/Поглед.инфо/ Кратък преглед на събитията около „Турция след преврата“

Стремителният ход на събитията в Турция демонстрира на дадения момент следния обобщен резултат. След неуспешния опит за преврат от 19 юли т.г. президентът Ердоган значително укрепи позициите си във вътрешен план. На практика той разгроми всичките си реални и евентуални противници в страната, използвайки както „тоягата“, но и „моркова“, когато е необходимо. Така, например, последните масови изяви в Турция преминават на фона на портретите на Кемал Ататюрк. Това свидетелства за сложна игра с прокемалисткитие сили в турското общество...

На практика опозицията е смачкана и заставена да поддаква на хората на президента. След нанесените удари по противниците на Ердоган в армия, разузнаване, вътрешни сили, съд и прокуратура, образование и администрация, въпреки несъмненото днес отслабване на функционирането на горните, може да се прогнозира с висока вероятност едно. В средносрочна перспектива общата управляемост на същите, освободени от вътрешни противоречия, ще се укрепи значително. Така те ще бъдат по-пригодни за осъществяването на амбициозните цели, които ще поставя „новопреобразилата се“ управляваща конфигурация в Анкара.

Но, според нас, още по-големи са успехите на „Турция след преврата“ в „геополитическото сърфиране“. Ердоган чрез гъвкаво маневриране, използвайки противопоставянията и конфликтите между САЩ, РФ и ЕС, а също така вътрешната нестабилност на същия този ЕС и двоуменията на НАТО, успя да засили позициите по отношение на всеки един горепосочените фактори на геополитическо и геоикономическо влияние и въздействие.

Анкара дотолкова успя в това поприще, че си позволи, безпрепятствено засега, да вкара войски в Сирия, в усилията си да решава ключов за нея проблем - кюрдския. Преди време нашият политически анализатор Валентин Вацев бе коментирал, че „кюрдската независимост е бременна в седмия месец“. Сега след разполагането на турски войски в Сирия, като че ли събитията там отиват към „аборт“.

Така или иначе с един „ход на коня“, т.е. осъществяването на операцията „Щита на Ефрат“, „Турция след преврата“ се опитва да „разсече възела“ в няколко изключително важни за нея направления:

  • Да усложни вероятността от възникването на кюрдска автономия в северните райони на Сирия;

  • Да засили позициите си в сферата на сирийското урегулиране, където, както знаем, други външни мощни играчи са РФ, САЩ, Иран, групата арабски държави около Саудитска Арабия, а напоследък на хоризонта се появи и КНР;

  • Да се намеси решително в преформатирането на сферите на влияние не просто в Сирия, но и в Близкия Изток, и Източното Средиземноморие като цяло, включително и в областта на различни важни международни енергийни проекти;

  • Да придобие в най-значителна степен, казано с „езика на демократите“ - “upperhand”, т.е. надмощие спрямо ЕС по въпросите на т.нар. „бежанска вълна“.

Засега всичко това като че ли върви успешно. „Да“ - ще кажат някои, - „ала всичко това е много крехко и неустойчиво“. Ще се съгласим с тях като добавим, че днешният анкарски режим прилича на велосипедист с висока скорост. Той е устойчив, доколкото скоростта е висока. Но спре ли губи устойчивост и може да падне. В този смисъл Ердоган след преврата ускорява събитията и гледа да изпревари противниците си. Но колко време ще успява...?!

Совалките на премиера Бойко Борисов и „специфичните българо-турски отношения“

На фона на тази динамика в Неоосманистката държава следва да разгледаме реакцията на България в лицето на официалните и органи и лица по отношение на ключовия интересуващ нас и ЕС въпрос – т.нар. „бежанска вълна“. Когато говорим за официална реакция имаме предвид преди всичко „совалките“ на премиера Бойко Борисов – срещата с турския министър-председател Бинали Йълдъръм от една страна и разговорите с канцлера Меркел и лидери на Австрия, Хърватия и Словения от друга.

