/Поглед.инфо/ Интервю на Антоанета Киселинчева с проф. Нако Стефанов, доктор на философските науки, доктор по история, изследовател на Източна Азия
Г-н Стефанов, в Пекин, може би донякъде основателно, посрещнаха резервирано новината за избора на Доналд Тръмп, с оглед на неговите планове за реиндустриализация на САЩ и заканите му за повеждане на търговска война с Китай.
Доналд Тръмп по-скоро иска да направи неоиндустриализация. Реиндустриализация би означавало да се въведе онази старата индустрия, която беше. Говорим за неоиндустриализация, защото тази идея предполага въвеждането на индустрия на нова технологическа основа, т.нар. постиндустриална политическа основа. Тоест това са биотехнологиите, нанотехнологиите, 3-D принтирането, новите видове енергия – горещ термоядрен синтез, хладен термоядрен синтез. Идеята е САЩ да излязат на ново технологично равнище, а днес големият сблъсък е именно за това – кой първи ще успее да излезе на това ново технологично равнище. В това отношение няколко страни са подготвени най-добре. Това са САЩ, доколкото те наистина са концентрирали в себе си една огромна част от сивото вещество на света. Несъмнено в това състезание се втурва и Китай, който в последните години се развива доста устремено и това е част от неговата политика на новата нормалност. Тя представлява една дълбока трансформация на икономическата база на Китай и неоиндиструализацията. Тоест, той извършва преход към онези отрасли, които са на нова, постиндустриална парадигма, така че да изостави старите отрасли с ниска степен на добавена стойност и ниско технологично равнище. Идеята е високотехнологичните отрасли да се превърнат в основния двигател на растежа на Китай. Друга такава страна е Германия със своя проект „Industrie 4.0” за интегриране на киберфизически системи. Такава страна е и Япония, която за миналата година надмина САЩ по брой на патентите и излезе на първо място по патенти в света. Известни заявки в това отношение дава и Индия, която е третата икономическа сила в света по паритет на покупателна способност. И Русия, разбира се, особено що се отнася до военно-икономическия потенциал. В спиралата на превъоръжаването в последните години Русия успя да излезе преди Съединените щати и даже ги изпревари с нов клас оръжие, каквото е ракетата „Сармат” – хиперзвукова ракета. По този начин се наруши и геополитическият баланс, който, така или иначе трещеше по шевовете. Определено той вече е нарушен и именно това предизвика тази нова политика на Щатите – в ключови кръгове там се осъзна, че е необходима нова политика, и че този неолиберален модел, който те насаждаха чрез американския глобализъм по целия свят, се оказа неефективен, неадекватен и фактически изчерпан. Ако погледнете този модел още по времето на Рейгън се започна натрупване на дългове. То особено се ускори при Обама. Китай може би се подведе по това, което средствата за масова информация в САЩ представяха, че Хилъри Клинтън ще дойде на власт. Тя предлагаше „Pivot to Asia”, т.е. засилване на този курс, Транстихоокеанското партньорство (ТТП), което определено бе насочено срещу Китай.
Вие как бихте очертали насоките на бъдещата политика на Доналд Тръмп спрямо Далечния изток?
Доналд Тръмп е против Транстихоокеанското партньорство и смята, че трябва да се сключват двустранни споразумения. И именно на базата на такива споразумения да се продължи политиката на сдържане на Китай. Основният момент е именно в това. По този повод има един много интересен коментар на Хенри Кисинджър, който въпреки пределната си възраст и досега задава реперите на външната, а и на вътрешната политика на САЩ. Той беше казал следното: Навремето направих всичко възможно да разделя Съветския съюз и Китай, а днешните политици направиха всичко възможно да ги съберат. На фона на относителното отслабване на Щатите, в света се формира един глобален триъгълник, който задава геополитическите насоки на глобалното развитие – това са САЩ, Германия и Руската федерация. Въпреки своето отслабване, Съединените щати несъмнено представляват една гигантска мощна сила, но когато другите два ъгъла на този триъгълник са заедно, силите се дебалансират и то не в полза на Щатите. Ако се съди по предварителните изявления на Тръмп, прави се опит да се използват определени настроения дори в руския елит, където също има едно доста силно прозападно течение, да бъдат разделени Русия и Китай. И по този начин естествено да спечели третата страна на триъгълника. Самите китайци са уплашени от това. Наскоро група руски анализатори посетиха Пекин и там ги посрещнаха с въпроса: Каква ще бъде политиката на Русия при това ново съотношение на силите, което се оформя. Навремето имаше една китайска мисъл за умната маймуна, която стои на върха на планината и гледа как тигрите се бият долу в долината. Страхът на Китай е да не би Русия да се опита да заеме ролята на умната маймуна. Ако се съди по експертните дискусии, които се водят в Русия, там са наясно, че са силни като един тандем с Китай. Да, те имат своите противоречия и не може да се каже, че отношенията са абсолютно безоблачни. Но този тандем създава една нова глобална обстановка, която позволява да се говори, че вече е налице една силна трансформация в света. Фактически, дългият ХХ век, който започна през 1917 г., може би ще завърши през 2017 г. ХХ век не беше завършил, защото продължаваше една ситуация на баланс на сили в икономически, политически и социо-културен план, където Западът в лицето на САЩ доминираше. Но сега, от 2017 г. може би ще имаме една съвсем друга картина.
