Социалистическа България – Стъпки на съзиданието

С идването на власт в България на 09.09.1944 г. на правителство на Отечествения фронт, в което значителна роля играе БРП (к), т.е. българските комунисти, започва провеждане на политика ограничаваща едрата собственост, както в града, така и на село. Даденият период – втората половина на 40-те години следва да се разглежда през призмата на следната времева класификация:

1. 1944-1946 г. – етап на следвоенно възстановяване;

2. 1947-1949 г. – етап на двегодишен народостопански план.

В рамките на първия от тези етапи усилията са насочени към стабилизиране на

стопанството на страната вследствие от загубите и пораженията, понесени и нанесени на страната по време на Втората световна война. Примери за най-значителните от тези поражения и загуби са следните:

• „Спогодбата между българското и германското правителство за финансиране и снабдяване на германските войски в България (спогодба Нойбахер)”, подписана на 1 февруари 1941 г. За времето от 1941 до 1944 г. германците изтеглят от БНБ общо

7 039 000 000 лв., а общото клиринговото салдо с Германия към 9.ІХ. 1944 г. възлиза на 23 641 456 540 лв. Тези суми са толкова значителни, че грозят държавата с фалит;

• Значителните разходи, свързани с установяване на българска администрация и присъствието на български войски в Македония и Егейска Тракия, както и строителството на военни и граждански съоръжения на тези територии;

• Сериозните поражения на сградния фонд особено на столицата, които търпи България от англо-американските бомбардировки;

• Немалките разходи, които осъществява България във връзка с участието и във военните действия срещу Германия на страната на антифашистката коалиция;

• Други.

В икономиката значителните промени, които започват могат да бъдат класифицирани в две основни направления – селско стопанство и промишленост. Селското стопанство на страната се характеризира с дребно земевладение и със значителен дял ръчен труд. Всичко това определя ниската производителност. 80% от населението е селско с огромно количество „излишна работна ръка“. Т.е. съществува гигантска „скрита безработица“, създаваща бедността на българското село.

Въпросът за оптимизация на българското селско стопанство се определя от необходимостта от уедряването на същото, което може да стане по пътя или на кооперирането или на „латифундизацията“. Още на 13 април 1945 г. е приета Наредбата-закон за трудово-кооперативните земеделски стопанства (ТКЗС). През първите три години след излизането на закона до 1948 г., когато проблемът за

кооперирането е поставен на доброволна основа 8% от земеделските стопани се включват в кооперативните сдружения. През март 1946 г. е приет Закон за трудовата поземлена собственост, чиято цел е ограничаване на едрата земеделска собственост и оземляване на безимотните и малоимотните селяни. Приет е и Закон за изкупуване на едрия земеделски инвентар от частните собственици, с който се национализира и предава на ТКЗС селскостопанска техника.

В самия край на 40-те години започва първата вълна на масовизация на ТКЗС, в рамките на която понякога се прилага административен натиск върху селски стопани за влизане в ТКЗС. Подобен натиск създава тук и там социални напрежения и даже вълнения, което впоследствие предизвиква необходимостта от смяна на курса. Така или иначе, но през май 1948 г., когато завършва тази първа вълна вече 34% от селските стопанства са влезли в ТКЗС.

Ограничаването на едрата собственост, а най-вече на натрупаните по времето на войната по спекулативен начин богатства става с приетите пред 1946 год. от Народното събрание закони за данъците:

• Закон за изменение и допълнение на Закона за данъка върху военновременните печалби, с който необлагаемите суми са намалени а данъкът увеличен. При което този закон има и обратна сила, т.е. той се разпространява и за печалби през периода 1943-1944 г.;

• Закон за данък общ доход с прогресивна скала;

• Закон за данък върху оборота.

В резултат на тези закони се увеличават постъпленията от преки данъци в бюджета. Така например, ако през 1944 г. постъпленията от преки данъци са 7.9% от преките постъпления в бюджета, през 1947 г. са вече 26.9%.

