/Поглед.инфо/ През последните години не само у нас, но бихме казали и в глобален план се правят опити лявата икономическа политика да се представя само като т.нар. „справедливо“ преразпределение. Нещо повече, част от т.нар. „леви“ са напълно съгласни не просто с това разбиране, но и с воденето на „лява политика“ именно по този начин. Т.е. осъществяването на т.нар. „справедливо“ преразпределение.
По този начин те напълно влизат в пространството на критиката на десните, които твърдят, че, видите ли, „десните, т.е. капиталистите, умеели да създават и създавали, а левите само са способни да преразпределят създаденото“. Затова трябва да сме благодарни на тези капиталисти-предприемачи, които са, видите ли, творческата съзидателна класа, те са работодателите, които „дават хляба“. Ако бе жив Ботев и чуеше тези приказки, щеше да каже, че няма нищо ново под слънцето. Тези неща са ги говорели и тогава, само че „работодателите“ са наричани „чорбаджии“, а Поетът им е давал и други наименования – „изедници“ и „непорината византийска воня“.
Макар че и в тази област има своите различия. Така наречените „социал-либерали“, доколкото те могат въобще да бъдат разглеждани като някакво ляво течение или поне като такива те се представят в България, виждат „лявата икономическа политика“ като някакво, повече или по-малко, увеличаване на социалните помощи, индексиране на пенсии и т.н. Друг е въпросът, когато са във властта, какво правят по този въпрос и готови ли са да осъществяват подобна „лява икономическа политика“. Днес, когато имаме „социал-либерал“ от АБВ, в качеството на вицепремиер, сме свидетели каква политика се води.
Намиращите се уж малко „по-наляво“ от тях социалдемократи и социалисти даже са склонни да издигат освен горните искания и такива за прогресивни данъци, при които по-богатите да плащат повече. Но и при тях стои въпросът за това, че те, когато са във властта, имат склонността да „забравят“ „лявата си икономическа политика“. Нашият български пример е особено показателен. Коалиционното правителство, с премиер ръководителят на БСП, осъществи едно крайно неолибералното мероприятие. А именно въвеждане в областта на данъчната политика на т.нар. „плосък данък“, обложил и минималните заплати, и най-високите доходи с еднакъв по размери 10% данък доход.
Принципиално погледнато, в посочените по-горе „леви икономически политики“ лошо няма. Нуждата от по-справедливо в социален план разпределение на доходи е важно за развитието на обществото. Обратното – значителната социална и имуществена диференциация води до социално напрежение, предполага нарастване на възможностите за социални конфликти. Всичко това може да отекне доста негативно върху социално-икономическата динамика на обществото. Това се разбира даже от някои десни буржоазни политици, готови да провеждат такива мерки на „справедливо разпределение“, като важно условие за поддържане на социален мир.
Въпросът, обаче, е в това, че истинската лява икономическа политика в никакъв случай не може да се сведе само до „справедливо разпределение“. Тя е нещо значително повече. Ядрото на лявата икономическа политика е в социализацията. При това социализация, разбирана доста по-широко от това, както тя бе осъществена в рамките на това общество, което тогава наричахме „общество на реален социализъм“, а днес някои наричат „комунизъм“, а други „държавен социализъм“. При това общество социализацията бе сведена само до национализация, а национализацията се виждаше единствено като държавна собственост.
Днес, без да отричаме тази форма на социализация, не трябва последната да се разглежда само като национализация и държавна собственост. А и самата държавна собственост, както опитът ни показва, има свойството да се бюрократизира. А такава бюрократизирана държавна собственост, създавайки отчуждение сред работещите, не изключва да се стигне до нещо, на което сме били свидетели - работниците да издигат лозунги „Искаме приватизация!“
В този смисъл, без създаване на различни форми на участие на работещите в управлението, като се започне от т.нар. „работнически контрол“, мине се през различни групови форми на участие в усъвършенстване на работни процеси и се стигне до участие във вземането на стратегически решения на представители на колектива, както и възможното участие в собствеността, процесът на социализация ще бъде недостатъчен.
Социализацията е и в многообразието на обществените форми на собственост, т.е. такива, при които експлоатацията на чужд труд е сведена до минимум и имаме максимум интеграция между целите и интересите на отделния работещ и целите и интересите на колектива и стопанската единица като цяло. Тук ще изброим редица такива, като се започне от т.нар. „частна трудова собственост“, т.е. „семейните форми на труд“, „кооперациите“, колективните предприятия, общинските предприятия, държавните предприятия, националните предприятия и други такива.
