/Поглед.инфо/ Предлаганите кратки размисли са реплика на квазитеоретичните и съответните им практически реалии на икономическата политика в България през последните три десетилетия. Казано най-общо, те макар че претендират, че са отражение на водещите в света на глобалния капитализъм, и конкретно в ЕС идеи и принципи на икономическата политика, са просто един тюрлю-гювеч , забъркан от живковско-сталински догми за ролята на държавата като колективен собственик и стопанин на основните средства за производство и неолибералните догми-рецепти за максимални печалби на частните и корпоративни структури, допуснати по волята на държавата , т.е на управляващите политически групи да се занимават с бизнес. Тук няма място нито за съблюдаване на принципи на националната сигурност, още по-малко или никак за някаква социална роля на държавата, гарантираща социалната справедливост и солидарност на своите граждани.

Всичко, което по своята сложност, през изминалите три десетилетия не можаха да приватизират, продадат или просто съсипят тези управляващи политически групи отдадоха на концесии за грошове за добри комисионни за самите тах..

И тъй като политиката на управляващите се провежда в съответствие със техните частни и корпоративни интереси не може изобщо да става дума за някаква свобода и свободна инициатива на икономическите субекти. Всичко е под контрола на управляващите групи и структрури т.е на държавата, която неолибералния капитализъм сведе до минимум само като брояч и контрол на паричната маса в обръщение.А в случая в България като бухалка за бунтарите и свободно мислещите. Такъв тип икономическа система не генерира никакви иновации, а просто вегетира в новофеодалните зависимости. Не трябва да се забравя, че в съответствие с догмите -простите рецепти на неолиберализма цялата обществено значима дейност – образование, наука здравеопазване, спорт, изкуства също следва не своите собствени и жизнено важни за обществото цели, които държавата трябва да систематизира, ранжира и стратегически насочва, а главно печалбата, то естествено е навсякъде да господства корупцията, ниския морал и деградацията.

Не привеждам статистически данни, защото те са публична тайна, макар и плахо промъкваща се през цензурата на публичните медии и журналистическия слугинаж, наложени от управляващите .

Предлаганите размисли са не просто опит да очертая фундамента, върху който управляващите политически структури законово убиват народа и държавата България, а повод да споделя огорчението си от “учения” слугинаж, който в онази епоха с апломб укрепваше колективността на икономическите субекти чрез още по-пълното им одържавяване и ликвидиране на всякакви други форми на собственост, а след преврата на част от комунистическата номенклатура се хвърли да строи ускорено нов капитализъм, възвеличавайки частната “свещена” собственост и отричайки държавата като “зло”. Виждайки погрома над държавата и обществото някои от тях написаха даже опуси за “догонващо развитие”. Кого да догонват?Новите колонизатори ли?Неолибералните глобалисти ли?

Един от тези “херои”, когато представяше своя опус за “догонването”, воден от тщеславието си като някакъв чл. на БАН се даже похвали, че бил съветник на трима социалистически премиери – един преди преврата и двама след преврата? И тримата безславно провалили се...

Бедата е, че тези хора, цитиращи обилно западни авторитети не проумяха за няколко десетилетия, притиснати под похлупака на следваните догми, че в съвременната глобална епоха, след преминалите като вълни една след друга, застигащи се и преливащи се научно- производствени и технологически революции , определени от швейцарския бизснемен Клаус Шваб като “Промишлена революция 04” ролята на категорията “собственост на основните средства за производство” не играе вече тази роля, която играеше във времената на класическия капитализъм –империализъм, описана и обяснена блестящо от К. Маркс и В. Ленин. Собственоста не е изчезнала никъде, тя си съществува, но в условията на една гобализирана с финансовите, комуникационните и информационните мрежи световна икономическа система с множество форми на собственост решаващо за успеха на една каквато и да е икономическа дейност на какъвто и да е икономически обект е не характера на собственоста му, а как се реализира тази дейност, какви резултати носи за трудещите се, в съответствие с какви принципи се организира и управлява. Това важи днес с особена сила в епохата на глобалния пазар за всяка икономическа система. В епохата, както предвиждаше К. Маркс, когато милиони индивидуални собственици ще бъдат колективно организирани и управлявани.

Разбира се, още дълги години идеологическите догми и етикети –“капитализъм”, “комунизъм”, “социализъм” ще се размахват от примитивни политици като бостански плашила за наивници.

