Тодор Живков – опит за социално-политически портрет

/Поглед.инфо/ Най-вярната оценка на политическата личност смятаме че следва да се търси не по линия на проследяването на загадките на политическите ходове, не чрез „копаенето“ в тайните на политическите замисли или посредством „ровенето“ в личностните достойнства и недостатъци. Несъмнено всичко това също има място в политическата литература, култура и живот, може и трябва да бъде обект на политологията, на политическата социология, на политическата психология и т.н.

Но истинската и вярната оценка на политическата личност идва по линия на оценяване на социално-икономическите и иновационно-технологическите резултати на политическите усилия, по линия на постигнатите позиции във външнополитическите взаимодействия и международното общество. Всичко останало, колкото и важно да изглежда то в текущ момент след време се отвява от вятъра на историята.

Критериите за оценка на Живков и неговото дело

В този смисъл, когато говорим за социално-политически протрет на Тодор Живков следва да осъществим оценката на основата на тези резултати, които постигна България в рамките на времето, когато ръководител на страната бе именно той. И тук веднага опираме до няколко други момента, а именно:

Всяка такава оценка изисква времева дистанция. Без тази времева дистанция има опасност да се изпадне в ситуацията „от дърветата да не се види гората“. Може ли да се каже, че времевото разстояние от вече четвърт век е достатъчно. Навярно не е, но все пак то вече ни дава възможност за една значително по-балансирана оценка, каквато не можеше да се направи , примерно, преди десетина години.

Друг един важен момент е това, че всяка оценка изисква сравнението. При това сравнението с периоди „до“ и с периоди „след“. Дали до и след периода, когато начело на България е Тодор Живков нещата вървят по една низходяща или обратно възходяща тенденция. Също така е нужно сравнение с подобни примери, т.е. с други страни най-вече от Източна Европа, които функционираха в рамките на модела, в който беше и нашата страна. И определено трябва да се прави и сравнение със съседните ни страни.

Несъмнено, когато се оценява ръководител на такава малка страна като нашата Родина, винаги следва да се имат предвид и т.нар. „обективни“ или естествени ограничения. Както навремето бе казал Димитър Благоев нещата в България на 2/3 зависят от фактори извън България. В този смисъл винаги трябва да се оценява и този факт – доколко и как съответният български ръководител е имал смелостта да се бори и в каква степен е успявал да пребори тези естествени ограничения на 2/3, които не зависят от България.

Казаното дотук ни дава онези критерии, които ни позволяват да дадем онази максимално най-вярна оценка. Тук естествено следва да се има и предвид, че тази оценка следва да се „съобразява“ и с днешното време, което, нека да кажем откровено, е враждебно, да не кажем още по-силно „вражески“ настроено спрямо парадигмата – социална, политическа, идейна и икономическа, в рамките на която се осъществи ръководството на Тодор Живков. Дали тази враждебност пречи на оценката ни. В дадения случай мисля, че тази враждебност даже помага за тази оценка, тъй като ни освобождава от задължението да се леят панегирици. Тази враждебност ни кара да бъдем максимално честни в своето отношение и в своите позиции.

И тук бихме искали да отправим и още едно предупреждение, и то ще е към онези, които се придържат именно към социалистическата, към комунистическата парадигма, на която безспорен привърженик бе и Тодор Живков. Понякога след 10 ноември някои от тези хора са доста сурови в своите оценки на онова време, което днес носи различни наименования – едни го наричат комунистическо време, други време на държавния социализъм, а трети даже използват понятия като „държавен капитализъм“.

И това предупреждение е свързано с факта, че винаги трябва ясно да се различава идеала от реалността. Да ние следва да се стремим към идеала, но е нужно да помним, че винаги ще има разлика между него и реалността. Особено когато реалността е в началните си стъпки по пътя към идеала.

Базови щрихи към протрета на Тодор Живков и неговото дело

И така след като очертахме схемата на показателите и позициите, от които изхождаме нека да се опитаме да очертаем социално-политическия портрет на Тодор Живков.