Една от най-важните форми за постепенно ограничаване и ликвидиране на капиталистическата собственост в България е установяването на работнически контрол. Национализацията на частните индустриални и минни предприятия в България съставлява самостоятелен етап в процеса на ликвидация на капиталистическата собственост в България. Преди национализацията в България държавата притежава едва 6% от предприятията, а заедно с кооперациите – 16.4%. Частните предприятия са 83.6% от индустриалните и минни предприятия в страната.

Законът за национализация на частните индустриални и минни предприятия е внесен за разглеждане от Министерски съвет(МС) на 23 декември 1947 г. След това е предаден за одобрение от Великото Народно събрание (ВНС) с 6-топостановление на МС. Със 7-мо постановление на МС се нарежда на министъра на индустрията и занаятите да нареди незабавното завземане на предприятията и назначаване на новите директори от упълномощени от него лица.

Капиталистите са изненадани от акцията, докато работниците приемат национализацията ентусиазирано. Национализацията обхваща всички предприятия от едрата, средната и по-голяма част от дребните частни предприятия. В член 1 на Закона за национализация се изброяват отраслите, където предприятията са трансформирани от частна в държавна, общонародна собственост. По някои данни броят на национализираните предприятия е около седем хиляди - 1 997 едри и 4 027 дребни индустриални предприятия. Национализацията не засяга занаятчийските и кооперативните предприятия.

Следва да се има предвид, че българската „индустрия“ до края на 40-те години на ХХ век на практика е т.нар. „занаятчийска индустрия“. Т.е. такава, при която липсва системата „човек-машина“ като основен механизъм за материално възпроизводство. Доминира ръчният труд, характеризиращ се с използване на относително прости инструменти. Внедряването на по-сложни съоръжения, апарати и оборудване е ограничено, частично и в крайна сметка играе несъществена роля в цялостната възпроизводствена динамика. Даже там, където може да се говори за машини и съоръжения най-често става дума не за фабрики и заводи, но за работилници – механично-ремонтни, електро и радио-поправки и други.

Именно в рамките на етапа на двегодишния народостопански план 1947-1949 г. се създават предпоставки за разгърната индустриализация на страната. Този план предвижда промишленото производство през 1947 г. да се увеличи с 34% спрямо 1939 г. – предвоенната година демонстрирала най-добри постижения в историята на капиталистическа България до Втората световна война. Съответно през 1948 г. увеличението трябва да бъде с 67% спрямо същата тази 1939 г.

Именно във втората половина на 40-те години стартира научно-техническа политика, която по-късно ще бъде наречена иновационна. През 1948 г. се създава Институтът по рационализации, с което се инициират базови предпоставки за стартиране на иновационно развитие. То все още е тясно като пространство, слабо структурирано като процес и ориентирано към рационализациите, т.е. инкременталните иновации, като насока. Този етап отразява все още неразвитата техническа база, недостатъчната технологизация и слабата специализация на българското стопанство като цяло, което резултира в акцентиране върху използването на екстензивни фактори и относително ниската степен на иновативност на развитието. Но въпреки тези характеристики на научно-техническата политика самият факт на нейното възникване от една страна е сериозна крачка напред, а от друга представлява заявка за едно друго бъдеще на тогава все още селската страна.

Икономическа политика в България през 50-те години на ХХ век

Икономическата политика през 50-те години на ХХ век на България се характеризира с мащабната индустриализация на страната. Решението за същата се взема в края на 40-те години на V конгрес на БРП(к). Конгресът се провежда в София между 18 декември и 25 декември 1948 г. На този конгрес са приети директиви за първия петгодишен план за социално-икономическо развитие на Народна република България (НРБ) за периода 1949-1953 год.

Главната политико-икономическа цел, посочена на този конгрес е осъществяването на бърза индустриализация чрез максимално развитие на тежка промишленост като ядро на индустриализацията. Предвижда се това развитие да доведе до сериозни структурни изменения на икономиката на България.

Ускорената индустриализация на страната решава няколко ключови проблема на страната, а именно:

• Преодоляване на изключителното изоставане на България в модернизацията на обществото и икономиката не само спрямо първите в тази област – страните от Западна Европа и Северна Америка, където този процес е започнал повече от век - век и половина по-рано, но даже и по отношение на другите страни в Източна Европа и СССР;

• Решаване на проблема с „излишното население“ на село и „скритата безработица“ както в селските, но така и в градските райони на страната, който проблем ако не бше решен, заплашваше България с „изтичане“ на българите извън страната и нейното обезлюдаване;

• Решително повишаване на социално-икономическото благосъстояние на най-широки маси от трудещи се българи.

