/Поглед.инфо/ Въпросът за социалистическата индустриализация на България несъмнено е важна и животрептуща тема, въпреки че феноменът на същата е останал в миналото. Но безспорно това минало, неговите последствия и поуки са тук с нас в настоящето и навярно ще останат в бъдещето. Ако такова все още ще има за България на фона на ужасяващата демографска катастрофа и наченал се демографски разпад – всичко това плод на реставрацията на капитализма в неговата неолиберална форма у нас.

Този въпрос несъмнено е силно идеологизиран, политизиран и обект на ожесточени дискусии. И той е такъв, защото за България проблемът за това по какъв път ще трябва да се тръгне в социално-икономически план, продължава да е повече от актуален на фона на, нека да го признаем, провала на периферийния неолиберален модел, чието „ударно“ въвеждане започна през 90-те години на ХХ век.

В тази връзка първо ще изразим нашето мнение за т.нар. българска „индустрия“ в периода до края на 40-те години на ХХ век. Това на практика е „занаятчийска индустрия“. Т.е. такава, при която липсва системата „човек-машина“ като основен механизъм за материално възпроизводство. Фактически това са тютюнджийски фабрики, мелници, винарни, маслобойни, мандри, железарски, файтонджийски и коларски работилници, и други. Доминира ръчният труд, характеризиращ се с използване на относително прости инструменти. Внедряването на по-сложни съоръжения, апарати и оборудване е ограничено, частично и в крайна сметка играе несъществена роля в цялостната възпроизводствена динамика. Даже там, където може да се говори за някакви машини и съоръжения най-често става дума не за фабрики и заводи, но за работилници – механично-ремонтни, електро и радио-поправки и други.

Казано по друг начин българското додеветосептемврийско общество не само не е индустриално. То не бе и прединдустриално, т.е. такова което си е поставило за цел да индустриализра страната. България бе типична периферна доиндустриална и аграрна страна. Оттук и другият най-важен проблем като един от ключовите мотиви, както за социалистическата индустриализация у нас, така и за основните параметри на нейното осъществяване. Става дума за аграрната пренаселеност.

Българското селско стопанство до средата на ХХ век е основно дребно, с високи равнища на ръчен труд и огромно количество „излишна работна ръка“. Т.е. съществува гигантска „скрита безработица“. Именно това определя факта на изключителната бедност на българското село. Бедност, която при наличието на значителен слой млади хора, създава от една страна условия за социално-политически взрив. От друга, обаче, вече е започнало явлението на емиграцията най-вече в посока към Северна и Южна Америка. Да, по онова време това явление бе малко поточе, но което съдържаше в себе си потенцията да се превърне в мощна река, която да „обезбългари“ Родината. Нещо, което днес се повтаря и което, както е тръгнало, ако не се смени днешната неолиберална система, ще унищожи България още преди края на този век.

Тук ще споменем известния американски икономист Имануил Уолърстийн и неговата основна теза за капиталистическия свят-икономика. А именно, че от своето начало този свят възниква като ядро, чието развитие се осигурява за сметка на полупериферията и периферията. В този смисъл нашата страна до 09.09.1944 г. бе полупериферия без всякакви перспективи за модерно индустриално развитие. Тогавашният български политически елит, доколкото бе възпитан в някаква степен в патриотично-патриархален дух, се стараеше да избегне прякото изсмукване на ресурси и фактори чрез „затваряне“ на страната. Да, това не бе решение на въпроса, но все пак до известно време това „замразяваше“ ситуацията. Но „замразяването“ в турбулентната обстановка на 30-те и 40-те години на ХХ век се оказа временна палиатива, която вече не издържаше натиска на реалностите и времето.

В този смисъл фактът, че България след 09.09.1944 г. стана част от PaxSovietica се оказа единствената реална жизнена алтернатива не само в политическа, но и в социално-икономическа перспектива. Тъй като от една страна СССР като страна на системния антикапитализъм не си поставя за цел да се развива за сметка на полупериферия и периферия. От друга страна Съветският съюз е заинтересуван предвид противостоенето с PaxAmericana да съдейства за създаването на една динамична система. Такава, която да тласне България по пътя на модернизацията, което в случая бе еднозначно на индустриализация.

