/Поглед.инфо/ -Г-н Професоре, аз помня, че когато бях ученик в Гимназията за древни езици и култури, Вие, по покана на нашия учител по философия се срещнахте с учениците от нашия 10 клас и говорихте за ставащото в страната ни. Тогава помня, Вие ни прочетохте едно есе-памфлет за Гъливер в страната на лилипутите. Бихте ли ни го припомнили днес, след петнадесет години, когато ние сме ваши колеги! – питаше младият асистент по философия на културата Данаил Димов.

Течеше едно заседание на секцията “Философия на културата” в един от институтите на БАН, на което се обсъждаше идеята за юбилейна конференция, посветена на годишнината и делото на известния професор П.Горнаков.

Този неочакван момент оживи членовете на секцията и гостите, поканени на това обсъждане и те с лека усмивка и очакване се обърнаха към стария професор. Самият той, силно побелял, но запазил свежестта на лицето и излъчването на синьо-сивите си очи се засмя и каза:

-За съжаление, онзи текст, който тогава ви четох, изчезна. Самият герой на есето прибра един екземпляр, а медиите тогава не посмяха да го публикуват. Сега ще се наложи по памет да възпроизведа някои моменти и да се опитам да доведа действието до наши дни.

- Слушаме ви скъпи професоре, - обърна се към стария учен ръководителят на секцията проф. Симеон Ненов.

- Добре, -каза професор Горнаков – да опитаме.- после помълча минута, вероятно за да подреди импровизацията и продъжи ,- помните каква беше ситуацията в една страна на Източна Европа, в която кукловодите на политическите марионетки след провала на “червените” и “ сините” им избранници, накрая се сетиха за един забравен далече на Запад цар. Е успяха да го убедят да дойде в бившето си царство. Десетилетия далече от политиката този човек беше съхранил аристократизма на своя дух и с това стоеше високо над цялата тази изплувала в годините на червено-синята мъгла политическа шушера , която естествено изпадна в паника, когато разбра за неговото идване. Това удивително много ми напомняше мултфилми, в които банда мишоци се изживяват като величия до момента, в който пристига един свиреп котарак. Също тогава ситуацията ми напомни за романа на Джонатан Суифт “Гъливер в страната на лилипутите” и затова така нарекох есето-памфлет.

- Помня, вие тогава много колоритно бяхте описали действащи политици, както и такива, които се въртяха около Гъливер, обслужвайки го.- вметна Данаил Димов.

- Да, така беше, -засмя се сам професор Горнаков.- Главните организатори на мишата беготня , или на хаотичната реакция на лилипутите бяха премиерът Простов и президентът Престоялов. Опасявайки се, че Гъливер ще стане президент те си спомниха за конституцията, която до тогава не признаваха, според която Гъливер като не беше живял последните пет години в Лилипутия, не можеше да бъде избран по “демократичен път” за президент.

Но съветниците на Гъливер, сред които се открояваше завършилия някакъв колеж по политология лилипут Боклуков, някакъв географ Бейлиевски и разбира се скритият юрист Панейтков го посъветваха да участва в изборите за Парламент като обещае, че за 800 дни ще оправи Лилипутия. Разбира се, Гъливер хабер си нямаше за батака, в който го насадиха тези негови съветници и цяла дузина от обучени на банково дело на Запад брокери , които му беше пробутал сина му –несъстоял се принц с едничката задача да върне всички имоти на фамилията му, национализирани от предишната власт.

Именно тези включени в играта на шашардисаната Лилипутия, в която народецът беше си спомнил за малкия Гъливер с умиление негови съветници скалъпиха една партия-движение с неговото име. Но Простов, който преминал през ковачницата на предишните лилипутски правителства скалъпи нещо подобно на тази партия, т.е. едно менте, с което по време на изборите успя да отклони доста заблудени лилипути от обикновения народ.

-Тогава ли започнаха ментетата в тази ваша Лилипутия, професоре? –попита професор Ненов – например, както формулира по-късно това един опозиционен поет Мънчо Мънчев – “Гласуваш за Барсуков –избираш Простов!”