Тодор Христов Живков застава начело на страната в средата на 50-те години на

ХХ век.Какво време е това – това е на практика заглъхващия край на дългата Гражданска война, започната в България още с Владайското въстание през 1918 година, когато управляващите кръгове с помощта на германски войскови части разстреляха във Владайското дефиле собствените, тръгнали на бунт войници. В рамките на тази Гражданска война бяхме свидетели на три въстания – Юнското и Септемврийското от 1923 година и Септемврийското от 1944 година, на три терористически вълни, когато властниците, възглавили страната, тръгваха с жестока, безмилостна, често пъти без съд разправа с народа си – през 1923, през 1925 и през 1941-1944 година.Днес някои, включително и от позициите на академичната наука могат да оспорват цифри и факти, но един писател като Антон Страшимиров, който едва ли може да бъде „обвинен“, че е привърженик на комунистическите идеи, го е казал отдавна - „Клаха народа така, както турчин не го е клал”.

Е, идва и моментът на възмездието. Днес не са малко тези, които искат да сведат в своето описание времето на социализма само до точката на това възмездие. Но проклетите факти са си факти и са много проклети, тъй като все пак социализмът, българския социализъм, бе главно строителство, а не само началния си момент на възмездие. И ако тук се връщаме назад и споменаваме всичко това целта ни е да осветлим приноса на Живков, под чието ръководство на практика бе България, когато се завършваше тази гражданска война. И за разберем какво стана и как това го осъществи Живков ще прибегнем към едно сравнение с подобен период в историята на друга една страна, където макар и в съвсем различни форми и от качествено по различни позиции също се води Гражданска война – СССР. Там тя е също така продължителна, също започва през 1918 година, но е още по-жестока, защото се преплете с външната интервенция по време на първия етап на Гражданската война, с непрекъснатите външни атаки по обширните граници като се започне от Далечния Изток, мине се през Средна Азия и се стигне до Европа. А най-вече защото в рамките на същия този граждански сблъсък в случи най-страшната война в историята на човечеството, при което най-страшните величавите, най-трагическите, но и най-героичните битки – при Москва, Сталинград и Курск станаха именно на руска територия. Там именно периодът на хрушчовизма, съвпадна с отрязъка от време, който ознаменува края на тази Гражданска война.

Но там Хрушчов така завърши Гражданската война, направи го с такива форми и термини, при което отрече това едновременно трагично, но и величаво-героично време, че на практика заложи началото на нова Гражданска война в края на 80-те и началото на 90-те години, тъй като създаде част от предпоставките, довели до разпада на Съветския съюз.

Колкото и на някои може да се стори това сравнение неадекватно, но все пак навярно може да се признае, че Тодор Живков успя много по-интелигентно да осъществи този завършък, така че да не подлага мина на бъдещето, макар и той също да бе принуден да следва и повтаря определени мантри на хрушчовизма.

Тъй като казваме, че социализмът е все пак основно строителство нека да погледнем и от тази страна на социално-политическия портрет на Живков. Известно е, че българският капитализъм до 9.09.1944 год. бе доиндустриално аграрно-занаятчийско общество.Съществувалата тогава българска промишленост, зародила се още през ХІХ век, може да бъде характеризирана като традиционна и занаятчийска такава.Това са винарни, мелници, маслобойни, мандри, а също така железарски и коларски работилници, тютюневи фабрики, шивашки производства, мини, рудници и други подобни. Във всяко едно от тези предприятия на практика не присъства системата „човек – машина” като ключов елемент на производствения процес. Доминира ръчният труд, характеризиращ се с използване на относително прости инструменти. Внедряването на по-сложни съоръжения, апарати и оборудване е ограничено, частично и в крайна сметка играе несъществена роля в цялостната възпроизводствена динамика.

Напълно естествено за наука и технология, даже от позициите на тогавашното разбиране на тези понятия, трудно може да се говори. Казано с една дума българският додеветосептемврийски капитализъм не само не бе индустриално общество, но дори не си постави целта да се превърне в такова. А пропо, не си ли прилича в това, в липсата на стремеж към осъществяване на цивилизационни пробиви, силно, силно със следдесетоноемврийския български перифериен капитализъм?!

На практика индустриализацията на страната, разбирана като въвеждане на машинна индустрия започва именно през периода на социализма в началото на 50-те години на ХХ век. Едва с началото на социалистическото строителство може да се каже, че в Родината ни започна да се осъществява научно-техническа и иновационна политика. Несъмнено темата за научно-техническия прогрес или иновационната динамика на Народна република България представлява един голям разговор, който в малка материал не може да се побере.Тук е важно да се разбере това, че ако до идването на власт на Т.Живков периодът е време на възстановяване от войната, то оттам нататък започва действителното време на съзидание. Случайно или не, в резултат на собствени качества и достойнства или благодарение на съдбата, но управлението на Живков, неговите 35 години начело на страната, съвпадат именно с това „време на съзиданието“.

