/Поглед.инфо/ Трудно ми е да определя знаците, които свидетелстват за усилията на Варна да преодолее провинциалното си местоположение и провинциалния характер на своята култура. Множеството фестивали и конкурси в изпълнителските изкуства и постоянното увеличаване на техния брой; липсата на каквито и да било разговори и дискусии за духа на културния живот, удоволствието от употребата на определение на града като “морската столица на България”, “град на фестивали” и редица други масови и индивидуални проявления на ниско самочувствие и търсене на евфемизми, бележат уж друго равнище на мисленето, а са чисто и просто безспорните свидетелства на провинциализма в културата и в нейните ръководители, създатели и носители.
Всичко това е на фона на гостуванията във Варна на световни артисти, но и на присъствието в града на ярки творци. Градът е посещаван от световни дейци на културата, местната преса озвучава техните гостувания, ала духът на културата не се променя. Не се променя и самочувствието на творците от Варна.
Провинцията развива у всички местни творци две трудни за преодоляване качества: комплекс за малоценност и мания за величие.
Това са наистина две неотменни тегоби, съсипващи таланти, амбиции, самочувствия. Защото така омагьосват творческия ум, мисленето и поведението на автора, че на него бързо му става по-лесно да се подчини на изконните правила, отколкото да се съпротивлява и да влезе в отчаян духовна битка най-напред със себе си, а това без съмнение означава борба със статуквото в града и със самия град, който е благ с всички, които признават неговите правила и закони на съществуване, но е безпощаден с всеки, който дръзва да преодолява комплекса за малоценности и да потиска своята мания за провинциално величие. Те са обсебващи и могат да се отхвърлят единствено с друг начин на мислене. Не е нужно, дори е пагубно да смяташ себе си за второстепенен, но и сравнявайки се с ближните си, да се изпълваш с гордост, че си над тях, защото не смееш да погледнеш наоколо.
Направиш ли го обаче, ставаш непременно различен и вече си нетърпим за провинцията!
През 50-те и особено в техния край и настъпващите 60 години на ХХ век Варна започва своето невиждано преди икономическо, стопанско, индустриално, транспортно, духовно развитие. Градът се разраства, обогатява се, увеличава своето население, бързо се строи. Изграждат се грандиозни обекти в града и района около него. Създават се университети, полага се началото на туристическите комплекси, с които Варна ще бъде известна в целия свят. Намерено удобно и сполучливо съчетание между стопански живот, транспорт, туризъм, наука, строителство и култура, което гарантира спокойствие и развитие в обичайното русло на един извънстоличен (така вече наричат провинциалния град) град от ранга на Варна.
На 18 януари 1961 г. тук е учредено държавно издателство. Тогава издателствата са държавни и се учредяват със специални решения на Секретариата на ЦК на БКП и след подробен анализ на състоянието на културата и духа на съответния град, но при задължително наличие на кадри и възможност издателството да се превърне в духовен център. Задачата му бе да издава българска и чужда художествена литература, научно-популярни книги за морето и трудове и учебници за студентите по икономика на строителството, финанси и счетоводство, туризъм, политическа икономия.
То по своята същност не можеше и не биваше да бъде просто една от институциите на културата, каквито се създават във всички градове – особено големите и от мащаба на Варна. Защото всички тогавашни издателства като държавни учреждения издаваха книги за цялата държава и принадлежаха на националната култура. Затова и се намираха в София. Създаването на две издателство извън нея (такова издателство бе създадено и в Пловдив малко преди варненското) беше по-скоро увереност, че и в тези два града това е възможно и ще бъде полезно, а не за да им възложи да участват пряко в живота двата града.
Тази тяхна задача не бе разяснена на местната културна и особено литературна общественост и това създаваше постоянно напрежение между издателствата и литераторите в съответния град. Но като че ли повече даваше основания писателите, работещи в издателствата да се отчуждават от своя град и да живеят в постоянен конфликт с него.