Политиката на Тръмп в Далечния изток е политика на разделяне и опит да бъде сдържан Китай, като едно важно условие за провеждането на неоиндустриализацията. Тръмп обещава вдигането с 45% на митата по отношение на китайските стоки, връщането в САЩ на американския капитал от Източна Азия, включително от Китай. Безспорно това е трудна политика. Имайте предвид, че приказките за т.нар. Chimerica (Кимерика – от Китай и Америка), се оказа, че не са просто приказки, защото наистина го има този синтез като икономически взаимодействия между Китай и Америка. Включително и борбата на долара с юана, това също до голяма степен е израз на този синтез между Китай и Америка в търговско-икономически и финансов план. Те са взаимно зависими. По време на Студената война между Съветския съюз и САЩ нямаше икономическа взаимозависимост, търговско-икономическите отношения бяха на толкова ниска степен, че не влияеха на вземането на политически решения. Но между Китай и САЩ нещата не стоят по този начин. Въпреки предварително обявените заплахи към Китай, спрямо него може би ще се действа по един по-различен начин. Например, опитите му да излезе на нови пазари, в Европейския съюз или чрез проекта „Един пояс, един път” да бъдат в някаква степен блокирани. Имайте предвид, че южната линия на този проект минава през страни, в които днес ситуацията е доста турбулентна. Играе се и по друг начин. Индия в известен смисъл се смята за заплашена от тази голяма мощ. Да, те са в БРИКС, но и БРИКС не е това, което беше след като си отиде Дилма Русеф и Бразилия като че ли се дистанцира от този формат. На фона на събитията, които се случват в Южна Африка, тя също започва да отпада. Тоест в БРИКС остават Русия и Китай. Индия не тръгва толкова по една проамериканска линия, колкото дава заявка тя самата да се превърне в център на сила и да създаде собствена технологическа зона. С други думи, триъгълникът, който задава насоките на глобалното развитие, да се превърне в квадрат. Явно е, че Европейският съюз с политиката, която задава неговият елит, ще продължи да следва фарватера на американската политика и не може да формира нов полюс. Но Индия определено си задава подобни цели. От тази гледна точка може да се разглежда и посещението разговорите на японския премиер Шиндзо Абе, за когото анализаторите смятат, че изпълнява ролята на пощенски гълъб между САЩ и Индия. Още повече, заговори се за възстановяването на едни военни учения, в които да участват кораби на Индия, Япония и САЩ. Пак повтарям, това не означава, че Индия влиза напълно във фарватера на американската политика, а тя явно търси някакъв баланс. Ето защо, ние виждаме едно кълбо от противоречия, един Гордиев възел, за който не знам дали ще се намери меч, който да го разсече. Дали това ще бъде Тръмп? Не бива да се забравя, че той също среща една силна съпротива срещу себе си от страна на онези кръгове, които поддържат старата политика, олицетворявана досега от Хилъри Клинтън.
Същите тези кръгове използват медиите като трибуна за тезата, че Тръмп поставя на изпитание отношенията на САЩ с Китай, заради липсата на познания и опит във външната политика. Възможно ли е в случая с Тайван Тръмп умишлено да изостря тона, с цел да го използва като разменна монета на определен етап в бъдеще?
