/Поглед.инфо/ В този въпрос е смисълът на цяла една социално-икономическа и политическа система, на съдбата на милиони хора, които в продължение на повече от 70 години живяха в нея, работеха и се осъществяваха. И промениха света! Но аз не искам да го задавам с носталгия по системата, защото тогава отговорът му непременно трябва да е отрицателен и то без аргументи и анализи. Знам също, че противниците на социализма, както и ощетените от него заедно с либералните анализатори нямат съмнение в своя утвърдителен ответ. Той обаче е повърхностен, примитивен и изведен не от реални наблюдения и изводи, защото е продукт на лениви умове.

Краят на социализма, а с него и разпадането на Съветския съюз, е без съмнение акт с глобално значение, променил коренно съотношението на силите на международното поле. Той не можеше да се характеризира с публицистични емоции и оценки, продиктувани от лични политически съображения и идеологически възгледи. Тридесет години са достатъчен срок, за да може да го погледнем като част от историята, а не като лично преживяване или спомен, колкото и този спомен да е скъп и траен, суров и неприятен. Това е история, която подлежи на изучаване и задълбочен научен анализ. За съжаление такива анализи, поне у нас, почти не се правят. И твърде рядко са сполучливи.

Октомврийската революция в Русия през 1917 година, с която се установи световната социалистическа система, бе закономерен изход от кризата, в която буржоазно-капиталистическата система бе изпаднала. Това бе криза на прехода й към новото й състояние, което Ленин нарече империализъм и го определи като неин последен стадий. Опитете да се търсят причините за успеха й извън тази криза не обясняват нищо, а само изопачават и клеветят и се отдалечават от истината. Русия бе най-силно засегната от тази криза, тъй като самата бе в преход към своята модерност. Когато една държава, нация и икономика са в преход от едно състояние в друго, те са най-слаби и уязвими от политически сътресения. Така бе и в Русия през целия ХІХ век, но особено в неговия края и в началото на следващия. Извършваше се буржоазна революция. През ХІХ и в началото на ХХ век Русия е не просто огромна империя, а неравномерно развита в различните си райони, което пречи на прехода й към модерност и капитализъм да протича навсякъде с еднакви и постоянни темпове. Затова и започват трудно удържими процеси на териториален разпад в резултат на образувалите се типични за подобно състояние центробежни сили. Социалистическата революция бе единственото спасение за нейната цялост, но и за икономическото и военното й укрепване и по-нататъшно стабилизиране и развитие на огромната държава.

Социалистическата революция фактически извърши онова, което трябваше да стори буржоазната, но поради посочените причини не само не успя да го направи, а още повече задълбочи кризата и постави Русия на колене пред Европа. Това отне историческо време от социализма, за да бъде възможно в най-кратки срокове да разреши сложните проблеми, които стояха пред Русия, а малко по-късно и пред новата държава – СССР.

За новата обществено-икономическа и политическа система, която Революцията установи, това най-напред бе проблемът за властта. Всяка революция установява нова политическа власт. Но предишните постигат това, след като движещата й сила, т. е. новата господстваща класа вече си е извоювала икономическата. В Русия, а в средата на ХХ век и във всички останали страни, където бе извършена социалистическа революция, бе необходимо пролетариатът да завземе най-напред политическата, а чак след това да се домогва до икономическата власт. И тук именно е заложен конфликтът, който социализма така и не успя да разреши през цялия срок на своето съществуване. Той в крайна сметка го обрече на поражение. Това обаче не означава, че социализмът е случаен или изкуствено и насила наложен от някакъв „световен заговор” – бил той еврейски или масонски. Още по-малко е някакъв измислен нарочно проект, чрез който капитализмът и буржоазията да се сплотят, за да започнат да провеждат активна социална политика в своите страни. Такива нелепости често се срещат в историко-политическите анализи на резултатите от Октомврийската революция, правени от леви изследователи. С тях „се оправдава” Революцията и й „се позволява” да бъде зачитана като справедлива, макар тя да няма никаква нужда от подобни оправдателни присъди.