Историеският опит на развитието на напредналите в своето икономическо развитие и просперитет държави категорично доказа, че характера на собствеността на основните средства за производство, енергетични мощности и инфраструктурни комплекси не играе някогашната особена роля за тяхната ефективност и роля в националната и глобалната стопанска система. Това е така, защото по същество самата собственост е радробена в десетки различни форми – държавна, общинска, корпоративна, кооперативна, частна, индивидуална и т.н., които в много случаи са смесени по най-различен начин. Затова от ключово, решаващо значение в съвременната епоха става въпросът как се управлява тази собственост и съответната дейност и как тя е организирана и включена в националната и глобалната система.

В този смисъл въпросът за организацията и стратегическото управление става от съществено значение за всяка икономическа дейност в съвременната пазарна икономическа система, без оглед дали тя е национална, регионална или глобална.

В същото време въпросът за свободата на субектите на съответната дейност и социалната справедливост по отношение на тях има смисъл и е от значение само в рамките на националното стопанство и държава, в пространството на националната държава.

Затова тук вече е абсолютно необходимо да подчертаем, че двете ключови понятия, чиято интерпретация определя една дясна “либерална” или една лява “социалистическа” или просто социална политика са “свободата” и “социалната справедливост”. В исторически наложените политически идеологически догми свободата и социалната справедливост са противостоящи, несъвместими. Или има свобода , но няма социална справедливост или обратно има социална справедливост, но няма свобода. А всъщност?

В “Тезисите за Фойербах” и в “18-ти брюмер на Луи Бонапарт ” К. Маркс категорично заявява своето разбиране за свободата в обществото като коренно различно от това на Джон Лок. Докато принципът на Лок “Свободата на всеки като условие за свободата на всички” заляга във фундамента на либералния индивидуалистичен капитализъм, то за колективистичното социалистическо общество, според Маркс, водещ е принципът “свободата на всички, условие за свободата на всеки”

За съжаление, това не го разбраха не само епигони на Маркс като Карл Попър станали впоследствие негови най-яростни критици и противници, създавайки теорията за “отвореното общество”(openSociety), чийто най-известнен пропагандатор и прововестник е мултимилиардера мегаспекулант Дж. Сорос, но не го разбраха и правоверните марксисти – болшевики, комунисти. Тази идея-принцип на гения на К. Маркс се оказа недостижима за техния несистемен недиалектически механистичен еднолинеен начин на мислене.

Тъй като анализът на “Капиталът”беше изграден върху планините от статистически данни за класическия, основан на частната собственост - английски, френски, американски и т.н. капитализъм, който капитализъм пораждаше жестоката експлоатация, вопиющата социална несправедливост и отчуждение на въвлечените в производството милиони безимотни пролетарии, то следователно логически трябваше да се изгради общество основано на колективната, държавната собственост, което ще възвести социалната справедливост. Към това зовеше призивът за “експроприация на експроприаторите”, призивът към социална революция и “държава на диктатурата на пролетарията”. Това следваше обаче само като първа радикална стъпка. Въпросът за изграждането на новото колективистично общество К.Маркс разглеждаше в цяла група други произведения – “Гражданската война във Франция”, “Критика на Готската програма”, “Критика на Ерфуртската програма” и десетки писма до Фр. Енгелс и други водещи фигури на раждащата се европейска социалдемокрация. За съжаление на него не му позволи здравето да довърши четирите тома на “Капиталът”, нито пък да обясни, че принципът “свободата на всички като условие за свободата на всеки” не противоречи на принципа за социалната справедливост.

Както е добре известно от десетилетната история на първия съветски, а след него и на останалите източноевропейски и азиатски социализми самият принцип на социалната справедливост беше сведен до принципа на елементарното, примитивното равенство. На свой ред принципът на свободата пък еше разбиран като формални общи свободи и права.Не можеше и дума да става за конкуренция/съревнование, за свобода не само на мисъл и слово, но и на свободна практическа инициатива, стимуирани с различни възнаграждения и публичност. Тук нещата опираха до действителната демокрация, до социалната справедливост. Това обаче заплашваше идеологическата догматика и власта на управляващите.

Така управляващите този социализъм не само не разбраха жизненоважната диалектическа взаимовръзка между свободата и социалната справедливост, но не проумяха и възможностите за икономически и духовен подем, които им даваха новите технологии. Затова естествено, логически след първите десетилетия еуфория и подем на милионите трудови маси настъпи постепенно стагнацията и краха от глупавите, нерадикални опити за “перестроечни ”реформи.

Самият капитализъм също верен на своите либерални догми за “свещената частна собственост” и индивидуалните “права и свободи” не проумя също възможностите за социализиране и действително демократизиране, които му предлагаха новите производствени, комуникационни и информационни технологии и в своите неоконсервагивни революции усили идеологическите догми на либерализма като неолиберализъм, свеждайки до минимум ролята на държавата и абсолютизирайки свободния пазар, превръщайки по този начин обществото в джунгла, в която свирепстват крупните хищници на капитала- ТНК и Финасовия олигархат.