Мисля, че това, което казвате е вярно. В никакъв случай тук не може да се говори за липса на опит. Имайте предвид, че около Тръмп се създаде кръг от доста опитни експерти със значителен потенциал. Мисля, че това е част именно от новата политика и разговорът с президентката на Тайван (който официално се смята за една от провинциите на Китай) беше направен с цел с подобно нещо да се търгува в бъдеще. Това е една многоходова дипломация и политика, което говори за сериозен експертен потенциал и за това, че САЩ действително започват нова, доста по-разнообразна от досегашната политика. Чрез нея те ще се опитат да „играят” на вътрешни противоречия и ще използват разнообразни средства. Но кръговете, които досега бяха на власт в САЩ, в лицето на Обама и т.н., искат да оставят на Тръмп едно наследство, което ще му се наложи да преодолява. Например, ожесточаването на санкциите против Русия, продължаването на политиката, заложена в Транстихоокеанското партньорство. Тоест, те искат Тръмп да бъде поставен в безалтернативна ситуация. Погледнете неотдавнашното съвещание между Европейския съюз и НАТО, където се посочи, че основен противник са хибридните войни, а ние знаем кого обвиняват те за тяхното водене. За основен противник дискретно се обявява Руската федерация. Смятам, че тя в никакъв случай не е основна заплаха за ЕС, а по-скоро това е т.нар. „бежанска криза”. За хибридните войни е спорно кой срещу кого ги води.
Ще бъдем свидетели на много сериозни противоречия. Изпадаме в това, което се нарича „зона на здрача”. Започва епоха на сингулярност – досегашните модели и подходи не работят, настъпва нещо ново, което ние не сме виждали и затова е много трудно да го предскажем. Светът навлиза в епоха на сингулярност. Завършва дългият ХХ век и навярно през 2017-2018 г. вече ще бъдем свидетели на XXI век.
Защо Китай наруши своя неутралитет по отношение на сирийския конфликт, налагайки вето на резолюцията за едноседмично примирие. Смятате ли, че разпокъсването на териториите на Сирия и Ирак, което се преследва като цел от определени фактори, засяга китайските икономически интереси? Например неговия проект „Един пояс, един път”. Или пък Китай има друга причина за недоволство, което може да се търси в Южнокитайско море, където САЩ в типичния си стил държат висока степен на напрежение и създават провокации спрямо Пекин?
Тук Китай ясно следва своите интереси. Действително в Южнокитайско море се поддържа високо напрежение и дори то като че ли се усилва, въпреки че Китай се старае да понижи неговия градус. Знаете, наскоро имаше случай, в който американски подводен дрон беше хванат от китайците, което също беше повод за повишаване на напрежението. Това е високотехнологично устройство, което вероятно Китай ще върне обратно, но след като го изучи достатъчно добре. Тук нещата според мен стоят по следния начин. Конфликтите в Близкия изток нарушават не само икономическите интереси на „Един пояс, един път”, но и политическите интереси. Една от точките на напрежение вътре в Китай е Синдзян-уйгурският регион, където има сепаратисти, носители на идеята за Източен Туркестан като една отделна държава. Това са мюсюлмански сепаратисти, които получават подкрепа именно по ислямска линия. За Китай е много важно да не се получи така, че ако ИДИЛ вземе връх, това да се прехвърли и в Синдзян-уйгурския регион. Не бива да се забравя, че има доста доброволци, които са радикални ислямисти. Ето защо тази политика на Китай е оправдана и означава защита на националните интереси и териториалната му цялост. Несъмнено случващото се в Сирия, Ирак, Афганистан се превръща в пореден източник на напрежение. Има и други източници – това, което става на Корейския полуостров. Знаете, че под предлога за политиката на Северна Корея и нейните ядрени опити, американците искат да поставят противоракетна отбрана. На всички е ясно, че тя не е насочена толкова към КНДР, колкото към Китай и Русия. Това е още една платформа за тяхното съвместно сътрудничество. Още повече, през изминалата 2016 г. китайският ръководител Си Дзинпин на два пъти говори за това, че ще се търси стратегически съюз с Руската федерация. Вярно е, че в китайският политически елит също има прозападно настроено течение, но то е доста по-слабо от това в Москва. Така или иначе, основните течения и в двете страни са за засилване на сътрудничеството по редица въпроси. Тук предстои да видим каква ще бъде новата политика на Доналд Тръмп, тъй като досегашната политика несъмнено сближаваше Русия и Китай. Според мен една от основните му цели ще бъде да вбие клин в отношенията между тези две страни на глобалния триъгълник.