За да се постигнат поставените цели се предвижда осъществяване на значително промишлено строителство в обем на 170 милиарда лева по цени на 1948 год. като 82% от тях се предвиждат да се инвестират в тежката промишленост. Първият петгодишен план е изпълнен за четири години, а в областта на промишлеността и строителството за 3 години и 10 месеца.

Важен процес, който осигурява успешното осъществяване на социалистическата индустриализация е колективизацията на селското стопанство във формата на ТКЗС – трудово-кооперативни земеделски стопанства. Причината е, че трудовата реализация на освобождаваната от селото работна ръка се осъществява от новосъздадените индустриални предприятия. В тази връзка ще споменем, че в началото на 1950 г. правителството подготвя нова масовизация на процесите на коопериране, поставяйки си за цел колективизацията на половината земеделски земи. ТКЗС са извадени от системата на Централния кооперативен съюз и окончателно са поставени под контрола на Министерството на земеделието.

Моделът на индустриализацията използван у нас е т.нар. „съветски модел“ или по-точно „сталински модел“. Ще акцентираме върху факта, че в СССР съществуват няколко значително различаващи се помежду си модели на социално-икономическо и технико-технологическо развитие. Един от тях е именно „сталинският модел“, съществувал в Съветската страна от края на 20-те до края на 50-те години на ХХ век. Този модел се характеризира със следните механизми и параметри:

• Централизирана система на управление на стопанските процеси на базата на социализирани форми на собственост – държавни и кооперативни;

• Ключов механизъм на това централизирано управление е петгодишното централизирано планиране от директивен тип;

• Държавните органи са ключовият инвеститор, както и оператор на производството и разпределението на създаваната продукция.

В резултат на започналата ускорена индустриализация се наблюдават структурни изменения в икономиката на България. Непрекъснато нараства относителния дял на сектор „Индустрия“ и отрасъл „Промишленост“, както в произведения национален доход, така и в основните производствени фондове в материалното производство, а също така и сред заетите лица.

Секторна и отраслева структура на материалното възпроизводство в НРБ за периода

1952-1960 г.(1)

(ПНД- произведен национален доход млн. лв. по цени от 1957 г.; ЗЛ-заети лица хил.души; ОПФ – основни производствени фондове млн. лв. по пълна първоначална стойност)

(1) Цит. по Илиев И. Икономиката на България през периода 1949-2001 г. София, 2004, с.30.

Както показва таблицата по-горе в началото на 50-те години на ХХ век България е все още аграрна страна, където селското стопанство заема основен дял в националния доход и в който работят 78.8 от заетите лица. В края на 50-те години страната ни вече е аграрно-индустриална страна, при която се осъществява устойчив процес на задълбочаване на индустриализацията. Селското стопанство е 27% от националния доход спрямо 51.7% на сектор Индустрия, включително 48% на отрасъл „Промишленост“. Делът на заетите в селското стопанство е 61.1% спрямо 30% на тези в сектор „Индустрия“. Именно през 50-те години на ХХ век, особено във втората половина на това десетилетие се изграждат над 154 структурно-определящи предприятия. Сред тях за периода 1949-1958 г. са такива в сферата на черната и цветна металургия като ДМЗ(Държавен металургичен завод) “В.И.Ленин” в гр. Перник, Оловно-цинковият завод в Кърджали и Медодобивният завод “Георги Дамянов” – Елисейна. От особно значение е изграждането на основите на химическата промишленост в лицето на Химкомбината в Димитровград и Содовия завод – Девня. Ключова роля за развитието на машиностроенето и електротехническата промишленост в България играят ЗММ (Заводът за металорежещи машини) – София, Силнотоковият завод “Васил Коларов” – София, Слаботоковият завод “К. Ворошилов” – София и Заводът за мотори с вътрешно горене – Варна. От толямо значение за тази напрегната индустриална програма е кредитирането от страна на СССР, както и използването на съветски технологии и „ноу-хау“, както и помощта на съветски специалисти.