Затова когато бях назначен за главен редактор на варненското издателство, положих доста усилия да притъпя този конфликт. Но колкото повече издателството търсеше и издаваше във Варна талантливи творци (а те не бяха кой знае колко), толкова повече нарастваше ревността на местните автори и недоволството им, че те са пренебрегвани, а забелязваните от издателството не са кой знае колко способни. Когато се търси подобен баланс, общо и пълно съгласие и разбирателство не може да се постигне. В крайна сметка е естествено позицията на издателството да е правилната, защото тя е позиция на държавата и националната култура.
Варненското издателство “Георги Бакалов” формираше и участваше в литературния и културния живот на Варна не като се превръщаше във “варненско издателство”, обслужващо критериите на местните “гении”, а като формираше различни от обичайните критерии за литературата, словото и таланта. Това означава, че когато издателството постигне високо равнище и придобие безспорен авторитет, то е важен фактор от духа, мисленето, критериите на живота и обстановката, в която живеят не само литераторите, но и цялата общност от творци и дейци на културата.
За издателството говорят книгите, които издава, а не намеренията и ежедневната политика на неговите ръководители, сред които съм бил и аз в качеството на главен редактор, а от 1986 г. и на директор.
При социализма издателствата не бяха в пазарна конкуренция, но се надпреварваха естетически, научно, по отношение на качеството на книгата и нейното художествено оформление. Икономическите резултати бяха много важни, но още по-важни бяха естетическите и съдържателните. Книгата играеше огромно значение за възпитанието на човека, особено на младите.
Затова всяко издателство се стремеше да привлече колкото се може по-широк кръг сътрудници, който да му помага в подбора на заглавията, но и във формирането на цялостната му политика. То трябваше да придобие свой облик и да го защитава постоянно чрез книгите, които издава, и в рамките на тематичния му облик, зададен от от неговото основаване.
Естествено, че този кръг ще съответства на равнището на ръководството и редакционния състав на издателството. Той е чисто и просто тяхно възпроизводство, защото те го подбират и утвърждават.
Смея да твърдя, че книгоиздателство “Георги Бакалов” успя да формира такъв кръг от сътрудници. Не беше лесно. Обикновено тези специалисти консултират редакционните работници безплатно. Затова бе необходимо да се формират други аргументи за тяхната безкористна работа. Те гледаха равнището на ръководството, на съответния редактор, който ги кани и с когото ще работят. За нас, особено в сферата на научно-популярната литература, а и литературата на икономическата наука, изникваха доста трудности, тъй като големите специалисти в бранша не винаги умеят да пишат, да следят световната литература и да открояват онова, което си струва да бъде издадено на български. Нужни са и сътрудници в чужбина, които биха могли да снабдяват издателството с нови книги, които евентуално да бъдат преведени и издадени от него.
Тази невидима част от издателството е много съдържателна и често и определяща за неговото правилно и успешно функциониране. Тя се създава най-трудно, защото изисква висока образованост на редакторския състав, умение от негова страна да общува с хора и да ги предразполага за работа или просто за съвети и мнения. Тези качества се възпитават и в това е голямата роля и отговорност на ръководството, но е важно тези хора да са предразположени и да търсят само приятели. Това е истинският редактор.
Не бих казал, че книгоиздателство “Георги Бакалов” е притежавало винаги подобни хора. Но ръководството му постоянно е работило за тяхното привличане. Целта му е била винаги да поддържа високо равнище. А то се постига с образовани, културни, умни вътрешни и външни сътрудници.
Те бяха творци, а не цензори на книгоиздателство “Георги Бакалов”. Цензура изобщо не е имало и всеки, който говори подобни нелепости, клевети труда и постиженията на създателите на книги във Варна. Никой никога не се е намесвал политически, не е забранявал или задължавал издаването на една или друга книги или писател. Ние не сме имали такива намеси и в решаването на кадровите въпроси.
Отделих толкова място на хората, които са работили в издателството и за него, защото обикновено трудът им не се забелязва и не се оценява.