А принципите на свободата и социалната справедливост са фундаментални принципи на човешката духовна култура, чиято диалектическа взаимовръзка бе добре разбрана от класическата философия. Не веднъж и два пъти в десетките си книги и статии, следвайки великите образци на тази философия и наука аз подчертавам, че още десетки хиляди години преди да образува първите си цивилизации човекът/човечеството е развил три фундаментални способности – да познава обкръжаващия го свят, да прави избор между доброто и злото за неговия живот и живота на съплеменниците му, и да твори по законите на красотата както я е възприемал тогава и е могъл да прави това. Но самият факт на способноста да прави избор вече показва, че той е възприемал свободата като възможност да оцелее, да живее по-добре и при това не само за себе си, а и за всички, с които е свързан кръвно и като родова и племенна общност.Така се е създавал фундамента на естествения морал. В този смисъл моралът е първата фундаментална характеристика на човека. Зоо политикон, за който пише Аристотел през 4 век пр. н. е. е човекът от класовото робовладелско общество, т.е вече политическия човек.. Но, ако се анализират текстовете и от древната , и от средновековна история , та до наши дни ще се види, че под различните политически, идеологически, етнически и т.н. характеристики на деятелите от тези епохи стоят техните морални характеристики.

Разбирането на дълбоката същностна природа на свободага, описана и озвучена от гениите на поезията и музиката в стотици химни и въплътена в героическия лайтмотив на велики революционери и бунтовници-мъченици бе постигнато от върховете на философията на Новото време. За Бенедикт Спиноза свободата изразява необходимоста на нещата, на човека като проява на тяхното/неговото същностно разгръщане , цялостно реализиране.За диалектика Георг Хегел свободата е осъзнатата необходимост, стремежът към ставане на цялостноста на човека. За ученика на Хегел, насочващ философията към практиката К. Маркс свободата е осъзната и овладяна практически чрез действия необходимост. Жан Пол Сартър най-великия от френските философи през втората половина на ХХ век видя свободата като овладяна необходимост с възможност за избор.

Но, както посочих по-горе първото разбиране на себе си като живо същество, на живота си да бъде, като необходимост, човекът/човечеството постига в принципите, нормите, ценностите на естествения морал.

Всичко това е дало достатъчно основания на енциклопедичния гений на Имануел Кант в своята “Критика на практическия разум” да обяви моралът, моралният закон за “Висше Благо” и в съответствие с това висше благо да формулира своя принцшип на Категорическия Императив на човека и човечеството. (Императив – висша заповед зададена ни от Бога или (за невярващите) от Универсума в хода на Еволюцията, която не може да се обсъжда, а само да се следва!).В свободен превод от немски този Императив гласи: “Постъпвай така всякога, щото човечеството в твое лице и в лицето на всеки друг да бъде като цел (самоцел) и никога не би се отнасял към него само като средство” “HandleSo, dassduderMenschheitsowohlindeinerPerson ,alsinderPersoneinesjedenanderenjederzeitzugleichalsZweckniemalsblossalsMittelbrauchtet”.Но от това, че в своите действия като свободен човек всеки разглежда не само себе си като цел, самоцел, но и всеки друг човек означава , че уважавайки свободата на другия той следва принципа и на справедливоста като също такъв висш принцип.

Както е добре известно и на децата, човешкото общество не е набор от категории, понятия, принципи, а система от реални отношения и дейности. Затова големият въпрос на всяка теория и тук конкретно на изведените като фундаментални за структурата и функционирането на човешкото общество принцпи на свободата и социалната справедливост е как действат те в реалноста, в системата на реалните обществени процеси и явления? Как теорията за свободата на всеки е свобода за всички и как социалната справедливост като възможност за пълноценно реализиране на отделен човек е такава възможност и за всички останали?

(Предложената по-нататък в текста структура на една обществена система на свободни, следващи принципите на социалната справедливост индивиди е резултат от осмислената хилядолетна историческа практика на човечеството и на различните големи теории за строителство на един по-добър обществен строй. Тя отчита върховите постижения на теориите и практиката на либералния капитализъм и на държавния социализъм.В нея са отчетени не само историческите синтези в теориите и практиката както на либералния капитализъм, така и на държавния европейски и азиатски социализъм, но също така и пробивите в общите модели, довели както до невероятни деформации, така и до впечатляващ неустоим подем.