Проблемът за политическата власт при социализма така и не бе решен, въпреки че бе унищожена буроазията като класа чрез отнемането притежаваните от нея средствата за производство. Това неимоверно затрудни упражняването на икономическата власт. Оказа се, че не е достатъчно да отнемеш средствата за производство, променейки с това и икономическите отношения, за да сложиш ред в стопанството и да му създадеш благоприятни условия за развитие. В периода на изграждането на материално-техническата база на социализма новосъздаденият модел функционираше сравнително добре и резултатите бяха впечатляващи. СССР се превърна в могъща в икономическо и военно отношение световна държава. Победата във Втората световна война е доказателство за това. Но социализмът и неговата икономика функционираха добре в периода на екстензивното развитие, когато чрез политическа и идеологическа мобилизация на обществото бе възможно да се управлява икономическата сфера, да се строят ускорено заводи и се произвежда невиждано преди в количествено отношение материални блага. Но когато след войната дойде времето на високите технологии и на новите методи на управление, този модел започна да пречи. Политическата власт буквално бе обсебила икономическата и не позволи да се формира някакво съсловие от управленци (мениджъри – по днешната терминология), които да развиват икономическите субекти и да разработват и въвеждат новите технологии и да усъвършенстват производството.

Онова, което беше голямото постижение на социализма в икономиката като държавната и общонародната собственост, плановото стопанство, възможностите да се мобилизира обществото чрез лостовете на идологията и партията се превърна в непреодолима пречка, която силно затормози темповете на икономическото развитие. През 60-те години на ХХ век това бе вече очевидно за всички, но липсваше политическа воля за необходимата промяна и за въвеждане на механизмите, които щяха да обновят енергията на системата и да я изведат на ново равнище. Трябваха смели решения, които да преодолеят идеологическата праволинейност и твърдоглавост и да се постави икономиката на реални икономически основи, а не да й се налагат правила и норми, които тя не можеше, а и не биваше да следва. Още преди войната Сталин бе видял голяма част от недъзите на системата и започна да ги отстранява. Той бе разбрал, че е необходимо партията да не се меси пряко в икономиката и се опита да ограничи нейната власт. Нашествието на хитлерова Германия осуети намеренията му и статуквото бе запазено. По-късно подобни опити започнаха отново. През втората половина на ХХ век социализмът се бе превърнал в световна система, обхванала редица държави от Източна Европа, Азия и Америка. Това породи нови проблеми, свързани преди всичко с координирането на националните икономики, интеграцията между тях, международното разделение на труда, формирането на обща политика. Влиянието на СССР и КПСС бе силно и решаващо, но то не бе в състояние да преодолее противроечията вътре в системата, в нейната координация и планиране. Бързо се появиха центробежни сили, които пречеха на системата и я изпълваха с противоречия, които тя не успяваше да разреши. Националните държави търсеха своя собствен интерес и искаха да го налагат за сметка на останалите. За повечето от тях съблазните на капитализма бяха неудържими и смятаха, че с „двойна игра” ще надхитрят историята, за да задоволят себе си. Знаем какво излезе от хитрините им.

Не може да се отрече, че и ръководителите на Съветския съюз, и тези на отделните държави си даваха ясна сметка за случващото се и търсеха начини така да реформират системата, че да интензифицират развитието й и отстранят задържащите я пороци. Но понеже реформите се правеха не там, където беше най-необходимо, а и бяха повече декларации, а не действия, я обезсилваха и разрушаваха. Най-драстичната бе извършена на ХХ конгрес на КПСС, на който бе разобличен т. нар. „култ към личността на Сталин”. Това бе прекалено тежък удар както за самата КПСС, така и за социализма като цяло, защото показа лицето му като уродливо, зловещо и отблъскващо. Това бе сторено уж като самокритика и за самоочистване от пороците, но предизвика неочаквани последствия. Най-напред настъпи разделение в световното комунистическо движение. То бе непоправимо компрометирано. Комунистическите и работническите партии, изобщо цялата левица, изгубиха влиянието си в Европа, маргинализираха се и практически се отказаха от ролята, която историята им е отредила. Най-страшното бе, че самата идея за социализма и нейното практическо осъществяване бе уязвена и опорочена. Тя престана да привлича пролетариата. И изгуби доверието на тази, които трябваше да я прилагат в Източна Европа и в самия Съветски съюз Самата система започна да се разрушава, изпадна в тежка криза, а населението и особено по-младата му част се поддаде на западната пропаганда и повярва, че „там” живеят по-добре, защото има частна собственост, демокрация, свобода на словото. Докато „тук” цари терор, некомпетентност, тоталитаризъм, бедност, партокрация и безперспективност.