Тук стигаме до модела на индустриализацията използван у нас – т.нар. „съветски модел“ или по-точно „сталински модел“. Доколкото в СССР съществуват няколко модела на социално-икономическо и технико-технологическо развитие, един от които е именно „сталинският модел“, съществувал в Съветската страна от края на 20-те до края на 50-те години на ХХ век. Някои днешни „изследователи“ изказват съмнение по отношение на този модел и най-вече неговата пригодност за България. Но нека да вървим по ред и да започнем с ключовите черти на горния. Той се характеризира с такива механизми и параметри като:

  • Централизирана система на управление на стопанските процеси на базата на социализирани форми на собственост – държавни и кооперативни;

  • Ключов механизъм на това централизирано управление е петгодишното централизирано планиране от директивен тип;

  • Държавните органи са ключовият инвеститор, както и оператор на производството и разпределението на създаваната продукция.

В каква степен този модел е „отклонение от световния цивилизован път“, както твърдят някои автори. Когато говорим за централизиран модел на икономическо развитие навярно трябва да започнем с името на известния германо-американски икономист Даниел Фридрих Лист(1789-1846 г.) - „дядо“ на Германската историческа икономическа школа. Последната е ключово направление в икономическата мисъл през ХIХ век. Школата в известен смисъл се противопоставя на. „Британската либерална школа“. Последната е представена от известните Адам Смит, Давид Рикардо и други, както и се характеризира с „пазарната си орентация“ .

Именно Ф. Лист в своето ключово произведение „Национална система на политическата икономия“ за първи път формулира необходимостта изостаналите по отношение на индустриализацията страни да тръгнат по един неизбежен път на централизация, като начин за догонване на „пионерите“. Смята се, че неговите трудове влияят върху политиката на правителството на император Мейджи в Япония, дошло на власт през 1867-68 г. Същото провежда догонваща индустриализация на централизирана основа. Налице е значително различие с процеса на индустриализация на Запада, където тази роля е поета от масата предприемачи, действащи индивидуално или свързани помежду си по един или друг начин. В случая държавата не само по административен начин формира стопански структури, но нерядко със своите решения тя определя какво ще се произвежда, кой ще го произвежда, как ще се реализира и даже кой и как ще го потребява.Казано по друг начин държавната воля е демиургът на индустриализацията.

Що се отнася до планирането и доколко то е също така „изключение“, противопоставящо се на този „универсален път“, какъвто е, видите ли, този на Запада“, е нужно да се каже следното. За първи път съвременното планиране на равнище предприятие е въведено в САЩ от „дясната ръка“ на Ф.Тейлър – Хенри Гант. На отраслево равнище – мезопланирането се въвежда в Германия във връзка с подготовката за Първата световна война. В навечерието на войната пръв промишлен гигант на Европа е вече Германия. По добив на стомана тя надминава Англия и Франция, заставайки само след САЩ. Военната и промишленост достига огромни размери за онова време – над 30 държавни и частни предприятия, включително Круповските заводи с обща численост на работещите - 180 хиляди човека. Но ще се отнася до запаси на желязна руда тя зависи най-вече от вноса от Швеция и Франция. Затова възниква и «плана Шлифен», който има за цел да се планира както натрупването на запаси от суровини, така и тяхното планомерно изразходване.

На макроравнище първият план несъмнено е ГОЭЛРО. Той представлява една изключителна цивилизационна иновация. Това е първият в света единен държавен перспективен план, чиято цел е възстановяване и развитие на народното стопанство. Разработен е през 1920 година под ръководството на В.И.Ленин. А що се отнася до макропланирането, макар и във формата на т.нар. „индикативно планиране“, следва да се спомене, че именно в САЩ след Втората световна война, то става част от икономическата политика на страната. За първи път „индикативното макропланиране“ е предложено от Лапдауър в САЩ, за да стане то част от моделите също така на редица развити капиталистически страни в Западна Европа.