Миналата седмица Владимир Путин бе на посещение в Япония по покана на японския министър-председател. Как се отнасяте към твърдението, че реверансите на японския премиер Шиндзо Абе са част от плановете му да задълбочи сътрудничеството с Русия в случай, че отношенията със САЩ навлязат в период на застой?
Ясно е едно, че Япония е изправена пред редица предизвикателства, а именно пред нарастващата мощ на Китай. И тук тя се опитва да балансира. Още повече, трябва да имаме предвид това, което Тръмп заявява, че Америка ще престане да създава чадър над разни свои съюзници. Япония търси баланс на силите. Шиндзо Абе се опитва да намери този баланс именно в лицето на Руската федерация, за да не се окаже сам пред един блок между нея и Китай. Още повече, руската страна също е заинтересована, предвид на това, че санкциите я изолираха. Сътрудничеството с Япония е един своеобразен пробив на изолацията. От трета страна, въпреки че редица анализатори подчертават, че в случая Япония провежда една политика, която може би е в интерес на САЩ, лично аз съм склонен да мисля, че с тази политика Япония се опитва да се еманципира в известен смисъл от Щатите, доколкото това е необходимо, като част от това самата тя да играе една по-голяма роля в световните дела. Досега японците твърдо следваха американската политика, но може би при тази неангажираност, която се заявява от новоизбрания президент на САЩ, те ще се опитат да се еманципират. Навремето Япония беше пълна с амбиции да създаде собствена технологическа зона и даже йенова зона, но този опит се провали. Стана ясно, че без определена политическа еманципация това не може да се случи. Взаимоотношенията и взаимодействията са много сложни. Някои смятат, че Руската федерация в лицето на Путин хвърля спасителен пояс на Шиндзо Абе. Ясно беше, че връщането на Курилските острови няма да се случи, но промени могат да се случат само при условие че има доверие между двете страни. Винаги, когато се създава доверие между големи страни това е в полза на световния мир и сътрудничество.
Смятате ли, че едно партньорство между Русия и Япония би било устойчиво на предизвикателствата на времето, предвид дългата история на американо-японския съюз? И как САЩ биха отговорили на такова сближаване?
Това сътрудничество, което се опитваше да постигне Япония, тя се стараеше да бъде в рамките, които ѝ поставяха САЩ. Но сега Щатите предварително изразиха своето недоволство и скептицизъм от това посещение на Путин при Абе. Пак казвам, това е част от опитите на Япония да се еманципира, още повече, че тук става въпрос за много сериозни икономически проекти. Обещава се, че в случай, че дойдат японски инвестиции ще се разшири икономическото сътрудничество с много голяма полза за Япония. След случая с АЕЦ „Фукушима”, тя набляга на газови електростанции. Тя има нужда от газ и би могла да го получава на ниска цена от Сахалин, където има газови находища. Говори се, че такива има и по Курилските острови. Тоест, чисто икономическият интерес не е без значение. От своя страна Русия е заинтересована този регион да се развива, защото той като че ли остава настрана – на нея не ѝ стигат ресурсите и хората. Да кажем, че Китай и Северна Корея също са съгласни. Тогава допускането на японците създава баланс между силите, желаещи да развиват този регион. Така няма да се получава едностранна насоченост и опасност в далечна перспектива той да бъде загубен от страна на Русия, заради икономическото навлизане на някоя друга сила. С такъв баланс се цели хем да се развива регионът, хем той да остане под юрисдикцията на Русия.
Освен че са богати на ресурси, Курилските острови са и от стратегическа важност за Русия, тъй като дават път на военните й кораби към Тихия океан.
Точно така. Те дават път към Тихия океан от базите на подводни лодки на Русия, така че те имат абсолютно геостратегическо значение.
Защо обаче след срещата с Абе, Путин заяви, че тези острови могат да се превърнат от повод за раздор в нещо обединяващо Русия и Япония?
Защото допускането на Япония за икономическо сътрудничество на тези острови ще даде резултати.
А практически изпълнимо ли е това поделяне на ролите в икономически смисъл на Курилските острови?