Отчетен е също в най-добрите му образци в теорията и практиката опита на стария и новия български капитализъм и на държавния български социализъм.

Но предложените по-нататък идеи и изводи не пледират за строитество на общество в съответствие с определени идеологически етикети- либерален капитализъм, демократичен социализъм и комунизъм, а просто на общество на свободни хора, спазващи принципите на социалната справедливост и солидарност в зависимост от достигнатата степен на своята индивидуална и обществена развитост и възможности на своята материална и духовна кулура като пространство на тяхната свобода.)

И така!

Както е добре известно и на всеки студент по политическа икономия, а не на кастрирания англосаксонски икономикс, всяко модерно общество се основава на определена икономическа система, структурирана и законово регламентирана в различните си отрасли/подсистеми и нива в зависимост от идеологическите догми на политически управляващите групи. Тя може да се изживява като оригинална от своите адепти или просто като подражание от различните подвасални общества, следващи натрапения им “общ модел”. Така или иначе и “общия модел”, и различните му подражания се реализират, функционират практически винаги в зависимост от националната култура и доминиращите традиции , както и от наличните материални и духовни възможности на даденото кокретно общество. Така че няма чисти модели нито пък идеални подражания.

Въпреки това, в случая когато се опитваме да правим креативни синтези от водещи икономически теории и успешни исторически обществени практики на реализация на принципите на свободата и на социалната справедливост в наши дни, ние трябва да заявим, че е необходимо да се положи като законова основа Един универсален конкурентен ред.

Съзвучен с принципите и духа на конституцията на страната той поставя всички икономически субекти, независимо от формите на собственост, мащабите и характера на дейноста им в еднакво, равно пред законите на страната положение. Това означава също така, че нито една от наличните икономически подсистеми не може да доминира като монопол над другите, нито пък да се ползва с особени привилегии. Единствено с особен статут могат да се ползват само обекти с изключително значение за националната сигурност, при това пак определено законово.

Върху базата на този Универсален конкурентен ред трябва да бъдат създадени специфичните законови основания на всяка от големите обществени подсистеми, в които и чрез които се реализира цялостния живот на гражданите на държавата – производство на средства за производство и производство на средства за потреблиение, жилищно стопанство, строителство, комуникации, обществен ред и сигурност, армия, спорт, туризъм, образование, наука изкуство, здравеопазване, пенсионно осигуряване, почивно дело, социално дело за хората с увреждания, безпомощни самотни пенсионери и деца без родители...

На всички тези нива и сфери държавата трябва да реализира своята законодателна, стратегически изпълнителна и контролираща роля на абитър и съдия, на гарант на свободата на всеки и социалната справедливост за всеки.

( Нека да е ясно и за либерали, и за комунисти и анархисти, че държавата възниква като същностно необходим фактор на цивилизациите- 5-6 хиляди години пр. н. е и исторически също се развива с развитието на обществата като променя формата си. Приказките за изчезването на държавата от страна на комунисти-интернационлисти, анархисти, неолиберали- глобалисти и всякакви други –исти, както и фантазиите за всечовека и човечество не предлагат нищо оригинално, а нов феодализъм на ТНК, земни или галактически империи, нови модерни “1984”. Глобалната земна човешка мрежа винаги ще се нуждае от ядра, възли. Въпросът е кой и защо иска да подмени националната държава? Кандидатите за “Нов световен ред”, за нови господари на света. Именно затова те устройваха и устройват световни войни и пандемии чрез изкуствено създадени вируси, разрушаване на екосистемите и убиване живота на планетата Земя. Безумци!...)

Възниквайки от лоното на природата Homosapiens’a със своя ум, труд, опит крачка по крачка, преодолявайки тежки природни катаклизми- епидемии, земетресения и изригване на вулкани, самоунищожавайки се в кървави войни е ставал и обогатявал своята човешка, цивилизационна наредба, за да стигнем до тук. И, както винаги досега, по вина на глупоста на водачите, на тяхната алчност и вяра в идеологически догми човечеството отново е в глобална криза с опасност да се самоунищожи.

Но, за да продължим нататък, ние опряни на историята трябва да открием хоризонт, за да продължим по своя път във вечноста като продължение на Евоюцията на Универсума. Това означава най-малко, първо, че човечеството , народите трябва да поставят в хармония всички подсистеми на своята национална, регионални и глобална система в хармония една с друга. И второ, да преустроят своята цялостна жизнеобходима дейност на всички нива в хармония с природата на люлката на живота – планетата Земя.Да следват, а не да изврашават великия универсален принцип на Вселената.

