макар че този допуск се разрешава само в специалните икономически зони.(СИЗ). Ще добавим, че СИЗ стават прекрасен полигон, където се апробират нови практики, които доказали се в СИЗ след това стават обект на внедряване в страната. Тъй като СИЗ са разположени в Източен Китай в крайбрежната зона може да се каже, че се наблюдава явлението, при което „пазарната вълна“ се движи откъм морето към вътрешността на страната.

През 90-те години на ХХ век се осъществяват решаващи крачки в реформения процес при преструктурирането на държавните предприятия(ДП), в частност големите такива - системата на управление, структура на собствеността, тяхното консолидиране, т.е. сливане и поглъщане, както и цялостната среда на тяхното функциониране – в посока на засилване на пазарните елементи на регулиране и конкурентното начало. На практика започва в една или друга форма процес на приватизация най-вече на основата на акционирането на ДП. Несъмнено този процес е стимулиран от недостатъчно ефективния процес на модернизация на държавните предприятия, които определено демонстрират не особено висока динамика на приспособяване към новите пазарни начини на функциониране. При което, обаче, държавата, особено в структуроопределящи предприятия и такива имащи отношение към националната сигурност, запазва контролния пакет акции.

Предвид факта, че целта на ръководството на КНР в крайна сметка е преминаване от екстензивен към интензивен модел на икономическо развитие се изисква стопанска дейност основана на научно-технически прогрес и високо професионално ниво на кадрите. Последното може да се постигне единствено чрез поставяне на научно-техническото образование в центъра на вниманието. Ясно се разбира, че без съвременни технологии и научно управление не е възможно да се гарантира по-нататък дори постигнатото вече ниво „топлина и храна“ - при ограничен размер на обработваема земя и огромното, и непрекъснато растящо население.

От ключово значение за успеха на реформата става „откриването“ на Китай за преките чужди инвестиции(ПЧИ). Пионерна и важна роля за ПЧИ играе китайската диаспора – Хонконг, Сингапур, Тайван, Тайланд, Малайзия и т.н. Но с времето все по-ключово значение придобиват ПЧИ идващи от Япония, САЩ, Южна Корея, Великобритания и т.н., т.е. развитите страни на Запада Фактически именно чрез ПЧИ в Китай навлизат толкова важните за страната нови и високи технологии, управленско и маркетингово ноу-хау. Също така именно чрез ПЧИ се създават каналите за излаз на чуждите пазари, допринесли за рязък скок във външната търговия на Китай. Редица са факторите, създаващи привлекателността на КНР като обект на ПЧИ – ниската цена на работната ръка, позволяваща максимизиране на печалбите на инвеститорите, огромният и растящ като потенциал пазар на Китай, водената държавна политика, формираща най-благоприятни условия за чуждите инвеститори, както и осигуряваща стабилни условия за чуждия капитал.

На фона на всичко това се формира американо-китайският синтез, получил наименованието „Кимерика“. Става дума за явление, при което „китайците работят, а американците потребяват“. След което печалбата от продадените на американците стоки Китай инвестира в американски ценни книжа. С което дава основание на САЩ да печатат нови долари. Но това явление ни разкрива и важната връзка между орентирания към свръхпотребление, основан на масивно „печатане на долари“ неолиберален модел на САЩ и динамиката на развитие на КНР. В крайна сметка, обаче, спиралата на развитие, ръководеща се от максимата „китайците произвеждат, а американците потребяват“ води до деиндустриализация на САЩ. Управляващите кръгове на Щатите дълго време се водят от илюзията, че няма страшно от това да прехвърлят производството в Китай и други страни, тъй като те продължават да контролират иновациите и финансовите потоци. Оказва се обаче, че съществуват закономерности – където е производството, натам се запътват технологиите и иновациите. А там където се концентрират производството, техонологиите и иновациите натам тръгват и финансовите потоци. Казано с други думи „Кимерика“ се оказва „китайски капан“ за САЩ.

Първото десетилетие на ХХI век става златно за развитието на Китай.През тези години темповете на растеж на китайската икономика, които в значителна степен надхвърлят очакванията, създават стабилна основа за просперитет на китайското общество.Това формира качествено ново състояние в развитието на китайската икономика и социум.Гореспоменатото ново състояние изчерпва почти напълно възможностите и позитивните стойности на екстензивния тип развитие на Китай и налага в нарастваща степен необходимостта от преход към интензивен тип динамика, което е невъзможно без активното внедряване и използване на научно-техническия прогрес, като основа на социално-икономическото функциониране на КНР. Поради това като основна цел се поставя изграждането на ефективна национална иновационна система(НИС) в качеството на базова платформа на прогресивна динамика на КНР. В Китай се използват както оригинални подходи, така и такива, заимствани от опита на други страни от Източна и Югоизточна Азия за да успеят в създаването на такава НИС. Въпреки определени диспропорции и проблемни зони, в КНР успяват да „превземат и тази височина“ – изграждането на работеща НИС, като фактор за интензивен тип развитие и залог за бъдещи успехи.