През първата половина на 50-те години – 1950-1956 г. в резултат на ускорената индустриализация средногодишния растеж на икономиката е 22,8%. Общо за десетилетието 1951-1960 г. средногодишният темп на нарастване на всички социалистически страни - СССР, тези от Източна Европа и Източна Азия е 13,6%. В същото това време средногодишният тем на страните от СИВ е 12,1%, докато за България е 14,8%. Несъмнено тук следва да се има предвид, че страната ни стартира от равнище, което е по-ниско от това на другите европейски социалистически страни. Въпреки това тези темпове не просто са впечатляващи, но те позволяват на НРБ да осъществява реално догонване по пътя на индустриализацията.

Тук трябва да кажем, че продължава и стартиралата през втората половина на 40-те години научно-техническа/иновационна/ политика. Петдесетте години може да наречем етап на първоначална систематизация на иновационното развитие. В рамките на този етап стартира структурирането на иновационната политика, т.е. създават се основните структури на управление на иновационната политика и на функциониране на иновационното развитие. Като цяло преобладава слабоспециализирана насока на иновационния процес. Доминира инкременталният тип иновации, което е естествено за фактическото начало на иновационната динамика в страната. Пространството е тясно, концентрирано основно в общото машиностроене, макар че рационализации и иновации могат да се отбележат и в различни други области, включително селското стопанство.

Структурните изменения в икономиката, преходът от аграрно към аграрно-индустриално общество влияе по позитивен начин върху благосъстоянието на населението, което се потвърждава от данните в таблицата по-долу.

Растеж на доходите на населението

(Статистически годишник 1977 г., с.29)

В заключение към този раздел трябва да подчертаем, че като цяло България успя доста по-хармонично да осъществи „измъкването“ от аграрното и навлизането в индустриалното общество, прехода от доиндустриален тип селско стопанство и общество на селския тип живот към промишлено развитие от съвременен тип и урбанизиран начин на съществуване.Това стана не само за един значително по-кратък период, поради което говорим за „догонващо развитие“ през този период. Но това стана и по един значително по-балансиран начин, ако сравняваме с примерите по света, даже когато става дума за развитите капиталистически страни. Така например у нас нямаше нито „огражданията“, нито бесилките на десетките и стотици хиляди нещастни селяни, характерни за създаването на първоначалните условия за модернизация и индустриализация на Англия, нито робството в Североамериканските Съединени щати.

У нас индустриализацията не стана за сметка на ограбването и на милионите жертви на други народи и земи, както това направиха Англия, Западна Европа и Северна Америка като цяло. Социалистическата индустриализация в нашата Родина бе осъществена без социални и етнически сблъсъци, без създаване на социално дъно и всичко онова, което характеризира парадигмата на т.нар. „развити капиталистически страни“. Точно обратното наблюдава се постоянен процес на подобряване на благосъстоянието на българския народ.

За да се завърши картината на периода трябва да подчертаем още веднъж за важен фактор на развитието, без чието упоменаване горната картина не просто не би била пълна, но и неверна. Става дума за огромната помощ от страна на СССР изразена в изпращането на специалисти, подготовката на такива в Съветския съюз, съветските инвестиции в България, помощ в строителство на предприятия, предаване на ниски цени или безплатно на техническа документация или „ноу-хау“. Но най-вече със създаване на благоприятни условия за реализация на българските стоки – селскостопански и промишлени на съветския пазар. В основата на това взаимоизгодно сътрудничество през 50-те години е подписания на 18 март 1948 г. на Договор за дружба, сътрудничество и взаимна помощ между СССР и България.

Още през 1949 г. се създава Съветът за икономическа взаимопомощ, съкратено СИВ, което се осъществява в условията на Студена война като отговор на икономическия съюз, сключен от страните на Европейската общност. Макар че активна дейност СИВ започва да развива от 60-те години на ХХ век самият факт на негового възникване създава благоприятна атмосфера за развитието на търговско-икономическите връзки не само с СССР, но и с другите страни от Източна Европа.