Редно е тук да си зададаме въпроса, доколко факта за това, че начело бе Живков имаше значение за характера, формите и начините на протичане на това съзидание. Колкото и предубедени да са някои към личността на Тодор Живков, те ще трябва да признаят, че безспорно „личността на бившия Първи“, несъмнено влияеше и въздействаше върху процеса и при това въздействието бе позитивно. Достатъчно е да се направи най-бегло сравнение с други ръководители от бившите социалистически страни, където, макар и в малко по-различни, къде по-благоприятни, а къде не по-неблагопрятни условия, през годините се случваха редица негативни моменти, бяха няколко пъти сменяни цялостните висши управленски елити.

България успя доста по хармонично да осъществи „измъкването“ от аграрното и навлизането в индустриалното общество, прехода от една икономика на селското стопанство и общество на селския тип живот към промишлено развитие от съвременен тип и урбанизиран начин на съществуване.Това стана по един значително по-балансиран начин, ако сравняваме с примерите по света. У нас нямаше нито „огражданията“, нито бесилките на нещастните селяни, характерни за началната индустриализация на Англия, нито робството на Североамериканските Съединени щати, нито проблемите на всички останали тръгнали към индустриализиране страни. Тази модернизация бе осъществена без социални и етнически сблъсъци, без създаване на социално дъно и всичко онова, което характеризира парадигмата, която наричаме капиталистическа.

Е, ако е вярно това, че за всичко негативно ключова отговорност безспорно носи висшето ръководство, не е ли вярно и обратното, че за осъществените позитиви своят ключов принос има също висшето ръководство. Най-вече отговорност носи висшият ръководител и ключовата теоретична и практическа парадигма, в рамките на която се осъществява развитието.А именно парадигмата на социализма - политическата и социално-икономическата платформа, на основата на която Живков осъществяваше своята дейност.

За съзидателната страна на социализма в България

Несъмнено ключов момент в съзидателната страна на социализма в България бе неговата иновативност, т.е. ориентация към формиране на иновационен тип динамика. България започва от значително по-ниско равнище своето иновационно развитие в сравнение с редица страни от Съюза за икономическа взаимопомощ(СИВ) като СССР, Чехословакия, ГДР, Полша, Унгария и даже Румъния.Няколкото открития и изобретения, направени от български учени и изследователи в българска среда в периода до „държавния социализъм” са просто изключение, потвърждаващо правилото за почти пълната липса на иновационен процес в страната до края на 40-те години.

В периода на социализма страната ни успя не просто да демонстрира по-високи темпове на иновационно развитие, което е естествено, тъй като започва от по-ниска база. Важният момент тук е в това, че тя съумя да направи най-верен избор на главната насока на иновационна динамика – информационните технологии.Това несъмнено даде много големи шансове в рамките на промишлената специализация в СИВ и представлява значително постижение на българската технологична, академична и политическа мисъл, и дело. И нима тук не може да се отбележи приноса на Живков, който бе достатъчно мъдър да осъзнае това и да подкрепи такива хора като бащата на българската електроника професор Иван Попов и плеядата талантливи учени и специалисти да разгърнат своите творчески способности в съзидателната дейност и резултати.

Даже през призмата на опита на такива демонстрирали скоростно иновативно структуриране страни, като Япония и Южна Корея, в България за един изключително кратък срок - 35-40 години, се формира напълно съвременно иновационно развитие, показващо оригинални приноси. То в дадени, макар и не толкова много, колкото би ни се искало моменти, е не просто съпоставимо с най-добри световни образци, но именно то е върха. И това при условие, че от страните на развития капитализъм бе установена, нека да я наречем „иновационна блокада”, представена от инициираната от САЩ система „Коком”, фактически забраняваща научен и технологически трансфер и сътрудничество под предлог, че социалистическите държави ще използват заимстваното западно ноу-хау срещу сигурността на Запада. Фактически тези, които наговориха милиарди приказки срещу „Берлинската стена” бяха изградили, къде по-висока такава в областта на науката и технологиите, при условие, че последните следва да се разглеждат като общо достояние на цялото човечество.