Самият „сталински модел“ е създаден след прекратяване на политиката на НЭП в СССР. Този модел е формиран във времена на социално-икономическа и политическа динамика, изискващи значителна концентрация на фактори и ресурси в един център.По своята същност това е мобилизационен модел, при който чрез йерархическите структури на централизираните държавни механизми се осъществява предприемаческа дейност и се реализират разпределителните процеси, осигуряващи балансирано социално развитие в екстремални условия.

За СССР в условията на блокадата, устроена от Запада през 20-те и 30-те години на ХХ век – политическа, икономическа и прочее, той е единственото възможна позитивна алтернатива за ускорена динамика. Особено като се има предвид готвената война за унищожение на Съветската страна. Именно в резултат на този модел Съветският съюз, който до края на 20-те години на ХХ век не произвежда даже трактори, през 1941 година посреща хитлеристка Германия с най-добрите танкове на Втората световна война – Т-34. И именно тази невиждана по своята бързина и мащаби индустриализация се оказа съдбовно важна за победата в тази най-страшна война в историята на човечеството. „Сталинският модел“ не само индустриализира и модернизира СССР. Не само изигра ключова роля за победата в тази най-страшна в историята на човечеството война. Но благодарение на него се осъществи скоростното възстановяване на Съветския съюз след същата тази война и създаването на най-важния геополитически баланс след войната – ядрения баланс. Именно „ядреният баланс“ пази до ден днешен мира на Земята и не дава възможност на империалистическите сили да осъществят Третата световна война.

И след всичко това да се поставя под въпрос ефективността на този модел, доказала се в определени условия и в дадени времеви социално-икономически, и политически условия е просто изкривяване на логиката на историята, бягство от истината, опити за манипулация и идеологизирано, а не обективно научно обяснение на събитията. В случая за нас е важно да се подчертае, че този модел отразява определени закономерности на глобалното развитие, явява се част от световната практика на редица от догонващите общества и народи, принудени да осъществяват догонващ тип социално-икономическа динамика.

Що се отнася до нашето Отечество тук редица т.нар. „изследователи“, явяващи се противници на социалистическата индустриализация, обявяват същата, особено приоритета на тежката промишленост за „напълно абсурдна за малка и бедна на залежи държава като България“. Естествено бихме оспорили тезата за „бедна на залежи“ България. Нашата Родина, която, като се изключи нефт и газ, има на практика от въглища до цялата Менделеева таблица. Четвърто място по залежи от злато и полиметална руда в Европа, 3-то място по уран и т.н. Е, сега всичко това сме отдали на концесия, при което, както е при златото концесионерът плаща само 1.5% от заявената от самия него печалба. Даже в Тропическа Африка при експлоатация на златни находища концесионерите плащат 15%. Навярно трябва си зададем въпроса „Кога ще ги стигнем африканците?“

Така или иначе тук присъства и обвинениято за т.нар. „автаркия“, т.е. една относителна ориентация към „опора на собствените сили“. От една страна обявяваме, че сме бедни и малки, а от друга сме против т.нар. „автаркия“, т.е. търсене на възможности модернизацията и индустриализацията да се осъществи най-вече на основата на собствени ресурси, тъй като за внос трябва да се плаща скъпо.

Като правило, когато днес у нас се говори за „социалистическа индустриализация“ се акцентира върху грешки, изкривявания и даже „престъпления“. При което, както казва нашият народ, „От дърветата не виждат гората“. А именно фактът, че България успя доста по-хармонично да осъществи „измъкването“ от аграрното и навлизането в индустриалното общество, прехода от доиндустриален тип селско стопанство и общество на селския тип живот към промишлено развитие от съвременен тип и урбанизиран начин на съществуване.Това стана по един значително по-балансиран начин, ако сравняваме с примерите по света, даже когато става дума за развитите капиталистически страни. Така например у нас нямаше нито „огражданията“, нито бесилките на десетките и стотици хиляди нещастни селяни, характерни за създаването на първоначалните условия за модернизация и индустриализация на Англия, нито робството в Североамериканските Съединени щати.