„Т.нар. „Глобална криза“, започнала през 2008 г., като сложно системно и противоречиво явление, възникнало в центъра на международната капиталистическа система на разделение на труда, несъмнено оказва силно и неизбежно въздействие върху социално-икономическото развитие на Китай, който е дълбоко интегриран в същата тази система на разделение на труда.В рамките на първата остра фаза на „Глобалната криза“, въпреки получените удари, Китай успява с относително благоприятни резултати да се справи с възникналите проблеми. Започва процес на замяна на модела на износа като ключов двигател на китайската икономика с модел на вътрешното потребление. Първоначалното впечатление е, че е осъществено успешно „меко кацане“, но нещата се оказват не така категорични предвид нарастващите разходи за поддържане на нужните темпове на растеж, които да не позволят сриване на китайската икономика.

Междувременно „Глобалната криза“ слага окончателен край на явлението „Кимерика“, т.е. относително безконфликтната симбиоза между САЩ и КНР, при която всеки преследва свои цели, но в определен период от време тези цели са съвместими. Стартира процес на увеличаването на зоните на сблъсък, за което безспорно допринася тенденцията на смяна на силовите полюси в сферата на икономиката и превръщането на Китай в най-голяма промишлена държава през 2010 г., а от 2014 г. насам и в най-голямата световна икономика.

На фона на несъмнените успехи в стопанската динамика КНР се изправя и пред множество нови предизвикателства, проблеми и трудности. В периода след първата «остра фаза» на «Глобалната криза» се наблюдава появата или усилването на редица негативни тенденции такива като натрупване на значим вътрешен дълг, понижаване на темповете на растеж, намаляване на темповете на вътрешните спестявания, което съдържа заплахата от намаляване на вътрешното потребление, относителна загуба на международна конкурентоспособност поради нарастване на доходите и цената на работната ръка спрямо редица страни от Югоизточна и Южна Азия, както и Латинска Америка. Като конкретна «кумулираща» външните заплахи и вътрешните проблеми проява стана буквално в наши дни сривът на фондовите борси в Шанхай и Шънджен, довели до активизиране на действията на държавата да се прекрати негативният тренд.

Променената ситуация накара ръководството на страната и ККП да започне нова фаза на политиката на "реформи", наричана "втората реформа", обявена и като политика на «новата нормалност». За тази цел на този III пленум на ЦК на ККП през ноември 2013 г. са формулирани 300 конкретни задачи. Те са фокусирани върху това Китай да гарантира вътрешната и глобалната си стабилност, продължаване на успешната социално-икономическа динамика и подобряване на благосъстоянието на хората. С други думи, Китай, в разбирането на неговите лидери, въз основа на досегашните постижения трябва да направи следващия "скок". В смисъл да намери "ново нормално" състояние, съответстващо на по-високия етап на развитие на китайското общество и на позицията си в света.

В рамките на «втората реформа» стартират структурни промени, в рамките на които високотехнологичните отрасли, науката и образованието стават ключов приоритет. Предполага се създаване на милиони нови работни места именно в тази сфера, както и в областта на производството на стоки и услуги с висока степен на добавена стойност. Стремежът е преход към модел на развитие на иновационна основа, предполагащ използване на постиндустриални технологии и оборудване – нано и биотехнологии, триизмерни принтерни устройства, «Големи данни», нови източници на енергия и други. Казано с други думи осъществяването на т.нар. «Трета индустриална революция» (понятието „Трета индустриална революция“- Third Industrial Revolution е въведено от Джеръми Рифкин(Jeremy Rifkin), употребен в неговия, публикуван през 2011 г. труд „Третата индустриална революция: как латералната(нестандартната) сила променя енергията, икономиката и света».

"Новата нормалност" - от една страна това е забавяне на икономическия растеж и предизвиканите от това забавяне проблеми в различни области. Но от друга е преструктуриране на икономиката с цел трансформация на същата в посока на създаване на нов модел на растеж и функциониране. От трета страна това е самият нов модел на икономическа динамика, предполагащ иновационна основа на развитие и действителна социализация на обществено-икономическите отношения.