Време е да посоча с какво конкретно книгоиздателството е давало принос в развитието на националната култура и в решаването на важни социални проблеми. То винаги е мислело с по-високи критерии и си е поставяло далеч по-сериозни и общонационални цели отколкото културния и литературния живот на Варна. Издателството е просто друга култура, друг начин на мислене и дори поведение, неприсъщи на една извън столична постановка на културата. И тук е границата, която книгоиздателството е преминало с провинцията. И, слава Богу, никога не си е позволявало да отстъпи и се върне назад.
Мащабното мислене, търпеливото изграждана богата и отчетлива издателска политика. Затова и издателството правеше впечатление с добре промислените библиотечни поредици, в които заглавията бяха много сериозни, а редакторската работа върху текст почти безупречна. Всички поредици и книгите на книгоиздателството са колективно дело. Един може да роди идеята, но целият последващ период на нейното осъществяване протича по определен ред и заедно с тези които са определени да свършат тази трудна задача. Никой не може да изведе докрай идеята си, без да я обсъжда в колективните органи. Затова книгите са все наши – няма мои.
Ще спомена някои от най-важните поредици: “Есета”, “Книги за книгата”, “Световни морски новели”, “Океан”, “Кълнове” (за първи книги на млади автори), “Корени”, многотомните издания на съчиненията на най-великите писатели-маринисти (Джоузеф Конрад, Херман Мелвил, Виктор Конецки, Джек Лондон), “Галактика” – в българската и преводната художествена литература; “Нептун”, “Морета, брегове и хора”, алманах “Фар” – в научно популярната литература за морето; поредицата за теория на управлението, изследванията върху проблеми на националната икономика.
Разясняването и популяризирането на морската идея бе една от големите задачи, които държавата бе възложила на книгоиздателството. Младите се учеха да познаят и разберат морето и хората, които му са се посветили, от нашите книги.
Много са книгите, които вършат тази добра работа, с която се бе заело книгоиздателство “Георги Бакалов”. Много по-лесно е да издаваш добри книги отколкото добрите ти книги непременно да бъде тематично определени. Но ние се справяхме, защото постоянно работехме над себе си, повишавахме личната култура и общото равнище на образованост на редакторски състав. Както и на всички, които работеха в издателството. Защото знаехме, че не е достатъчно само едни да бъде с висока култура, знания и опит, а останалите да се посредствени.
Заслужава да се подчертае приносът на книгоиздателството в изкуството на книгата, т. е. художественото оформление, нейния външен вид, шрифта, стила на отделната страница, илюстрацията.
Искам все пак да спомена имената на ръководителите на книгоиздателство. Те заслужават днес да ги знаят и помнят. Главни редактори са били Йордан Тодоров, Нели Майер, Димитър Христов, Тихомир Йорданов, Йово Неделчев, Панко Анчев; а директори: Стефан Алексиев, Стефан Николов, Петър Станев, Панко Анчев.
Докато книгоиздателство Георги Бакалов” съществуваше и работеше в нормална социална и политическа обстановка, всичко сякаш се постигаше от само себе си. Всичко беше много добре и точно подредено, контролът бе действен, критериите за оценка обективни.
Дойдоха обаче неразбориите в края на 1989 г. И всичко рязко се промени.
Книгоиздателството просъществува още година – две, след което промени името, ръководството и потъна в небитието. Посредствеността, управленската немощ и интригите надделяха, а то не бе създадено, за да им съпротивлява. Хората, които го овладяха, бяха все измежду посредствените редактори. Те затова и нямаха преди някаква съществена професионална реализация. И много страдаха от това.
Книгоиздателството имаше други задачи и функции, а не да преодолява личните амбиции и немощи на посредствеността.
То затова бе безпомощно в подлудяването на една част от колектива, която смяташе, че е дошло нейното време да управлява по “демократичен начин”.
Демокрацията сложи край на историята на книгоиздателство “Георги Бакалов”. То се поизмъчи още няколко години, за да бъде официално обявено в несъстоятелност от Министерството на икономиката. Тези години обаче не са негова история...
Неговата история е друга и аз се опитах накратко да я разкажа!
ПАНКО АНЧЕВ
бивш главен редактор и
директор на Книгоиздателство “Георги Бакалов” - Варна