У нас индустриализацията не стана за сметка на милиони жертви на други народи и земи, както това се осъществи в Англия. Дали е известно на уважаемите изследователи, че Англия, изнасяйки памучен фабричен плат в Индия, унищожава поминъка на милиони тъкачи, които, оставйки без работа, излизат по пътищата да просят милостиня заедно със семействата си. И там измират масово от глад. И както пишат тогавашните европейци-пътешественици десетки години след това по пътищата на Индия белеят костите на милионите умрели, за погребението на чийто тленни останки никой не се грижи. А за да не може някой умел индийски тъкач да конкурира фабричните английски тъкани на административния глава на Индия се дава заповед на такъв умелец да се отреже дясната ръка. Докато социалистическата индустриализация в нашата Родина бе осъществена без социални и етнически сблъсъци, без създаване на социално дъно и всичко онова, което характеризира парадигмата на т.нар. „развити капиталистически страни“.

Друго обвинение е, че „Инвестиционният поток и икономическата помощ давана под различна форма от СССР поставят българската власт в силна стопанска зависимост и ограничава възможностите да се взимат самостоятелни решения“. Известно е, че нещата се познават в сравнение. Нека да сравним само тогавашната „зависимост“ от Съветския съюз с тази днес от Европейския съюз и Вашингтон. Нима може да се отрече, че редица структуроопределящи проекти, като се почне от специализацията в електрониката, а също строителството на комбинатите за тежка промишленост бяха плод на собствени български решения и иницативи. При което, както в случая с електрониката, успяхме да извоюваме тази наша инициатива да стане част от системата на интеграция и коопериране в рамките на СИВ. Но този ход не сполучи със заводите за тежка промишленост – Радомир и Русе. Така или иначе, даже и да приемем тезата за зависимостта, то това е т.нар. „позитивна зависимост“, т.е. зависимост при която се получава стойност и най-вече се осъществява развитие.

Но нима може тази зависимост да се сравнява с днешната, когато с „кимване от Брюксел“ се затварят мощности като 1-4 блок на АЕЦ „Козлодуй“, с размахване на пръст от Вашингтон се спират проекти като АЕЦ „Белене“, „Южен поток“ и други. Как би могла да се нарече тази зависимост, може би колониална? Оставям квалификацията на Вас на днешните отрицатели на социалистическата индустрилазиция! И когато говорим за дългове, какво ще кажете за днешните такива. Онези дългове са взети за строителството на различни обекти, благодарение на които и до ден днешен работи икономиката на България. А днешните може ли някой да каже за какво се вземат?!

Питам се има ли смисъл въобще да се коментира друего едно „обвинение“ – това за „дотирането“ при социализма. Нима днес в ЕС не се дотират милион неща? Или в САШ или Япония? Има ли смисъл да давам статистика и примери – от селско стопанство до високи технологии. Мисля че е излишно. Така че този аргумент срещу „социалистическата индустриализация“ е неадекватен, от каквато и гледна точка да го погледнем.

Накрая ще коментирам и някои други, как да ги нарека, освен „клевети“, изказвани от такива „пишман-изследователи“. Става дума за мита, че видите ли някои западни страни, включително Япония, купували нашите „кари“ – мото и електрокари, за да ги използват като източник на метали за своето производство. Истината е, че предвид излизане на трети пазари в страни от Африка и Азия бе сключено споразумение с японски общотърговски корпорации като „Мицуи бусан“, „Мицубиши шоджи“ и други, имащи търговски мрежи по целия свят, да продават наши кари, срещу което ние плащахме с продукция на нашата хранително-вкусова промишленост – ягодов конфитюр.

Но се чудя как хора, които претендират да са изследователи-икономисти могат да се хванат на такъв глупав мит. Колко ли ще им струват на японците тези метали, ако се налага да демонтират кари, да отделят метала и той да се преработва? Да, днес в Япония има такива специалности в техническите университети, както и се осъществява дейност по използване на вторични суровини. Но става дума за съвременни конструкции и продукти, създадени по блокова схема, което изключително много улеснява демонтажа. При което в съвременни условия е създадена цяла система на преработка на ценните компоненти. Докато кой ще създава в Япония в периода между 60-80 те години на ХХ век такава система специално за българските кари?