Печалният край на тази 70-годишна история даде основание на противниците на социализма да твърдят, че системата не подлежи на реформиране, че е обречена, защото е изкуствено създадена, и че идеологията й е догматична, а управлението й - основано на диктатура, насилие и пренебрежение към обективните закономерности и потребности на обществото и икономиката.

Да, системата рухна под напора на собствената си тежест и неспособност да се приспособява към новите условия. Но не бива да забравяме, че тя бе прекалено млада, за да бъде способна да си създаде защитни механизми и умения да се саморегулира. Затова и се придържаше толкова сляпо към идеологията и ръководната роля на комунистическата партия в абсолютно всичките сфери на живота. И не позволяваше никакво отклонение от този принцип. Причината, както стана дума по-горе, е в нерешения окончателно проблем за властта. Освен това твърде силна бе западната пропаганда срещу социализма и неговата политическа власт, много бяха опитите тази власт да се дискредитира, отслаби и дори разруши, за да бъде тя уверена и спокойна за себе си. Тя виждаше враг във всеки, който си позволеше да я критикува или просто да й посочи очевидните слабости и недъзи.

Реформите в икономическата система, каквито се правеха често, бяха частични и недостатъчно дълбоки, а когато бяха замислени като дълбоки, не се въвеждаха или бързо се видоизменяха, за да не засягнат нейната същност. От една страна се обявяваше либерализация на икономическите механизми, а от друга се въвеждаха допълнителни политически и идеологически ограничения, за да не би да се стигне до изкривяване и опорочаване на идеологическите постулати. Издаваха се най-различни законови и подзаконови актове, които по същество спираха започната реформа. А намесата на партийните органи в икономическата дейност ставаше още по-груба.

Социализмът потисна, вместо да стимулира предприемчивостта на управленеца и на отделния работник. Социалистическото съревнование трябваше да отвори перспективи пред тези, които искат да работят, създават и се развиват, но по същество то се изроди и още една форма на залъгване и потискане на инициативността на личността. По същество никой нямаше интерес да работи повече и по-добре.

Централизираната власт в държавата и икономиката натрупваше огромна бюрокрация, чиято власт ставаше все по-силна. Бюрокрацията (особено партийната) даваша указания, контролираше, ръководеше, но всъщност задушаваше инициативата, убиваше ентусиазма, буквално тровеше живота на работещите в стопанската сфера.

Всичко това обаче е огромен социален опит, натрупан от историята.

Да, всичко това е социален опит, който трябва да се анализира, за да не се повтаря. Още повече когато днес се вижда, че буржоазно-капиталистическата система носи същите недъзи, а на всичко отгоре е и изключително зла, нечовешка, безмилостна и несъстрадатална. Социализмът поне се грижеше, доколкото му бе възможно, за хората и никого не остави гладен или бездомен.

За да бъде извлечена полезната поука от този социален опит, е необходима нова теория на социализма.

Марксовото учение показа своята жизненост, но то има нужда от доразработване, за да се отчетат постиженията и слабостите на социализма като реална обществено-политическа и икономическа система. Тази система пропусна огромни възможности, увлече се по грешни постулати, заблуди се в дебрите на световното развитие и не прецени реалните опасности, които тегнеха над нея. В края на съществуването си тя произведе повече предатели и продажници, отколкото по време на най-страшните си изпитания. Предателите и изменниците побързаха да се възползват от неизличимата й болест и си осигурят някакво по-добро съществуване след нейната смърт. Осигуриха си охолство, но и презрението на народите.

Светът не може да живее вечно в капитализъм, защото ще се саморазруши. Той очаква нови идеи, чрез които да се обнови и преобрази, да наложи в себе си социалната справедливост и премахне обществените злини. Капитализмът не е в състояние да му предложи подобни обновление. Социализмът обаче ще го направи. Ако се очисти от предишните грешки.

Зтова аз казвам: в края на 80-те години на ХХ век дойде неизбежният крах на тогавашния социализъм. Но се отвори възможност за ново начало. И то ще настъпи.