Относно «модела на социализма с китайска специфика» като геоикономическа алтернатива на неолибералния капитализъм и геополитическа алтернатива на Западната доминация

Като цяло китайският социално-икономически модел на развитие, роден и раждащ се от реформите, започнати в края на 70-те години на ХХ век в Китай, през изминалите повече от три десетилетия доказа своите предимства от гледна точка на стопанската динамика, иновационо-технологическото развитие и създаването на материално богатство. Това предимство бе доказано практически в два аспекта:

  • От една страна пред предходния модел на т.нар. «държавен социализъм», тъй като в рамките на горния КНР не успя да постигне преход от екстензивен към интензивен формат на функциониране;

  • От друга страна и това е много важно – пред доминиращия света неолиберален капиталистически модел, който бе обявен преди време «за край на историята», т.е. за система без позитивна алтернатива. Оказа се, че китайският модел успя да се докаже като такава позитивна алтернатива.

Важна изходна точка за формирането на «модела на социализма с китайска специфика» е разбирането, че КНР се намира едва в началния етап на социализма. Това се определя от спецификата на страната - недостатъчно развитие на производителните сили в резултат на първоначалната исторически обусловена сериозна обща изостаналост на Китай в социо-политически, технико-икономически, организационно-управленски и обществено-културен план. Оттук се ражда концепцията, че при наличието на планово регулиране е възможно допълнително да се осъществява и пазарно такова. Т.е. става дума за разумно съчетание, синтез на стоково-парични и планово-държавни подходи.

Като се изхожда от тази логика, следва мнението, че Китайската комунистическа партия (ККП) е длъжна предвид равнището на развитие на страната да допусне съвместно съществуване на социалистически и капиталистически елементи. Но това трябва да стане много внимателно, за да не се трансформира КНР в капиталистическа страна с всички последици за трудовите хора.

Днес може да се каже, че по отношение на собствеността в КНР се наблюдава смесен тип икономика, която съчетава различни форми на собственост:

1.Държавна собственост в различни съчетания – от такива предприятия, които държавата контролира изцяло до тези, които «де факто» са смесена собственост – «държавно-частна» или «държавно-колективна». При смесените съществуват комбинации като:

  • Съвместни предприятия;

  • Съвместно партньорство;

  • Съвместни бизнес операции;

  • „Публично листване“ на фондовия пазар, т.е. обявяване на част от тяхния капитал за продажба на фондовите борси.

2.Колективна собственост, при която също има разнообразни комбинации:

  • Собствеността като дялове или акции принадлежи на колектива – такъв е примерът на най-голямата телекомуникационна корпорация в света – «Хуауей»;

  • Собствеността е на колективни субекти – провинциални власти или други субекти на местна власт;

  • Кооперации и трудови задруги.

3.Частна собственост, която също демонстрира многообразие, а именно:

  • Частно-трудова собственост – особено в селата, където обработката на земята, водеща се изключителна държавна собственост, е дадена на дългосрочна аренда за обработка на семеен принцип;

  • Частно-капиталистическа – принадлежаща на частен китайски или чуждестранен капитал.

В сферата на управление и регулиране на стопанските процеси в Китай се формира система на управление и регулиране включваща механизми на въздействия работещи в три режима: (1) централизирано планиране; (2) индикативно планиране; (3) пазарно регулиране. При това тази система не е строго регламентирана по субекти на стопанска дейност и режими на функциониране. В този смисъл ако пазарната ситуация излиза извън рамките на положителен режим на функциониране се прилага пряко централизирано/директивно/ регулиране.

Редица изследователи, политици и идеолози (независимо дали става дума за такива с дясна или лява ориентация), бизнесмени и дейци от практиката, както на Запад, така и в Русия и другаде, характеризират Китай като „общество на държавен капитализъм“.( Вж.напр. Vahan Janjigian.Сommunism Is Dead, But State Capitalism Thrives, forbes.com, 22.03. 2010; Gady Epstein. The Winners And Losers In Chinese Capitalism. forbes.com, 31.08. 2010; Dyer, Geoff "State capitalism: China,s ‘market-Leninism’ has yet to face biggest test". Financial Times, 13 September 2010; Ferguson, Niall "We,re All State Capitalists Now". Foreign Policy, 10 February 2012; "State Capitalism: The Visible Hand". Special Report.The Economist, 2012. Руският автор В.Катасонов смята, че „като се започне с Дън Сяопин, в течение на тридесет години Китай се занимаваше със завоюване на световните стокови пазари. Страната се превърна в „световна работилница“, обслужваща половината свят. Китай представлява модел на промишлен капитализъм от зависим тип, съхранил социалистическата риторика. Под «социализъм» в Китай се разбира източна разновидност на държавния капитализъм.“ в http://www.fondsk.ru/news/2013/11/26/o-bombe-kotoryu-vzorval-kitaj-20-nojabrja-2013-goda-i-24219.html). Съответно китайската икономика е определяна като «капиталистическо стопанство», при което „държавата контролира икономиката чрез вертикални структури“. Някои западни автори даже стигат до твърденията за „държавния капитализъм“ в Китай като основна заплаха за „свободния пазар“ на Запада (Aligica, Paul, Vlad Tarko“State Capitalism and the Rent-Seeking Conjecture”, Constitutional Political Economy, 2012. 23(4): 357-379).