И накрая за друго обвинение по отношение на т.нар. „ниско качество“ и „висока себестойност“ на българските индустриални производи. Тук ще приведа такъв пример, който се надявам добре илюстрира смехотворността на такива „обвинения“, с които се „доказва“ безполезността, да не кажем вредата от социалистическата индустриализация. Във втората половина на 90-те години на ХХ век на Международна конференция по тотално управление на качеството в Кайро, Египет бях български представител с доклад. И там на самата трибуна от залата египтяни и други представители на арабски и африкански държави започват да ми задават въпроси: Питат ме защо спряхте да произвеждате и да ни продавате различни видове машиини и съоръжения? И същите тези хора - бизнесмени и специалисти, а също ръководители на фирми и производства, ми казват, че може би нашите машини и съоръжения като качество на функционалност да се отличават от западните аналози с 10-15% по ниски параметри. Но като цена те са два и три, и повече пъти по-евтини. Или както заключи един от изказалите се „На единица функционалност вие българите давате значително по-високо качество от Запада“.

И още един пример. С японски специалисти по качеството посещавам „Завод за малки трактори“ ООД в Русе през 90-те години на ХХ век. И японците преглеждайки мотокултиваторите, произвеждани в това предприятие, дават съвети - това да се оправи като външен вид, онова да се оправи и т.н. След това питат каква е цената, като сравняват с аналози на японски мотокултиватори. Кагото разбраха, че цената е 12.5 пъти по-ниска започнаха да махат с ръце и да казват, че няма нужда нищо да се оправя, при тази цена и така си е добре. Изводът е, че българската индустриална продукция имаше своите пазарни ниши и бе добре приета. А всякакви прикази против са просто от Лукавия.

По повод на електрониката като ключов високотехнологичен отрасъл, а и други такива свързани с това което наричаме национална иновационна система, с която нашата страна заслужено се гордееше, (а в даденото „становище“ това като всичко друго е „оплюто“) бих добавил следното:

  • България стартира от изключително ниско равнище на иновационно развитие, може да се каже практически от нулата.Няколкото открития и изобретения, направени от български учени и изследователи в българска среда в периода до „държавния социализъм” са просто изключение, потвърждаващо правилото за почти пълната липса на иновационен процес в страната до края на 40-те години;

  • Погледнато даже през призмата на опита на такива демонстрирали скоростно иновативно структуриране страни като Япония и Южна Корея в България за един изключително кратък срок - 35-40 години, се формира напълно съвременно иновационно развитие, показващо оригинални приноси. То в дадени, макар и не толкова много, колкото би се искало моменти, е не просто съпоставимо с най-добри световни образци, но именно то е върхът;

  • Ключово значение за това бързо догонващо развитие в сферата на иновационното развитие от една страна има подкрепата, оказана от страна на СССР, а от друга относително благоприятната среда, създадена в рамките на СИВ;

  • Въпреки че България започва от значително по-ниско равнище своето иновативно развитие в сравнение с редица страни от Съюза за икономическа взаиморомощ(СИВ) като СССР, Чехословакия, ГДР, Полша, Унгария и даже Румъния, тя успява не просто да демонстрира по-високи темпове на иновационно развитие, което е естествено, като започнала от по-ниска база. Тя съумява да направи най-верен избор на главната насока на иновационна динамика – информационните технологии.Това несъмнено дава много големи шансове в рамките на промишлената специализация в СИВ и представлява значително постижение на българската технологична, академична и политическа мисъл, и дело;

  • Несъмнено зад всичко това се крие и относително вярно структурирана за своето време иновационна система и успешна иновационна политика, която съумява да разкрие творческия гений на българския народ в дадения исторически момент при съответните социално-икономически условия;