Мисля, че да. Все пак руснаците поставиха там едни ракети за брегова охрана „Калибър”, но това не попречи на срещата и на стъпките към създаването на взаимно доверие, въпреки че определени кръгове в Япония реагираха много остро на поставянето на тези ракети. Но руснаците гледат да си вържат пояса, за да няма никакви изненади. Още повече, че в японската преса предварително се появиха съобщения, че ако все пак бъдат дадени тези два острова въз основа на американо-японския договор за сигурност, там може да се направят американски бази, което щеше да бъде много голям удар по Руската федерация. Тя не може да си позволи такова нещо, особено днес, когато Путин очевидно е задал своя вектор, а именно събирането в една или друга степен отново на руските земи и руския народ. Защото, както знаем, руснаците са най-големият разделен народ – по света има над 30 милиона руснаци, някои от които са обект на мека или твърда репресия от местните националистически правителства. Путин си поставя задачата да разреши този проблем и в този смисъл дори и чисто психологически той не може да постави въпроса за връщането на тези острови. Макар че за връщане никога не е ставало дума, а по-скоро за предаване. Руснаците смятат, че Втората световна война е поставила точка на всички споразумения между Япония и Русия, които е имало дотогава. Затова не става въпрос за връщане на острови, а за предаването им на добра воля. Но според мен, дори и за такова предаване не може да се говори, тъй като векторът на политиката на Путин е събирането на руските земи в някакъв нов формат – може би евразийски, а в Русия някои говорят дори за СССР-2. Но заради този вектор, руският президент не може да си позволи да прави някакви отстъпки. Имаше известни отстъпки по отношение на Китай, на когото бяха предадени някои територии в Амурската област, но оттук нататък ще се търси събиране на територии.
Как Москва ще лавира между всеобхватното сътрудничество с Китай и поканите за флирт с Япония, която смята Пекин за основна заплаха за сигурността си? Какви компромиси може да се наложи да направи руската страна, за да запази развитието на тези отношения?
Мисля, че Русия също се опитва да балансира политиката си, да не се надява на еднопосочни отношения. Това балансиране тя извършва както чрез Индия и Япония, така и чрез връзките си със Западна Европа, от която не се отказала. Да се надяваме, че здравият разум ще надделее, най-малкото в Германия и Франция. И че този здрав разум ще възстанови връзките, от разрушаването на които в някаква степен страда и самата Западна Европа. Да не говорим за Източна Европа, която е притисната между двата гиганта – Запада и Руската федерация. Надявам се това да вразуми и политиците в Украйна, така че тя да не бъде една кръвотечаща рана, а там да се намери modus vivendi и нещата да бъдат решени в максимално благоприятна степен, както за Русия, така и за Европа. Ето такъв баланс на сили търси Русия. Мисля, че досега Путин успешно намира този баланс. Другият въпрос за Русия е доколко тя се опитва да извършва неоиндустриализация. Досега някои патриотични кръгове там бяха много критични, че не се прави нищо в тази посока. Съвсем наскоро един от тях призна, че все пак в Русия също се тръгва към неоиндустриализация, но не се шуми по този въпрос. Това се извършва доста дискретно и не се забелязва много, тъй като при неоиндустриализацията се случва едно роботизирано производство с минимално използване на човешки ресурси. Затова в обществото това не се забелязва, но то върви като процес както в Русия, така в САЩ. При това навсякъде се случва във формат публично-частно партньорство, тоест активно въвличане на държавата в процесите на индустриализация. Така че политиката, водена от нашата държава, която като че ли изцяло е извън икономическия живот и се надява само на чужди инвестиции и европейски средства, такава политика в световен план се разглежда като задънена улица. Без активното участие на държавата не може да се извърши качествен скок в една нова постиндустриална парадигма. Редица страни устремно са тръгнали в тази посока. А къде сме ние? Трябва да кажем, че нас за съжаление ни няма. Наскоро излязоха данните на Bloomberg за индекса да иновационност. На първо място като най-иновационна страна е Южна Корея, в челната тройка са Швеция и Япония, а България е на 42-ро място. Това в никакъв случай не е благоприятно за развитието на страната, тъй като в буквалния смисъл на думата именно тенденциите, свързани с неоиндустриализацията ще определят хода на световната цивилизация.