Предварително ще припомним, че всичките тези совалки се осъществяват и на фона на едно „вътрешно събитие“ - непосредствено след неуспешния опит за преврат в Турция българската общественост бе „зарадвана“ с официалната регистрация на открито протурската партия ДОСТ. На това явно бе погледнато с одобрение от Анкара.

Във връзка с първата среща – тази с премиера в Турция, основните средства за масова информация/СМИ/ у нас коментираха, че в тази среща Бойко Борисов играе ролята на представител на ЕС, т.е. на „европейски пощенски гълъб“. Но начина на поведение на премиера на самата тази среща с Йълдъръм, изказаното от него мнение, че той е да се премахне визовия режим за определени категории турски граждани, а най-вече коментирания стремеж България да установи специфични отношения с Неоосманистката държава с цел предвид тези близки отношения Турция да не ни залива с т.нар. „бежанци“, говори за нещо друго. А именно, че в случая министър-председателят на България по-скоро става „представител“, т.е. „пощенски гълъб“ на Анкара или както бе казано в медиите у нас „лобист на Турция“ в опита ѝ да се наложи над Еевропейския съюз /ЕС/ по такъв важен, бих казал екзистенциален проблем, какъвто е този с т.нар. „бежанска вълна“.

Срещата с Меркел на 27 август т.г. демонстрира едно – противопоставянето между Вишеградската група и нереалистичния курс провеждан от германския канцлер по въпроса за „бежанската криза“ се задълбочава. В това противопоставяне българският премиер застана на страната на Меркел. Но в условията на Балканите такава позиция означава ясно приклякане, присядане, да не кажем още по-ясно - „заемане на поза „партер“ спрямо Неоосманистката държава. Особено, когато не се прави нужното за укрепване на българо-турската граница, когато органите за вътрешен ред и сигурност не са мобилизирани за активна работа, когато не се предприемат необходимите дипломатичеси действия за реални стъпки срещу заплахата заедно с правителства и държави, готови за такива стъпки. И особено, когато се „лобира“ за безвизов режим с Турция. А какво ще стане ако утре тези т.нар. „бежанци“ тръгнат към ЕС с турски паспорти? И в обстановката, когато се усилва стремежът на редица европейски държави да връщат „бежанците“ в граничните държави, каквато е България?

Желаем или не, но днес България с тази политика на ГЕРБ, представяна най-вече от премиера Б.Борисов, е възприемана от редица наши съседи – най-малко Гърция и Сърбия, но също така и от водещи страни на Вишеградската четворка – Унгария, Чехия, Словакия, а също така и от Австрия, Хърватия, Словения като васал на Турция.

Българското общество трябва да осъзнае, че Родината ни се хлъзга по плоскостта към васалитет спрямо неоосманистите в Анкара. И за това съдейства не кой да е, а т.нар. „българска политическа класа“. Тъй като не става дума само за слугинажа на ГЕРБ и Борисов по отношение на Запада, както и ибрикчийството на същите по отношение на Турция.Липсата на национално-отговорно съзнание и държавническа воля характеризира значителна част от нашия о, Боже, т.нар. „политически елит“.

Редно е да се запитаме къде тук е т.нар. „опозиция“? Или тя само ще се пъчи, перчи, позира и кокошини по някакви „никакви въпроси“. А по най-важните, засягащи съществуването на България като нация и държава няма да я чуете. Всичко това свежда българския политически процес до равнище на махленска свада. Липсват идеи, концепции, стратегии и дискусии за бъдещето на Отечеството ни. И то в условия на кампания за избор на нов президент..!

Един мрачен исторически спомен

На фона на всичко горенаписано без да желаем пред нас изплуват някои исторически спомени. Как България преди да падне под Османско робство от една страна е разбита на няколко владения. От друга някои от българските владетели стават османски васали и даже воюват заедно със своите бъдещи поробители срещу християнски армии и държави.

Несъмнено историческите паралели са нещо много неточно, поради което правещият такива паралели може лесно да се „подхлъзне“. Но все пак знаем, че историята често се повтаря... Та се питам не върви ли днешна България по пътя на васалитета по отношение на днешна неоосманистка Турция... Със заплахата от последващо изпадане в историческото небитие, както това става в края наXIVвек…?!!!