  • Накрая не може да не се отбележи, че като цяло иновационната система на България е част от тази на СИВ и съответно носи както достойнствата, така и недостатъците на последната. В този смисъл нейна характерна особеност е относително по-слаба ориентация към изискванията на масовия потребител и по-силна насоченост към нуждите на държавата;

  • Когато се говори за иновационното развитие на страните от СИВ не бива да се забравя и този момент, че от страна на държавите на развития капитализъм бе установена, нека да я наречем „иновационна блокада” представена от инициираната от САЩ система „Коком”, т.е. на забрана на научен и технологически трансфер и сътрудничество под предлог, че социалистическите страни ще използват заимстваното западно ноу-хау срещу сигурността на Запада. Фактически тези, които наговориха милиарди приказки срещу „Берлинската стена” бяха изградили, къде по-висока такава в областта на науката и технологиите, при условие, че последните следва да се разглеждат като общо достояние на цялото човечество;

  • Тук не може да не се направи и заключение във връзка с момента, че в редица области на иновационно развитие страните от СИВ бяха „къснодошли” по сравнение със Запада.Това налагаше да се провежда политика на догонване, която изискваше в редица случаи нетрадиционни, иновационни политически решения. а не простото и невъзможно в конкретните условия копиране на „чуждите пътища”. В това отношение, обаче, понякога липсваше иновативността на политическото мислене и действие.

  • Но не бива да се забравя, че става все пак дума за грешки на растежа.За съжаление в последващия период след т.нар. „промяна” този дефицит на творчески политически решения се засили в такава степен, че вместо да развие по-нататък заложения и развит при „държавния социализъм” иновационен потенциал на страната, на практика националната иновационна система е докарана до границата на почти пълното унищожение и изчезване.

И накрая по повод на „категорични научни оценки, че в основата на провалената социалистическа система е нейният икономически колапс“, при което се споменава, че това е мнение на Дж.Ариги и И.Уолърстийн. Много ще ми е интересно да се цитира къде горните са казвали подобно нещо. Що се отнася до провала на социалистическата система поради икономиката ще кажа само, че подобен аргумент на фона на успехите на Китайската народна република и Соцалистическа република Виетнам е просто несъстоятелен. Последните тръгвайки от значително по-ниска база от тази на СССР и страните на източноевропейския социализъм успяха да трансформират икономическия си модел от централизиран към такъв на „пазарен социализъм“. В резултат на това днес КНР е вече първа геоикономическа сила.

Несъмнено далече сме от виждането, че моделът на държавния социализъм е бил идеален. Точно обратното. Той имаше своите при това немалко негативи. Акцентирането на „действието отгоре” в определена степен лишаваше масите от проява на инициативност. Не бива да се забравя и другия момент, че във всяка йерархична структура е заложена тенденция на бюрократизация. С постепенния растеж на обществото, както в социално-икономически, така и в социално-политически план нараства необходимостта от преодоляване на управлението на икономиката като централизирана пирамида и обществото като голяма патриархална фамилия.

Възникна остро противоречие между целите на обществото изразени в постигане на пълна еманципация и творческо развитие на отделната личност в условията на солидаризъм, колективизъм и социален хуманизъм и конкретната форма на това развитие, която форма наричаме „държавен социализъм”. При това изграждането на значителен бюрократичен апарат, даде възможност той да се развива на основата на собствени закономерности, да създава собствени цели. А тези цели постепенно започнаха да се различават от тези на обществото като цяло. Значителна част от номенклатурата, като демонстративен израз на социалистическата бюрокрация, още в предходните десетилетия до началото на т.нар. промени, започна да развива специфични характеристики.

Голяма част от тези характеристики имаха дълбоко антидемократичен и антиобществен характер, а именно – формиране на привилегии, опити да се създаде затворено съсловие, стремеж да се излезе извън рамките на обществения контрол. Тези постепенно формирали се характеристики на част от номенклатурата станаха основата, върху която по-нататък както у нас, но така също и в СССР и другите източноевропейски страни, започна кристализацията на антидемократичните и антиобществени тенденции. Днес, като съдим по резултатите, можем да кажем, че именно тези тенденции изиграха една от основните роли за т.нар. „промяна на обществото“, т.е. капитализацията на предишните социалистически общества. В основата бе несъмнено т.нар. „шокова приватизация“.