Всички се засмяха, защото разбраха за кого става дума.

-Не, за нещастие, ментетата, колеги – поклати глава професор Горнаков- започнаха още в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век.Менте беше целият процес на промяната определян като преход към демокрация и пазарна икономика, а всъщност беше налагане на един нов колониален режим на див капитализъм с авторитарно управление на васалите на новите/стари колониалисти.

-Да, през този четвърт век доста подмени бяха направени. – отбеляза отново професор Ненов- Но кажете, скъпи професоре, как стана така, че вместо цар Лилипутия избира вече години един пожарникар за премиер!

- Да, разкажете за възхода на Барсуков, това го нямаше в предишното есе, което слушахме в началото на хилядолетието- допълни въпроса и Данаил Димов.

- Да, това вече беше в “после”.- потвърди професор Горнаков – В началото никой не знаеше за Барсуков, който охраняваше Гъливер. Тогава имаше други герои. За Барсуков се заговори, когато някакъв генерал от старите служби го предложи на Гъливер да оглави Министерството на вътрешните работи. И той започна да се явява на събиранията на новото правителство и власт, ръководени от Гъливер с някакъв черен кожен шлифер. Журналистките-лилипутки пищяха от удоволствие като видеха този нов мачо, различен от другите лилипути и се блъскаха да му пипнат мускула. Вероятно някои пипаха и други неща. Като всеки мачо той беше немногословен, което го правеше още по-загадъчен. Всъщност, както се оказа по-късно той нямаше какво да каже, защото в главата му нямаше никаква мисъл, освен инстинктите на примата, които той понякога им придаваше форма на мисъл. Така или иначе Барсуков, който бил завършил за пожарникар, че даже и защитил някаква дисертация написана му от други на тема”Психологически особености на разгъване на маркучи в гориста местност”, а след т.нар. демократични промени оглавил разни бандитски формирования, стана главно действащо лице от обкръжението на Гъливер. По-наблюдателните и по-критичните участници в кръга около Гъливер констатираха два важни факта: Първият, че Барсуков упорито прилича на диктатора от предишната, преди “демокрацията” епоха, който пък на свой ред упорито приличаше на дядото на Гъливер, бил някога първия цар в новата история на Лилипутия. И както предишният диктатор беше грижливо пазен от службите по време на управлението на бащата на Гъливер, за да бъде издигнат до върха на властта, така и службите след “демократичните промени” бяха пазели Барсуков и въпреки предишните му престъпления го издигнаха като ключова фигура до новия Гъливер, който вероятно му се падаше първи братовчед...

-Ужас! – не издържа една от доцентките в секцията – Сега е ясно защо този човек беше избутан до върха на управлението на Лилипутия...

- За съжаление още много неща не са ясни, защото липсват конкретни генетични изследвания. Но за много неща можем да съдим по видимите с “просто око”антрополигични данни и по известните процеси и действия. “По видимите редултати”- както пише по плакатите му. Определено характера на Барсуков е много сходен с този на предишния диктатор на Лилипутия, а на самия диктатор до този на дядото на Гъливер. Самият днешен Гъливер е много различен по характер от своя дядо, както е бил различен още неговия баща. –заключи професор Горнаков.

- А къде е сега Гъливер, той одобрява ли политиката на Барсуков? – попита доцентката.

- Ами, Гъливер е вече стар човек. При това той съвсем не се оказа Гъливер, но в разсейващата се синьо-червена мъгла в очите на лилипутите той изглеждаше като великан, като Гъливер. За съжаление тази мъгла все още не се е разсеяла напълно и затова не малко жители на оредяващото пространство на Лилипутия постоянно облъчвани от екраните на телевизорите, от които близки по интелект на Барсуков лилипутки и лилипути продължават да го възнасят като месия. Но както краят на всеки измислен Гъливер е известен, така е известно как завършват и такива лъжливи месии като Барсуков...