Съществуват автори и дейци извън КНР, които определят днешния модел като такъв на «пазарен социализъм», с което навярно следва да се съгласим. Тъй като става дума за «смесена икономика», при която, обаче, преобладават т.нар. «неексплоататорски форми» - държавна, колективна, частно-трудова. Те доминират както в заетостта, така и в резултата от стопанската дейност, а също така и по отношение на формираната печалба. Стопанските процеси са регулирани в обществена полза. Несъмнено съществуват много значими материално-финансови и социални различия, но показателни тук са и следните данни - през 2012 г. се провежда т.нар. Pew Global Attitudes Project от известната американска изследователска компанияPewAgency. В рамките на този проект се осъществяват анкети с различни въпроси, засягащи икономическата стабилност в редица страни. На въпроса „Как се чувствате финансово днес в сравнение с периода преди пет години?“ 70% от анкетираните китайци отговарят, че се чувстват по-добре.

С този резултат Китай заема второ място с малко по-ниски стойности от Бразилия, където 72% твърдят същото. Но затова пък КНР е с най-ниски показатели при тези, които отговарят, че се чувстват по-зле – само 5%, в сравнение с времето преди 5 години. Такива в Бразилия са 12%. Съответно 21% от китайците отговарят, че са «както преди»(цит. по www.pewglobal.org). Това е ясно свидетелство, че развитието на КНР ползва значим дял от населението на страната. За сравнение ще дадем САЩ, където само 27% дават положителен отговор на въпроса дали се чувстват по-добре отпреди пет години, в Русия - 32%, Германия – 23% и Япония – едва 11%.(пак там).

Изводът може да бъде само един – в геоикономически план като динамика на общо стопанско развитие, иновационен и технологически прогрес, както и като солидарно разпределение на резултатите от стопанската дейност моделът на пазарен социализъм на КНР определено демонстрира своето превъзходство над неолибералната капиталистическа система не само в полупериферните и периферните страни като България, но и по отношение на тези в центъра на горната.

Това геоикономическо превъзходство на модела на пазарния социализъм на Китай го превърна днес в геополитическа алтернатива на Запада. Несъмнено тук може да се говори не просто за КНР, но за създаваните с неговото най-пряко участие и инициатива формати като БРИКС – Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка, ШОС – Шанхайската организация за сътрудничество, а също така и проекти, какъвто е «Един пояс – един път», т.е. за сухопътните и морски маршрути на т.нар. «Нов път на коприната».

От гигантско значение тук е формиращия се стратегически съюз с Русия. Заедно Руската федерация и Китай извървяха пътя от относително незаангажиращи отношения след разпада на СССР през стратегическо сътрудничество към стратегическо партньорство. Днес последното все повече и повече се запълва с елементи на глобален стратегически съюз, способен да се противопостави на провежданата от САЩ глобална «стратегия на хаоса», която наблюдаваме в текущия момент.

Вместо заключение

«Моделът на пазарния социализъм» не е предлаган от КНР като «модел за износ». Но фактът на неговите забележими предимства пред този на доминиращия днес света модел на неолибералния капитализъм по един естествен начин възбуди интереса към него. Така например в Русия ключови фигури – политици, икономисти, идеолози, и не само от «левия спектър», но и вече сред патриотичните кръгове, започват да задават въпроса – «А не сгреши ли страната, тръгвайки да възприема западния неолиберален модел? И не е ли лекарството именно възприемането на «модела на пазарния социализъм», така както се доказа той в Китай, и не само, но и във Виетнам?» Такива въпроси започват да си задават и в редица страни от Източна Европа, но и в Латинска Америка и особено в Азия.

Като обобщение, ще повторим още веднъж силните черти на «модела на пазарен социализъм», демонстриран от КНР. Мощен национален сектор, който балансира изкривяванията, който са неизменна характеристика на частния и чуждия капитали, наличие също така на колективни формати на собственост, даващи възможности да се търси хармония между личен и общ интерес, пазарни механизми, предполагащи динамична краткосрочна конюнктура и прилагане на закона са стойността, съчетани с дългосрочността на държавното планиране и регулиране, позволяващи едно по-справедливо солидарно разпределение на доходи и материално благосъстояние, отчитане на стратегическите национални цели, както и избягване на опасните провали, съпровождащи чисто пазарните подходи, гонещи своите краткосрочни цели, и т.н., и т.н.

Дали нещо може да накара нашата т.нар. «политическа класа» да се замисли в условията на провалилия се геноциден и автогеноциден неолиберален модел «заръфал» вече повече от четвърт век България и «дояждащ» днес икономическото, демографско, технологическо и социокултурно пространство на Родината ни?