Несъмнено може да се каже, че системата на социализма за близо третината столетие, когато ръководител бе Тодор Живков, съумя да разкрие творческия гений на българския народ в дадения исторически момент при съответните социално-икономически условия. И тъй като по сравнение със Запада ние бяхме изостанала страна успя да осъществи политика на догонване, която изискваше в редица случаи нетрадиционни, иновационни политически решения. а не простото и невъзможно в конкретните условия копиране на „чуждите пътища”.

И ето пак сравнението, прие това сравнението с днешния ден. В периода след т.нар. „промяна” дефицитът на творчески политически решения раждани от тези, които поведоха малката лодка на България в океана на световните събития, противоречия и сблъсъци се засили в такава степен, че вместо да развие по-нататък заложения и развит при „държавния социализъм” иновационен потенциал на страната, на практика националната иновационна система е докарана до границата на почти пълното унищожение и изчезване. А творците, иноваторите, рационализаторите, носителите на новото добро и позитивно, са смачкани и обезверени. Или пък са прогонени далеч от Родината, където, ако не са заставени от съдбата да мият чинии, създават това добро за другите.

По направено през април 2011 година признание на тогавашния министър на икономиката, енергетиката и туризма Трайчо Трайков, който цитира изследване на Световния икономически форум, в което са включени 139 държави, по иновативност България е на 95-о място. Както отбелязва министърът „Притеснителна е силно изразената "загуба на мозъци", по която страната ни е на 127-о място“(вж. в http://www.klassa.bg/ от 04/19/11, 18:24). Какво гигантско изтичане на иновационен, творчески потенциал и каква страшна, невъзвратима загуба за България. В такива случаи действително няма думи за коментар.И може ли да става дума за позитивно съзидание в периода след 10 ноември 1989 година при подобна ситуация?!

Вместо заключение

Вместо заключение ще се опитаме да си отговорим на въпроса какво бе най-голямото достояние на „онова време“, толкова оплювано от някои днешни „еднодневки“. Трябва да кажем, че ключовото достояние не бяха нито машините, фабриките и заводите, нито пътищата, плодните градини, тучните полета и натежалите от зърно ниви, нито даже иновационните достижения.

Основното достояние на онова време бяха хората, особено създаването на едно значително ядро от знаещи, можещи и ориентирани към достижения личности. При тези хора съществуваше приоритетът на общественото пред личното като трайна масова нагласа, т.е. ключова чувство бе колективизмът, а ключова ценнност желанието да отдадат силите си за България.В резултат на действията на „реформаторите” и „демократите“ след 10 ноември 1989 г., и като следствие от създадената от тях днешна неолиберална парадигма бе разрушено именно това най-ценно достояние, формирано в годините на „държавния социализъм”.

Редно е да се запитаме и как бе създадено това най-ценно достояние. Трябва да кажем, че то стана резултат от разгръщането на един мегапроект, какъвто стана социалистическото строителство в България, мегапроект, който овладя масите, включи хората на ума и на ръката в едно цялостно единство, тъй като го нямаше противоречието между „чорбаджии и ратаи“,(е, с времето възникна противоречието между номенклатурните бюрократи и социалистическия труженик, но вярвахме, че това е временно явление, което ще преодолеем) и в резултат на който Отечеството ни се възроди за едно кратко мигновение, гледано от камбанарията на историята.

Това бе време, което раждаше честни и искрени хора. Които даже и да бяха недоволни от нещо и да протестираха, бяха недоволни от допускани несправедливости, които наричахме „малката правда“. Защото те нарушаваха, онази „Голямата правда“ - правдата на социалната справедливост, социалната солидарност, социалното братство и ражданата от тях истинска свобода...

И днес, когато живеем в руините на онази епоха, когато страната ни кръвотече в условията на демографска, икономическа и социална катастрофа, се питаме дали ще се намери лидер, ядро от хора и път за ново възраждане или в рамките на този век ще изчезнем като страна и народ? Дали поуките, които ни остави Тодор Живков и неговото време, времето на социалистическа България, но също така и поуките от това как лесно и безгрижно погубихме всичко, ще ни послужат за урок?! Ако отговорът е положителен може би ще има още шанс за нашата Родина.