Исторически всяка от създадените подсистеми на националната система, както и на глобалната система на човечеството е изработила своите критерии за ефективност и полезност и те трябва да станат водещи върху основата на Универсалният конкурентен ред- т.е науката да дава ново знание за света, човешкото обществно и човека, образованието да учи младите хора на креативно мислене върху базата на установеното фундаментално знание и историческа практика, здравеопазването да осигурява здрав и пълноценен живот, и т.н, и т.н. . Подмяната им през последните 4- 5 десетилетия с гонене на печалби, безумен и безсмислен икономически растеж и трупане на богатства са главната причина за глобалната криза на цивилизацията, нарушаването на екологичните и климатични баланси, на деградацията на човешкия род.

И въпреки че историческият опит на човечеството е предлагал различни форми на организация и управление следващите идеологическите догми на примитивния антикомунизъм и на държавния социализъм продължават да повтарят, че свободния пазар регулира икономиката на капитализма, а социализма се управлява с централистично планиране се налага да повторя, че и едната, и другата форма на регулиране, управление не са изобретение нито на капитализма, нито на социализма, а са възникнали още с възникването на цивилизациите. Въпросът е как, в какви мащаби те са били използвани и използват в практиката на капитализма и държавния социализъм .

Днес, почти всички развити капиталистически общества прилагат принципите на индикативното стратегическо планиране както при управлението на големите национални и транснационални компании, така също и принципите на свободния пазар. Виждаме, че комунистически Китай започна и провежда своите реформи и икономически подем съчетавайки гъвкаво принципите на стратегическото централизирано планиране с принципите на свободния пазар. И въпреки, че не секват обвиненията към нетовата политика, че водела към капитализъм той неотклонно следва своя път определен като “социализъм с китайска специфика”.

В това отношение впечатляващ е опитът на Франция след Втората световна война до днес. Целите на стратегическото индикативно планиране на национално ниво предлагани за определен период от Генералният комисариат върху базата на прогнози за “възможните бъдеща”, които изработва върху базата на Института за статистическа информация Дирекцията за предвиждане се конкретизират за специфичните икономически отрасли и области в националното пространство и се предлагат на обществото. Приемането им от страна на конкретните икономически субекти се съпровожда с цяла редица данъчни облекчения и благоприятни кредитни възможности. Другите икономически субекти действат на своя отговорност и риск, спазващи изискванията за равнопоставеност с правата и задълженията си пред закона. Нещо повече, държавата в съответствие със своята стратегия в глобалното икономическо пространство лобира дипломатически колкото е възможно пред чуждестранните икономически субекти за интересите на онези свои компании, които действат на глобалния пазар.

Посочените съвсем тезисно основни моменти на практическата реализация на принципите на свободата и социалната справедливост на нивото на националното пространство при стратегическата законодателна, управленска и контролираща роля на националната държава ще постигат добри и с нарастващ ефект резултати, ако действат в една благоприятна международна глобална пазарна среда. Това означава , че в системата на международните отношения трябва да действат принципи и правила за равнопоставеност на всички участници, без доминация на коя да е национална държава икономически, финансово и политически-дипломатически.

Факт очевиден за всички народи е първо, че огромната част от международните институции и организации създавани в десетилетието след Втората световна война при икономическата, финансова и политическа доминация на няколко от т.нар. “велики сили”, най-вече на САЩ, е безвъзвратно остарела. Това категорично важи както за ООН, така и за Св. Банка, СТО и МВФ, а така също и за НАТО, с неговите неадекватни претенции за организация за глобална сигурност в условията на толкова много опасности, предизвикателства и рискове за човечеството. За изминалите 75 години от края на ВСВ светът, световната икономическа система , народите толкова много промени преживяха, че е повече от категорично наложително тази система на международните отношения да се реновира радикално.

Крайно време е за двете от най-развитите държави в света – Германия и Япония да бъде свален статута на окупирани и да бъдат включени в Съвета за сигурност на ООН заедно с гигантите Индия и Бразилия.

И не най-последно, на един Самит на водещите финансови специалисти в света и министрите на финансите на държавите членки на ООН да се изработи статута и се приеме Единна световна наднационална валута – World, Welt. Monde. Мир, Юан и т.н. както още през 19 и 20 век бяха изработени единни мерки за растояния-см, метър, километър, за тежест, за температура и т.н., и т.н. А седалището на ООН да се установи в една от европейските неутрални държави – Швейцария, Финландия, Австрия.

Логично е, че когато говорим за промяна на световните институции трябва да очакваме и промяна на системата от принципи и отношения между държавите. Човечеството в много отношевия е узряло да поеме разумно и отговорно, справедливо и солидарно съдбата си в своите ръце.