Всичко това се прикрива с лозунги и заклинания, които игнорират всякаква разумна логика и активизират разрушителна антидемократична и антиобществена вълна.Така например бе дадено начало на разрушителната тенденция на „охлократия“, т.е. на власт на тълпата без мисъл и съзнание, която по места тръгна да ликвидира и руши натрупаните с много труд активи. В резултат на всички тези действия започва създаването и се сформира геноцидна и автогеноцидна система. Нейните основни параметри са:

1. Завземане на промишлените и аграрни предприятия, основани на държавна и други колективни форми на собственост чрез тяхното «приватизиране» на безценица от тясна номенклатурна и бандитска прослойка. Създаване на тяхна основа на частни предприятия, които са «трансформирани» в пари чрез разпродажба на активите им. Фактически от една страна се разрушава производствената система на България. От друга по този начин се формира ядрото на компрадорско-олигархическия капитал, отличаващ се ясно изразен търговско-спекулативен характер. Ако се запазва някакво производство, то като правило се характеризира с по-ниско технологическо равнище и се занимава с производство и износ на стоки с невисока степен на добавена стойност;

2. Поставяне на значителна част от икономическото пространство на България, най-вече в сферата на добива на първични ресурси, но също така в сферата на енергетиката, банките и финансите, продажбата на едро и дребно, както и други сфери с относителна по-висока норма на печалба, под контрола на чуждия капитал. Страната се превръща в зона на полуперифериен капитализъм вървяща по пътя на неоколониален тип развитие;

3. В резултат на действията на т.нар. «реформатори» от бившите номенклатурни управляващи и създадената от тях «демократическа опозиция» бе унищожено най-ценното, което бе формирано по време на социализма в България - колективистки настроената, знаеща и способна към реални постижения маса от хора. Важно е да се отбележи, че "реформистко-номенклатурните кукловоди" на промените в България правеха всичко възможно за да „размият“ колективистките ценности на обшествения солидаризъм, на социалната справедливост, на социалния хуманизъм. А техните «опоненти» от т.нар. «демократически сили» хвърляха и продължават да хвърлят всякакви усилия за да унищожат тези ценности.

Деиндустриализацията, деаграризацията, деинтелектуализацията и като следствие архаизацията на обществото води до това, че „в годините на пост-социализма се наблюдава възраждане на психиката и културата на оцеляване, характерни за България от преди 100-120 години”(вж. Димова П., Л.Радева. Жените в неформалната икономика на България.София, 2006, АСА и ЖАР, цит. по www.asa-bg.org).

Крайният резултат на всичко това е социо-демографска катастрофа, чийто причини са снижаване на раждаемостта, рязък скок в заболеваемостта от различни т.нар. «социални болести», оттук и ранна смъртност, емиграция в търсене на работа. България заема «водещо място» по загуба на население. През 2014 г.по естествен прираст с - 8.3 ‰ страната ни заема 229 място в света от 233 страни. Зад нас са само Сейнт Пиер и Микелон с -10.2 ‰ , Молдова с -10.2 ‰, о. Кук с -30.0 ‰ и Сирия с -97.3 ‰ (данните са взети от https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/geos/bu.html).

В заключение ще кажем, че за да може да оцелее днес България се нуждае от неоиндустриализация и неоаграризация на иновационна основа. Но това може да стане и ако се използват поуките от успешния опит на миналото, а също така и поуките от това как с лека ръка захвърлихме, разрушихме и оплюхме това минало. Ако нещо трябва да се вземе от това минало то трябва да бъде най-вече „философията на развитието“с ясно разбиране, че базова основа на развитието са иновациите – технически и технологически, организационни, социални и интелектуални. А ключов позитивен фактор е човешкият фактор като ядро на иновационния процес. Целта трябва да бъде изграждане на солидарно-творческо общество, което е другото име на социализма на XXI век.

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели