В условията на националните протести срещу монополизма и немотията, които започнаха през февруари 2013 година, сред протестиращите се издигнаха редица лозунги за национализация на ЕРП-тата, т.е. електроразпределителните дружества. Съответно по средствата за масова информация започнаха дискусии, а премиерът в оставка заяви, че той никога не би се съгласил на национализация. Подобна позиция зае и българската еврокомисарка Крсталина Георгиева.Смешното тук е, че „ЧЕЗ“ е държавно дружество, но само че на чужда държава...

Така или иначе, но сред българското общество започна да настъпва отрезвяване по отношение на ключови неолиберални митове, като този за частната собственост като демиург на социално-икономическото развитие. Съответно започнаха да се търсят алтернативи. Ето защо и ние предлагаме такава алтернатива, която наричаме „Национално предприятие“.

В днешните условия, въпреки изключително негативната за страната ни геополитически и геоикономическа обстановка, трябва да се мисли за работеща, нека да я наречем „средносрочна алтернатива” на геноцидния модел, наложен ни от формиралата се олигархия и нейните геополитически ментори. В този смисъл представеният материал има за своя цел да се разгърне дискусия за онези, както ги нарекохме, средносрочни спасителни мерки, с които да се даде възможност за развитие на България.

Централна за действително социално-хуманистична алтернатива е тезата за преодоляване на доминирането на монополите и чуждите капитали върху ключовите средства за материално и духовно производство. Но активна социализация на производствените мощности може да бъде осъществена в различни форми. Така ,например, ние имахме в недалечното минало като доминираща форма на собственост централизираната държавна форма. По наше мнение, подобна форма в своите ранни периоди несъмнено играеше позитивна роля. Но в процеса на развитие този положителен заряд се изчерпа. И тази форма започна да придобива негативни оттенки, ставайки обективна основа на процеса на бюрократизация, която отчуждаваше обществото от общонародните форми на собственост.

Днес, когато ние градим нашата бъдеща позитивна концепция за динамично и устойчиво социално-хуманно развитие, следва да търсим такива форми на социализация, които позволяват в максимална степен да се търси ,от една страна, обществено участие, а оттук и социалната мотивация на обществото да търси и развива такива форми. А от друга страна, е нужно да се осигури стопанска ефективност и устойчивост, за да може да се докаже и осигури приоритета на обществения интерес.

Особено важна, според нас, за постигането на горните условия, ще бъде ролята на „националните предприятия”. Самото национално предприятие следва да бъде инициирано като първоначален капитал или трансформирано от съществуващата държавна или пък върнато от заграбената чрез неправомерните „приватизационни сделки” частна собственост, на основата на специален Закон за националните предприятия. В този закон трябва ясно да бъде формулирано, че националните предприятия не могат да бъдат продавани, закривани или трансформирани в някаква друга собственост. Те могат да бъдат преструктурирани, „санирани” и оздравявани. Те ще работят в автономен режим, т.е. на собствена стопанска сметка.Тяхната ефективност и ефикасност ще зависи от работата на управленския екип - изпълнително ръководство (ИР) и трудовия колектив. Изпълнителното ръководство ще бъде под контрола, осъществяван от Управленски съвет (УС), създаден от представители на Обществено-държавни съвети, съставени от:

  • професионални заинтересувани общности – научни и други;
  • потребителите;
  • местната общественост;
  • видни общественици и публични авторитетни фигури;
  • представители на трудовия колектив;
  • представители на държавната администрация.

Работата на УС ще бъде максимално публична, без да ощетява необходимата фирмена тайна. Самият управленски екип, т.е. ИР ще се избира, след като се представят чрез конкурс стратегии за развитие за определен период – 5 или 7 години. В рамките на тези периоди ще се осъществява постоянен контрол. Ако ситуацията с националното предприятие не върви добре, ИР след съотвената преценка на УС, който както стана ясно ще бъде избиран от Обществено-държавните съвети за националните предприятия, ще бъде сменян. Но ИР определено ще може да си гарантира продължаването на своя управленски живот чрез успеха на дейността си и ще може да получава и съответни допълнителни възнаграждениия и премии. По този начин ще се създадат условия за мотивиране и за формиране на силна управленска воля за постигане на целите на Националните предприятия.

Важен момент в Закона следва да бъде разпореждането със средствата от печалбата на Националните предприятия. Несъмнено, след изплащане на различните данъци, такси, а също така на средствата за трудови възнаграждения, за суровини и материали и други, ще се формира печалбата. Част от печалбата ще се реинвестира в самото предприятие за технологическо и техническо обновяване, за разработката на нови продукти и т.н. Но друга част следва да бъде „целева” за удовлетворяване на ключови обществени потребности чрез специално създадени Фондове(по Закона за националните предприятия) за:

  • подпомагане на цялостния обществен възпроизводствен процес;
  • стимулиране на раждаемостта;
  • развитие на образованието;
  • общественото здравеопазване;
  • културата;националната сигурност;
  • други.

Чрез мрежата от Националните предприятия ще може да се формира ядрото на утрешната ни „икономика на знанието” в България. Те безспорно ще бъдат носители на най-съвременни форми на управление и организация. Ще могат да станат модели на преодоляване на статусно-диференцираната уравниловка, която днес продължава да доминира стопанските единици на България, независимо от формите на собственост. Ще могат да внедрят най-съвременни системи по управление от типа на тотални и мрежови системи по управление на качеството, системи по управление на техносферата и т.н., максимизиращи използването на творческия потенциал на трудовите колективи и стопанска среда.

Националните предприятия ще заменят чрез своето присъствие архаизираната система на трудовите отношения от „чорбаджийско-ратайски тип”, която днес властва у нас. Затова би трябвало синдикалните централи, ако действително мислят за интересите на трудещите се, да подкрепят създаването и функционирането на Националните предприятия. Подобна мрежа от Национални предприятия следва да бъде създадена в ключови отрасли, в инфраструктурната област, в сфери, където съществуват така наречените естествени монополи, в сектори от ключова важност за националната сигурност и социално възпроизводство. Именно Националните предпрятия ще бъдат работещата алтернатива на днешната разруха, деиндустриализация и архаизация на икономиката на нашата Родина. Ще бъдат ядрата на Стратегия на изпреварването за създаване на „икономиката на знанието” като техно-икономическа платформа на социалнохуманистичното общество.Те ще станат квинтесенцията на българския стопански, управленски и иновационен гений в условията на производствено-икономическата и обществено-политическата демокрация.