Но социализацията в никакъв случай не бива да се ограничава само до социализация на собствеността и създаване на условия за участие на отделния работещ и колектива като цяло във вземането на управленски решения на равнище отделна стопанска и по-общо взето организационна структура. Лявата икономическа политика означава и социализация на обществени отношения на локално, отраслево и национално равнище. А именно - такива обществени отношения, каквито са тези свързани със системата на управление и регулиране на социално-икономическите процеси. Независимо дали става дума за управление и регулиране на последните чрез механизмите на плана или пазара, те е нужно да бъдат социализирани.
Между впрочем трябва да се откажем от глупавото и безмислено противопоставяне на план и пазар като механизми на управление и регулиране на социално-икономическите процеси, както това се прави от фундаменталистите-неолиберали. Опитът на страните от Източна Азия – Япония, РКорея, Тайван, Хонконг, Сингапур, а сега и Китайската народна република, както и Социалистическа република Виетнам, показва че може тези механизми да бъдат интегрирани и синтезирани по най-хармоничен начин, така че да се постига максимален социално-икономически, технико-технологически и иновационен ефект.
В случая, когато става дума за планиране на локално, отраслево и национално равнище следва да се създават чрез избори различни обществени съвети, участващи по различен начин в процеса на планиране. Не бива да се изключват и такива форми на участие като допитвания, референдуми и други, чрез които да се одобрява или не дадена стратегия, план или насока. Така ще се дава възможност за истинско народовластие.
Даже, когато става дума за регулиране чрез пазарни отношения може да се търси социализация на същите. А пазарът навсякъде се регулира. Пълна измама са приказките на фундаменталистите неолиберали за „свободни пазарни отношения“. Те са дотолкова свободни, доколкото регулирането се осъществява в интерес на крупните олигополи. Например предлаганато днес споразумение за Трансатлантическо търговско и инвестиционно партньорство - The Transatlantic Trade and Investment Partnership (TTIP) е добър пример как могат пазарните отношения да се регулират в полза на мощните американски корпорации.
Тук в тази област също могат де се формират пак чрез избор различни обществени съвети, но също така допитвания, референдуми и други, чрез които да се вземат решения или провеждат одобрения или отхвърляне на различните мерки за регулиране на пазара. Достатъчно е да споменем днешния КЕВР, т.е. Комисията за енергийно и водно регулиране, която ако се формира на такава основа може да се надяваме, че би заработила в полза на масовия българин, а не за интересите на различни енергийни мафии и олигарси от енергетиката.
Социализацията на пазарни отношения включва и създаване на т.нар. „социални предприятия“ на колективна, общинска или друга форма на собственост, при които цел на функционирането да бъде не максимизация на печалбата, а разходите да не превишават приходите. Такива социални предприятия могат да създават заетост за хора в неравностойно положение, при което държавата и местната власт ще формират различни данъчни и прочее улеснения.
И когато говорим за лява икономическа политика, особено, когато става дума за нашата страна, която в резултат на повече от четвъртвековно дясно неолиберално управление бе деиндустриализирана, деаграризирана, деинтелектуализирана и дебилизирана, което в крайна сметка доведе до депопулация, т.е. демографска катастрофа на България, важна задача става следната:
Реиндустриализация, реаграризация и реинтелектуализация на иновационна основа, т.е. на основата на такива съвременни технологии като нано и биотехнологии, акватехнологии, нови информационни технологии, пост-индустриални технологии и оборудване за масово индивидуализирано производство и т.н. Това може да стане само като държавна политика поставяща си за цел Новото българско възраждане, цялостна духовно-интелектуална революция, възпитаваща младото българско поколение като „Човек творчески“(Homocreativus), но и като Човек духовен, една социална революция на хуманизма, осъществявана катогигантска социална иновация.
Някой може да каже, че това са мечти, илюзии и фантазии. Но всяка стъпка напред започва с мечта. А има ли друга алтернатива на днешния регрес на България, който означава скорошно и неминуемо угасване на нашата Родина, намираща се в плен на неолибералните иго. Османското иго не успя и за пет века да унищожи Татковината ни, но неолибералното, ако продължи, ще я съсипе окончателно за по-малко от 50 години. Затова трябва да кажем не на неолиберализма, не на полуколониалното състояние, не на новото робство, не на новия кръвен данък, за който платихме досега с 2,5 милиона българи! Да на Новото българско възраждане, да на социалната революция на хуманизма, духа и творческия разум!!!
